Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (4)

Трета глава

Позовавайки се на бележките си и на доста ласкавите коментари на Джейсън за детското филмче („Не е лош, но не е и нещо особено!“), Лусинда написа рецензиите за седмичната си рубрика и ги изпрати на редактора си. Изключи компютъра, седна и се загледа в една точка. Щеше й се да прекарва повече време със семейството си, особено с баба си, без да се налага да се бори с Ан.

Не й се нравеше начинът, по който се чувстваше — имаше желание да хване Ан за мършавите рамене и да я разтърси толкова силно, че обилно лакираната й коса да се разчорли или пък някоя безкористна мисъл случайно да се зароди в съзнанието й. Позакъснялата териториална претенция на леля й беше напаст божия, нещо отровно и заразно. Мади я бе предупредила, че майка й е като стоножка, от която няма отърваване. Ан сякаш бавно разяждаше мозъка на Лусинда. Лусинда знаеше, че разказът „Бумеранг“ от Оскар Кук, в който се разказва за стоножка, проникнала в главата на един човек през ухото му, е измислица (беше удивително, че си го спомня, въпреки че го бе чела преди повече от трийсет години), но бе дяволски добра метафора за дълготрайния ефект, който поведението на Ан оказваше върху хората.

Лусинда скоро разбра как Ан винаги научаваше ангажиментите на майка си и най-вече кога Елиз и Лусинда са планирали да се срещнат. Едно телефонно обаждане и леля й вече знаеше отговора. Ан много хитро изтръгваше информация от Гуин, асистентката на Елиз („Мислех да дойда да видя мама тази седмица и се чудех какви са плановете й“) и Гуин изпадаше в много неловко положение. Тя просто си вършеше работата. Как можеше да знае, че помага на Ан да плете интригите си? Господи! Беше направо отвратително! Вината си беше на Лусинда. Ако не се беше ядосала на първата среща, ако не бе коментирала колието й и не бе говорила така язвително за онези противни продавачки, Ан сигурно нямаше да й обърне внимание. Но не! Трябваше да си го върне — както винаги правеше, когато нещо или някой я ядосаше. А сега, виж докъде я докараха! Водеха война.

Стомахът й се сви, опита се да не мисли повече за Ан и погледна двете грамоти, поставени в рамка на стената зад бюрото й. Едната документираше, че през 1956 година Лили е получила „Оскар“ за най-добра актриса за филма „Улично престъпление“. Другата беше наградата на Ела ван Дайн за най-добър адаптиран сценарий през 1998 за филма „План за летене“. Тази на Лили бе съвсем истинска. Другата приличаше на публикуваните на корицата на списание „Тайм“, които можеш да си направиш или да си поръчаш с твоята снимка. „Мъж/Жена на годината“, според класацията на списанието. Това се прави, за да се почувства получателят специален. Ако не бе гледала церемонията със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че наистина е спечелила.

Беше гледала връчването на наградите сама през онази мартенска вечер преди няколко месеца. За миг дори не й бе минало през ума, че съществува вероятност да спечели. Беше направо слисана, изумена, дори някак си (сякаш строго пазената й анонимност бе изложена на риск) огорчена, че е била номинирана за „Оскар“. Спечелването на БАФТА и наградата на писателската гилдия й бяха достатъчни, бе й се сторило честно да ги получи, въпреки че не знаеше защо точно са й ги присъдили вероятно имаше нещо общо с нейната изолация от обществото. Наградата на Академията… Не беше логично, звучеше дори сюрреалистично. Не водеше социален живот, не се бе появявала в обществото на Лос Анджелис повече от трийсет години. Беше се почувствала непочтена спрямо хората — сякаш това бе още една измама от нейна страна — докато гледаше победителите да се качват на сцената, за да им връчат наградите. След няколко зле режисирани шеги актьорите, които водеха шоуто за най-добре адаптиран сценарий, обявиха имената на номинираните, а една камера ги показваше. Разбира се, сред публиката не бе Ела ван Дайн, нямаше дори нейна снимка, която да покажат на екрана. И изведнъж сякаш няколко мига й се губеха. Тя примигна няколко пъти. Беше пропуснала нещо, не беше разбрала какво бяха казали. Друга камера показа публиката, а после Джин, която вървеше по пътеката между редовете, облечена в една от нейните елегантни черни роклички („Нищо не може да се обърка, ако си със страхотни обувки, хубава прическа и малка черна рокля, хлапе. Конфекцията по магазините стои много добре на дребните жени.“), за да приеме статуетката от един от актьорите, преди да стигне до микрофона. Аплодисментите бяха оглушителни — поне на Лусинда така й се стори — и тя си помисли, че е заради номинацията на Джин за най-добра актриса. Всички я обичаха. А играта й в „План за летене“ бе изключителна.

С пресипнал глас, който толкова напомняше гласа на Лили, лъчезарната, сияеща Джин каза:

— Повечето присъстващи тук тази вечер са прекалено млади и не си спомнят филмите, които с приятелката ми Ела направихме преди няколко века, когато бяхме почти деца; „Декемврийска тъга“, „Дъждовни дни“ и „Влиятелна игра“, са само някои от тях. — Бурни аплодисменти, радостни възгласи и подсвирквания. — Така! — продължи тя с усмивка. — Не съм единствената, която ще си признае, че си спомня ресторантите за коли със сервитьорки на ролкови кънки и трийсетсантиметрови черно-бели телевизори. Бурен смях и оглушителни подсвирквания. — Противно на някои слухове, моята приятелка бе прекалено млада, за да бъде заподозряна, че е дружала с комунисти. Обикаляхме града с тротинетките си да ги търсим, но така и не ги открихме. — Още смях. — Истината е, че Ела просто реши да спре да пише. Беше заета с други неща. Но аз винаги съм вярвала, че е една от най-добрите сценаристки, и я умолявах за този сценарий, защото никой друг нямаше да го напише по-добре от нея. Знам, че тази вечер тя си е у дома, гледа телевизия, и от нейно име благодаря на филмовата Академия и на членовете й за това, че са оценили по достойнство един наистина гениален талант. Ела, приемането на тази награда вместо теб е най-великият момент в живота ми. Обичам те, дечко.

Тя изпрати въздушна целувка към камерата, помаха с ръка на екзалтираната публика, после се оттегли, притиснала статуетката до гърдите си.

Телефонът зазвъня секунди по-късно. Първо й се обади Дженива и каза: „Луси, толкова се радвам за теб, толкова се гордея, че те познавам. Заслужаваш тази награда, филмът е прекрасен. А Джин изглеждаше великолепно на сцената, нали? Ще ми се и тя да спечели. Никой не може да играе като нея“.

След това се обади баба й: „Вече и ти имаш престижна награда, също като майка си, cherie. Това е чудесно. Ще го отпразнуваме. Цялото семейство ще се събере да се посуети около теб. А сега трябва да гледаме как и Джин печели — тя произнасяше, името Жийн — и как ще си получи наградата. Je t’embrace, cherie^[1]“.

Цялото семейство. Това включваше и Ан, което означаваше, че въобще нямаше да бъде празненство. Лусинда включи телефонния секретар, докато догледа шоуто докрай. И тя като Дженива и Елиз искаше да види как Джин отново се качва на сцената да си вземе оскара, който й принадлежеше. Но го дадоха на много по-млада актриса, чието изпълнение бе ефектно, но повърхностно в един посредствен филм. Лусинда се разплака от яд заради задкулисните уговорки, които бяха лишили Джин от наградата, която й се полагаше.

Мрачна и тъжна, Лусинда изгледа шоуто докрай, преди да прослуша обажданията на телефонния секретар. Имаше повече от дванайсет съобщения от братовчедите й и техните деца, всички почти се задъхваха от вълнение и вече имаха, страхотни планове за семейното тържество, което изведнъж стана най-важното събитие. Естествено, Ан не й се бе обадила. Лусинда се изкушаваше да позвъни на леля си, да й направи предложение за „примирие“ и да я покани на тържеството. Даже вдигна телефонната слушалка, но отново я върна на мястото й. Ан щеше да възприеме опита й да сключат примирие като възможност да каже нещо, което да я нарани. Лусинда не можеше да поеме подобен риск. В антракта на пиесата „Браун Бейби“, която се играеше за последна седмица, след тринайсетседмичен успех на сцената, Катания бе оставила съобщение, докато чакаше реда си да излезе на сцената: „Току-що научих. Толкова се вълнувам. Ще ти се обадя утре след училище. Обзалагам се, че цялото ти семейство е пощуряло от радост. Аз със сигурност съм. Страхотно е! Обичам те, обичам те, обичам те, Лус“.

Най-накрая, повече от час, след като бе напуснала сцената, се обади и Джин:

— Трябваше да се измъкна, за да намеря обществен телефон. Не е ли невероятно? Лили сигурно се усмихва, щастлива и горда от това, което постигна, където и да е в момента.

— Трябваше да спечелиш, Джин. Ужасно е, че не ти дадоха наградата.

— Е! На кого му пука. Важното е, че постъпиха правилно и я дадоха на теб. Скъса си задника от работа и си я заслужи. Ще се прибера след няколко дена и ще ти я донеса. А сега трябва да затварям, преди „новинарските хрътки“ да заподозрат нещо. Много те обичам, Ела.

Лусинда отново включи телефонния секретар и се опита да проследи коментарите след церемонията. Не можеше да се съсредоточи. Беше прекалено изумена от факта, че е спечелила „Оскар“ за нещо, което бе направила с лекота. Още преди Лусинда да е довършила сценария, Джин бе поискала авторските права на още един роман, настоявайки:

— Само ти можеш да напишеш сценария по него. Направи го заради мен, Ела. Моля те! Не искаш да те моля на колене, нали? Подът е твърд и ще ме заболят.

След получаването на наградата рейтингът й скочи неимоверно. Изведнъж рецензиите й станаха толкова авторитетни, че можеха да издигнат някой филм от „мрака“ на неизвестността или да отклонят вниманието на тийнейджърите от някоя глупост към нещо, което си заслужава тяхното време (и парите, похарчени за билети за кино). От март месец насам много неща се изписаха за нея самата и популярната й рубрика. В медиите се появиха какви ли не предположения относно истинската самоличност на Ела ван Дайн, защото такава жена не съществуваше, само името й фигурираше под стари филмови сценарии, под един нов, който спечели „Оскар“, и в онлайн списанието. Журналистите направиха сериозни проучвания, но стигнаха само до предположения. Една предприемчива и находчива млада жена (решена първа да се добере до сензационната новина и да напише статия, под чието заглавие фигурира името й) се бе добрала до информация от Гилдията на сценаристите, откъдето и бяха дали адреса на Ела. Оказа се, че това е старата къща на Джин в Лос Анджелис на „Уитли Хайтс“. Новите собственици нямаха представа коя може да е Ела ван Дайн.

Известен филмов критик от водещо седмично списание предположи, че Ван Дайн е псевдоним на писател, автор на бестселъри. Критик в конкурентно седмично издание пък настояваше, че Ван Дайн всъщност е прочут продуцент, написал много добри сценарии в края на осемдесетте и началото на деветдесетте, но през последните няколко години беше потънал в забвение. Тези предположения бяха опровергани и от писателя, и от продуцента, и двамата писаха до редактора, че много им се иска да имат таланта на Ван Дайн. Но за съжаление нито един от тях не е Ела.

По време на тази лудница, продължила седмици наред, служителите на „Artszine.com“ запазиха мълчание, не отговаряха на никакви въпроси — за което Лусинда щеше да им бъде благодарна цял живот.

Таблоидите разпространяваха слуха, че Ела всъщност е тайна любовница на Джин. Отдавна се шушукаше, че Джин е лесбийка. Тя все отклоняваше въпроса, като казваше:

— Разбира се. Добре. Така да бъде. — А после се засмиваше с прочутия си заразителен смях. Това обаче не попречи на журналистите публично да разкрият нейната сексуална ориентация, но понеже нямаше какво да крие, Джин просто се смееше.

— Хей, те искат да ме мислят за лесбийка, добре тогава. Щом така им изнася.

Само Лусинда и Джин знаеха, че един ден извикаха Джини Холдър по време на час и я заведоха в студиото, за да се срещне с продуцента Лойд Ранкин. Лусинда бе свидетел как много деца отиваха, срещаха се с него и се връщаха след време посърнали и с несигурна походка, сякаш току-що са слезли от някое влакче на ужасите. Близо четирийсет години по-късно, спомняйки си този ден, тя усещаше нетипичния гняв на Лили, докато слушаше дъщеря си. Как слезе, затръшна вратата на колата си и хукна през паркинга. Отново виждаше (за съжаление съвсем за кратко) посърналата Джин, когато се върна в класната стая следващата седмица. Чуваше пламенния й глас, носещ се в тъмна лятна вечер години по-късно, докато тихо разказваше как е платила, за да получи копие от доклада на съдебния лекар след убийството на Лойд.

— Трябваше да се уверя, че наистина е мъртъв и вече никога няма да нарани други деца.

* * *

Когато се върна у дома в Кънектикът седмица след връчването на наградите, Джин отиде у Лусинда здравата навлечена. Непрекъснато се оплакваше:

— Най-глупавото нещо, което някога съм правила, бе да се оставя да ме убедиш да се преместя тук! Умирам от студ, не ходя навън, освен от колата до входната ти врата.

— Идеята бе твоя, не моя — напомни й Лусинда, хвана я за ръка и я въведе вътре. — През лятото доста ти харесваше. Спомням си, че идваше всеки ден и плуваше в басейна със Супербой.

— Той е единственият тук на моя ум — заяви Джин. — Ето ти проклетият „Оскар“! — Беше хвърлила на Лусинда голям плик за писма, преди да седне на стълбите, за да си свали ботушите. — Дори на кучетата им е студено.

— Оплети им палтенца — тихо каза Лусинда. — Искаш ли кафе?

— Да. Напълни ваната с горещо кафе. Ще се изтегна в нея, може и да се размразя.

Лусинда се засмя, остави плика на бюрото си — самата статуетка щеше да пристигне след няколко седмици, след като я надпишат — и отиде да направи кафе.

Джин влезе в кухнята, обута с дебели чорапи, и изрече:

— Всъщност кучетата се чувстват превъзходно. Тичат из снега и душат, за да си намерят нови приятели. Що се отнася до мен, аз се отоплявам на маслен радиатор, няма да повярваш. Мисля да мина на газ.

— Чуй се само — възкликна Лусинда. — Толкова мразиш това място, че обмисляш как по-ефикасно да отопляваш хубавата си голяма къща във викториански стил.

— Е, със сигурност няма да се върна на крайбрежието, след като най-после намерих къща, която ми харесва. Да не говорим, че ще трябва да си купя друга кола за през зимата, докато скъпият ми мустанг си седи в гаража. А и трябва да нося всички тези пуловери, копринено бельо, якета и друга неща, които трябваше да си купя от „Л. Л. Бийн“. Там работят най-милите хора, които приемат поръчките. Забелязала ли си?

— Да. Забелязала съм.

— Кога, за бога, ще дойде пролетта? Вече е краят на март. Какъв е този безкраен студ?

— Нямам никаква представа. Между другото, черната рокличка, с която беше на церемонията, ти стоеше невероятно.

Лицето на Джин грейна:

— Нали? Казах на младата дизайнерка на свободна практика, която изработи костюмите за филма „План“, какво точно искам. Тя направи няколко скици, донесе и мостри на платове. Споменах името й по време на купона след церемонията. Следващия път няма да мога да си я позволя, ако има следващ път.

— О, ще има, разбира се — убедена бе Лусинда. — И ще си занесеш у дома собствен „Оскар“. Трябваше сега да го спечелиш, Джин.

Джин сви рамене:

— Спечелих „Златен глобус“ и наградата на филмовата критика на Лос Анджелис. Това, че загубих от жена, която е само опаковка, покрита с пайети, не си заслужава дори да се коментира. Важното е, че „План“ пак ще се завърти по кината, ще ни донесе още пари и ще подготви публиката за новия филм. Вече ми предложиха сделка за разпространението му, защото ти спечели.

— Така ли? Това е малко плашещо.

— Ти просто си върши работата и не се притеснявай за нищо друго. Успехът никога не е в повече, приятелко. Нека аз се погрижа за практическата страна на нещата, за да се завърти по кината „Просветление“.

Също като Джейсън, и Джин непрекъснато четеше, много харесваше художествената белетристика, имаше безпогрешен усет към лоши, разглезени, енергични, но симпатични героини — може би защото самата тя беше точно такава. Беше на петдесет и три години, но изглеждаше много по-млада, излъчваше здраве и жизненост, без да е ползвала услугите на козметичната хирургия. („О, как ли пък не. Трудно бих понесла инжекцията новокаин. Ще се оставя да ми сложат пълна упойка и някой побъркан пластичен хирург от Бевърли Хилс, който взима страшно скъпо за операциите, да ми накълца лицето!“) Поддържаше дребното си тяло слабо и гъвкаво с упражнения. А и имаше невероятния късмет да наследи от родителите си костна структура, която остаряваше, без да й създава проблеми. Притежаваше скандинавската красота на Лили — с пепеляворуса коса, дръзки, широко отворени, ясни сини очи, безупречен тен на лицето; благодарение на страхотната осанка, която бе подчертана от дизайнерите на костюми, и дрезгавия глас тя притежаваше сексуалност, която не намаляваше с възрастта. Тя бе живото доказателство, че да привличаш противоположния пол не е привилегия само за младите дами. Жените я обожаваха; харесваха широката й усмивка, дрезгавия смях и нямаха търпение да гледат филмите й още щом се появят по кината. Джин все още изглеждаше добре на екрана, все още правеше фурор в кината. А филмът „Просветление“ подробно анализираше живота на решителна корпоративна изпълнителна директорка, единствената оцеляла след самолетна катастрофа, която успява да преживее осем дни в пустошта, преди да я спасят. След това получава просветление свише, напуска корпоративния свят и основава приют за трудни деца, изпаднали в беда. Тази част бе страхотна и Лусинда знаеше, че само Джин може да я изиграе достоверно.

— След „Просветление“ — настоя Лусинда — ще вземеш „Оскар“.

— Все едно ми е. Побързай с кафето. Може да си го сложа в система и да си я включа направо във вената.

* * *

В петък вечер, след като Рене взе Джейсън, за да се измият и приготвят, преди да тръгнат за дома на родителите й, Лусинда отиде с колата до гарата.

Беше истинско чудо, че къщата й със занемарена градина бе привлякла любопитството на едно дете, примамвайки Катания, която се възхищаваше на безразборно поникналите цветя и бялата фермерска къща с голяма предна веранда. Тя се бе обърнала и помахала с ръка на Лусинда да отиде при нея. Тя не бе устояла и бе отговорила, излизайки на страшната юлска жега, за да се срещне със сладкото, изключително талантливо момиче. Това накара животът на Лусинда, който дотогава бе като застояла вода, да се раздвижи благодарение на един непринуден разговор — най-дългият (и със сигурност най-забавният), който бе провеждала с някого, откакто почина майка й.

Когато вратите на вагона се отвориха и трите слязоха от влака, Лусинда се почувства по-лека в буквалния смисъл на думата.

Майката на Катания Лорейн имаше същото сърцевидно лице като на дъщеря си. Беше си сложила червено червило на идеално оформените устни и съвсем малко руж на високите скули. Наскоро се бе подстригала и сега прическата й бе на къси, стегнати букли, които й стояха много добре. А Дженива, по-възрастно, по-ниско и по-закръглено копие на дъщеря си, носеше правата си коса на старомоден кок, който много й отиваше, откриваше високото й чело и големите й очи, които бяха наследили дъщеря й и внучката й. Майката и дъщерята бяха облечени в памучни рокли с къс ръкав и ярки цветове, които Дженива бе ушила. Катания бе сплела дългата си коса на малки плитчици. Носеше неизменния дънков гащеризон, яркорозова тениска и черни груби обувки, които добавяха най-малко четири сантиметра, към височината й — тя бе малко над метър и петдесет. Семейната връзка бе очевидна — почти черни очи, деликатно издадени брадички, добре оформен череп, дълги, грациозни шии и мургава кожа. Бяха красиви жени.

— И трите изглеждате превъзходно! — заяви Лусинда и прегърна всяка от тях поотделно.

— И ти изглеждаш чудесно — върна й комплимента Дженива. — Дрехите са нови, нали? — попита тя за тъмносиния ленен панталон и памучния пуловер в подходящ цвят на Лусинда. — Някой е ходил в „Дж. Крю“ — каза тя на дъщеря си и внучката си, хващайки Лусинда под ръка, когато тръгнаха към колата.

— Да, права си — призна Лусинда. — Купих някои неща — за всички.

— О, Лус! — засмя се Катания, надигна се на пръсти, за да целуне Лусинда по върха на носа, и после, с типичната си енергия, се втурна с няколко грациозни танцови стъпки през паркинга, а хората се спираха, за да я гледат.

— Всеки уикенд е като Коледа — възкликна тя, направи пируети и разтвори широко ръце. Няколко души я аплодираха, а тя се поклони и им изпрати въздушни целувки.

— Боже, невероятна е! — промърмори Лусинда и хвърли ключовете от колата на момичето, което изтича напред, за да отключи колата. — Както и да е. — Тя се обърна към Лорейн и Дженива: — Много ми е приятно да ви подарявам разни неща.

— Знаем това, Луси. — Лорейн я потупа по ръката. — В никакъв случай няма да спорим по този въпрос, сигурни сме, че е така. А ние ще те нагостим утре вечер с любимите ти ястия, дано понапълнееш мъничко. Мама е сготвила невероятно вкусни неща.

Дженива вдигна тежката си чанта и се усмихна широко:

— О, най-после гледах „Шоуто на Труман“ и умирам от нетърпение да го обсъдя с теб.

— Хареса ли ти? — попита Лусинда. Винаги й бе интересно какво мисли Дженива за даден филм. Обикновено бяха на едно мнение, но от време на време Дженива изказваше мисъл, която на нея не й бе хрумвала, и я разискваха надълго и нашироко. Дженива, за огромно удоволствие на Лусинда, цял живот се е интересувала от филми и бе проницателен зрител. Освен това беше много добър музикант и бе предала дарбата си на дъщеря си и внучката си.

— Точно за това искам да поговорим.

— Нямам търпение — честно отвърна Лусинда. Много обичаше да седи с Дженива на верандата до късно през нощта, когато си говореха за филми, музика или каквото им дойдеше наум. Рядко минаваше ден, без да се чуят по телефона или да си разменят имейли. Още от самото начало се привързаха много една към друга. Отчасти, защото бяха на една възраст, отчасти, защото Дженива бе баба на Катания. Но най-важното от всичко бе, че тя приемаше Лусинда такава каквато е. Лусинда копнееше да прекарва повече време с Дженива, както копнееше и за баба си. „Ненаситна“ — помисли си тя. Защо не можеше просто да е благодарна на това, което има, а все искаше още? Слабост ли бе, недостатък ли бе този непреодолим копнеж?

Отбиха се у Лусинда, оставиха багажа, прибраха храната в хладилника и се поосвежиха малко, преди да тръгнат — както правеха веднъж в месеца, а понякога и по-често — за дома на Елиз в Уестпорт на вечеря.

* * *

Броят на членовете на семейството, които присъстваха на тези вечери в петък, всеки път беше различен. Обикновено Ан не ги посещаваше — сигурно се надяваше, че отсъствието й би било твърде очебийно и ще е повод за коментари. А може би защото знаеше много добре, че ще е почти невъзможно да се конкурира с всички присъстващи за вниманието на майка си. В действителност дори децата й се чувстваха по-спокойни в нейно отсъствие. Вечерта винаги минаваше по-приятно без нея.

Тази вечер, вече седемдесет и пет годишната леля на Лусинда, Адел (която подобно на Лусинда страдаше от мигрена, в резултат на което бе слаба, но не от диета като по-голямата си сестра) и съпругът й Джон бяха там заедно със сина си Пол (който бе с няколко години по-голям от Лусинда) и жена му Роксан. Синът на Пол, Пол младши, и съпругата му Анет бяха довели и двуседмичната си дъщеричка Амелия (а тригодишната Аманда, която беше с възпаление на ухото остана вкъщи с детегледачка). По-малката сестра на Пол младши, Елиза, бе дошла от Манхатън с дългогодишната си „другарка“ в живота Розмари.

Вечерта бе много приятна. Елиза и Розмари пуснаха новите си компактдискове с джаз — подарък на Елиз от родителите на Елиза за миналата Коледа. Елиз обичаше джаз и от време на време млъкваше, заслушваше се, а накрая попита:

— Ааа, прекрасно е! Кой пее?

Розмари, която бе изпълнителен директор в звукозаписна компания и почитателка на джаза, й обясни подробно с напевния си алабамски акцент.

Тъкмо когато се канеха да се преместят в трапезарията, дойде Ан, около нея се носеше мирис на много силен парфюм. Беше облечена в бяла рокля с буфан ръкав, която щеше да отива много повече на някое момиченце. Прическата й приличаше на глазура на торта. Беше обута с бели кожени обувки с много тънък ток и каишка. Мина през стаята, на ръката й тракаха поне половин дузина гривни, и каза на майка си:

— Съжалявам, че толкова закъснях. Имаше ужасни задръствания. На Деветдесет и пета улица бе станала катастрофа, както обикновено. Трябваше да изляза от изход осем и да мина по Поуст Роуд. Отне ми страшно много време.

Бе очевидно, че Елиз не я очакваше. След като отговори на въздушната целувка на дъщеря си, тя отиде в кухнята да говори с Ерика, готвачката, а Ан обиколи стаята и поздрави всички, но не еднакво любезно. „Любезна е като парен чук“ — помисли си Лусинда, наблюдавайки леля си. Хората с най-бяла кожа получиха въздушни целувки, а тези с по-тъмна — едно от нейните смущаващи, всяващи страх ръкостискания. Ан бе цветнокожа, която не само живееше като бяла, на каквато се правеше, но бе и расистка дори към членовете на собственото си семейство. Умишлено обърна внимание на Лусинда едва когато поздрави всички останали, спря, погъделичка Катания под брадичката и й каза:

— Изглеждаш очарователно! Бих те изяла с лъжичка, сладурана такава.

Отиде и хладно поздрави Дженива и Лорейн, а Катания погледна Лусинда и й се изплези. Най-после, когато Ерика сложи още един прибор на масата, Ан се приближи към Лусинда.

— Как си, Лусинда? — попита. Нито й изпрати въздушна целувка, нито се ръкува с нея. Студеното й изражение надминаваше единствено враждебността в очите й.

— Чувствам се страхотно! — заяви тя. Омразата на тази жена много я тревожеше. Ан я носеше в себе си като добре прикрита бомба или капсула цианид, имплантирана в един от зъбите й. Тя можеше или да взриви някого, или да се самоубие. Беше прозрачна и отровна като тропическа медуза.

Лусинда учуди и леля си, и самата себе си, като се наведе и прегърна Ан. Сякаш притискаше торба трески — остри, тънки, крехки клонки.

— Много се радвам, че тази вечер успя да дойдеш — весело изрече и отстъпи назад заради силния парфюм на Ан.

Лицето на Ан почервеня, изглеждаше като ударена от гръм, бе загубила ума и дума. Лусинда се обърна и последва останалите в трапезарията, бе отвратена от собственото си поведение. Защо, за бога, го направи? Недоумяваше, все още бе под впечатлението от кокалестото тяло на леля си — сякаш бе прегърнала мъртвец. Сякаш чуваше Лили да казва: „Ако не можеш да ги победиш, убий ги с доброта. Те никога не са знаели как да се оправят с нея“. „В това няма никакво съмнение“ — помисли си Лусинда. Ан не знаеше как да реагира на жеста, който й демонстрира. Беше толкова слисана, толкова объркана, че Лусинда се почувства ужасно, отвратена от неприятния парфюм и от това, че бе наранила тази жена. Никога през живота си не се бе държала зле умишлено. Но когато ставаше дума за Ан, не правеше нищо както трябва. Та тя беше такова повърхностно създание, което върши и казва ужасни неща. Ако не бе така, Лусинда би си помислила, че леля й е планирала тези инциденти. Но тя не бе достатъчно умна, за да го направи.

Борбата на Ан за вниманието на Елиз беше безполезна. „Стреляше“ напосоки и понякога уцелваше. Тя винаги оставяше опустошения след себе си.

Както винаги вечерята бе много вкусна, разговаряха, от време на време се чуваше и смях. Ан седна доста далече от Лусинда. Изглежда, още бе в състояние на шок, защото режеше храната си на парчета, но рядко слагаше нещо в устата си. Отговаряше с ледена гримаса, която би трябвало да бъде усмивка, когато някой се обръщаше към нея и я заговаряше, но всъщност изглеждаше като сбръчкано осемгодишно дете, както я описа Мадлин. Нацупена и сърдита, тя нито веднъж не погледна племенницата си в очите. Лусинда почувства, че трябва да й се извини. Но за какво? Това бе истинско мъчение.

По време на вечерята Лусинда внимателно разгледа лицата на роднините си, абстрахира се от шума, и се опита да запомни и най-малките подробности от тези хора, които бе започнала да обича безрезервно. Имаше абсурдното чувство, че може да ги изгуби заради Ан; може да бъде провокирана да направи нещо, което толкова ще ги отврати и отблъсне, че ще престанат да я обичат и тя отново ще остане сама.

Чичо й Джон бе с много тъмна кожа и много красив, въпреки че бе на седемдесет и осем години. Имаше изключително фини черти на лицето, като на патриций, гъста, късо подстригана бяла коса, която подчертаваше идеалния баланс между челото и брадичката, съвършените пропорции между големите очи и плътните устни. Той бе забележителен човек. Излъчваше доброта и мъдрост. Историите за детството му в Белгийско Конго, които понякога разказваше, бяха много интересни. Само с гласа си (тих и нежен, с британски акцент вследствие на образованието, което бе получил в държавно училище в Англия) можеше да успокои изнервено бебе и да го приспи. Точно това правеше онази вечер — люлееше правнучката си Амелия, облегната на рамото му, шепнеше в ушенцето й, а внукът му Пол младши и пищната му италиано-американска съпруга Анет се усмихваха.

Леля й Адел (пълна противоположност на по-голямата си сестра що се отнася до любезност, характер и естествена красота) весело разговаряше с Катания, която бе сменила синия дънков гащеризон, с бледорозов и бяла риза. Сложено на златна верижка, ключето „Фи Бета Капа“^[2] на Лусинда, лежеше в трапчинката на шията на момичето.

Лорейн и Дженива, седнали от двете й страни, облечени в почти еднакви рокли с ярки цветове, разговаряха с Елиз, заела почетното място на масата. В другия край Елиза (професор по африкански науки в Хънтър Колидж) с прекрасна тъмна кожа, толкова бели зъби, че блестяха, бездънни черни очи, като тези на дядо й, и Розмари, с бяла кожа, осеяна с лунички, буйна рижа коса и зелени очи разговаряха с родителите на Елиза — Пол, който бе по-младо, но точно толкова красиво копие на баща си, и Роксан, чистокръвна ирокезка, която имаше кехлибарена на цвят кожа, проницателни кафяви очи, изразителни красиви черти на лицето и блестяща дълга коса, която стигаше до кръста й.

Ужасена от мисълта, че може да изгуби тези хора, Лусинда изведнъж се почувства изолирана от всички — сякаш тя ги виждаше, но те нея не. Това чувство бе неин постоянен спътник, но напоследък не я бе навестявало. Струваше й се, че е откъсната от обществото и сякаш се дави във въздуха. Старата болка, като сянка на минувач в тъмна улица през нощта, пак я преследваше. Чуваше сърцето си как бие в ушите, пулсираше в китките и гърлото й, докато се опитваше да диша дълбоко и спокойно, да скрие факта, че като глупава ученичка на първия си урок по танци е загубила ритъма. Погледна храната в чинията си, приборите в ръцете си и заповяда на крайниците си да действат. Те я послушаха. Ножът и вилицата се движеха в унисон, механично режеха храната на малки парченца, докато тя си казваше да се вземе в ръце. Изпитваше страх, страх, че никога няма да има възможността да навакса загубените години; че няма да може да уталожи неутолимата си жажда за обич, от която се срамуваше. Като огромна морска гъба тя можеше да поеме много обич и презираше ненаситната си нужда да бъде обичана. И сякаш това не й бе достатъчно, леля й — жена, която бе готова да обикне, само защото бяха роднини — бе станала не само противник, но и препятствие за нея.

Една ръка леко я докосна по рамото и тя вдиша лекия парфюм с дъх на люляк на баба си.

— Cherie — тихо каза Елиз, — върни се при нас.

Бързо се огледа и се увери, че разговорите на масата продължават. Никой не им бе обърнал внимание — дори и Ан, която гледаше в чинията. Лусинда остави ножа и вилицата, завъртя се на стола, хвана ръката на баба си и я погледна — дребна, изправена белокоса жена с фини черти под лекия руж на бузите, розовото червило подчертаваше плътните й устни.

— Чувствам се ужасно, задето правя това — прошепна Лусинда с пресъхнало гърло.

— Не бива да позволяваш на Ан да ти въздейства по този начин — строго прошепна Елиз.

— Отношенията ни се влошават по моя вина.

— Не. Постъпи смело.

— Смело? Беше истинска лудост. Не мога да повярвам, че го направих.

— Аз също — усмихна се Елиз. А после по-сериозно продължи: — Докато Майкъл беше жив, с нея се общуваше трудно. След смъртта му стана невъзможна. Ти се осмели да я прегърнеш и мисля, че й напомни, че все пак е човешко същество и вече не е млада.

— Тогава защо се чувствам като убийца?

Елиз се засмя.

— Дъщеря ми действа по този начин на хората. Овладяла е това изкуство до съвършенство. Мисля, че изглежда по-възрастна от мен. — Погледна дъщеря си. — Не съм ли права?

И Лусинда погледна леля си. Беше вярно. Ан спокойно можеше да е майката, а Елиз — дъщерята.

— Боже мой! — прошепна. — Права си.

— Да. Лошите чувства и гневът състаряват човек. Виждала съм това да се случва и с други хора, не само с Ан. А сега се храни — усмихна се Елиз. — Има чудесен десерт с ликьор и кафе. А след това, ако бъдат така любезни, Кати, майка й и баба й ще ни попеят. Ние сме, ако се замислиш, големи късметлии, нали?

— Да — трябваше да се съгласи Лусинда, галейки ръката на баба си. — Така е. Късметлии сме. Благодаря ти — каза тя признателно.

Беше получила опрощение — поне временно.