Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (11)

Десета глава

Нямаше никаква представа какво я накара да го направи, но не се опита да търси обяснение. Просто така почувства, че е правилно. Когато получи имейла от Илай, с който й изпращаше списъка с продуктите, тя му отговори:

„Скъпи Илай,

Използва водни метафори, когато говореше за Мария, намирам това за трогателно и много искрено. Водата е в основата на живота, явно Мария е била в основата на твоя живот. Разбирам колко голяма е загубата ти. Болката е неописуема, може да бъде облекчена само с упойка. Но се налага да останем в съзнание, за да направим това, което трябва да бъде сторено. И някак си да се борим ден след ден, докато седмиците се натрупват, въпреки желанието ни да спрем времето.

Това, че си намерил онези кашони в гаража, приготвени да бъдат изхвърлени на боклука, е едно от най-ужасните неща, които съм чувала. Не мога да разбера как е възможно някой да бъде толкова безсърдечен, толкова безчувствен, особено към дете, което е загубило майка си и сестра си. Но те оправдавам, че не обвиняваш никого. Само истински разумните хора осъзнават, че да виниш другите за заговорите на съдбата, е безсмислено. Въпреки това, много хора тръгват именно по този път. Може би е по-лесно да прехвърлиш на друг личната си отговорност. Не знам. Никога не съм упреквала другите за собствените си неуспехи и провали. Ако не друго, то поне съм ненадмината в това да намирам вината — за всичко, при всякакви обстоятелства — у себе си.

Благодаря ти, че ми разказа за семейството си. Това, което ми каза, не ми излиза от главата.

С нетърпение очаквам да те видя в четвъртък.

С най-добри пожелания: Лусинда.“

Натисна „Изпрати“ и имейла изчезна от екрана. След това, притеснена, че писмото й може да е превзето, тя влезе в папка „Изпрати“, за да прочете отново написаното. Не, всичко бе наред. Точно това бе искала да каже.

Когато излизаше от папка „Изпрати“, дойде отговор.

„Скъпа Лусинда,

В имейла си изтъкваш нещо, което никога досега не ми е хрумвало. Напълно си права. Мария бе жизненонеобходима за мен, тя бе като въздуха и водата; тя бе като храна за мен дълго време. Много си проницателна. Имейлът, твоите наблюдения и метафората, която използва, са като дар Божи, и ти благодаря за това. Умееш да изслушваш и най-важното — чуваш какво ти говори човекът срещу теб. Освен това притежаваш изключителен талант да се изразяваш. Заговори на съдбата. Хубаво е почти колкото виното от триста долара бутилката. Мисля, че не познавам човек, освен някои превзети глупаци, пушещи скъпи пури, който би похарчил толкова много пари за бутилка вино. Разликата е там, че глупаците го купуват като инвестиция, а ти си го купила, за да бъде изпито. Възхищавам се на тази ти постъпка. Виното на глупаците — инвестицията им, обикновено вкисва и става негодно за пиене, вместо да се превърне в злато.

Жалко е да си мислиш, че все ти грешиш. Но те разбирам. И аз правя същото. Ти май не виждаш и не осъзнаваш колко си красива — не е както те виждат хората отстрани. Харесва ми това у теб. Не ти е лесно да приемаш комплименти, което също страшно много ми допада. И мен не ме бива много в това. Но пък и не получавам кой знае колко.

Искам да изясня нещо. Не ти се обадих, защото останах с впечатлението, че ще те притесня, ще се почувстваш неудобно. Мислех си да опитам, но реших да уважа чувствата ти и да се отдръпна. И макар че случайната ни среща на паркинга миналата седмица не бе особено приятна, радвам се, че пак се видяхме. Не мога да ти опиша колко ми бе неприятна онази сцена с «Прасето», както я нарече Елиз. При така създалите се обстоятелства смятам, че коментарът ти бе много забавен, точно на място. Винаги съм искал да измисля и да кажа нещо умно, когато трябва. Обикновено с часове наред премислям това, което ми се е случило през деня, и брилянтните реплики ми идват в три часа сутринта, когато единственият човек, с когото мога да ги споделя и да ги оцени по достойнство, съм аз самият.

И аз нямам търпение да дойде четвъртък.

Най-сърдечни поздрави: Илай.“

Тя затвори лаптопа си с усмивка. Помисли си — както често правеше — че имейлите са велико изобретение, когато се използват правилно. Те позволяват на хората да изразяват мисли, които не биха посмели да споделят лично. Когато разговаряме лице в лице с някого, неминуемо се появяват прекалено много допълнителни фактори, които трябва да имаме предвид: изражението на лицето, тона на гласа, стойката. Но при имейлите езикът работи в наша полза. А езикът, както правилно бе забелязал той, бе нейната стихия.

* * *

Започнаха всяка вечер да си разменят имейли. Тя ги очакваше с все по-голямо нетърпение. Понякога, когато отваряше лаптопа, я чакаше имейл от Илай. Отваряше го, прочиташе го, а после му отговаряше. Друг път тя първа му пишеше, а почти незабавният му отговор я навеждаше на мисълта, че той не само чака да му пише, а и му доставя не по-малко удоволствие отколкото на нея. Това я караше да не се срамува чак толкова, да е по-предразположена към него, защото той изобщо не се страхуваше да разкрие чувствата си пред нея. Тя никога не бе срещала човек като него. А когато изказваше мнението си за неговата готовност да е открит и честен с нея, той отвръщаше:

„… не съм вече млад, за да се страхувам, тепърва да разкрия чувствата си. На петдесет и четири години съм. Какъв е смисълът да се крия зад неистини след всичко, което съм преживял, за да опозная по-добре самия себе си?

До известна степен, кореспонденцията ни ми напомня на ерата, в която хората са използвали писалки, мастило и попивателни, после занасяли писмата си до пощата, пускали ги, прибирали се у дома и чакали пристигането на пощальона. Със сигурност сега е далеч по-бързо, но иначе е почти същото. Понякога ми се иска да препрочета Дикенс и Уилки Колинс. Винаги съм харесвал тези дълги, интересни истории, които те карат да забравиш забързаното настояще и да се потопиш в сюжета, в изчерпателните описания, които до голяма степен липсват в съвременната литература. Днес ни се налага да вършим всичко на високи обороти — храненето, слушането на попмузиката, четенето на книги, дори поведението ни трябва да е прибързано. Вниманието в перспектива се простира над нас. Възрастните ми родители не можеха без дебелите книги. А повечето жени обожават Тейлър Калдуел, причините, за което вероятно никога няма да разбера. А и недоумявам защо мъжете толкова много харесват Том Кланси. Предполагам, че съм прикрит педант.

Откакто започнахме да си пишем по електронната поща, не спирам да се питам дали това положение те удовлетворява. Знам, че преди години си написала доста сценарии (гледал съм повечето филми, заснети по тях, и трябва да призная, че са дяволски добри). С твоя талант сигурно чувстваш писането като задължение. Поне аз винаги съм го смятал за такова…“

Тя се замисли върху думите му, реши, че не рискува нищо, и му отговори:

„… прикрит педант. Това ми харесва. И теб си те бива с думите.

На пръсти се броят хората, които знаят за втората ми самоличност. Но след като подхвана темата и ме обсипа с комплименти за онези стари сценарии, мисля, че заслужаваш да ти кажа истината. Ако кликнеш на този линк, ще прочетеш някои от творбите ми. Гарантирам ти, че не е това, което си си мислел. Но съчетава две от най-големите ми удоволствия: филмите и писането. Все още не си се запознал със Супербой, но съм сигурна, че скоро и това ще стане. Кат ще остане у дома още един месец, за да продължи да се грижи за него, докато майка му Рене (моя съседка) завърши дисертацията си. («Криза във вътрешността» — темата й е за градското планиране.) Той е прекрасно момче, с голямо въображение и обожава Кат (всички я обожават). Изобщо не се съмнявам, че ще стане много интересен мъж, когато порасне.

Смятам се за благословена, че тези деца са част от живота ми, че са в дома ми всеки ден. Преди се чуваха само моите глухи стъпки из празната къща, а сега кънти смехът на едно момче, Кат пее под душа (тя твърди, че банята за гости има перфектна акустика, и я предпочита пред онази в плевнята, където спи през уикендите, когато майка й и баба й ни идват на гости). Понякога се спирам и се заглеждам в младите им лица и се чудя как не съм полудяла през тези двайсет и седем години изолация…“

* * *

— Пишеш рецензия за електронното издание ли? — попита Катания, влизайки в хола с бутилка вода „Евиан“ за Лусинда.

По-възрастната жена й благодари, а после добави:

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Ами, защото винаги се затваряш тук веднага след вечеря, после час-два се разхождаш из къщата. Е, пишеш ли?

— Не. Работата е там, че… ъъъ… с Илай си разменяме имейли.

— Стига бе! — ухили се Катания. — Та това е супер, Лус. Знаех си, че го харесваш.

— Ами, започвам да го харесвам.

— Като дете си. — Момичето седна със скръстени крака на дивана. — Та това е чудесно. Наистина, Лус. Личи си, че и той те харесва.

— Откъде си личи? — попита Лусинда и прекоси стаята, за да седне до нея. Не спираше да се удивлява на способността на момичето да е наясно с нещата, които се случват около нея.

— Първо на първо, от начина, по който те гледа — сякаш си бонбон, а той е пристрастен към сладките неща.

— Пристрастен към сладките неща — повтори тя, развеселена. — Забавно, но доста преувеличено. Ние сме просто приятели.

— Пошегувах се. — Момичето се доближи и прегърна Лусинда. — Не биваше да го правя. Ти винаги вземаш думите ми насериозно.

— Това е защото съм социално изостанала — каза Лусинда. — Всички го знаят.

— Върни се към компютъра си, ако искаш, вече няма да те дразня и да се шегувам на тази тема.

— Имейлите му много ми харесват, Кат. Но нямам никакви илюзии. Той е много умен мъж и просто си разменяме мисли, не обещания. За мен това са две различни неща. Последния път, когато си разменях каквото и да било с мъж, бях на деветнайсет години.

— Какво се случи?

— Развалих годежа.

— А, да, каза ми, че си го зарязала!? Но защо? — попита Катания.

— Защото майка ми току-що бе починала от рак на гърдата. Съвсем наскоро бях разбрала, че съм отчасти тъмнокожа. А и вече бях решила да си направя операция за отстраняване на гърдите. Почувствах, че не е честно да обременявам годеника си с всичките си проблеми и тревоги.

— Уха! Това е огромно количество информация. Да започнем отначало. Той опита ли се да те накара да промениш решението си?

— Вероятността да съм отчасти тъмнокожа не го тревожеше. Но операцията… беше шок за него. Корт не бе ограничено и глупаво момче, но беше много млад и според мен идеята да живее с обезобразена жена му дойде в повечко. Всъщност описах му доста грозни картинки и го прогоних. Опитвах се да го пощадя. А в крайна сметка се оказах жестока.

— Защото си била уплашена. Нали? Обикновено така става, нараняваме някого, преди той да ни е наранил.

— В известен смисъл — отвърна Лусинда. — Ти постъпвала ли си така, Кат?

— Не чак толкова жестоко и грубо, но да. Някой нахалник в училище те мисли за секси и само те зяпа, не те оставя на мира. Не искаш да го нараниш, но трябва да отклониш вниманието му от себе си. Не е особено забавно, но понякога се налага да го направиш. И ти ли имаше рак на гърдата?

— Не, нямах.

— Защо тогава са ти махнали гърдите? — малко страхливо попита Катания. С едната си ръка инстинктивно посегна към нежните си гърди.

— По онова време се смяташе за твърде крайна стъпка. Лекарите не бяха сигурни, че ще има ефект. Но така или иначе си направих операцията, надявайки се да е успешна и да не умра така, както починаха майка ми, леля ми и баба ми. Както и съпругата на Илай.

— И съпругата му ли е имала рак?

Лусинда кимна.

— С Илай имаме много общи неща, Кат. Знаеш, че го казвам не за да те разстройвам и обърквам.

— Не. Казваш ми го, за да съм наясно защо си нервна в негово присъствие. Нали?

— Така е.

— Но, Лус… Защо това да застава между вас? Искам да кажа, операцията ти и всичко останало.

— Не знам, скъпа. Просто е така. Уж мислим, че познаваме хората, а те често ни изненадват. Като леля ми Ан например. Изглеждаше лоша и ужасна…

— И още как!

— Според мен истината е, че тя беше нещастна и искаше всички да я обичат. Но не знаеше как да го постигне, как да ги накара да я обикнат.

— Така ли смяташ? — Момичето не бе убедено.

— Много мислих по този въпрос и смятам, че съм права. Ще ми се да го бях разбрала по-рано, макар да се съмнявам, че щеше да има някакъв ефект. Едно е да искаш да бъдеш обичан. Съвсем друго е да не знаеш как да приемеш обичта, когато ти я предлагат.

— Сигурно е така — каза Катания.

— Както и да е — продължи Лусинда. — Не искам повече неприятни изненади на този етап от живота си. Затова съм толкова предпазлива. Казват, че старите навици трудно се изкореняват. А това ми е много, много стар навик.

Катания отново я прегърна и прошепна:

— Обичам те, Лус, и ми се ще да не се притесняваш толкова много за подобни неща.

— Ако трябва да бъда напълно откровена, малко ме плаши фактът, че някой проявява интерес към мен. Видя колко глупаво се държах на вечерята миналата седмица.

— Държа се чудесно, просто беше нервна. А и той е добър човек. Наистина е добър.

— Да, така е. В известен смисъл това влошава положението.

— Може би. Не е най-страхотното чувство да блъснеш някой глупак. Но трябва да призная, че Илай въобще не е глупак. Ако харесваш този мъж, и той също те харесва, признавам, че положението е малко сложно, защото не искаш да храниш прекалено големи надежди.

— Не.

— Но знам, че между вас двамата ще се получи. Абсолютно съм сигурна.

— Скъпа, ще се получи, защото между нас има само приятелство.

— Добре. Разбрах. Спирам да говоря на тази тема. Мога ли да те попитам само едно нещо.

— Разбира се.

— Сигурно ще ти прозвучи глупаво, но винаги съм смятала, че просто си с плоски гърди. А това е страхотно. Големите гърди са същински кошмар за някои момичета в танцовата трупа. Съвсем по различен начин стоят нещата в квартала. Голям бюст, голямо дупе и се превръщаш в магнит. На момчетата в училище направо им текат лигите, а момичетата или не им обръщат внимание, или ги разкарват. Докато обядваме в училищния стол говорят само за уголемяване на бюста, което след време омръзва. Виждала съм реклами за подобни продукти, които, когато си ги сложиш, изглежда така, сякаш имаш бюст. Тогава защо не си вземеш и ти?

— След операцията тази идея ми мина през ума. В крайна сметка обаче реших, че ако нося сутиен с протези, ще бъде измама.

— Как така?

— Бях объркана, не знаех какво означава тъмнокожа, не знаех как да бъда такава, точка по въпроса. Да се преструвам, че имам гърди, след като нямам… Както и да е, не се виждах с никого, така че какво значение имаше?

— Разбирам — замислено промърмори Катания. — Ти си много почтена и наистина си смела.

— О, не съм, скъпа. Аз съм най-голямата страхливка, която някога ще срещнеш.

— Не, не е вярно. Не искам повече да слушам такива приказки. — Момичето запуши ушите си с пръсти и запя: — Ла-ла-ла-ла.

— Добре де! — Лусинда я дръпна за ръката. — Трябва да изгледам няколко филма. Искаш ли да ми правиш компания?

— Разбира се. Охооо! — възкликна тя, чувайки звъна от компютъра на Лусинда, който сигнализираше, че е получен имейл. — Виж какво ти пише Илай. Аз ще отида да проверя дали и аз не съм получила имейл, после ще дойда и ще гледаме филмите на видеото. Става ли?

„Скъпа Лусинда,

Направо невероятно. Ти си Ела ван Дайн! Голям почитател съм на рубриката. Правилно ли предполагам, че Джейсън е Супербой? Ако е така, нямам търпение да се запозная с него. Има истински талант да измисля думи. Любимата ми дума е «горпо». Срещал съм много хора, които идеално отговаряте на това описание. Странното е, че винаги прочитам рецензиите ти, преди да отида да гледам някой филм. Ако според теб е пълен боклук, пропускам го. Винаги си била права в преценката си.

И сякаш това не е достатъчно, на всичкото отгоре си носителка на «Оскар»! «План за полет» беше страхотен филм. Мисля, че Джин (едва сега се сетих, че Джин, за която ми говори онази вечер, е същата Джин) трябваше да получи «Оскар» за най-добра актриса. Беше ощетена. Изпълнението й беше много въздействащо, без да преиграва — ако съществува такъв термин.

За мен е чест, че ми се довери и сподели тези неща, Лусинда. Ще го запазя в тайна. Всъщност ще знам тайната ти и ще злорадствал като миньор, намерил жила. Само още един въпрос. Откъде идва името Ела ван Дайн? Измислихте ли го или в него има някакъв подтекст? Ако прекрачвам границите на приемливото любопитство, просто ми го кажи.

В четвъртък ще има много неща, за които да си говорим. Страхотно е, че талантът ти се използва толкова добре…“

 

„Скъпи Илай,

Кат се качи горе, за да провери дали не е получила имейл, после ще гледаме видео, затова ще бъда кратка. Запознахме се с Джин в студиото още като ученички. Първо ми лепна псевдонима Синдерс, а после го промени на Ела. Сигурно знаеш, че Ела Синдерс е героиня в комиксите — както казва Кат — от едно време.

Когато започнахме да работим върху първия ни сценарий, трябваше да измислим име, с което да се регистрираме в Гилдията на сценаристите. И двете много харесвахме романите за Фило Ванс от С. С. ван Дин. Името също ни допадаше и решихме да го променим и да го използваме. Ето как се роди Ела ван Дайн.

Джин ме нарича ту Лус, ту Ела. Лус — когато е сериозна, Ела — когато е в добро настроение. А Дечко, когато е и в двете. Ще се запознаеш с нея; тя е най-старата и най-скъпата ми приятелка, един от най-добрите хора, които познавам.

Щастлива съм, но в същото време малко ме е страх, че решаваш кой филм да гледаш, ръководейки се от моите рецензии.

Кат слиза тичешком по стълбите, така че ти пожелавам лека нощ!

Най-добри пожелание, Лусинда.“

— Свърши ли? — попита Катания.

— Да. Затварям компютъра.

— Какво ще гледаме?

— Имаме три филма. Ти избери.

— Пуканки?

— Аз ще ги направя, докато ти преглеждаш филмите. Става ли?

— Да, хареса ли ти имейлът от Илай?

— Този мъж изпраща страхотни имейли, Кат.

— Ооо, лошо момиче!

— Аз, лошо момиче?! — Лусинда се смееше, отивайки към кухнята.

* * *

В четвъртък вечерта, когато Илай дойде, Лусинда едва се сдържа да не го прегърне. Тя се усмихна сконфузено и каза:

— Здрасти. Здравей, Илай.

— Имейлите ти много ми допадат, Лусинда — отвърна той. — Моля те, не съжалявай, каквото и да те е подтикнало да ми пишеш.

— Не, на мен също ми харесват твоите имейли.

— Това е за теб — каза той и й подаде една малка кутийка.

— Сега ли да я отворя?

— Само ако не можеш да сдържаш любопитството си.

Тя го погледна, а после вдигна капачето на кутийката. Вътре, поставена върху хартиена подложка, имаше избеляла от слънцето малка бодлива раковина.

— Прекрасна е. Благодаря ти.

— От морето е — каза той.

— Красива е — тихо повтори тя, прокарвайки пръсти по грапавата повърхност, която някога е била покрита с бодлички. После изрече: — Всичко е готово за главния готвач. — Тръгна към кухнята, но се обърна: — Илай, миришеш много приятно. Какъв е този аромат?

— „Джууп“. — Той го произнесе по-скоро „Йууп“.

— „Джууп“ — повтори тя, когато влизаха в кухнята.

— Хей, Илай! — Катания прекоси стаята и го прегърна. — Какво е „Йууп“?

— Автършейфът ми.

Катания го подуши.

— Това ли е „Йууп“? Ухае божествено! Какво е това, Лус?

— Морска бодлива раковина.

— Много е красива. За мен няма ли подарък? — засмя се тя.

— Ето го. — Илай извади от джоба си хартиено пликче.

— Пошегувах се — изненада се момичето.

— Знам, но аз не се шегувам.

— Мисля — обади се Лусинда — тази вечер да отворим бутилката вино от шестстотин долара.

— Сигурна ли си? — попита Илай.

— О, да. — Тя постави кутията с раковината върху хладилника. — А ти, Кат?

— Определено!

— Добре тогава — съгласи се Илай и разгледа продуктите, които Лусинда бе наредила на шкафа. — Да започваме шоуто.

— Толкова е забавно! — заяви Кат и взе тирбушона. Лусинда извади чаши за вино от шкафа, сложи ги на кухненския плот и водена от някакъв вътрешен порив, целуна Илай по бузата.

— Благодаря ти — прошепна и ушите й пламнаха.

— Това бе внезапен порив на чувства! — радостно я обвини той.

— Ти беше този, който се зарече да не им се поддава — дръзко отвърна тя. — Аз не съм казала подобно нещо.

— Вие двамата! — поклати глава Кат. — Такива деца сте.

„Това е то — замаяна си помисли Лусинда, — чувството отново да си млад, да се забавляваш, да не те тревожат дребните неща, да се възползваш от възможностите, които ти се предоставят.“