Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (17)

Шестнайсета глава

Илай прие предложението й той да шофира, когато си тръгнаха от дома на Елиз. Чувстваше се толкова спокойна, когато той беше зад волана, че дори задряма, събуди се едва когато колата спря.

— Къде сме? — попита, надигна се и погледна през предното стъкло.

— Калф Пастчър Бийч. Виждам, че не съм единственият, на когото му е хрумнала тази идея.

Хванати за ръка, те отидоха до кея и се присъединиха към десетките хора, които гледаха през пролива „Саунд“.

Пожарите, които бушуваха в засегнатия район, където преди няколко часа се издигаше Световният търговски център, се виждаха сред облака дим, надвиснал над Манхатън.

Чуваха се само вълните, които бавно се плискаха в брега, а после отново се отдръпваха към океана. Лусинда се сети, че Дженива е на религиозна служба, и си помисли, че и събирането на хора тук, на плажа е своего рода служба. В тази топла вечер всички бяха обзети от страх и мъка. Никой не изразяваше с думи тези чувства, но те бяха осезаеми, както се усещаше мирисът на изгоряло, който вятърът носеше.

Хората, които обичаше, бяха живи и здрави. Изглеждаше истинско чудо. Бяха загубени не само човешки животи, а и доверието, и увереността на хората в личната им сигурност и безопасност. Винаги може да се случи злополука. Но това, което бе станало тази сутрин, бе всичко друго, но не и случайна катастрофа. Целите и денят бяха избрани специално за нападението. Посланието беше предадено успешно: „Не сте в безопасност. Прословутата ви сигурност е само една илюзия. Ще разбием илюзиите ви, нещо повече, ще унищожим самите вас. Много хора ще загубят живота си, страшно много“.

Бе много трудно човек да разсъждава логично и разумно на фона на пълното безумие, което цареше наоколо. Безумия на терористи, готови да умрат заради вярата си. Единственият начин да бъдат спрени фанатиците бе да разбереш начина им на мислене. Но дори и тогава няма никаква гаранция, че ще бъдат разубедени. Когато човек е решен на нещо, е почти невъзможно да го разубедиш. Да вземем леля Ан например. Една прегръдка бе в състояние да я разстрои, да обърка плановете й.

Когато седнаха в колата, Лусинда попита:

— Какво те накара да дойдем тук, Илай?

— Предполагам, че исках да видя случващото се с очите си. От телевизията човек не може да добие истинска представа за нещата. А те са твърде сериозни и от интелектуална, и от емоционална гледна точка. Знам го. Но исках сам да преценя мащаба на трагедията. Водихме подобен разговор преди няколко месеца, когато за пръв път вечерях у вас. Говорехме за смъртта, за това, че трябва да я изучим много подробно, да я „огледаме“ отвсякъде и да се опитаме да намерим някакво разумно обяснение за нея като част от живота ни. Но не мога. Просто е невъзможно.

— Сещам се — потвърди Лусинда.

— Доколкото си спомням, ти каза, че смъртта е твърде необятна, за да я възприеме човек в цялата й същност. Все едно да седиш в подножието на планина и да се опитваш да я обгърнеш с поглед цялата. Това е истина, която важи и сега. Но подобна чудовищност — трябваше да добия представа за мащабите, за да мога да поставя чувствата си в някакъв ред.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Изпитвам противоречиви чувства — ядосан, но и тъжен, облекчен, но и уплашен. Чувствам се егоист, защото синът ми е жив и здрав и съм щастлив. Виновен, защото днес много хора загубиха синовете си завинаги. Ядосан съм от това безумие.

— Не мисля, че е егоистично да се радваш, че синът ти е добре. Колко трябва да загуби човек през живота си? Тук не съм съгласна с Библията, че човек трябва да понася всички несгоди, без да губи вярата си в Бог. Не мисля, че съдбата трябва да бъде подлагана на изпитание, като лишаваш някого от всичките му ценности. Но аз не съм много религиозна.

— О, мисля, че си — не се съгласи той. — Само защото не членуваш в дадена организирана група, не означава, че ти липсва вяра. Като се замисли човек, страшно много зло е извършено и се върши уж в името на религията и праведността. Смятам, че истинската религия е система от поведенчески правила; начинът, по който се отнасяш с другите хора.

— Искаш да кажеш да се държим с другите така, както искаме те да се държат с нас.

— Малко хора се държат достойно и почтено, Лус. В моменти като този хората се осъзнават. Нещо на примитивно ниво ни кара да се сближим, да споделим мъката си един с друг. Но има и хора, които ще потърсят начини да се облагодетелстват от случилото се днес. Неизбежно е. Виждат шанс да забогатеят и ще се възползват от него. Повечето ще сметнем тази постъпка за осъдителна. Но хората на изкуството, крадците, хората с камък вместо сърце сигурно смятат, че е напълно оправдано, защото имат неморалното усещане, че са прави секунда-две, че във всяко добро нещо, винаги, абсолютно винаги има и елемент на зло.

— Такава е човешката природа, Илай.

— За съжаление си права. Цял живот си блъскам главата над този въпрос. Не ме задоволяват прекалено опростените и елементарни понятия за добро и зло в Райската градина. Интелигентността няма нищо общо, защото съм срещал изключително интелигентни хора, които са абсолютно безскрупулни, които не се интересуват от другите. Срещал съм добри, честни и мили хора, които работят като продавачи в супермаркети, паркират коли, дори просят по улиците.

— Щом разсъждаваш така, защо ходиш на църква? — попита тя.

Той се усмихна уморено:

— Първо, честно да си призная, защото обожавам църковната музика. Може точно църковният хор да представлява истинската религия.

— Може да е просто музика, нищо повече.

— Не — каза той. — Тя е любов.

— Сигурно си прав. Мисля, че вече е време да тръгваме, Илай.

— Добре. — Той завъртя ключа, запали двигателя, сложи си колана, включи фаровете и даде на заден ход.

Когато се върнаха в дома й, мислите и заключенията, до които бе стигнала тази сутрин, се изясниха в съзнанието й и тя каза:

— Остани тази вечер при мен, Илай.

Изненадан, той попита:

— Наистина ли го искаш?

— Наистина. Искам да останеш.

— Аз също. Не е нужно да се случи нещо между нас.

Смехът й изненада и двамата.

— Трябва да се случи. Рано или късно.

— А! — възкликна той, слизайки от колата. — Клаузата, която позволява да се измъкнеш от поетия вече ангажимент.

— Всъщност — отвърна тя — това е само в моя полза. За всеки случай.

— Точно заради това казах, че не е нужно да се случва каквото и да било между нас.

Тя отключи вратата, влезе вътре и каза:

— Ще си взема душ. Направи ми услуга и заключи тук долу, а после се качи горе при мен.

* * *

Чу, че в банята за гости тече вода. Не бе сигурна защо (Илай не бе човек, който ще влезе при нея просто ей така), но заключи вратата на банята. После застана под душа. Бе толкова нервна, че едва се движеше. Не можеше да пази равновесие. Чувстваше се безчувствена и недодялана. Устата й беше пресъхнала; сърцето й биеше толкова учестено, че й се виеше свят. Опря се на стената с ръка, затвори очи и си спомни всичко, което бе казала на Джин този следобед. Беше заявила какви са намеренията й и се почувства задължена да удържи на думата си.

„Какво значение има това? — попита се тя. — Не е състезание.“ Нямаше какво да доказва. Ставаше дума за обещание. Но отдавна поетите ангажименти не означаваха нищо в живота й и се запита дали наистина знае какво прави.

После си спомни първата вечер, когато Илай дойде в дома й, стояха на алеята за коли и разговаряха, той й разказа за съпругата си. „Случи се сякаш на много бавни обороти. Първо се появи мъничката бучица на гърдата й, последваха частична мастектомия, химиотерапия, лъчетерапия.“ Господи, понякога загряваше толкова бавно! Онази вечер й бе намекнал, че лично познава „обезобразеното“ женско тяло; години наред е живял с такава жена. Било е без значение за него, защото — Джин се оказа права — се интересуваше от личността, не от външната обвивка. Всеки с що-годе прилично зрение и средностатистически коефициент на интелигентност би я погледнал и веднага би установил, че не просто има малки гърди, а че те въобще липсват. Той от самото начало е знаел и това е било без никакво значение за него.

— О! Значи не съм обект на страст — бе се пошегувала тя, а после се шокира от собствената си дързост.

Той се бе засмял.

— Не бъди толкова сигурна в това. Зависи какво разбираш под „страст“. Възхищавам се на интелекта ти.

Най-лошото, което би могло да се случи, е единият или и двамата (по всяка вероятност и двамата според нея, опитваше се да бъде реалистка) да се чувстват неудобно и изживяването да не е чак толкова страхотно. Но ако оцелеят след първия път, нещата биха могли да потръгнат. Тя не виждаше защо да няма и втори път. Въпросът бе да преодолее притеснението си първия път, да се разкрие напълно и докрай.

Най-после, малко поуспокоена, тя спря душа и излезе от ваната, пресегна се да вземе хавлиена кърпа. Чу музика. Той бе пуснал радиото. „Какво правя сега, по дяволите?“

— Олекна ми — извика той. — Щях да се обаждам на подводен спасителен отряд!

Тя се засмя и взе хавлиения си халат.

— По-добре лампите да са изгасени! — извика му в отговор.

— Тъмно е като в рог!

— Добре! Нека да си остане така! — Тя пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Малко бе преувеличил. Завесите не бяха спуснати и лампата отвън хвърляше светлина върху седналия на леглото Илай.

— Нервен ли си? — попита го и колебливо пристъпи в стаята.

— Сигурно се шегуваш! Имам сърцебиене. Виж, ще си затворя очите. Кажи ми, когато е безопасно да ги отворя.

„О, мили боже!“ — каза си тя, хвърли халата на земята и се пъхна под завивките.

— Готово — с усилие изрече. — По-безопасно не може да стане. — Инстинктивно легна плътно до него и се остави на чувствата. Как е могла да забрави невероятното удоволствие от допира на две голи тела?

— Все още ли се чувстваш виновен, когато се засмееш или когато се усмихнеш? — попита.

— Не. Отказвам да се чувствам по този начин. Точно сега е моментът да се смея и да се усмихвам, да празнувам живота.

— Добре. И аз не искам да се чувствам виновна.

— Трябва да ти призная, че въобще не съм подготвен. Не съм от онези, които си носят презервативи в портфейла, надявайки се да им излезе късметът.

— Да не би да говориш за същите претенциозни, пушещи пура мъже, които купуват вино от триста долара бутилката, което в крайна сметка става на оцет?

— Същите.

— Разбирам. Е, мисля, че няма проблем. Аз, ъммм… Боже! Не съм първа младост — каза тя, после изохка и покри лицето си с ръце.

— Не си първа младост — повтори той. — Моля те, нека аз преценя това.

— Вече ми е минало времето. Не мога да забременея. А и не съм правила любов повече от трийсет години.

— И заради това, че „не си първа младост“. Странен начин на мислене. Бих казал, че си във върховна форма.

— Ти изпитваш страст към интелекта ми — напомни му тя и дръзна да погали мускулестата му ръка. Той отвърна на жеста й, като плъзна ръка по гърба й чак до извивката на ханша.

— Това е самата истина. Обаче изпитвам страст и по дългите ти прелестни крака и по изваяните ти рамене.

Потрепванията последваха пътя на ръката му, цялото й тяло настръхна. Прегръдките на приятелите, семейството и децата бяха само храна за сърцето и душата. Но допирът на голи тела, размяната на докосвания бяха наелектризирващи, източник на енергия, която можеше да съживи човек, да го върне към живота.

— Много мило — промърмори тя, изпълнена с очакване и невероятна възбуда.

— Ъммм, много, много мило и приятно — съгласи се той.

А след това думите бяха заменени от това, което казваше много повече и много по-дълбоки неща.

* * *

Събуди се от допира на нечие тяло и скочи стресната. Известно време бе ужасена. След това се сети какво се случи и се поуспокои. Отпусна глава на възглавницата, усмихна се и изчака сърцето й да се успокои.

* * *

На вратата той й каза:

— Би трябвало да се върна към два, ако няма нещо спешно.

— Ще бъда тук.

— Много разчитам на това. — Той я погали по бузата.

— Аз също.

Когато отвори вратата, се изненада да види Джейсън, седнал на верандата, бос, по пижама, обгърнал коленете си с ръце. Беше блед.

— Здрасти, Супербой. Защо седиш тук? Защо не звънна на вратата? — попита Лусинда.

Той сви рамене.

Илай клекна пред него и сложи ръка на челото му.

— Добре ли си, Джейс? Не ми изглеждаш много добре.

Момчето отново сви рамене.

— Ще дойда по-късно да поплувам малко — каза Илай. — Надявам се, че ще те заваря тук. Откакто започна училище, почти не мога да те видя и ми липсваш.

— И ти ми липсваш. — Той преглътна, а после изрече: — Трябва да говоря с Лус.

— Добре. — Илай погали момчето по косата, после го целуна по челото.

Момчето внезапно избухна в сълзи, сграбчи ризата на мъжа и се вкопчи в него.

— Хей, хей! — Илай го прегърна и го задържа в обятията си. — Какво се е случило, миличък?

— Трябва да говоря с Лус! — изплака той, но с юмруци стискаше ръкавите на ризата на Илай.

— Добре, синко. Добре — започна да го успокоява Илай. — Можеш да говориш с Лус.

— Аз ще го взема — каза Лусинда. — Ще закъснееш, ако не тръгнеш веднага.

— Мога да закъснея, ако е станало нещо важно.

— Много е важно — изплака Джейсън и протегна ръце към Лусинда.

— Каквото и да се е случило. — Илай предаде момчето в прегръдката на Лусинда. — Съжалявам, Джейс. Ако имаш желание, ще поговорим по-късно.

Джейсън кимна, а после положи глава върху рамото й. Сега бе стиснал домашната й роба.

— Искаш ли да остана? — попита я Илай.

— Не, тръгвай. С Джейсън ще се оправим.

— Не забравяй да изключиш телефона от зарядното и да го включиш — напомни й Илай. — След малко ще ти се обадя.

— Или аз ще ти звънна. Ще се оправим — повтори тя.

Той беше притеснен, качи се в колата си и им махна с ръка, преди да потегли.

— Какво ще кажеш да изпием по едно кафе? — попита Лусинда, докато внасяше момчето в къщата. Веднъж в седмицата, защото по този начин той се чувстваше по-голям, с Джейсън пиеха кафе.

— Да — извика момчето.

Влязоха в кухнята и тя го остави на стола до масата, където той уморено положи глава на сгънатите си ръце. Тя му направи питието, което представляваше половин чаша кафе и половин чаша обезмаслена течна сметана с малко захар, после го донесе и го сложи на масата.

— Заповядай, скъпи — каза и седна до него. Той вдигна глава, седна на стола с изправен гръб, взе чашата с две ръце и отпи. — Гладен ли си? — попита го тя. — Закусвал ли си?

Той поклати глава, отпи отново от кафето и сложи чашата на масата.

— Колко време стоя навън, пред вратата, Джейс?

— Не знам. Известно време.

— Къде е майка ти? Знае ли, че си тук?

— На кого му пука? — почти изкрещя той. — Тя е такава глупачка! Мразя я!

— Ей, по-полека, миличък. — Сложи ръка на рамото му. — Какво става?

— Тя само седи пред телевизора, гледа и през цялото време плаче, дори не говори. Писна ми от телевизията. Казах й да го изгаси, защото не искам повече да гледам тези ужаси, но тя въобще не ме чува! Целия ден вчера, цялата нощ, а тази сутрин, като слязох долу, тя пак беше пред телевизора като пълно куку. Снощи се наложи сам да си приготвя вечерята. Тя дори не ми пожела лека нощ, не вдига и телефона.

— Телефонът ви работи ли?

— Да, работи! — тросна се той.

— Джейсън, не ми говори с такъв тон, моля те.

— Съжалявам. Тя не отговаряше на телефона, а той не спираше да звъни. Обикновено не ми позволява аз да го вдигам, но ме побъркваше, и затова не издържах и накрая го вдигнах. — Намръщи се и преглътна.

— Пийни си още малко кафе — предложи му Лусинда.

Той се подчини, после остави чашата на масата и впери поглед в нея.

— Вдигнал си телефона — подкани го да продължи.

Без да откъсва поглед от чашата, той заразказва:

— Казах „ало“, а жената отсреща ме попита: „Ти ли си, Джейсън?“. А аз отговорих: „Да, аз съм“. А тя ми рече: „Скъпи, обажда се баба ти Крейн. Много съм щастлива, че имам възможност да говоря с теб след толкова време“. А аз я попитах: „За какво говорите, как така изведнъж пожелахте да говорите с мен?“. А тя ми отговори: „Много пъти се обаждахме, за да те чуем, но майка ти все казваше, че не искаш да говориш нито с мен, нито с дядо си, нито с баща си“. А аз рекох: „Моля?“. Тя ми обясни, че накрая са се отказали и са престанали да ми звънят, защото глупавата ми, тъпата ми майка, глупава тъпанарка, не ми е позволявала да говоря с тях! Тя ме е излъгала! — извика той. — През всичкото това време ме е лъгала, лъгала! — Избухна в плач и ридания, лицето му бе яркочервено. — Тя е проклета лъжкиня и я мразя!

Дълбоко шокирана, Лусинда го прегърна.

— Много съжалявам, миличък — промълви, целуна го по горещото личице и го погали. — Страшно много съжалявам.

— Пусни ме! — Той се отскубна от прегръдката й, започна да тича из кухнята, плачеше и крещеше: — Тя ме накара да повярвам, че не им пука за мен, а през цялото това време те са се опитвали да разговарят с мен, искали са да дойдат и да ме видят, баща ми също. Интересували са се от мен, а тя ме е лъгала през цялото време, наричаше ги с обидни думи, казваше, че са ужасни. Но това въобще не е вярно. Нито думичка. Всичко, което ми казваше, е лъжа! — Хвърли се на пода й заудря с юмруци, крещеше нещо и се гърчеше от гняв.

Беше изпаднал в истерия и тя трябваше да намери начин да го успокои, но не й хрумваше нищо разумно. Най-после, понеже не можа да измисли нищо друго, тя клекна и го вдигна от пода. Отвори задната врата, изнесе го навън, мина през портата към двора и скочи в басейна заедно с него.

Шокът от студената вода постигна желания ефект. Изненадан, той се отдръпна, за да я погледне в лицето.

— Защо го направи? — попита я задъхан.

— Уплаши ме, а не можах да измисля нищо друго — призна тя.

Той не свали поглед от нея още известно време, водата го успокои, сякаш отми гнева му. Най-сетне каза:

— Илай тук ли е спал тази нощ?

— Да, тук спа.

— Как така?

— Аз го помолих да не си ходи.

— Защо?

— Защото го обичам много и исках да остане при мен.

— И мен ли обичаш много?

— Да, много, много те обичам.

— Тогава мога ли да остана завинаги?

— Миличък, знам, че си й много ядосан, но майка ти те обича. Не можеш да напуснеш дома си само защото не ти харесва някоя нейна постъпка.

— Но това, което направи, бе погрешно и лошо, Лус.

— Да, прав си. Постъпила е много погрешно и много зле.

— Защо го направи? — жално попита той.

— Предполагам, защото е била много ядосана на баща ти, задето ви е изоставил.

— Но той е изоставил нея, не мен. Не е постъпила честно!

— Не, определено не е било честно.

— Не е постъпила правилно!

— И тук си прав.

— През всичките тези години можех да се виждам с баща си, с баба и дядо. Но тя не ми е позволила да го направя и не мога да разбера защо.

— Джейсън, понякога, когато чувствата на хората са наранени, те вършат неразумни и нелогични неща. Не мисля, че е искала да те нарани. Целяла е да нарани баща ти.

— Но нарани мен.

— Знам. Знам.

— Никога няма да й го простя.

— Напротив, ще й простиш, миличък. Въпреки че в момента си й много сърдит, тя ти е майка и я обичаш.

На лицето му се изписа такава решителност, че тя изведнъж доби много ясна представа как ще изглежда, като порасне.

— Вече нищо няма да е както преди. Никога. Никога. Не ме интересува какво ми казваш ти или пък някой друг. Тя постъпи много зле. Хората не бива да вършат подобни неща на когото и да било, камо ли на деца и техните бащи. Не е редно. — Поклати глава.

— Знаеш ли какво, Джейсън? Когато се върне Илай, много ми се иска да поговориш с него.

— Защо?

— Защото, когато е бил малък, и на него са му се случили лоши неща. Много добре разбира как се чувстваш в момента.

— Ти също разбираш.

— Да, но не като него.

— Не знам. — Той отмести поглед.

— Помисли си. Съгласен ли си? А сега трябва да влезем вътре и да се подсушим, преди да сме настинали. След това ще ти приготвя нещо за закуска.

— Да, добре. Лус? Помниш ли веднъж каза, че хората биха те помислили за неудачница? Аз никога не бих си го помислил, защото си най-истинският и честен човек, когото познавам в целия свят.

— Благодаря ти, Супербой. Много те обичам.

— Колкото обичаш Илай ли?

— Различно е, Джейс.

— Защо? Как така?

— Защото теб обичам по начина, по който обичам Кат, майка й и баба й, така както обичам Джин и баба ми и всички останали близки. Тази любов се нарича семейна. А Илай обичам както жена обича мъж, като в сцените с цуни-гуни по филмите, които понякога ти се струват ужасни.

— Отврат! И вие ли ги правите тези неща?

— Просто е различно. Ясно? А сега дай да съблечем тази мокра пижама и да те пъхнем под горещия душ. Миналата седмица остави дрехи тук, можеш да ги облечеш.

Уви го в хавлиена кърпа и каза:

— А сега върви горе в банята за гости. Ще ти оставя дрехите пред вратата.

Той изтича по коридора, а тя пъхна домашната си роба и пижамата на Джейсън в сушилнята, загърна се в хавлия за плаж като саронг. Беше толкова ядосана, че й се искаше да изтича и да забие юмрук в лицето на Рене. Но трябваше да се задоволи с това да нахока по-младата жена. Също като Джейсън, и тя щеше да промени отношението си към Рене — отдавна изпитваше противоречиви чувства към нея. Това, което Рене бе сторила бе наистина непростимо. Може още да не бе навършил девет, но Джейсън не бе склонен да говори празни приказки. Говореше съвсем сериозно, мислеше всяка думичка, която изричаше. И, честно казано, Лусинда бе съгласна с него. Как да вярва на майка си отсега нататък? Рене бе нанесла непоправима вреда на отношенията им.