Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (19)

Осемнайсета глава

Джордж и Памела Крейн бяха малко по-възрастни от Лусинда, което я изненада. Кой знае защо си ги бе представяла по-стари — може би защото семейство Палмър бяха прехвърлили шейсетте и тя бе предположила, че семейство Крейн също са приблизително на тази възраст. Памела беше изискана, красива брюнетка с дълга до раменете кестенява коса и големи, дълбоки кафяви очи, също като на Джейсън. Носеше светлокафяв памучен панталон, бежова риза, мокасини и кафява жилетка. Движеше се като танцьорка. Ръкостискането й беше силно, здраво и сърдечно, също като на съпруга й. Очите й бяха зачервени. Джордж Крейн беше висок, слаб и бе не по-малко опечален от съпругата си. Но и той успяваше да бъде мил и дружелюбен, да излъчва топлота и сърдечност. Те веднага грабваха сърцата на хората и Лусинда не можеше да си представи защо Рене ги бе обрисувала с толкова черни, грозни краски.

Когато ги покани в хола, Памела се спря и разгледа снимките на стената. Не коментира снимките, а само се усмихна.

— Джейсън все още се приготвя. Доста е нервен и притеснен — обясни Лусинда. — Моля, седнете. Желаете ли чай, кафе, сода? Или нещо по-силно?

— И ние сме притеснени — призна Джордж. — Може би по-късно?

— Разбира се. Приятелят ми Илай помага на Джейсън да се облече. Иска да изглежда добре.

Очите на Памела се напълниха със сълзи, тя отвори чантата си, за да си вземе носна кърпичка.

— Ще му кажа, че сте тук — изрече Лусинда. — Връщам се след минутка. Настанете се удобно, моля ви.

Джейсън беше избрал дънки, риза за ръгби с дълъг ръкав на жълти и сиви ивици с бяла якичка и маратонките, които изглеждаха огромни на краката му. Беше си сложил гел на косата. Лусинда смяташе, че е очарователен.

— Миличък, баба и дядо Крейн пристигнаха.

— Може ли Илай да дойде с мен? Ти ще останеш ли?

— Разбира се. Не бързай, приготви се спокойно и слез, когато си готов.

Той отиде и се гушна в нея, стискайки здраво ризата й.

— Лус, ами ако не ме харесат?

— Синко, всеки, който не те харесва, трябва да е напълно луд — отговори му Илай.

— Той е прав, Джейсън. Ти си прекрасно дете. Те ще те харесат. — Сложи ръката си на вратлето му, което бе топло и почерняло от слънцето. — Изглеждат ми много мили хора.

Той се отдръпна от нея, хвана Илай за ръка и каза:

— Добре. Мисля, че съм готов.

Момчето здраво стискаше ръката на Илай, докато семейство Крейн ставаха на крака.

— Здравейте. Казвам се Илая Картър. Моля ви, наричайте ме Илай, а това, както знаете, е Джейсън.

Лусинда се възхити от сдържаността на семейство Крейн. Те не се втурнаха да го прегръщат, а се представиха като Джордж и Памела, родителите на Тод, ръкуваха се с него и го поканиха да седне между тях на дивана.

— Искаш ли сок, Джейсън? — попита Лусинда.

Той промърмори:

— Не, благодаря. — Седеше неподвижен. Първо погледна Памела, а после и Джордж. — Смътно си ви спомням.

— Наистина ли? — Дядото изглеждаше странно доволен и щастлив.

— Така си мисля. Приличаш ли на татко ми?

И двамата бяха поразени от въпроса му.

— Мисля, че с баща ти доста си приличаме — отвърна Джордж, беше му трудно да контролира чувствата си.

— А ти приличаш и на двамата си родители — добави Памела. Искаше да привлече вниманието на Джейсън, за да даде възможност на съпруга си да извади кърпичка от джоба и да избърше сълзите си.

— Така ли? Супер!

— Прическата ти много ми харесва — направи му комплимент тя.

— Наистина ли? Благодаря.

— Помислихме, че ще искаш да разгледаш някои снимки. — Памела отвори чантата си.

— Разбира се. На татко ли са?

— Някои да — отговори Джордж.

Лусинда използва момента и каза:

— Джейсън, с Илай ще отидем да донесем нещо за хапване. Ще се върнем след няколко минути.

— Добре. — Момчето се обърна към дядо си: — Мама казва, че имате още много внуци.

Изненадан, той отвърна:

— Не. Имаме само още една внучка, братовчедка ти Ема. Тя е дъщеря на сина ни Алан.

— Имам братовчедка на име Ема? — учуди се Джейсън. — Най-добрата ми приятелка се казва Ема! Тя живее в Чикаго и непрекъснато си изпращаме имейли. Има черна коса, виолетовосини очи и владее тай-чи!

— Какво съвпадение! — възкликна Памела, когато Илай и Лусинда се оттеглиха. — Братовчедка ти Ема е почти на единайсет години и живее в Ню Джърси.

— Това е направо ужасно — прошепна Лусинда, наливайки вода в чайника. — Рене го е излъгала дори за това колко внуци имат.

— Повече от ужасно е. Имаш ли някакви новини от семейство Палмър. Какво става с Рене?

— Сигурна съм, че ще ме уведомят. — Тя погледна телефона и включи чайника. — Когато говорих с тях преди два-три часа, казаха, че тръгват веднага.

— Сигурна ли си, че е добра идея да спя при теб тази нощ, след като Джейсън ще е тук?

— Вече му обясних. Нищо не му убягва, нали знаеш? Пита ме дали снощи си спал тук.

— И ти какво му отговори?

— Казах му истината. А той поиска да разбере защо, та му казах, че това са отношения между мъж и жена, от които се отвращава, когато ги види по телевизията.

— Добре. — Той се усмихна и се облегна на шкафа.

— Можеш да занесеш една кутийка сок на Джейсън.

Той извади сока от хладилника, пъхна една сламка в дупчицата на кутийката и попита:

— Нещо друго?

— Курабийки. — Тя посочи шкафа. — Илай, много се страхувам за него.

— Аз също. Но той е силно дете. Ще го превъзмогне. А и има нашата подкрепа. Те ми се струват добри, грижовни хора.

— Нали? — Тя прекоси стаята и се сгуши в него.

— Ами ако Рене никога не се приземи от планетата Зебулон?

— Моля?

— Опитах се да говоря изключително ясно с Рене. Бях й толкова ядосана, че не можах да се сдържа.

— Какво й каза?

Тя повтори онова, което бе казала на съседката си. Той се засмя:

— Наистина ли си казала „докато космическият ти кораб кацне на Земята от планета Зебулон“?

— Тя е болна. Не беше мило от моя страна. — Сети се за нещата, които бе казала на леля си, и отново се засрами от себе си.

— Хей! Болна или не, тя заслужава още по-лошо отношение. Мили боже! — Той поклати глава. — Ще трябва да започна да си записвам някои от най-остроумните ти изрази.

— Да направя ли чай и кафе? — запита се тя на глас.

— Може. Аз ще направя кафето. — Той взе каничката на кафеварката, занесе я на мивката и я напълни с вода.

— Илай?

— Ъхъ? — Той я погледна през рамо.

— Държа се прекрасно с Джейсън.

— Много обичам децата.

— Аз също.

— Забелязах го — каза той, наливайки вода в кафеварката.

— Мислех си нещо. Знам, че е твърде рано. Господи! Виж какво, ако искаш да си оставиш някои вещи тук, нямам нищо против. Така няма да ти се налага непрекъснато да си ходиш до вкъщи, за да се преобличаш.

Предложението й много го зарадва.

— Не знам какво разбираш под „твърде рано“. Според мен времето ни е ограничено и не искам да го пропилявам. Смятам се за голям късметлия, защото срещнах две невероятни жени. Искам да прекарвам цялото си свободно време с теб. Имаш ли някакви колебания?

— Не, никакви.

— Аз също. Днес ще се отбия до апартамента си, за да си взема някои неща, които да оставя тук.

— Добре.

— Казах на синовете си за теб.

— Така ли? Защо? Искам да кажа кога?

— Още след като вечерях с теб и Катания и започнахме да си разменяме имейли. Казах им, че съм срещнал жена, която съм сигурен, че ще харесат, защото още тогава много ми допадна. Смятат, че е прекрасно. Татко най-после престана да се мотае из къщата, да изразходва енергията си, като плува в басейна и играе ракетбол. Можем вече да не се притесняваме за него.

— Това ли си правил, Илай?

— През повечето време. Четях много, вземах видеокасети под наем, ядях сандвичи и овесени ядки, понякога си поръчвах пица. И най-вече работех, докато се уморя дотолкова, че да не мога да мисля.

— Бях сигурна, че си бил заобиколен от много жени; представях си как са те преследвали.

— В началото известно време беше точно така. На негодниците с пурите може и да им доставя удоволствие да бъдат преследвани от жените, но на мен ми прилича на безкрайно прослушване. Беше депресиращо. В началото Мария много ми липсваше, бях й ядосан, че умря и ме остави сам да се справям с тези крехки, но хищни жени — като „Прасето“. След това преодолях гнева, бях просто страшно самотен, умирах за смислен разговор с човек, които не си записва ангажиментите през деня.

— Винаги съм смятала, че на мъжете им харесва жените да тичат след тях.

— Както вече казах, на негодниците това им харесва. Дори и да исках, не можех да стана член на този клуб. Мразя пурите.

Тя се смръщи.

— Аз също. Смислен разговор — повтори. — Това много ми харесва, особено с човек, който може да цитира Кийтс. По-добре да отидем при гостите, иначе Джейсън ще си помисли, че сме го изоставили.

* * *

Джейсън реагира на новината за смъртта на баща си така, сякаш му е бил нанесен силен удар. Остана неподвижен, вперил поглед в маратонките си, докато баба му и дядо му Крейн инстинктивно понечиха да го докоснат. Памела го погали по ръката, а Джордж сложи ръка на рамото му.

— Не е честно — най-сетне промълви детето. — Не е честно!

— Така е, не е честно — съгласи се Памела. — На всички ни е много мъчно и тежко, Джейсън.

Някой звънна на вратата и Лусинда отиде да отвори. Бяха семейство Палмър.

— Решихме да се отбием да видим момчето и да ви кажем как е Рене. — Господин Палмър говореше малко неуверено, което бе типично за него. Беше висок около метър и осемдесет, прошарената му коса вече оредяваше, беше пълен. Носеше сиви памучни панталони, бяла риза и тъмносиньо спортно сако. Имаше спукани капиляри по бузите и носа, типични за човек, който пие много. — Надявам се, че нямате нищо против.

Госпожа Палмър стоеше до него на верандата и чакаше. Сякаш бе клонинг на леля Ан (макар и не чак толкова слаба). Носеше тъмносини дизайнерски панталони с подходящ по цвят пуловер и ниски обувки. Беше с перфектно оформена накъдрена къса коса, а на рамото си носеше чанта с подписа на Луи Вютон.

Лусинда излезе навън и им предложи:

— Да поседнем за минутка, за да ви разкажа какво става.

Семейство Палмър седнаха един до друг. Лусинда взе един стол и каза:

— Семейство Крейн току-що съобщиха на Джейсън, че баща му е загинал вчера.

Госпожа Палмър сложи ръка на гърдите си:

— Колко ужасно! Горките хора. Горкичкият Джейсън!

— Лоша работа. — Господин Палмър беше доста лаконичен. — Побъркани терористи, да взривят самолети в небостъргачите.

— Как е Рене? — попита Лусинда.

— Постъпи в „Силвър Хил“ за изследвания. Щом уточнят диагнозата — обясни той, — ще намерим клиника, в която да я настаним за по-дълго лечение.

— Беше толкова объркана — добави госпожа Палмър. — Сякаш целият свят се срива.

— Така е, нали? — съгласи се Лусинда. — Извинете, но как ви бяха имената?

— Лидия и Джим — отговори госпожа Палмър. — Мислех, че ги знаехте. Съжалявам.

— Лидия и Джим, мисля, че всички трябва да седнем и да поговорим с Джейсън за това, което се случва, той има право да знае. Мисля, че трябва да сте наясно до каква степен Рене е изопачила истината не само пред Джейсън, а пред всички нас. — Набързо им разказа за обвиненията, които Рене е отправяла към Тод, и за това, че не е позволявала на Тод и родителите му да се виждат с Джейсън.

— Попечителският фонд никога не е бил докосван — заяви Джим. — Аз съм адвокат и изпълнител на фонда. Щях да знам.

— Каза ми, че те не искат да се виждат с Джейсън. — Лидия сви вежди ужасена. — Какво му става на това момиче? — отправи директен въпрос към съпруга си.

— Винаги е била нервна и напрегната — обясни на Лусинда. — Останахме с впечатлението, че е улегнала и се справя добре — с училището и всичко останало.

— И аз останах със същото впечатление, но в момента най-важният е Джейсън — отвърна тя. — Сега, след като знаете цялата истина, мисля, че трябва да влезем вътре и да видим дали ще успеем да оправим нещата.

Докато семейство Крейн и семейство Палмър се поздравяваха, а Лусинда представи Илай, Джейсън не помръдна, не вдигна поглед от маратонките си. Не спираше да повтаря тихо:

— Не е честно, не е честно, не е честно.

— Мили боже, косата му! — прошепна Лидия Палмър на съпруга си.

— Замълчи, Лид — скастри я Джим Палмър.

— Не е честно, не е честно, не е честно.

Лусинда усети, че на Илай му се иска — както и на нея самата — да вземе момчето и да го отведе на тихо и спокойно място, за да го успокои, но това бе изключено. Гостите приеха предложението им за чай и кафе, Илай убеди Джейсън да вземе кутийката със сок, а Лусинда каза:

— Мисля, че в момента най-важното е да вземем решение къде ще живее Джейсън.

— Колкото и да ни се иска, не можем да го вземем у дома — веднага се обади Лидия и хвана съпруга си за ръката. — Просто къщата не е приспособена за дете.

Най-после Джейсън вдигна поглед.

— Аз и без това не искам да живея при вас! — заяви той на семейство Палмър. — Вие мразите дрехите ми и прическата ми. Сигурно мразите и мен!

— О, не е така! — възрази Лидия. — Въобще не е вярно. Обичаме те, Джейсън.

— Глупости! — промърмори момчето и погледна сърдито.

Памела Крейн каза:

— Джейсън почти не ни познава. Най-малкото, от което има нужда точно сега, са още промени в живота му. — Тя се обърна към Джейсън: — Знай, че много те обичаме и винаги си добре дошъл в дома ни. Надяваме се отново да пожелаеш да ни видиш.

— Искам да остана при Лус! — страхливо изрече момчето, вперило поглед в Лусинда.

Тя не издържа и протегна ръце към него. Той пъхна кутията със сок в ръцете на Памела, изтича и скочи в скута на Лусинда, веднага сграбчи ризата й и скри лицето си в гърдите й.

— Вижте — спокойно каза Джим Палмър. — Имам пълномощно от Рене. Предлагам засега Джейсън да остане при Лусинда, стига тя да е съгласна, разбира се.

— Да, съгласна съм — отвърна тя.

Усети, че Джейсън трепери, сякаш има треска.

— Бихме искали да идваме на гости, ако Джейсън няма нищо напротив — каза Памела.

— Не виждам защо не — отвърна Джим Палмър. — Ще подготвя документите, в които се посочва госпожица Хънтър за настойник на Джейсън, за да защитя всички засегнати страни…

Входната врата се отвори и в къщата влезе Джин.

— Здравейте. Съжалявам, че се натрапвам. Няма да ви отнема повече от минутка. Дойдох да помоля Джейсън за една услуга.

Той вдигна глава и прошепна:

— Здрасти, Джин.

— Знам, че е доста нахално от моя страна, но някой трябва да се грижи за този мъник. — Тя показа кученцето, което държеше. — Казва се Бартоломео и е на шест седмици. Научен е да пишка и ака на вестник, но все още се изпуска и на други места. Мислиш ли, че би могъл да се грижиш за него вместо мен, Джейс? Ще ми направиш огромна услуга.

— Да. — Той взе кученцето и веднага започна да го гали. — Каква порода е? За колко време ще се грижа за него?

— Златен лабрадор и няма да порасне много голям. Звънни ми утре и ще се разберем докога ще е тук. Храната и другите му неща са на верандата. Трябва да го разходиш след около час. Преди да го доведа, потича малко, но понеже все още се учи да ходи по нужда навън, трябва да го извеждаш доста често. Ще се справиш ли?

— Ъхъ.

— Чудесно. Ето каишката му.

— Добре.

— Обещаваш ли да се грижиш добре за него?

— Обещавам.

— Добре тогава. Обичам те, Супербой. — Джин го целуна по бузите, направи знак с палеца и малкия пръст на Лусинда, който означаваше „обади ми се“, помаха на Илай и си тръгна.

— Мога ли да го кача горе? — попита Джейсън Лусинда.

— Разбира се, Илай ще внесе нещата на Бартоломео.

— Добре. — После момчето се обърна към Памела: — Може ли снимката на татко? Онази, от училище?

— Разбира се, че може. — Тя отвори чантата си и бързо прегледа снимките, за да намери снимката на Тод от завършването на колежа.

— Благодаря — любезно каза Джейсън. — Трябва да тръгвам. Ще дойдете ли пак да ме видите?

— Съвсем скоро при това — отвърна му Джордж.

— Добре. — Джейсън кимна, обърна се към семейство Палмър и рече: — Съжалявам, че прическата ми не ви харесва. Много ви благодаря, че дойдохте. — И се качи по стълбите с кученцето в ръце.

* * *

След петнайсет минути гостите си бяха отишли. Семейство Палмър бяха студени, делови хора, прекалено любезни и не показваха чувствата си. Семейство Крейн едва се сдържаха, прегърнаха Лусинда и Илай и сърдечно им благодариха. Постояха десетина минути в колата си прегърнати, преди да потеглят.

— Горките хорица — каза Илай. — Мъчно ми е за тях.

— И на мен. Прибират се, за да организират погребение.

— Жестоко е — въздъхна той и добави: — Мисля, че е време да разходим кучето. Джин е направо гений.

— И тя като теб знае какво чувства едно наранено дете.

Завариха Джейсън седнал на леглото да гали кученцето, което спеше в скута му. Лусинда седна до него и го попита:

— Как си, миличък? Как се справяш?

Той сви рамене.

— Барти е добро куче. Никога не съм имал домашен любимец, дори хамстер. Не ми беше позволено. Тя каза, че не съм достатъчно отговорен, за да имам домашен любимец.

— Е, очевидно Джин смята, че си отговорен. — Илай клекна пред него. — Какво ще кажеш да го изведем на разходка?

— Но той спи.

— Скъпи, кученцата са като бебетата — обясни му Лусинда. — Непрекъснато спят. Ще се разходи, ще опознае обстановката тук. После ще вечеряме рано и ще си легнеш.

— Може ли Барти да спи при мен?

— Разбира се.

— Ти имала ли си домашен любимец, Лус?

— Не.

— Защо?

— Не знам. Обичам животните. Предполагам, че никога не ми е хрумвало да си взема. Може би Бартоломео ще е и мой домашен любимец.

— Да, но трябва добре да се грижим за него. Така каза Джин.

— Добре — съгласи се тя.

— Хайде! — протегна ръка Илай. — Да разходим кученцето. За вечеря можем да си вземем китайска храна. Обичаш ли китайска храна, Джейс?

— Никога не съм ял.

— Май тази вечер не е най-подходящият момент да я пробваш. Какво ти се яде? — попита Илай и закачи каишката за нашийника. Кученцето се събуди и се опита да се изправи на коленете на Джейсън. — Слизай долу! — Илай вдигна кученцето, остави го на пода и подаде каишката на детето.

— Не съм гладен.

— Но ако беше — попита Лусинда, докато слизаха по стълбите, — какво щеше да ти се яде?

— Бекон с яйца, домашни пържени картофи и още една чаша кафе.

— Страхотно! — каза Илай.

— И аз така мисля. Да отидем ли в ресторантчето?

— Да — отговори Джейсън. — Елена ми харесва. Може ли да взема и Барти?

— Опасявам се, че не, синко. Забранено е кучета да влизат в ресторанти.

— Искаш да кажеш, че трябва да го оставим вкъщи съвсем сам?

— Миличък, нищо няма да му стане — увери го Лусинда. — Ще спи през цялото време докато ни няма.

— Сигурна ли си?

— Гарантирам ти — потвърди Илай и отвори вратата, докато тя слагаше ключовете в джоба си.

— Не искам да се събуди и да се уплаши, понеже няма никого у дома.

— Всичко ще е наред — повтори Лусинда. — Обещавам ти.

— Къде е майка ми? — попита Джейсън, когато стигнаха до края на алеята за коли.

— В болница.

— Защо?

— Ще й правят изследвания и ще се опитат да я излекуват.

— Дано да умре — решително изрече детето.