Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (16)

Петнайсета глава

Половин час по-късно тя отново бе седнала на дивана, вперила поглед в екрана на телевизора, не смееше да мръдне от страх да не би да пропусне някоя жизненоважна информация. Нямаше как да разбере дали ще има още нападения, или всичко приключи.

Някой звънна на вратата и тя се стресна. Скочи на крака, сърцето й биеше силно, остана права за момент, не знаеше какво да прави.

После изтича, за да отвори. На прага стоеше Илай. Връзката му беше разхлабена, беше разкопчал най-горното копче на ризата си. Косата му беше разрошена, сякаш е духал силен вятър. Очите му бяха зачервени. Беше плакал. Тя се хвърли на врата му, благодарна, че е тук, до нея, дълго го държа в прегръдката си, не беше способна да каже и думичка. После го хвана за ръка и го въведе в къщата. Той постоя в коридора няколко секунди, веждите му се бяха сключили, сякаш и той изпитваше трудности да се изрази адекватно и разбираемо.

— Мани трябваше да е на официална закуска тази сутрин в кулите. — Замълча и я погледна.

— Той добре ли е? — развълнувана попита тя.

Илай бавно кимна с глава, сякаш това движение му причиняваше болка.

— Току-що говорих с него. Закъснявал за срещата и тъкмо излизал от метрото, когато първият самолет се забил в сградата. Бил пряк свидетел как се врязва в кулата и трябвало да тича, за да се скрие от падащите отломки. Веднага позвънил у дома, но не могъл да се свърже с мен — линиите са съвсем объркани. Изключвам мобилния си телефон, когато съм в старческия дом — в знак на уважение — и бях забравил да го включа. Сетих се едва когато се опитах да ти се обадя и не можах.

— Но аз току-що разговарях с баба. — Погледна бюрото си, сещайки се, че е захвърлила слушалката. Но не. Бе разговаряла с баба си след това.

— Телефонните линии са пълна скръб. С някои хора можеш да се свържеш, с други — не. Забрави за международните разговори. Както и да е, той е добре. Трябвало да отиде пеша чак до центъра. През цялото време се опитвал да се свърже или с мен, или с брат си, правел го през няколко минути. Свързал се първо с Раф. Но е добре — изрече тези думи и се задави. — Бях ужасен, че съм го загубил — призна и извади сгъната носна кърпичка от джоба си, за да избърше лицето си.

— Знам — прошепна тя, изненадана, че той показва чувствата си пред нея. — Джин летеше с полет 11, Илай. И не мога да се сетя в коя кула работи Лори. — Сведе поглед към разтрепераните си ръце. — Не знам какво да правя. Нищо не мога да сторя. Това бе полетът, с който пътуваше Джин! Сигурна съм. Не мога да намеря листчето, на което си записах, но тя ми каза, че ще лети с „Американ Еърлайнс“, а този полет бе единственият на тези аеролинии. Аз, а… — Поклати глава и отново впери поглед в екрана на телевизора. После погледна Илай, като непрекъснато си повтаряше молитвата. „Боже-боже-боже-моля те-моля те-моля те.“ — Цял живот сме били близки, като сестри, Илай… — само това успя да каже. Опита се да си представи бъдещето без Джин и се почувства празна.

Той я прегърна. Дълго време останаха така. Новините по телевизията вървяха, разказваха за ужас и страх, но и за хора, проявили хладнокръвие и героизъм. Хора, спасили се като по чудо, говореха с висок и писклив от вълнение глас как са избягали от ужаса, как са видели с очите си хора да скачат мигове преди и втората кула да рухне. Лусинда си спомни малката Джини Холдър, облечена в ужасни рокли, миниатюрно десетгодишно копие на Апай Уест, с дребничко и слабичко, все още неоформено телце, в училищното студио, която й казваше:

— Ако искаш да постигнеш нещо в този бизнес, ще трябва да свалиш някой и друг килограм и да направиш нещо с косата си.

Шестгодишната тогава Лусинда й отвърна:

— Аз просто обичам да гледам филми. Не искам да участвам в тях.

— Защо си тук тогава? — попита Джин.

А Лусинда й обясни:

— Майка ми работи в това студио.

— О! Добре. Тогава какво ще кажеш за роклята ми? — Завъртя се бавно, за да покаже роклята си на черно-бели райета, дълга до коляното, с буфан ръкав и голяма бяла яка.

— Тя е… — Лусинда трябваше да намери подходящата дума. — Тя е великолепна.

— Нали? — Джини засия и застана мирно, едната си ръка сложи на хълбока, очите й грееха от радост. Лусинда я хареса повече от всяко друго дете, с което се бе срещала, знаеше, че ще станат приятелки.

„Не може да е мъртва — помисли си сега. — Светът ще бъде студена, тъмна и мрачна пещера без лъчезарността на Джин.“ А Кат щеше да се срине без майка си. Дженива, и тя също като Елиз, щеше да се опитва да намери някаква логична причина едно дете да умре преди майка си. Това е ужасно, пълна лудост, причиняваше толкова силна болка. Най-после Илай каза:

— Имаш ли кафе, Лус?

Тя вдигна глава и го погледна. Бяха прекрачили бариери, които досега не бяха осъзнали. За пръв път я наричаше Лус.

— Да, имам.

— Едно кафе ще ми дойде добре — призна той. — Мога аз да го направя.

— Не, не. Аз ще го направя. — Всяка работа, дори и най-дребната, я караше да се чувства полезна, отвличаше мислите й от случващото се съвсем наблизо, само на няколко часа път с влак. За миг се отнесе и се зачуди дали и влаковете са спрени. Как щяха да се приберат у дома хората?

— Ако имаш такава функция, можеш да прехвърлиш обажданията към мобилния телефон и да го включиш. За всеки случай.

— Да — съгласи се тя, доволна, че има кой да й казва какво да прави. — Много добра идея. Ще го направя. — Отиде до бюрото и активира прехвърлянето на разговорите, а после каза: — Мобилният ми телефон е в кухнята. — Отново го хвана за ръка. Той й вдъхваше увереност, осъзна го едва сега. Може би и тя му даваше някаква сигурност. Всички бариери, които се бяха появили между тях, бяха рухнали, защото не подлагаше на съмнение нуждата да се опре на него, да вземе ръката му в своята, да изпълни съветите му. Не се притесняваше как ще възприеме действията й. Предишните й страхове изглеждаха егоистични, дребнави, безсмислени. Дразненето за незначителни неща, терзанията за начина, по който се изразява, по който изглежда, бяха глупави. Изненада се, че Илай не се притеснява да си поиска кафе, да й предложи какво да направи с телефоните. Създалите се обстоятелства сякаш ги бяха сближили. Границите се размиваха, преградите, които сами си бяха поставили, рухваха. Събитията от сутринта изместиха баналните ежедневни проблеми на заден план, улесниха преминаването на връзката им на по-високо, по-различно ниво. Бяха се сближили в този трагичен момент, в който личните им терзания и притеснения се оказваха незначителни и дребни, едва ли си заслужаваше да им обръщат внимание. Трябваше да мислят за себе си и за хората, които обичат.

Тя се зае да направи кафе, съвсем забрави за мобилния телефон, пред очите й беше вторият самолет, който се вряза в южната кула. След това кулите рухнаха една след друга като на забавен каданс, от облаците прах и развалините се появяваха хора, покрити с прах и пепел, които приличаха на призраци. Тези картини се повтаряха непрекъснато в съзнанието й, не можеше да повярва, че прави кафе, нещо толкова незначително, когато най-скъпите й приятелки по всяка вероятност бяха загинали. Но не можеше да отиде там. Това бе врата, която се ужасяваше да отвори, много се страхуваше от онова, което се намираше зад нея. Затова виждаше само лупинга на самолета и пред очите й сградите се срутваха. Наля вода в кафеварката, сложи филтър в кошничката и сипа кафе. Натисна копчето и я включи. Вършеше всичко машинално, като робот. Чуваше гласовете от телевизора, но за щастие не разбираше какво точно казват. Не би издържала, идваше й прекалено много. „Джин, не може да си си отишла! Моля те, нека да не си си отишла.“

Илай махна зарядното от мобилния й телефон и го включи. Погледна го и каза:

— Имаш съобщения, Лус. — И й подаде телефона. Объркана, тя взе абсурдно малкия апарат — не беше много по-голям от старата кутийка за пудра на Лили — и погледна екранчето. Лампичката, която показваше, че са получени съобщения, примигваше.

— Направи го ти, моля те — с дрезгав глас помоли и му върна апарата. — Аз не мога.

Той отвърна:

— Няма проблем. Какви са ПИН кодът и номерът на достъп?

Тя му ги каза, наблюдаваше го, докато набира цифрите, а после слуша внимателно. Стори й се цяла вечност. В един момент той се усмихна, след това стана сериозен. Натисна едно копче и каза:

— Има добри новини и не чак толкова добри. По-добре ги чуй сама.

— Не мисля, че ще понеса лошите новини, Илай.

— Нямаш избор, Лус — отвърна той и й даде телефона. — Просто натисни това копче и ги чуй.

Обзета от ужас, без да откъсва очи от него, тя направи това, което й беше казал. Сложи телефона на ухото си. Беше доста шумно, а после тя чу гласа на Джин: „Шофьорът на лимузината ми толкова се стараеше да ме впечатли с чара си, с празни приказки, че се блъсна в едно такси. Докато всички разказвахме случката от своя гледна точка и си разменяхме номерата на застрахователните си полици, вече минаваше осем, а бяхме само на три пресечки от хотела. Когато най-после пристигнах на летището и двата самолета за Лос Анджелис бяха излетели. Затова си взех кола под наем в Логан, с която се прибирам у дома. Току-що чух по радиото за нападенията и знаех, че ще се побъркаш от притеснение, мислейки, че съм на този самолет. В момента е девет и половина, намирам се в някакъв затънтен търговски център до магистрала І-95, за да си купя мобилен телефон със зарядно устройство за колата. Звънях ти от летището, но не успях да се свържа. Телефонните линии навсякъде са скапани. Продавачът тук — кълна се, че е на не повече от единайсет години, направо дете — ми позволи да използвам телефона в магазина, но е страшно шумно, защото всички телевизори работят, така че не мога да чуя дори мислите си. И определено не мога да повярвам на очите си. Сега отивам в колата под наем, за да включа тази джаджа в зарядното. Ще ти звънна пак, ако разбера как се борави с това нещо. Знаеш, че не съм на ти с техниката. Но съм добре, Лус, така че не се тревожи. Пътувам към дома. Обичам те, скъпа. Чао“.

Пое си дълбоко въздух, сълзи на облекчение потекоха по бузите й, започна следващото съобщение. Беше от Рене, гласът й бе напрегнат и тих:

„Не мога да се свържа с теб по телефона, така че се надявам да получиш съобщението ми. Връщам се от Ню Хейвън и ще взема Джейс от училище. Това е истински кошмар. Ще ти се обадя по-късно.“

Господи! Напълно бе забравила за Джейсън. Предположи, че всички училища са отменили учебните занятия, но въпреки това съвсем бе забравила за него. След това чу гласа на Катания, който трепереше, бе изпаднала в истерия:

„Лус, много ме е страх. Не мога да открия мама. Баба каза, че си идва, щом синът на госпожа Уейнбърг пристигне. Не иска да оставя старата жена съвсем сама. И баба много се притеснява за мама, но се държи така, сякаш всичко ще е наред. Тя беше в северната кула, но мисля, че офисът й не беше на високите етажи, където самолетът се е разбил. Ще ми се да отида в центъра и да я потърся, но не смея да изляза от къщи да не би да се обади. А и не знам къде да я търся. Не знам какво да правя. Госпожа Гарсия ме покани да сляза долу у тях, но не искам да се отдалечавам от телефона. Моля те, обади ми се, Лус. Моля те.“

Следващото съобщение беше пак от Джин: „Е, сега е десет и петнайсет, спряла съм на една отбивка и се опитвам да схвана как работи това идиотско нещо. Ще ми се да си беше включила мобилния, но сигурно дори не си разбрала, че телефоните са прекъснати. По магистралата почти няма коли. Образували са се дълги колони от камиони със запалени двигатели. Шофьорите са в тях, адски притихнали и гледат по телевизията случващото се. Някои пък се редят на опашка пред обществения телефон, за да се обадят у дома. Двама даже плачеха, когато казваха на съпругите или децата си, че ги обичат. Видях ги, като се отбих до кафенето на паркинга да си взема едно кафе. Момичетата, които работят в заведението, плачеха. Току-що се сетих, че новият офис на Лори е в Търговския център. Моля се на Бога да е добре. Направо ужасно. Всички са потресени, сякаш са били халосани с тухла четворка. Добре, трябва да тръгвам. Ще пристигна след два-три часа“.

Последното съобщение беше от Катания, която плачеше: „Включи си мобилния и ми се обади, Лус! Умирам от страх за мама. Пък и синът на госпожа Уейнбърг още го няма и баба не може да си дойде. Имам нужда от теб, Лус!“.

Лусинда прекъсна и внимателно остави телефона на масата.

— Обади се на Кат — тихо каза Илай.

— Джин е изпуснала самолета — глупаво промълви Лусинда.

— Знам. Чух. И на мен камък ми падна от сърцето. А сега се обади на Кат, Лус. Тя има нужда от теб. Ако не възразяваш, докато ти говориш с нея, аз ще се обадя на Елиз да й кажа, че Джин е жива и здрава.

— Разбира се, че не възразявам. Защо дойде, Илай?

— Знаеш защо — спокойно отвърна той.

Тя се замисли няколко секунди. В най-трудните мигове в живота си човек има нужда да е с хората, които най-много обича. След това в знак на благодарност и признателност тя се сгуши в него, вдъхна вече познатия й аромат на „Джууп“, чувстваше се сигурна в обятията му. Общуваха без думи, а ароматът на капещото в каничката кафе се носеше из въздуха. Тя се отдръпна, но не откъсна поглед от него и седна на масата. Опита се да каже нещо, но от устата й не се отрони дума, преглътна, после поклати глава, сведе поглед, за да се поуспокои, доколкото бе възможно, и набра номера на Катания.

Момичето беше много уплашено. Като чу в какво състояние е, Лусинда разбра, че трябва да говори спокойно, за да не плаши повече Катания.

— Скъпа, баба ти скоро ще е при теб. Не искам да задържам дълго линията да не би майка ти да се опитва да се свърже с теб. Кат, моля те, чуй ме! Поеми си дълбоко въздух. Нали? — Тя чу как Катания вдишва. — Чудесно. Още веднъж, скъпа.

— Добре, Лус — момичето отново си пое дълбоко въздух. Погледна Илай и чу, че той разговаря с Елиз на френски. Беше странно — той изглеждаше мил, внимателен, уравновесен. Точно в този миг един банален стар израз придоби нов смисъл. Илай ще бъде любовта на живота й. С Кърт бе преживяла приятни моменти, той бе младежката й страстна любов.

Чувствата й към Илай бяха разтърсващи и силни, многопластови и доста сложни. Зародиха се постепенно в седмиците, последвали случайната им среща на паркинга пред онзи ресторант в Уестпорт. От тогава ставаха все по-силни. Едва сега, точно в този момент напълно осъзна тази истина. Харесваше абсолютно всичко у него.

Отново се съсредоточи върху разговора си с Катания и каза:

— Добро момиче. Прехвърли обажданията от стационарния на мобилния си телефон и слез у госпожа Гарсия. Точно сега не е хубаво да оставаш сама. И моля те, Кат, стой далеч от телевизора. Не гледай вече. Само ще се уплашиш и разтревожиш още повече.

— Но всички канали само това дават — изплака Катания.

— Знам, скъпа. Точно затова искам да го изгасиш.

— Ами ако идват още самолети? Всички може да загинем.

— Не вярвам, че ще се случи, Кат. Мисля, че трябва да слезеш долу още сега. Ще ми се обадиш ли, моля те, щом разбереш нещо за майка си?

Катания изхлипа, а после успя да изрече:

— Добре. Ще ми се да си тук, при мен, в този момент, Лус.

— Знам, скъпа. Знам. С теб съм — с цялото си сърце.

— Сама ли си, Лус?

— Не, Илай е при мен.

— Хубаво. И ти не бива да си сама.

— А сега слез у госпожа Гарсия. Разбра ли?

— Да, добре. Мислиш ли, че мама е добре?

— Моля се да е жива и здрава, Кат. Обичам те и ще чакам да ми се обадиш.

— И аз те обичам — отново през сълзи прошепна Катания и затвори телефона.

— Мади, Стивън и Майкъл са добре — каза й Илай. — След часове упорито издирване Стивън най-после открил мобилния телефон на Гуин и се свързал с нея. Всички членове на семейството са налице.

* * *

Лусинда никога през живота си не бе изпитвала подобна нарастваща тревога и страх. Седеше на дивана до Илай, пиеха кафе и гледаха репортажите по телевизията. В дванайсет и петнайсет обявиха, че Съединените щати са затворили някои гранични пунктове с Канада и Мексико. Миг-два по-късно казаха, че въздушното пространство на Съединените щати е отворено само за военни и спешни полети. Само два-три самолета все още предстоеше да кацнат в Канада.

— Заключват „вратата на хамбара“ — уморено каза Илай.

В същия момент входната врата се отвори и нахълта Джин.

Без да каже и дума, Лусинда скочи, прегърна приятелката си и я повдигна от пода. Джин, която едва ли тежеше много повече от Джейсън, не се възпротиви, а обгърна врата на Лусинда и сложи глава на рамото й.

— Мисълта, че си си отишла, беше непоносима — прошепна й Лусинда.

— Мислиш ли, че не го знам? — отвърна Джин, когато тя я пусна на земята. — Точно затова непрекъснато се опитвах да се свържа с теб.

Вече здраво стъпила на пода, тя отиде да прегърне Илай.

— Знаех си, че ще те заваря тук. Синът ти добре ли е?

— Добре е — отвърна той. — Благодаря ти, че попита, Джин.

— Има ли още кафе? — Млъкна и се обърна, за да погледне телевизора. — Може ли да го спрем, да си починем за малко? Главата ми ще се пръсне.

— Добра идея — съгласи се Илай и взе дистанционното. — Поговорете си на спокойствие, а аз набързо ще приготвя нещо за хапване. — Свали вратовръзката си и я пъхна в джоба, после съблече и сакото. — Хайде — каза, навивайки ръкавите си. — Седнете, аз ще ти донеса кафето, Джин.

Тя отново го прегърна, а после седна тежко на дивана.

— Мили боже! — уморено прошепна. — Казват, че седем-осем хиляди души са загинали в кулите. Стотици пожарникари, десетки полицаи. Това е истински филм на ужасите.

— Гледах всичко по телевизията — отвърна Лусинда и отново седна на дивана, погледът й инстинктивно се насочи към екрана на спряния телевизор. — Все си мислех, че са някакви специални ефекти. Кат не е на себе си. Няма никакви новини от Лори.

— О, по дяволите! — поклати глава Джин. — Трябва да е добре. През целия път си мислех за нея. Имам ужасното предчувствие, че всички имаме близки или познати, които са били или в кулите, или в самолетите. — Покри лицето си с ръце, сякаш искаше да премахне умората, а после продължи: — Трябва да направя нещо за шофьора на лимузината. Не можеш да повярваш как ми лазеше по нервите този глупак, от сутринта ми досаждаше с глупавото си бръщолевене.

— Имаш лош период. — Лусинда даже успя да се усмихне.

— Меко казано. Но безспирното му бъбрене спаси живота ми. Невероятно е. Трябва да му се отблагодаря по някакъв начин. Не мога да реша дали да му дам пари, или да му купя хубав подарък. Май по-добре да му дам нари. Ти какво ще кажеш?

— Подарък, Джин. Може да изтълкува погрешно това, че му даваш пари.

— Да, права си. Някакъв скъп подарък, ръчен часовник например.

— „Картие“ — предложи Лусинда.

— Да, с посвещение и датата. Чудя се дали осъзнава какво е направил.

— Съмнявам се. Сигурно просто се чувства адски неудобно, че се е блъснал в таксито.

— Сигурно. Ще се обадя в компанията за лимузини, да им кажа, че това момче е герой. — Отпусна глава на облегалката на дивана и продължи: — Никакви новини ли няма от Лори?

— Никакви. Кат направо е съсипана. Госпожа Гарсия я поканила да отиде у тях, но тя не е посмяла да се отдели от телефона да не би Лори да се обади. Казах й да вземе мобилния си телефон и да отиде у госпожа Гарсия. Кат току-що ми каза, но пак забравих в коя кула е била. Мисля, че просто не искам да го запомня.

— Аз също. А Джен къде е?

— Последната информация, която имам, е, че още е при госпожа Уейнбърг. Синът й всеки момент трябва да пристигне и Джен ще се прибере да чакат новини заедно с Кат.

— Горката Джен, сигурно е на път да полудее от притеснение. На нейно място бих се побъркала.

— Непрекъснато си повтарям, че Лори е добре, че е успяла да се измъкне. — Лусинда стисна ръце, пред очите й непрекъснато изникваха кадрите на срутващите се кули. — Няма да приема друго, Джин. Не мога да го направя. Докато не се уверя в обратното, ще продължавам да вярвам, че е жива и здрава.

— Аз също. Илай сам ли дойде или ти му се обади?

— Сам дойде.

— Той е много специален човек, хлапе.

— Така е. Знаеш ли какво осъзнах тази сутрин? Докато гледах по телевизията какво става, колко много хора загиват, изведнъж всичките ми притеснения и задръжки ми се сториха смешни и изключително незначителни и маловажни. Да изказваш различно мнение, да се притесняваш за това какво казват хората и какво всъщност означават думите им, това е направо срамна загуба на време. Животът може да свърши за секунди, съвсем неочаквано. Мисля си за хората, които са били в северната кула — седели са на бюрата си, може би са говорели по телефона или са закусвали кифличка с кафе — една обикновена сутрин. И като гръм от ясно небе, просто ей така, тях вече ги няма. Завинаги. Човек, който е бил в една от станциите на метрото, казва, че температурата при пожарите е била над четири хиляди градуса. Получило се е нещо като мигновена кремация. За семействата им не е останало нищо. Няма тела, които да идентифицират, няма начин да разберат със сигурност, дали техните съпрузи, деца, съпруги, майки и бащи наистина са загинали. Не мога да си позволя да пропилявам повече от времето, което ми е отредено, да се безпокоя за неща, които са направо смешно дребни в сравнение с това, което се случва. Не мога да го направя. Би било непростим егоизъм от моя страна, прекалено голям лукс, за да си го позволя.

Джин впери поглед в приятелката си. После се протегна, хвана ръката на Лусинда и каза:

— Трябва да ти призная нещо. От много отдавна искам да ти кажа, но все отлагах, защото се страхувах, че много ще ми се разсърдиш.

— Това никога няма да стане.

— Повярвай ми, може да се случи и още как. Става дума за нещо много сериозно.

— Каквото и да е, обещавам да не се ядосам.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Добре тогава. Работата е там, че много се страхувах да не се вбесиш.

— Знам.

— Веднъж се бяхме събрали на вечеря с всичките приятели-гейове в дома на Хък. Хък е гримьорът ми. Помниш ли го?

— Да.

— Както и да е, приятелят му Саймън също беше там, както и още две-три момчета. Наистина страхотни момчета, хора, на които имам пълно доверие. Разбираш ли ме?

— Да.

— Говорехме си след вечеря и Саймън спомена, че отдавна търсят, но все не могат да попаднат на талантлив човек, който да пише рецензии за филмите им.

— Саймън ли? О, боже мили! Ти си била! Ти си му казала за мен.

— Да. Аз го направих. Сърдиш ли ми се?

— Не. Просто съм… страшно изненадана. Все не можех да си обясня как са разбрали за мен, как са ме намерили… Джин, защо си си помислила, че това ще ме ядоса и вбеси?

— Хлапе, човек никога не знае как ще реагират другите в дадена ситуация. Ти бе най-подходящият човек за тази работа, иначе талантът ти отиваше на вятъра. Но по този начин разкривах самоличността ти, нарушавах твоята анонимност. Знаех много добре какво е мнението ти по този въпрос, почувствах се така, сякаш поставям приятелството ни на карта. Работата бе направо идеална за теб, а ти бе идеална за тях. И не сбърках, нали?

— Не би могла да си по-права.

Джин въздъхна:

— Боже, какво огромно облекчение! Бях спокойна, но все пак имах и известни опасения, че може и да ме убиеш.

— Не, много съм ти благодарна. А и виж какво направи за Супербой.

— Съжалявам, но тази заслуга е изцяло твоя. Ти го направи известен. Аз нямам нищо общо.

— Добре де, добре. Аз бях. Благодаря, Джин. — Лусинда се наведе и я целуна по бузата. — Постъпила си доста смело, Джин, затова толкова много те обичам.

Илай се появи на прага и каза:

— Храната е готова.

— Тъй вярно! — отдаде чест Джин.

— В кухнята.

— Моля? Няма ли рум сървиз? — духовито отбеляза тя.

— Не предлагам рум сървиз. — Той се усмихна и ги остави сами.

— Само да си посмяла да ми кажеш, че не си луда по този мъж — рече Джин.

— О, наистина съм луда по този мъж — призна Лусинда. — Направо съм безумно влюбена в него.

— О, добре, стига да не е нещо сериозно.

Очите им се срещнаха за един миг, а после те се усмихнаха една на друга.

* * *

Седнаха на масата сериозни и тихи, а Илай донесе поднос със сандвичи и каза:

— Трябва да хапнем.

Джин се облегна с лакти на масата и подпря брадичката си с ръце:

— Защо?

— Защо ли? — повтори той. — Защото теб — посочи Лусинда — ще те заболи главата, ако не се храниш. А ти — показалецът му се премести към Джин — си шофирала… колко? Четири часа и половина? И колко кафета си изпила?

— Четири.

— Ще ви заболят главите. Ще ви прилошее, ще ви се доповръща, освен това че ще получите сърцебиене. — Поднесе им платото. — Моля ви, направете ми удоволствие и хапнете.

— Добре. Когато си прав, не може да ти се отрече. — Джин сложи половин сандвич с риба тон в чинията си.

И Лусинда взе половин сандвич, съмняваше се, че ще успее да хапне нещо. Падащите кули непрекъснато бяха пред очите й, не преставаше да се надява и да се моли Лорейн да не е била в някоя от тях.

— Направих прясно кафе — каза Илай, — но, Джин, може би е по-добре да пиеш вода. Ако изпиеш още едно кафе, ще се почувстваш още по-напрегната. Няма да можеш да спиш, колкото и да си уморена.

— Вода, моля.

— Лус? Ти какво искаш?

— Аз…

Мобилният й телефон звънна. Тя веднага скочи и отиде до шкафа, за да го вземе.

— Луси, Дженива се обажда — звучеше уморена, но не и отчаяна. Лусинда прие това като добър знак.

— Намерихте ли Лори? Имате ли новини от нея?

— Обади се преди около половин час. Херман отиде с мотоциклета си до болница „Сейнт Винсънт“, за да я вземе. Има само няколко драскотини и краката й са доста наранени, слизала е боса шейсет и седем етажа по бетоновите стълби.

— Боса ли?

— Тъкмо си сваляла кецовете, когато първият самолет се врязал в сградата. Не се поколебала, грабнала чантата си и хукнала към противопожарния изход. Жива е, Луси. Само това е от значение.

— Много се радвам, много! А ти, Джен? Добре ли си?

— Вече съм добре. Малко съм уморена и замаяна. Часове наред потисках страховете си, всяка минута ми се струваше цяла вечност, опитвах се да не мисля за най-лошото. Ще ми се да си легна в леглото и хубавичко да се наплача. Ще го направя по-късно, след като видя детето си, след като се уверя със собствените си очи, че е жива и здрава. Страх ме е да не би да има още нападения.

— Всички се опасяваме от същото. Как е Кат? Ще ми се да можех да съм до нея в този тежък момент.

— Постъпи много добре, като я накара да слезе при семейство Гарсия. Това дете е на ръба на психически срив. Денят бе ужасен, ужасяващ. Целият град е в шок и скръб. На връщане от госпожа Уейнбърг видях, че улиците са пълни с хора, тръгнали пеша от центъра към домовете си, повечето плачеха, дори и мъже. Никога не бях виждала подобно нещо. В църквата има служба тази вечер. Изпитвам нужда да отида, да благодаря на Бога.

— Ако бях при вас, щях да дойда с теб. Много ти благодаря, че ми се обади да ми съобщиш. Предай на Лори и Кат, че ги обичам. Ако имате нужда от нещо, ако мога да направя каквото и да било, обадете ми се.

— Не си сама, нали, Луси? — попита Дженива, повтаряйки като ехо притеснението на Катания.

— Не. Илай е тук. Джин също.

— Добре. Днес никой не бива да е сам. Обичам всички ви. Ще ти се обадя по-късно, да ти кажа как сме.

— Моля те. Ще ти бъда благодарна. Обичам те, Джен.

Лусинда затвори телефона.

— Лорейн е добре. Херман пътува към болница „Сейнт Винсънт“ да я вземе. — Върна се на масата и повтори онова, което Дженива й бе казала. Още по-силно я обзе чувството, че гледа кадри от филм. Това чувство не я напускаше от самото начало, още когато получи първите новини по Интернет. Сега, след като вече знаеше, че приятелите й са живи и здрави, внезапно се почувства изтощена и все още напрегната. Всичко правеше с невероятни усилия, дори повдигането на сандвича, за да си отхапе от него. Реакциите и движенията на Джин и Илай също изглеждаха забавени.

— От шока е — обясни той, сякаш бе проникнал в съзнанието й и бе прочел мислите й. — Последиците са отпадналост и умора.

— Чувствам се изтощена — призна Лусинда. — Джин, можеш да останеш тук тази нощ, ако искаш.

— Благодаря ти, но трябва да купя някои неща от първа необходимост и ще отида да си взема кучетата от приюта. Единственото, което искам, е да съм си у дома с моите момчета. — Замълча за малко, после продължи: — Знаете ли, чудя се дали някога ще мога пак да се кача на самолет.

— Мисля, че всички се питаме същото — каза Илай. — Аеролиниите и туристическият бизнес ще пострадат от това, което се случи днес. Никой няма да се чувства в безопасност, когато трябва да лети. Последиците ще бъдат ужасяващи за всички. Застрахователните компании ще понесат големи загуби — ще се получи огромен „ефект на снежната топка“.

Настани тишина, всички се бяха замислили върху думите му.

Почти не ядоха от сандвичите. Илай намери фолио и сложи таблата в хладилника. После и тримата излязоха навън, следобедът бе прекрасен — небето бе все така ясносиньо. Примигваха срещу слънцето, сякаш излизаха от дълъг тъмен тунел. След като се прегърнаха и си обещаха да се чуят по-късно вечерта или на следващата сутрин, Джин си тръгна с колата под наем.

— Искаш ли и аз да си вървя? — попита Илай, поглеждайки часовника си. Минаваше три часът.

— Не, бих искала да останеш — отвърна Лусинда, — освен ако нямаш домашни посещения на пациенти.

— И аз бих искал да остана. Ако има спешен случай, ще ми съобщят по пейджъра.

— Много странно — каза тя, отправила поглед към небето. — Очаквах навън да е тъмно и мрачно. Не като през нощта, но все пак мрачно. Да отидем да видим баба.

— Страхотна идея. Може ли първо да се измия?

— Разбира се. Заповядай в някоя от баните. А аз ще й се обадя да я предупредя, че ще отидем.

Елиз каза:

— Много ще се радвам да ви видя. Преди няколко часа освободих Джин и я изпратих да си ходи у дома. А Ерика цял следобед е тук и гледаме телевизия.

— Какво ще кажеш този път ние да донесем нещо за ядене и да ви нахраним за разнообразие?

— Би било прекрасно, cherie. Много мило от ваша страна.

— Ни най-малко. Идваме след малко. Имаш ли нужда от нещо?

— Само да те видя.