Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (1)

Пролог

1997

На път към спалнята Лусинда се спря на прага на всекидневната и погледна черно-белите снимки на майка си и баща си на отсрещната стена. Снимката на Лили беше дело на известния фотограф Хърел, сякаш направена с аерограф в типичния за него стил. Лили беше леко гримирана, без обичайните изкуствени мигли, подчертани с молив вежди и силно изчервени устни, хлътналите й ясносини очи гледаха право в обектива на фотоапарата, като че ли тя едновременно се забавляваше и отправяше предизвикателство. Русата й коса беше вдигната, което подчертаваше дългата й нежна шия, голямото деколте на елегантната й черна копринена рокля почти разкриваше гърдите й. На снимката не си личеше колко слаба и дребничка жена е тя, както и това, че всъщност не е особено красива.

До нея в подобна рамка бе снимка от края на четирийсетте години на баща й Адам Бентли Франклин. С безупречната си бяла парадна униформа, окичен с медали, изпънат като струна, той изглеждаше невероятно млад. Въпреки че се усмихваше съвсем леко, привлекателната, трапчинка на лявата му буза се виждаше — явно бе добродушен човек с чувство за хумор. Имаше същите кестеняви очи като тези на Лусинда, същите уста и скули, същото високо чело и почти квадратна челюст. Но за разлика от нейната коса, която бе тъмноруса, неговата бе черна и подстригана късо като на всички военни. Нейната кожа бе светла като на Лили, а на баща й — смугла.

Когато й дойде на гости и видя окачените снимки, баба й Елиза се спря на прага с ръка на сърцето и задъхано възкликна:

— О, това е чудесно! Колко бяха красиви, ma cherie.

Лусинда открай време не искаше да сложи снимките на родителите си една до друга, за да ги видят всички заедно — нещо, което бяха правили само няколко пъти приживе. Ако се бе разчуло, че съпругът на Лили е тъмнокож, това щеше да сложи край на филмовата й кариера, а нито тя, нито Адам бяха готови да поемат подобен риск. Не искаха да се сложи нетно и върху живота на детето им. Затова бяха готови на всичко, за да скрият от Лусинда истинския й произход. Лили често казваше:

— Нямам никаква представа кой е бащата. Ясно ли е? Възможно е да са няколко мъже. А и какво значение има? Справих се добре с отглеждането ти, нали така?

Това бе самата истина. Беше се справила много добре. Беше чудесна майка — не особено строга, но горда дори с най-малките постижения на дъщеря си. Само дето имаше голяма тайна, която пазеше с цената на всичко. В живота й бе имало един-единствен мъж. Но тя бе отнесла неговата самоличност в гроба, оставяйки Лусинда да търси къде ли не, да използва всички възможни източници, за които се сетеше.

„Нямаше да има никакво значение, Лили“ — мислено се обърна тя към майка си, както често правеше.

Щеше да е по-щастлива, ако познаваше семейството си, ако имаше шанса да прекара малко време с тях, вместо да пропилее толкова години, цели десетилетия, в сковаваща несигурност, която подобно на животоподдържаща система я поддържаше дишаща, но не и жива в действителност.