Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (12)

Единайсета глава

„Скъпа Лусинда,

Сметнах, че е редно да те предупредя, че Елиз ме покани на вечеря в петък. Знам, че обикновено това е семейна сбирка, но тя ме увери, че аз съм сред изключенията. И все пак искам да съм сигурен, че присъствието ми няма да те притесни. Ще ми е неприятно, ако това те разстрои. То влиза в уговорката ни за неочакваните пориви…“

 

„Скъпи Илай,

Всъщност Елиз ми каза, че ще дойдеш, в петък. И Джин ще е там, така че най-сетне ще имаш възможност да се запознаеш с нея. Благодаря ти, че те е грижа за начина, по който се чувствам, но нямам нищо против присъствието ти. Всъщност чакам с нетърпение тази вечер. Сигурно и ти — вечеря, която не ти се налага да приготвяш сам. Сигурна съм, че знаеш колко добра готвачка е Ерика.

Двете с Елиз съставят менюто, сякаш организират военна операция. Заслужава си да ги види човек. Преглеждат дебелия рецептурник на Елиз и обсъждат абсолютно всичко, от ордьовъра до десерта.

Сигурно това, че толкова дълго време живея сама, ми е попречило да се науча да готвя. Не виждам смисъл да си създавам толкова главоболия да готвя за себе си. За щастие «Трейдър Джоунс» откриха магазин в квартала и вече мога да заредя хладилника и фризера с вкусна замразена храна. Но преди това трябва да си призная, че ядях предимно сандвичи и зърнени храни. Ако го кажеш на някого, боя се, че ще трябва да те убия…“

 

„… Лусинда, наистина ме разсмиваш. Ще трябва да ме убиеш ли? Точно мен? Сандвичите и зърнените храни са основното ми меню от няколко години насам. Никой не обича да готви само за един човек; ето защо толкова се зарадвах на възможността да покажа кулинарните си умения, на теб и Кат. Както и да е, надявам се сега да сме квит и да не се налага да ме убиваш.

Радвам се, че присъствието ми на вечерята в петък няма да е проблем за теб. Надявах се да е така. Знам, че не обичаш «изненадите» (което граничи с внезапните «пориви»), така че ще направя всичко по силите си да не ти поднасям такива. Нямам търпение да се запозная с Джин. Ще се опитам да не се държа като раболепен неин почитател, какъвто всъщност съм. Бих казал «последовател на рокгрупа», но съм вече прекалено стар за подобно описание.

Онзи ден прекарах страхотно на басейна с децата. Джейсън ми напомни времето, когато Мани и Раф бяха малки. Почти физически усетих спомените — палавите, изпълнени с неизчерпаема енергия момчета, детския им аромат и невероятните им ясни и искрени погледи. Кат се държи страхотно с него. Тя е невероятно момиче. Когато внезапно запее, кълна се, че ме побиват тръпки. Ако в предишния имейл не ми бе казала, че пее в банята, не знам какво щях да си помисля. Определено бях изненадан и сърцето ми се разтуптя. Явно чрез песента Кат изразява радостта си. Всички би трябвало да сме толкова надарени, толкова разкрепостени. Надявам се пак да ме поканиш, преди Кат да си отиде.

Само още един въпрос. Защо стоеше на сянка и гледаше отстрани, вместо да дойдеш при нас в басейна?“

Тя седна и се втренчи в монитора, опитвайки се да измисли отговор на въпроса му. Беше приготвила банския и тениската си. Но изведнъж се сети, че Илай ще я види мокра — тениската ще покаже очевидната липса на бюст — и се отказа, просто не можеше да го направи. Вместо това си остана по рокля, седнала на сянка край басейна и наблюдаваше Илай, Кат и Супербой. Колкото и да си повтаряше, не можеше да се убеди, че това е без значение. А и вече беше твърде късно, за да отиде до близкия магазин и да си купи сутиен с подплънки. Тя никога не бе харесвала стягащото и ограничаващо бельо, така че в известна степен, щеше да е лицемерно от нейна страна. Но това бе друга тема. Истината беше, че беше обезобразена и едно е да се пъхне в басейна с децата, Джин или братовчедите си, съвсем друго да се покаже по бански пред Илай.

„… искаше ми се да поплувам с вас, но в крайна сметка се радвам, че не го направих. Това ми даде възможност да се полюбувам и на тримата. Ти бе прекрасен с децата, Илай. Не се и съмнявам, че си добър баща. Толкова много хора твърдят, че обичат децата, но малцина наистина ги обичат. Тези, които ги обичат, като теб, баба, Дженива, Пори и Джин, не поставят изкуствени прегради между себе си и тях. Те общуват с тях като с възрастни. Намирам, че това е много рядко срещано качество. Когато бях малка и живеехме в Холивуд, виждах много хора, които оставяха грижата за децата си на бавачки. Децата бяха с разбити от мъка сърчица, когато бавачката им ги напуснеше, а родителите бяха шокирани и възмутени от недопустимата (според тях) привързаност, която децата изпитваха към бавачките си, и се отнасяха с децата си като с предатели. Бяха дори още по-шокирани, че когато станеха тийнейджъри, децата им тръгваха по лош път, попадаха в беда и често стигаха до дъното. Или още по-лошо, децата им навлизаха в бизнеса и пишеха откровени книги, в които разкриваха цялата истина за живота си. Но не е възможно да оставиш грижата за децата си на някой друг и да очакваш да не се привържат към него.

Отклоних се от темата. Не мога да ти дам директен отговор, Илай, защо не влязох в басейна. Все още не мога. Но нямам търпение да те видя в петък вечер…“

Тя изключи лаптопа и впери поглед в монитора; мислеше си, че съществуват какви ли не бариери. Някои сами си поставяме, както в нейния случай. Те пускат корени от страха като дърветата в големия град, чиито корени ги избутват нагоре през дупките в паважа на тротоарите, от което плочките се разместват. Тя нямаше представа дали страхът й е преодолим. Катания бе в банята, пееше под душа, а гласът й се носеше из къщата като ласка. Лусинда въздъхна, но остана на бюрото си и продължи да си задава въпроси. Ако страхът ти пречи да постигнеш това, което искаш, това значи ли, че не го искаш достатъчно силно?

Стана и отиде до библиотеката, за да погледне снимката, която бе получила през седмицата. Пристигна по куриер, внимателно опакована, с бележка от Маделин, в която пишеше:

„В последното допълнение към завещанието си майка настоява да получиш това. Честно казано, нямам абсолютно никаква представа защо, може би ти знаеш. Изненадите продължават, но не виждам защо да не ти я изпратя.

С много любов: Мади.“

Беше черно-бяла студийна снимка на Ан, правена, когато е била седем-осемгодишна. Това бе доказателство, че изводите, до които бе стигнала Лусинда, се бяха оказали верни. Ан искаше тя да опознае и обикне красивото момиченце, което някога е била. Искаше Лусинда да надникне дълбоко под гротескната външност и да я види такава, каквато е била, преди да разбият сърцето й, когато все още е била щастливо дете, а очите й блестели от енергия, любов и надежда.

Лусинда много хареса снимката и й се искаше да вярва, че където и да се намира, Ан знае, че има почетно място в дома на Лусинда и в сърцето й.

* * *

— Сприятелиха се — отбеляза Елиз.

— Невероятно е — каза Лусинда. — Джин почти никога не се е чувствала добре с мъжете, с изключение на приятелите си гейове.

— Забелязах го — изрече баба й. — Нещо — според мен се е случило доста отдавна — я е наранило и затова е станала толкова предпазлива. В действителност не е такава, каквато изглежда във филмите.

— Не — съгласи се Лусинда. Не спираше да се удивлява на проницателността на баба си, — не е. Въобще не е такава.

— Много ми напомня за Лили. Различни са, но в същото време в много отношения си приличат.

— И аз така мисля. Изглеждаха повече като майка и дъщеря, отколкото ние с Лили. Когато бяхме деца, хората, които не ги познаваха — защото нито една от двете, както знаеш, не се е правила на „филмова звезда“ на публично място — предполагаха, че Джин е дъщерята на Лили, а аз съм й приятелка.

— А ти как се чувстваше? — попита Елиз.

— Харесваше ми. Джин винаги ми е била повече от приятелка. Майка й беше отвратителна жена, на която наистина не й пукаше какво става с дъщеря й, стига да продължава да печели пари. Иронията в тази история бе, че самата Джин искаше да бъде част от филмовия бизнес. Майка й не бе от онези ужасни жени, които принуждават децата си да участват във филми. Тя просто бе доста глупава, безчувствена, безразлична и студена. Не разбирам хората, които не се грижат за децата си.

— И аз съм на същото мнение — отбеляза Елиз. — И сега нямаш нищо против, че Джин се сприятели с Илай?

— Разбира се — отвърна Лусинда изненадана, но и доволна от въпроса. — Джин ми е като барометър. Ако тя имаше някакъв проблем с Илай, и аз щях да имам. Нейното приятелство е по-важно за мен от който и да било мъж.

— Много мъдро от твоя страна. Доста жени забравят приятелите си, щом в живота им се появи някой мъж. А когато мъжът си отиде, остават сами, без приятели. Казах ли ти, че Гуин ме напусна?

— Кога? Защо? — Лусинда бе изненадана. Предполагаше, че Гуин и готвачката Ерика са „постоянна величина“.

— Съпругът й ще се пенсионира. През октомври заминават да живеят в Аризона. След шестнайсет години ще ми бъде трудно без нея.

— Смяташ ли да наемеш друг човек?

— Трябва да помисля. Няма да е лесно да намеря човек, с когото да се разбирам толкова добре.

— Знаеш ли кой ще е идеален за тази работа? — попита Лусинда, внезапно вдъхновена от хрумналата й идея. — Дженива. Госпожа Уейнбърг е много самотна и нещастна след смъртта на мъжа си. Синът й иска тя да продаде апартамента си и да отиде да живее при него и семейството му.

— Така ли? И кога ще стане това?

— Не знам. Искаш ли аз да попитам Джен, дали проявява интерес към предложението, или предпочиташ ти да си говориш с нея?

— Мислиш ли, че ще се съгласи всеки ден да пътува от града дотук?

— Може и да се съгласи. Да я попитам ли?

— Много ще ми е приятно да е край мен. Мисля, че и ти ще се радваш да е по-близо до теб?

Лусинда тихо се засмя:

— Ако трябва да съм честна, много бих искала и трите да са край нас. Но Лори си намери страхотна нова работа, а на Кат й остава още една година да завърши гимназия. Иначе бих направила всичко по силите си да ги убедя да дойдат да живеят в Кънектикът.

— Ще говоря с Дженива — обеща Елиз. — Идеята ти е чудесна. — Тя потупа внучката си по бузата и отиде да седне на дивана при Дженива и Пол младши, които си бъбреха.

Лусинда погледна към другия край на стаята, щом чу смеха на Джин и видя приятелката си да смушква лекичко Илай. Изведнъж й се прииска да отиде и да се облегне на този мъж така, както Супербой толкова често се облягаше на нея. Без съмнение това щеше да й подейства като утеха, но в същото време щеше да се почувства доста неудобно. Усмихвайки се, Лусинда тръгна към тях.

* * *

— Това е един от най-милите, най-забавните и най-хубавите мъже, които някога съм срещала — заяви Джин и си дръпна от цигарата. — Ако всички бяха като него, щях да се застъпя за този „животински вид“.

Лусинда се засмя:

— Когато го смушка, знаех, че всичко е наред.

— Да. Аз не го правя с когото и да било.

— Знам, че не го правиш. Подбираш внимателно хората, които смушкваш.

— Адски си права, хлапе. Та какво става между вас двамата?

— Нищо не става. Приятели сме. Компанията му ми е много приятна.

— Моля те! Той не е просто човек, чиято компания ти е приятна. Той е луд по теб. А ти какво, страх те е от него? Какво ти става?

— Не ме е страх, Джин.

Приятелката й я погледна, а после каза:

— Боже мой! Нима ще позволиш операцията за втори път да съсипе връзката ти? Знаеш ли каква лудост е това? Наистина ли смяташ, че зрял, почтен мъж като този мисли само за секс? Или че това има значение за него?

— За мен има значение — тихо каза Лусинда.

Джин отново дръпна от цигарата, после я загаси и каза:

— Чуй ме внимателно, хлапе. Ще ти кажа две неща. Първо, току-що си призна, че ти се иска той да ти е повече от приятел. Второ, това го казвам аз, жена, която не се е подлагала на операция за отстраняване на гърдите. Схващаш ли? Единственият човек, на когото му пука дали имаш гърди или не, си самата ти. На никого другиго. Искаш ли пак да сложим „обувките си в купчината“? Да ги сравним ли? Защото ако го направим, ще си доволна, ще си вземеш обувките и ще си отидеш с тях у дома.

— Знам.

— Мисля, че не знаеш. Нека опресня паметта ти. Аз съм имала дубльорка за всяка гола сцена, в която съм участвала. Не се показвам гола или по бельо. Не показвам нищо на никого. Виждала ли си ме някога без дрехи?

— Не.

— Така. Аз съм тази, на която се налага да тича до най-близката тоалетна, за да повърне, а после да се жабури с листерин след снимането на целувки, при които не могат да се използват дубльори. Снимачният екип винаги ме е покривал и слава богу, защото се отнасям добре с тях, уважавам ги. Аз съм секссимволът на средна възраст, за когото трябваше да предупреждават всеки да не ме докосва, освен ако не сме пред публика. Все още ли искаш да си вземеш обувките? Или да продължавам?

— Различно е…

— Я стига, Лусинда! В никакъв случай не е просто различно. Това е подценяване на проблем, който сама си си измислила. Никой никога не те е наранявал. Никой! Никога! Бих убила всеки, който само опита. Това, което искам да кажа, е, че в живота ти не ти се е случвало нищо лошо. Още тук и в този момент бих си разменила мястото с теб. Разменям твоите спомени за моите. Наистина бих го направила. Бих дала всичко, за да се чувствам нормална — или там каквото се смята и минава за нормално — поне веднъж, та макар и само за час. Бих направила всичко да срещна страхотен мъж като Илай и да не се разтреперя при мисълта, че ще се доближи до мен. Но аз имам основателна причина да се чувствам по този начин, както много добре знаеш. Нещата, които онова болно копеле ми наговори! Все още сънувам кошмари, в които той ми шепне, и се събуждам разтреперана, обляна в пот. След толкова години все още не мога да избия кучия му син от ума си. Виждала си какви ги върши, Лус. Знаеш, че Лойд Ранкин съсипа живота на много хора. Нито едно от децата в неговото студио не е успяло да превъзмогне онова, което му причини. Добре де, не му позволих да съсипе кариерата ми, нито да увреди съзнанието ми, но със сигурност ме унищожи. А това не можах да избегна. Чуй ме! Не позволявай на операцията, която си направи, за да запазиш живота си, да съсипе шансовете ти с този мъж, Лус. Имаше основателна причина да я направиш. Постъпи умно, правилно. Искаше да живееш, затова направи онова, което бе необходимо да сториш. И ето, сега си жива и здрава. Отново си сред хората, имаш семейството си, приятелите си. Имаш пълноценен живот.

— Да, така е — тихо призна Лусинда. Тя винаги, се натъжаваше, когато се сетеше за големите нещастия, които бяха сполетели Джин.

— Все още не е късно — спокойно каза Джил. — Дай шанс на тази връзка, хлапе. Не я убивай само защото смяташ, че това, което тревожи теб, тревожи и него. Толкова е неубедително. Прекалено си умна и интелигентна, за да позволиш на това да застане на пътя на нещо, което може да бъде страхотно и за двама ви.

— Не мога да ти обещая, че ще махна с ръка и ще започна да се чувствам различно, Джин.

— Знам. Казвам ти само да отвориш съзнанието си. Не мисли вместо него. Не те притиска, и пришпорва, нали?

— Не.

— Тогава всичко е наред! Приеми вероятността, че той е достатъчно зрял, за да може сам да прецени що за човек си. Остаряваш и не можеш да си го позволиш. Никой на петдесет години няма стегнато и младо тяло, което двайсетгодишните имат. Искам да кажа никой, който не е претърпял козметични операции. За бога, би ли искала да изглеждаш като Шер? Колко ужасно би било?

И двете се разсмяха.

Джин я прегърна през рамо и каза:

— Бъди щастлива, Лус. Ще се радвам, както винаги съм го правила, и ще съм адски щастлива за теб.

— На какво се смеете? — попита Катания, която дойде при тях.

— Опитвам се да повдигна духа на Лус и да й дам кураж — отвърна Джин.

— Така ли? За какво, за Илай ли?

— Господи! Да не би всички да сте се наговорили? — нервно попита Лусинда.

— Кои всички? — попита приятелката й.

— Първо Кат, после Елиз, а сега и ти. Разбрах какво искате да ми кажете.

— Всички го харесваме — заяви Кат. — И ти би трябвало да го харесваш.

— Харесвам го. Моля ви, да сменим вече темата. Започвам да се чувствам като посинена от нападките ви.

— Ха! — изхили се Джин. — Аз наистина ще те посиня. — И тя сръга Лусинда.

— Вие с майка ти ще пеете ли, сладурче? — обърна се Лусинда към Катания.

— Разбира се. Идвате ли?

— Да. Джин искаше да изпуши една цигара.

— Пушенето е ужасен навик — отсече момичето и се изправи на крака.

— Кажи ми? — попита Джин. — Мислиш ли, че преди четирийсет години щях да започна да пуша, ако знаех, че ще стана зависима от никотина?

— Преди четирийсет години ли? Майка ми не е на толкова.

— Пропуших, когато бях на годинка. — Джин избухна в смях и хвана ръката на Лусинда, за да й помогне да стане. — Хайде. Ще пеят семейство Тейлър. Не можем да пропуснем подобно събитие.

— Побързайте — извика им Катания и бързо влезе през френския прозорец.

— Ей сега идваме — отвърна й Лусинда.

— Ядоса ли се? — попита Джин.

— На теб? Никога. На себе си? Постоянно.

— Хайде, стига де! Говоря сериозно. Бях много щастлива, като направи операцията, Лус. Щях да съм загубена без теб. Никога нямаше да стигна толкова далеч.

— Щеше да…

— Нямаше да успея — настоя приятелката й. — Дори заключена в тази проклета къща ме подкрепяше и ми даваше стимул през всичките тези години. Да знам, че си жива, че те има, ми бе достатъчно, дори да ти трябваха месеци, за да вдигнеш телефона и да ми се обадиш. Единствено вие с Лили повярвахте в мен безрезервно. Твоите сценарии ме издигнаха до върха и все още ме държат там. Стига толкова сантиментални глупости. Дай да те прегърна и да влизаме вътре. Искам да чуя как пеят. — Тя прегърна Лусинда. — Обичам те, Лус. Ако ти си щастлива, и аз ще съм щастлива.

— И аз те обичам. И ще се опитам — обеща Лусинда. — Наистина ще положа усилия.

— И то големи усилия!

Щом влязоха в хола, Илай отиде при тях:

— Истории от войната ли си разказвахте?

— Зависи какво разбираш под военни истории — повдигна вежди Джин.

— Давахме си кураж — обясни му Лусинда.

— Няма да питам повече — вдигна ръце той в знак, че се предава.

— Мъдър човек — коментира Лусинда.

— Не, страхливец — поправи я той. — Не искам да споря с вас двете.

Джин се засмя и ги остави насаме, присъединявайки се към групичката, събрала се около пианото. Лусинда веднага стана сериозна и напрегната. Защо се чувстваше добре с Илай, когато наоколо имаше и други хора, а безпомощна, щом останеха насаме? Той нямаше да каже или да направи нищо, което би я разстроило. Тя знаеше това много добре.

Вгледа се внимателно в лицето му и се остави на силата на привличането. Сякаш нежно побутвана от невидима ръка, тя се облегна на него и затвори очи, вдишвайки вече познатия й аромат на „Джууп“. Той я целуна по челото, а после прошепна:

— Това бе още един внезапен порив.

— Знам — прошепна тя, приемайки неговата топлина. Силното му тяло я подкрепи още минута-две, преди да отстъпи назад. — Джейсън се обляга на мен почти всеки ден. Исках да видя какво е усещането.

— И какво е усещането?

— Каквото си го представях — малко загадъчно отговори тя.

Той свъси вежди:

— Искаш да ми кажеш нещо ли, Лусинда?

— Не знам какво имаш предвид.

— Кат си заминава в неделя. Помислих си, че по този начин ми казваш „сбогом“.

Съвсем бе забравила за това. Пулсът й се ускори и тя прехапа долната си устна.

— Не осъзнавах, че правя точно това — несигурно изрече.

— Очаквах да не ме поканиш повече, щом тя си замине.

Тя поклати глава. И през ум не й бе минавало, че той също има свои страхове. До такава степен ли бе погълната от самата себе си, че да пренебрегне чувствата на другите? Беше ли и тя като Джейсън човек, чиито страхове могат подобно на огледало за двойно виждане в лош криминален филм да замъглят всичко останало освен собствения й образ?

— Ще ми липсваш, Илай.

Той се усмихна.

— Това е най-милото нещо, което си ми казвала. Е, уговорката за четвъртък остава ли? Няма да се налага да готвя. Можем да отидем на ресторант.

— Да импровизираме. Става ли?

— Добре. И ти ще ми липсваш, знаеш ли?

— Така ли?

Той се усмихна снизходително.

— Да, повече отколкото можеш да си представиш.

— Понякога — започна тя — мисленето ми прилича на безкраен лабиринт. Въртиш се в кръг, минавайки многократно покрай едни и същи места.

— Случвало ми се е и на мен. Просто дръпни въжето и машинистът ще спре влака.

Беше неин ред да му се усмихне:

— Хареса ми. Може би трябва да помислиш сериозно върху идеята да станеш писател.

— Не мисля. Хайде. Започват. — Хвана я за ръка, за да я въведе в хола.