Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (8)

Седма глава

Следващия четвъртък Лусинда отиде до Уестпорт да вземе баба си и да я заведе на обяд. Докато с Елиз излизаха от колата, паркирана зад магазините и ресторантите на Мейн Стрийт, Лусинда видя Илай с една жена, застанали до лексус последен модел, паркиран пет-шест коли от нейната.

— Виж! — усмихна се баба й и помаха с ръка. — Това е Илай.

Той погледна, усмихна се, помаха в отговор и тръгна към тях.

Лусинда взе да губи самообладание. Както и предположи, Илай си бе намерил по-смела от нея жена — поне с такова впечатление остана, когато кльощавата, облечена в скъпи дрехи, около четирийсетгодишна блондинка вървеше усмихната до него. „Боже мой! — отчаяно си помисли. — Няма да понеса това.“ Тя притежаваше същия стил, същата крехка, изнервяща околните същност, същата високомерност и арогантност, които доста често бе наблюдавала у жените, които пазаруват в шикозните и скъпи магазини в квартала. Според Лусинда комбинацията между показно богатство и жестокост бе неприемлива, фактът, че тези жени бяха погълнати единствено от себе си и се интересуваха само от собствените си желания, ги правеше опасни. Това се усещаше дори от разстояние.

— Елиз! — възкликна щастливо Илай и целуна възрастната жена по бузите. — Колко се радвам, че те виждам! Изглеждаш невероятно, както винаги. — После по-тихо добави: — Много съжалявам за Ан.

Елиз му благодари, размениха си бързи погледи, изпълнени с взаимно разбиране, което накара Лусинда да осъзнае, че този мъж и баба й не са просто лекар и пациент, а и близки приятели. После той се усмихна и подаде ръка на Лусинда.

— Лусинда, приятно ми е отново да те срещна. Това е Пег Боуен. Пег, Елиз Франклин и нейната внучка Лусинда Хънтър.

Ръката на жената беше слаба, хладна, груба, а в студените й светлосиви очи нямаше живец. („Очите на убиец — казваше Лили. — Не се доверявай на човек с такива очи. Ще те убие по един или друг начин.“) Тя се ръкува първо с Елиз, а после и с Лусинда.

— Не ви ли познавам отнякъде? — попита тя Лусинда, наклонила леко глава на една страна, докато наместваше златната гривна на китката си. Масивният диамант на пръстена на безименния й пръст проблясваше и Лусинда инстинктивно обърна глава на другата страна. Може би повечето разведени жени във Феърфийлд на определена възраст — тя се обзалагаше, че и в този случай е така — носеха подобни пръстени, за да покажат, че някога са били привлекателни, и се надяваха все още да са. Някой ги бе обичал толкова много, че им бе подарил голямо, красиво, кръгло или квадратно доказателство за любовта си. Следователно не бе изключено някой друг да се влюби в тях и да ги пожелае. Според тях това бе неизбежно.

— Не мисля — отвърна Лусинда. Слънцето напичаше и тя се ядоса, че си е забравила шапката; съжаляваше, че не е избрала друг ресторант, за да избегнат тази среща.

— Наистина е много горещо — започна, — а ние имаме резервация…

— О, сетих се! — заяви ужасно превзето Пег Боуен, което бе характерно за жени като нея (познати за много хора като „Преструвките от Лонг Айланд“), и с усмивка, която определено не бе доброжелателна. — Вие въртите онзи… Какво? Крайпътен хан ли е или нещо подобно?

— Моля? — Лусинда погледна баба си, която смутено оглеждаше жената, после Илай, чието изражение бе огледален образ на това на Елиз.

— Вие сте! Притежавате божествената стара къща с акри земя. Винаги има странни деца, които тичат там, хора влизат и излизат денем и нощем. Работя в агенция за недвижими имоти в Дариен. Знам, че от фирмата са ви се обаждали хиляди пъти, за да включим имота ви в каталозите си. Имаше голям интерес към имота. Вие сте, нали?

— Странни деца ли? — Устата на Лусинда бе пресъхнала, усещаше как сърцето й бие в гърлото. „Мръсниците, които сме познавали“ — помисли си и се опита да си представи каква причина би имал Илай да ходи с тази отвратителна анорексичка на средна възраст.

— О, нали се сещате? Хора на всякаква възраст и с всякакъв цвят на кожата влизат и излизат по всяко време на денонощието — повтори тя. — Всички в агенцията си помислихме, че е хан. — Пег Боуен се засмя и погледна Илай, сякаш очакваше неговото одобрение и подкрепа. Първите секунда-две той стоеше като вцепенен, след това отстъпи една крачка от нея. Тя сякаш не осъзна значението на тази крачка и продължи: — Винаги съм смятала, че трябва да си търпелива като светица, за да понасяш това стълпотворение. Не искам да ви обидя — каза Пег Боуен и отново се усмихна хладно на Лусинда.

Лусинда не можа да се стърпи — съобразяваше се с Ан, която заслужаваше поне уважение, но сега вече не — и възмутено попита:

— Дрогирана ли си или просто си глупава?

Усмивката на жената се пръсна като витрина на магазин, ударена от тухла.

— Трябва да вървим — намеси се Елиз, хвана внучката си под ръка и побърза да я отведе. — Au’voir, Илай.

— Au’voir — повтори той, без да се помръдне. Когато доближиха вратата на ресторанта, Лусинда осъзна, че баба й се опитва да сдържи смеха си.

— Смешно ли ти е? — попита Лусинда.

— Това, което ти каза, бе невероятно забавно — отговори Елиз. — Онази жена е направо ужасна. Нямам представа какво прави Илай с подобна жена.

— Ставаме две.

— Нека да я забравим — посъветва я Елиз. — Ще си прекараме чудесно и ще мислим само за приятни неща. Тук приготвят превъзходна салата от раци. Заливката е изключително вкусна, с пресен копър.

— Не знам дали ще мога да хапна нещо.

— Разбира се, че ще ядеш. Трябва да се поздравиш за брилянтната забележка. „Дрогирана ли си или просто си глупава?“ Чудесно! — заяви баба й. — Иска ми се да имам възможност да я използвам и аз.

— Тя е проклета идиотка — ядоса се Лусинда.

— О, абсолютно! — съгласи се Елиз. През това време собственичката на заведението потърси и намери резервациите им, взе две менюта и ги придружи до масата им.

— Направо е невероятно колко глупави неща изричат хората. Моята Ан бе направо гений в тази област.

— Горката Ан! — отбеляза Лусинда. Отново я обзе гняв и възмущение и добави: — Хан? Хора от всякакви възрасти и раси? Боже мой! И работи в агенция за недвижими имоти? Кой би желал да пътува в една кола с нея, още по-малко да отиде да разглежда къщи с нея?

— А, тя е от жените, които скучаят у дома — без съпруг, без деца, без да има какво да прави, затова си е намерила занимание. — Възрастната жена сложи очилата си за четене и отвори менюто. — Ще пием вино, нали?

— Разбира се. Защо не. Имам нужда от едно питие. — Лусинда се обърна и погледна през прозореца с изглед към реката, която за съжаление почти не се виждаше от колите на паркинга. Наредените коли се напипаха на слънцето, блеснало като светлината, която се отразява в изкривено огледало.

— Защо смяташ, че е разведена?

— То се разбира от само себе си — отговори Елиз. — Погледът й е като на гладна хиена.

„Гладна“ — Лусинда се усмихна:

— Смяташ, че иска да „изяде“ някого.

— Mais certainment!^[1]

Келнерката тъкмо щеше да им сервира, когато Илай влезе в ресторанта и тръгна към тях.

— Исках да ти се извиня — каза той на Лусинда.

— Сцената беше нелепа.

— Наистина. Прав си — съгласи се баба й.

— Коя е тази глупачка? — ядосано попита Лусинда. С всяко поемане на въздух вдишваше приятния аромат на одеколона му.

— Дъщеря е на мои пациенти — обясни той.

В този момент сервитьорката каза:

— Здравейте, доктор Картър. Да донеса ли още един комплект прибори?

— Ако не си обядвал, Илай, заповядай при нас — покани го Елиз.

— Лусинда, ако предпочиташ да останеш насаме с баба си, просто ми кажи и веднага си тръгвам. Не искам да те ядосвам още повече.

— Гневът ми винаги е насочен към конкретен човек. Не си го изкарвам на невинни хора. — След като видя, че той се усмихва, добави: — О, седни, Илай. И ми разкажи защо беше излязъл на обяд с тези уста и крака.

Той избухна в толкова силен смях, че хората на околните маси се обърнаха да го погледнат. От очите му потекоха сълзи. Извади носната си кърпичка, изтри лицето си и отбеляза:

— Трябва по-често да те ядосваме. Страшно си забавна, когато си гневна.

— Ами да, за разлика от някои кльощави създания с бижута, които тежат повече от тях самите, аз всъщност имам мозък, който функционира.

Илай отново се разсмя.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита сервитьорката с усмивка, сякаш по собствено желание присъстваше на щастието и радостта им.

Развеселена, Елиз поръча бутилка френско мерло и когато сервитьорката отиде да го донесе, попита:

— Илай, имаш ли връзка с тази Пег? — Името на жената прозвуча като pig^[2].

Стресната и малко уплашена от този въпрос, но в същото време доволна, че баба й е толкова директна, Лусинда зачака отговора му, а той сгъна кърпичката и я сложи в джоба си.

— О, нямам връзка с нея — отвърна. — Обядвахме заедно няколко пъти. Всъщност тъкмо се канехме да хапнем тук, когато… ви срещнахме.

— А къде е тя сега? — попита Лусинда.

— Дойдохме с различни коли — отговори той. Беше някак притеснен.

— Значи си е отишла с нейната кола?

Той кимна, а помощник-келнерът дойде и сложи прибори на масата пред него.

— Кажи ми, че не си й давал никакви обяснения — настоя Лусинда.

Той я изгледа няколко секунди.

— За глупак ли ме смяташ, Лусинда?

— Всеизвестно е, че мъжете правят невероятно глупави неща, Илай, когато става дума за жени.

— Може и така да е. Но аз не съм от тях.

— Тогава какво й каза, за да я накараш да се качи на колата си и да си тръгне?

Той погледна Елиз, която следеше разговора им хем развеселена, хем притеснена. Отново погледна Лусинда и отговори:

— Казах й, че съм изненадан, имайки предвид расистките й предразсъдъци, че няма нищо против да се появи на публично място с мен.

— О, много добре! — каза Лусинда.

— Ами, това си е самата истина. Сериозно говоря! Внезапно осъзнах, че е била готова да пренебрегне факта, че съм тъмнокож, защото за нея е било много по-важно да бъде видяна с мъж — няма значение кой. Компанията й ми бе приятна, но в никакъв случай не бях влюбен в нея.

— Добре, защото иначе щях да се усъмня в здравия ти разум — сопна му се Лусинда.

— Поканих те на среща, Лусинда, а ти не прояви никакъв интерес — отвърна той.

— Не съм казала подобно нещо. Ти ме попита дали ме плашиш и аз отговорих, че всички ме плашат. Ти сам си си направил извода, че не ме интересуваш. — Внезапно млъкна и лицето й пламна.

Елиз отново се усмихваше:

— Трябва да отида до тоалетната. — Тя стана и тръгна, преди Лусинда и Илай да успеят да реагират.

— Това е унизително — помърмори Лусинда.

— Не се чувствай по този начин. Може би „Свинята“ — произнесе името също като Елиз — ни направи услуга. Исках отново да ти се обадя, но не желаех да съм отговорен за гнева на когото и да било. Имам си собствени проблеми по този въпрос.

— Да не би да ми казваш, че тази жена не те дразни?

— Лусинда, обядвахме няколко пъти. Това е всичко. Не е нужно да се оправдавам пред теб.

— Щом излизаш с подобни жени, определено е нужно.

— Аз не „излизам“ с такива жени. Виж какво, това е направо смешно. Може ли да сменим темата?

— С най-голямо удоволствие.

— Добре.

— Добре — повтори Лусинда и отново погледна през прозореца. Помисли си, че ако в някой неин сценарий има подобен разговор, хората не биха стъпили в кината.

— Значи — каза той — сега ще обядваме. Следващия път, когато ти се обадя и те поканя, ще вечеряш ли с мен?

— Не знам. — Всеки момент щеше да припадне.

— Какво ти става? — полюбопитства той. — Не мога да те разбера. Вината не е в мен, нали?

— В известен смисъл е точно така — отговори тя, неспособна да го погледне в очите. — Но преди всичко вината си е лично в мен. Аз сякаш имам някакъв… проблем.

— Кажи ми какъв е той, преди да се е върнала баба ти.

Тя се обърна и погледна ясните му сиви очи, които не я обвиняваха.

— Имам нещо като агорафобия — прошепна.

Той не откъсна очи от нейните доста дълго време. Най-после каза:

— След като почина Мария, трябваше да си намеря някакво занимание за самотните вечери. И знаеш ли какво направих?

Тя поклати глава.

— Записах се на курс по готварство.

— Наистина ли?

— Да. Искаш ли да направим следното. Ще ти се обадя по телефона, ще си поговорим за книги и филми, а после ще се уговорим кога да вечеряме заедно. Аз ще дойда у вас и ще донеса вечерята. Става ли?

— В момента при мен е отседнало едно младо момиче.

— То храни ли се?

Лусинда се засмя:

— Да, храни се.

— Ще се уплаши ли от мен?

— По дяволите, не.

— Значи, всичко е наред. Ще донеса вечеря за трима. Разбрахме се, нали?

Елиз идваше към масата.

— Уговорихме ли се? — попита отново той.

— Да, уговорихме се.

— Видя ли?! Не беше чак толкова трудно, нали?

— Луд ли си? Беше истинско мъчение.

Илай отново се разсмя.

— Сдобрихте ли се, mes enfants? — попита Елиз. — Защото съм много гладна и е време да поръчваме.

* * *

— Добре де, защо е тази паника? — попита Джин.

— Мъж да дойде у дома за вечеря?! Това е нещо необичайно за мен, аз не правя подобни неща — отговори Лусинда и погледна звездите. Нощта бе много ясна, имаше пълнолуние, луната огряваше целия басейн и мястото около него.

Джин допи диетичната си кока-кола, запали цигара и каза:

— Някога го правеше. Тогава нямаше никакви скрупули. Така че, освен че си отвикнала, какъв е проблемът ти сега?

— С Корт бе лесно. Искам да кажа, та ние бяхме деца, бяхме съученици. Беше през шейсетте — мир, любов и всички тези хубави неща. Наистина беше лесно.

— Той бе добро момче — отбеляза Джин.

— Да, вярно е.

— Обичаше те.

— Да, обичаше ме.

— А ти обичаше ли го?

— Да, обичах го.

— Но го отблъсна.

— Трябваше да го направя. Не беше мило от моя страна, но нямах избор.

— Знам, че се притесняваш да говориш за тези неща, но спа ли с него?

Слава богу, че бе тъмно, защото лицето на Лусинда пламна:

— Ъхъ.

— Хареса ли ти?

— Боже мили!

— Просто отговори на въпроса ми.

— Да. Хареса ми. Това твоя лична възстановка на Испанската инквизиция ли е?

— Ще се престоря, че не съм те чула. Въпросът е, че водиш полов живот.

— Водила съм.

— Щом веднъж си го направила, ще го направиш пак — заключи логично Джин.

— Кой каза, че искам да го правя? — възрази Лусинда.

Приятелката й седеше напреко на шезлонга, така че да е с лице към нея, поклати крака и съвсем спокойно заяви:

— Хлапе, защо не си признаеш, че го искаш? След като със седмици се занимавам с пушещи пури отворковци, усмихвам им се и се правя на мила и сладка, за да получа пари за новия филм, не съм в настроение да споря с теб. Запознала си се с почтен човек, който не просто ще дойде на вечеря, а всъщност ще донесе храната. Какво? Мислиш си, че ще поиска да спи с теб за десерт ли? Никога няма да се случи. Забравящ, че ви запозна Елиз. Той ще иска да си запази авторитета пред нея. Не. Това ще бъде просто една приятна вечеря. Освен това Кат ще е тук и ще ви надзирава. И така, отново те питам защо се паникьосваш.

— Притесняват ме очакванията на хората — призна Лусинда.

— Защо си мислиш, че този мъж очаква нещо от теб? Може би просто иска да прекара вечерта в нечия компания.

— Ако е така, то е попаднал на неподходящия човек.

— Не, хлапе. Аз съм неподходящият човек за тази цел. Не ме бива да правя компания. Ти, от друга страна, си доста добра в тази област.

— Не и с мъжете.

Джин изгаси цигарата, и каза:

— Това направо е смешно. Наистина е така. Обичам те повече от живота си, но говориш абсолютни нелепости. Най-лошият сценарий е двамата да откриете, че не си подхождат. В най-добрия случай, ще станете приятели. Притесняваш се. Голяма работа! Престани да говориш глупости, преди да съм те зашлевила.

Лусинда наведе глава и отвърна:

— Съжалявам.

— Не съжалявай, а престани да се тормозиш за нещо, което по десетобалната система оценявам с четири. — Приятелката й се намести на шезлонга. — Погледни Луната! Представяш ли си да можеш да отидеш там? Да стъпиш на Луната, да гледаш към Земята и да си мислиш: „Ей, хора, страхотно е, а?“.

— Струваш ми се уморена, Джин.

— Много съм уморена. Мисля да се оттегля, след като снимам този филм. Единственият проблем е, че ще умра от скука без кариерата си. На всичкото отгоре, понеже вече няма да ми се налага, ще престана да ходя на фитнес, ще надебелея и ще се намразя. Помниш ли колко хубава беше Тюздей Уелд? Омъжи се за онзи виртуозен цигулар Пинкас Цукерман, спря да работи и от доста време се конкурира по тегло с Розмари Клуни и Шърли Найт. Като имаш предвид, че последните две все още работят, Бог да ги благослови. Те са талантливи дами. Но Тюздей се оттегли, сбогува се с бизнеса. А аз? Ще трябва да си пъхна главата във фурната, защото колкото и да ги мразя, имам нужда от тренировките си. Нуждая се от дисциплина, за да продължа да уважавам това тяло.

Лусинда погледна приятелката си — тялото й беше дребно и стегнато. Носеше бели дънки и светлосиня тениска. На петдесет и пет годишна възраст тя изглеждаше страхотно. За да се поддържа в такава форма, правеше по деветдесет минути тежки физически упражнения, дори ако се налагаше да стане в тъмни зори, за да ги прави. Бе адски дисциплинирана, имаше строго установени навици, които не нарушаваше. Снимаше се във филми от десетгодишна. Никога не бе искала да се занимава с нещо друго.

— Наистина ли смяташ, че ще можеш да се оттеглиш? — попита я Лусинда.

Тя сви рамене:

— Вероятно няма да успея. Но се замислям по въпроса. Напоследък все по-често. Лили беше права, като казваше: „Оттегли се, докато си на върха“. Работата е там, че кариерата ми все още е във възход. Това прави оттеглянето доста трудно. Не е като да си седиш вкъщи и да пишеш сценарии. Повярвай ми, ако притежавах някакъв друг талант, щях да го използвам. Това е то да остаряваш. Единственото хубаво нещо в цялата работа е, че филмът си е мой. Не ми се налага да целувам дебелия задник на някое копеле, за да получа прилична роля. Мога сама да избирам. Но имам нужда да си част от екипа ми.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. Аз съм постоянен член на екипа ти.

— Това означава ли, че няма да ми се налага да те умолявам да напишеш сценарий, ако ми допадне някоя книга?

Лусинда избухна в смях.

— Такава добра актриса си, толкова си хитра!

— Хей! Нали заради това ми плащат купища пари.

— Каква е книгата този път?

— Много ще ти хареса — ентусиазирано обеща приятелката й, вече нямаше и помен от предишното й мрачно настроение. — Ще ти я донеса още утре, като дойда да поплувам с децата.

— Разиграваш ме както си поискаш. Свириш на мен като на акордеон.

— Моля те! Говориш точно като Лорънс Уелк, прозвуча твърде елементарно. Не, Ела, скъпа. Свиря на теб като на „Страдивариус“, каквато всъщност си — поправи я Джин. — Тръгвам си. Да не забравиш да ми се обадиш, щом затвориш вратата след този Илай. Нали? Искам да ми разкажеш всичко до най-малките подробности.