Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (20)

Деветнайсета глава

„Скъпа Луси,

Баба ти прояви невероятно разбиране. Вместо от петнайсети, както бяхме планирали, ще започна работа при нея след две седмици. За момента не ми се иска да се отделям от Лорейн. Вече е малко по-добре, но все още сънува кошмари и не може да се храни. А Кат сякаш напълно си е загубила ума. Не се прибра цяла нощ. Едва не се поболях от притеснение, а Лорейн се уплаши до смърт. Прибра се весела и пила, въобще не ни обърна внимание, когато се опитахме да поговорим с нея — затвори се в стаята си и пусна касетофона докрай. Наложи се да вляза и да го изключа, защото не реагира, когато почуках и попитах дали мога да вляза. Извади късмет, че не ми отговори грубо и непристойно, защото бях силно изкушена да я ударя. Казах й да вземе душ, защото мирише на кръчма. За неин късмет не се възпротиви (всъщност не каза нищо), а влезе в банята и направи това, което й наредих.

Знам, че всичко това е следствие от атаките на единайсети септември, но това не ми помага. Лорейн е направо съсипана, понеже Кат не желае да говори с нея. Сякаш обвинява майка си за всичко, което се случи, сякаш предпочита майка й да не беше успяла да се измъкне жива от кулата. Не допуска Лорейн до себе си, не я поглежда, не й обръща внимание, когато се опитва да говори с нея. Ще се постарая да й обясня, че постъпва много жестоко с майка си (като че ли Лорейн не преживя достатъчно), когато се събуди. Сега е почти три часът, а момичето все още спи.

С Лорейн се разбрахме да изчакаме и тази седмица, за да видим дали Кат ще се вразуми. Ако не се получи, ще се възползваме от поканата ти да дойдем да постоим малко при теб. Баба ти каза, че мога да ползвам микробусчето «Форд», предназначено за Ерика, защото тя почти никога не го кара. Така ще мога да пътувам до Уестпорт всеки ден.

Съжалявам, че те занимавам с нашите проблеми. Постъпката на Рене все повече ме ужасява и отвращава. Много ми е мъчно за миличкия Джейсън. Но се радвам, че е при теб. Винаги си му действала успокояващо, винаги е разчитал на теб. Мисля, че ти си единствената в живота му, единственият човек, който със сигурност ще му обърне внимание и ще го обича безрезервно.

Прекрасно е, че Илай ти е такава подкрепа. Не съм изненадана. От самото начало бе очевидно, че искрено те обича и че ти също го обичаш. Много ми се иска Кат да се вслуша, в това, което й казвам. Но трябва да ти призная, че ако не дойде на себе си, много се надявам да приложиш някоя от твоите «магии». Междувременно ще те държа в течение какво става тук.

Винаги ще те обичам: Дженива.

P.S. Взех шофьорските изпити и вече имам книжка.“

 

„Скъпа Джен,

Сякаш ми говориш за друг човек, а не за Кат. Сигурна съм, че си права, това е последица от нападенията над Световния търговски център. И трите сте добре дошли тук, когато пожелаете. Ще дойда да ви посрещна на гарата или ако ви е по-удобно, ще дойда направо да ви взема.

Илай през повечето време спи тук и по мое настояване си донесе доста лични вещи и дрехи, така не се налага всяка сутрин да си ходи до апартамента, за да се преоблича. Все още не мога да свикна с присъствието му. Но не бихме могли да изберем по-подходящ момент, защото е безкрайно търпелив с Джейсън. Всяка вечер Джейсън сяда до него заедно с кученцето и стои там, докато дойде време за разходката на Барти преди лягане. Джейсън е необичайно кротък и мълчалив, прекарва повечето време с кученцето или в стаята си. Надявах се (сега мисля, че е било глупаво от моя страна), че след като миналата седмица отново тръгна на училище, ще се успокои. Но той прилича на малък врящ котел и всеки момент очаквам да избухне, също както Кат е направила. Вече не чете, което е един много лош знак, защото не се разделяше с книгите, а сега едва успявам да го накарам да си напише домашните или да гледаме някой филм, за който трябва да пишем рецензия в рубриката.

Не може да се концентрира върху каквото и да било за повече от няколко минути.

Поздравления за шофьорската книжка. Нито за миг не съм се съмнявала, че ще си вземеш изпитите. Баба няма търпение да отидеш при нея. Много се вълнува от това, че до нея ще има човек, който обича киното и музиката колкото нея. Бъди сигурна, че и аз се чувствам по същия начин. Признавам си, че ремонтирах плевнята с надеждата (която тогава ми се струваше доста далечна), че трите един ден ще дойдете да живеете в нея. Нищо не би ме направило по-щастлива. Пристрастих се към семейството, към това да мога да се обадя на леля, на чичо, на братовчедите си и, разбира се, на баба. Живея за петъчните семейни вечери, по време на които мога свободно да се отдам на удоволствието да бъда с хората, които обичам. Не спирам да си мисля, че не мога да се наситя на семейството си (включвам и вас трите в това число), но знам, че ме разбираш, което ме кара да се чувствам по-малко странно и доста по-нормално.

Моля те, предай на Лори и на Кат също, ако въобще те чуе, че ги обичам. Не знам за моите «конкретни магии», но съм готова да говоря с нея и да се опитам да я вразумя. И трите сте добре дошли, когато решите да дойдете.

С много любов: Лусинда“

Тя затвори компютъра и погледна Илай, който седеше на дивана и гледаше някакво интервю по Си Ен Ен — поредното мнение за събитията от единайсети септември. От една страна, нямаше търпение да започнат обичайните предавания по телевизията, но, от друга, искаше отново да гледа кадрите, на които самолетите се врязват в кулите. Беше раздвоена, опитваше се да го преодолее, като се стараеше да е колкото се може по-заета.

На коленете на Илай лежеше отворена книга, а той внимателно слушаше интервюто, държеше очилата си за четене, сякаш всеки момент смята да си ги сложи отново и да продължи да чете.

Тя се качи горе да нагледа Джейсън. Беше заспал, облечен в пижамата с Хари Потър, а Барти се бе свил в ръцете му. Тя ги зави с одеялото, взе купчината дрехи от пода и ги занесе в коша за пране в банята за гости. Погледна още веднъж Джейсън, тихо излезе от спалнята и слезе долу.

Илай беше изгасил телевизора. Тя седна в другия край на дивана, сви крака под себе си и каза:

— Мина време, а все още се изненадвам, когато те видя тук.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Определено не е лошо.

— Как вървят нещата при Джен?

— Немного добре. — Тя му разказа какво й пишеше Дженива, после добави: — Мисля, че скоро ще дойдат.

— И това ще те направи щастлива — беше изявление, не въпрос.

— Да, ще ме направи щастлива — потвърди тя. — Не мога да спра да мисля, че копирам Фредерик Клег.

Той се усмихна и отговори:

— Двоен ужас. Книга и филм. Но не мога да се съглася с теб. Първо, липсва мотивът с пеперудата. Второ, ти не си вманиачена. Освен това знам, че си истински човек, нямаш имплантиран чип за памет.

— Божичко! Една рецензия и си наясно не само с книгата, но и с филма. Удивляваш ме.

— Харесвам „Колекционерът“ и „Магът“. Фаулз стана по-мек след това, сякаш изгуби остротата на езика си. Според мене „Бягащ по острието“ е най-добрият научнофантастичен филм за всички времена.

— Съгласна съм с Фаулз и за двата филма. Мнението ни си съвпада, което е обезпокоително.

— Със сигурност не е обезпокоително.

— Да, мъничко. Никога не съм живяла с мъж. За мен това е съвсем ново преживяване.

— Смяташ, че вече живея тук?

— Разбира се. И това ми харесва. Изглежда, че е… — замълча, за да намери правилната дума — съвсем в реда на нещата. Много ти завиждам за самообладанието и спокойствието. Изглежда се чувстваш добре, където и да се намираш. И аз бих искала да съм като теб. Но се чувствам така, сякаш все още събирам парченцата от себе си, които трябва да съшия в шарен юрган.

— Ти си едно цяло, Лус. По-скоро проблемът ти е, че трябва да се ресоциализираш. Едно е с години да контактуваш с външния свят само чрез компютъра, съвсем друго е да излезеш навън и да се изправиш лице в лице с реалността. Става дума за ограничения поглед върху нещата, който си имала толкова дълго време. Светът е много по-голям, както отлично знаеш. Да преминеш от нещо малко, с което можеш да се справиш, към нещо огромно, необятно, е голямо изпитание.

— Така е — замислено отвърна тя. — Но много ми е приятно, че си тук. Ако искаш, можеш да останеш завинаги.

— Завинаги — повтори той и усети „вкуса“ на думата точно както научи Катания да дегустира хубавото вино. — Много бих се радвал. Много ми е приятно да съм с теб.

— Чудесно. Защото в противен случай си мислех да те заключа тук и да изхвърля ключа.

Той се усмихна:

— Няма да е необходимо. Ще се подложа на доброволно заточение.

— Ще взема душ. Би ли проверил дали вратите са заключени, преди да се качиш?

— Ще проверя вратите и прозорците.

Тя му се усмихна и се качи горе. Замисли се как би могла да помогне на Катания и на Джейсън и усмивката изчезна от лицето й. И въпреки това, след като Илай бе до нея и я подкрепяше, притесненията й бяха поносими, успяваше да ги контролира. Каквото и да се случеше, той нямаше да се поколебае да й помогне и да предложи практично решение на проблема.

* * *

Следващия следобед Джейсън дори не я поздрави, когато слезе от училищния автобус. Влезе в къщата, хвърли раницата си на първото стъпало и тичешком се качи горе. Лусинда го последва, но се спря, щом разбра, че той грабна телефона в стаята си. Застана на площадката, докато той набираше телефонния номер. След малко момчето каза:

— Здрасти, обажда се Джейсън. Ти ли си, бабо?… Добре съм, благодаря. Исках да те попитам дали татко е погребан в гробището…

Лусинда се отдалечи на пръсти, слезе долу и отиде на бюрото си в хола. Усещаше тежест в гърдите, очите й се напълниха със сълзи. Осъзнала, че той може да слезе всеки момент, тя ги избърса и включи компютъра, действаше като на автопилот, отиде на своя сайт и написа паролата за достъп.

След една-две минути Джейсън мина през хола и отиде в кухнята.

— Имаш ли домашни, Джейс? — извика тя.

— Ще ги напиша — сопна се той в отговор. — Имам цяла вечер на разположение. Прибрах се едва преди петнайсет минути и трябва да разходя Барти.

— Той може да почака няколко минути. Би ли дошъл при мен, моля те?

Момчето бавно прекоси коридора и влезе във всекидневната.

— Защо?

— Имам нещо за теб.

— Какво?

Тя му даде опакована кутия, а той подозрително попита:

— Какво е това?

— Рамка за снимка. Помислих си, че може би ще искаш да сложиш снимката на баща си в нея.

Джейсън хвърли кутията на пода, а стъклата в нея се счупиха.

— Не го искам! — изкрещя и хукна нагоре по стълбите.

— По дяволите! — прошепна тя, когато той тресна вратата на стаята си. Реакцията му я свари неподготвена. Смяташе, че ще го зарадва. Но той ставаше все по-гневен с всеки изминал ден, а тя просто не знаеше как да го предразположи. Дори Илай не успяваше да го накара да говори. След като поровеше в чинията си с вечерята, той сядаше в скута на Илай, дишаше тежко като астматик и галеше кученцето. Тя нямаше никаква представа как да му помогне, също както Дженива не знаеше как да постъпи с Катания. Трите не бяха идвали от уикенда преди Деня на труда. Сега беше двайсети септември. Тя вдигна телефона и набра номер в Манхатън.

Сякаш чакаше да й се обадят, Дженива вдигна още след първото позвъняване.

— Между нас сигурно съществува телепатия — каза. — Тъкмо щях да ти звъня.

— Как вървят нещата при вас?

— Положението се влошава с всеки изминал ден. Как е Джейсън?

— Все по-неуправляем. Вече не знам какво да правя.

— Аз също. Кат стана непокорна и зла като змийче. Тази седмица три пъти бяга от училище. Обадиха ми се, за да ми кажат. Още едно отсъствие, и ще я изключат. А аз съм в безизходица.

— Елате през уикенда! Просто се качете на влака и елате. Може би смяната на обстановката ще се отрази добре и на Лора, и на Кат. А като види Кат, настроението на Джейсън може да се подобри.

— Съгласна съм. Ако тези две деца искат да се държат зле, няма да им обръщаме внимание и ще се насладим на посещението си. Губя търпение с Кат. Лори започна да идва на себе си и смяната на обстановката ще й се отрази много добре. Затова, каквото и да стане, ще бъдем при теб в обичайното време утре. Много ми липсваш.

— И ти ми липсваш. И да не сте помъкнали храна. Просто елате. Ще бъда на гарата и ще ви чакам.

След този телефонен разговор тя се качи горе и почука на стаята на Джейсън.

— Какво? — извика той.

— Мога ли да вляза, Джейсън?

— Както искаш, все ми е едно.

Тя отвори вратата и видя, че той е седнал на пода до прозореца и си играе с Барти.

— Време е за разходката му. Бих искала да дойда с вас, ако нямаш нищо против.

— Все ми е едно.

— Кат, майка й и баба й пристигат утре вечер и ще останат за уикенда.

Той сви рамене.

— Всички ще отидем у баба на вечеря.

Отново сви рамене.

— Да изведем Барти на разходка — предложи тя, опитвайки се да не обръща внимание на засилващата се болка в главата.

Той стана, намери каишката и я закачи на нашийника на кученцето. Мина покрай Лусинда, слезе по стълбите и излезе на верандата, където застана да я изчака, пуфтеше нетърпеливо.

Напомняйки си, че има много основателна причина да е ядосан и разстроен, Лусинда слезе по стълбите, взе си шапката, слънчевите очила и ключовете и заключи вратата. Щом направи това, той бързо тръгна.

— Джейсън — строго извика тя. — Спри и ме изчакай!

Момчето въздъхна доста артистично и я изчака. Щом застана до него, отново хукна напред. Ядосана тя каза:

— Не мога да ти помогна, щом не искаш дори да разговаряш с мен.

— Не искам помощта ти.

— Добре тогава. Какво искаш?

Той пак сви рамене.

— Знаеш много добре, че се държиш зле. Няма нужда аз да ти го казвам.

— Наистина няма нужда.

— Но все пак ще го подчертая, защото това, което може би не знаеш, е, че се чувствам наранена, когато се държиш по този начин. Само защото съм възрастен човек, а не дете, не значи, че нямам чувства. Трябва да знаеш също, че дори когато се държиш като гамен, аз пак те обичам.

Той се изкиска на думата, която тя използва. После, сякаш решен да не се остави да го убедят да промени лошото си настроение, лицето му отново помръкна. Понечи да каже нещо, но тя го сряза:

— Ако отново кажеш „Все ми е едно!“, кълна се, че ще те напердаша. Не е в твой стил да се криеш зад подобно елементарно изречение. Ти си един от най-интелигентните хора, които познавам. Ако ще се държиш като сърдит пикльо, поне използвай тази интелигентност да измислиш нещо по-смислено от „Все ми е едно“.

Джейсън трябваше да спре, защото Барти душеше един жив плет, сякаш бе решил, че това е идеалното място да се изпишка. Докато го изчакваше да свърши, момчето започна да си подсвирква фалшиво, като умишлено избягваше да погледне Лусинда в очите.

— Убедена съм — настоя тя, — че можеш да измислиш нова дума, за да изразиш гнева и отвращението, които изпитваш. Като се има предвид талантът ти да измисляш думи, сигурна съм, че ще ти хрумне нещо. Няма да кажа нищо повече, така че, моля те, не се чувствай така, сякаш си длъжен да се правиш на умен пред мен или че си длъжен да извеждаш кученцето на разходка. — Вече не можеше да пренебрегне болката, която сковаваше врата й, но не искаше да се откаже от малкия прогрес, който според нея бе постигнала.

Той се изкиска и отново се затвори в себе си.

След като Барти се спря поне шест пъти, Лусинда каза:

— Да се прибираме вече, Джейсън. Мисля, че трябва да си легна.

Най-после Джейсън я погледна.

— Главата ли те заболя?

— Опасявам се, че да. — Гадеше й се, стомахът й приличаше на асансьор, който не може да се контролира. В устата й имаше неприятен вкус.

— Съжалявам, Лус.

— Скъпи, ти не си виновен. — Тя се пресегна да го хване за ръка, а той не се възпротиви.

— Ти просто беше мила с мен.

— Думите ми преди малко мило ли ти прозвучаха?

— Не. Но беше забавна, освен това ругаеше.

— Ти с дни наред ругаеш из къщи. Честно е да се възползвам и аз от възможността да си го върна. — Щеше да повърне и искаше да се прибере.

— Сигурно.

— От училище ли си научил тези ругатни и неприлични думи?

— Да.

— Така си и мислех.

Когато стигнаха до къщата, Лусинда трепереше. Отиде до кухнята, за да си вземе лекарствата и шише с вода. Джейсън нетърпеливо вървеше след нея.

— Трябва да отида да легна, Джейсън. Илай скоро ще се прибере. Междувременно би ли си написал домашните, ако обичаш?

— Добре.

— Благодаря ти.

— Знам, че аз съм виновен — нещастно заяви той, следвайки я нагоре по стълбите с кученцето в ръце.

— Уверявам те, че нямаш нищо общо с пристъпа. Ако съм го хванала навреме, след няколко часа ще съм добре. — Погали го по главата, после се затвори в голямата спалня и отиде направо в банята.

* * *

Когато се събуди на пода в стаята, денят отминаваше. Чуваше тиха музика, от стереоуредбата долу и гласовете на Илай и Джейсън. Тя бавно седна, леко й се зави свят, но болката във врата беше понамаляла. Съблече се и пусна душа, остави вратата отворена, за да влиза светлина и да вижда какво прави.

В кухнята Илай приготвяше вечерята, а Джейсън пишеше домашните си на масата. Минавайки, тя погали Джейсън по косата, отиде и се облегна на гърба на Илай.

— Мина ли ти главоболието?

— Надявам се.

— Дойдох да те видя, когато се прибрах преди няколко часа, и сметнах, че е най-добре да те оставя да спиш. Когато имаш мигрена, на пода ли спиш?

— Получавам позиционен световъртеж. Гладна съм, а нещо ухае много вкусно.

— Това е добър знак. Вечерята е почти готова.

Джейсън ги гледаше виновно, а тя му прошепна:

— Обичам те.

Успокоен, той бутна стола, отиде и се облегна на нея.

— Хей! — оплака се Илай. — Доста ми тежите.

— Тежим ли!? — попита Лусинда.

— Да. Тежим ли!? — повтори момчето.

— Заклещихте ме, а яденето ще изгори.

— Няма да го допуснем. — Лусинда отстъпи назад.

— Няма да го допуснем. — Джейсън хвана полата й и тъжно я погледна.

— Ела тук — каза тя и го прегърна. Той веднага се вкопчи в нея. — Да отидем да погледаме телевизия, докато Илай довърши яденето, което ухае толкова вкусно.

Кутията със счупената рамка за снимки я нямаше, Лусинда веднага забеляза, но нищо не каза. С Джейсън седнаха на дивана, а тя му подаде дистанционното:

— Намери нещо, което можем да гледаме. Само намали малко звука. Съгласен ли си?

— Да.

Опита се, но не можа да задържи нито разкаянието, нито миролюбивото си поведение. Когато се навечеряха, той се умълча и докато Лусинда подреждаше съдовете в съдомиялната, той седна в скута на Илай и остана там, вглъбен в себе си, докато стана време за последната разходка на кученцето преди лягане. Илай отиде с него, после го наглеждаше, докато момченцето се къпеше.

— Имам една колежка, многоуважаван детски психиатър — каза Илай малко по-късно, сгъвайки дрехите си и оставяйки ги на стария стол на Лили. — Може би не е зле Джейсън да се види с нея.

— Сигурно си прав. Но това може да го травмира още повече. Да му дадем още малко време и да видим дали ще се вразуми.

— Как е главата ти? — Той легна до нея.

— Замаяна.

— Какво можем да направим за теб?

— Ние? — Тя се усмихна и се огледа наоколо. — Тук и други хора ли има? Пропуснала съм да забележа тълпата ли?

— Беше емпиричното ние, кралското ние, събирателното ние.

— О! Искаш да кажеш онова „Аз-съм-Сибил-за-Американ-Експрес-не тръгвайте-без-нас“.

Той се засмя.

Тя сложи и двете си ръце върху устата му.

— Шшшт. Ще събудиш детето — каза, което го накара да се засмее още по-силно.

Най-после той се успокои и попита:

— Още колко време искаш да му дадеш?

— Не знам. Нека видим как ще мине уикендът. Кат бе невероятно мила с него още от самото начало. Може би срещата с нея ще му помогне — ще се отрази добре и на двамата.

— Имаш нещо против психиатрите ли?

— Не. Но при създалите се обстоятелства — Рене е настанена в клиника за психичноболни — мисля, че Джейсън няма да приеме много добре идеята да се срещне с психиатър. Това е всичко.

— Какво ще стане с къщата?

— Тази сутрин ми се обади Джим Палмър и ме помоли да пренесем всички вещи на Джейсън тук. Опитва се да реши дали да обяви къщата за продан. От думите му подразбрах, че Рене няма да се върне скоро. Е, не го каза директно, но стана ясно, че Джейсън ще остане тука за постоянно — ако съм съгласна. А аз, разбира се, съм съгласна.

— Мен ме устройва — каза той.

— Мен също.

— Утре свършвам работа в два. Можем да отидем и да вземем всичко, преди Джейс да се е прибрал от училище. Той има нужда от компютъра си и от по-топли дрехи. Вече захладнява.

„Ние сме едно цяло — помисли си тя. — Ние сме «ние».“

— Казах ли ти — попита тя, — че те намирам за неустоимо привлекателен?

— Побъркваш ме, когато говориш със сложни и многосрични думи. — Сложи ръка на хълбока й и се приближи. — Не-ус-то-им — каза бавно. — Ами, ела тук, сестро.

Сега беше неин ред да се засмее. После той попита:

— Вратата заключена ли е? Не бих искал Джейсън да влезе и да ни завари да правим разни неща.

— Заключена и залостена, капитане. — Тя изгаси лампата.