Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (13)

Дванайсета глава

„Скъпи Илай,

Ако предложението все още е в сила, да вечеряме в ресторант не защото Кат я няма, а защото много бих искала да излезем заедно. Символично е може би. Все едно да ходиш по въже без предпазна мрежа.

Отегчавам се от собствените си мисли.

Приличат на тавана на тази къща — пълен с прашни кутии с вещи, които имат сантиментална стойност за мен, а може би не представляват интерес за филмови фенове и търговци. Бог ми е свидетел, че навън няма опашка от хора, които да искат в колекцията си вещ, складирана горе над мен.

Ти решаваш. Ще отидем в ресторант, който ти избереш; може да е изискан или пък не чак толкова. Само ме уведоми предварително. Както сигурно си забелязал, повече харесвам неофициалните и по-обикновените неща. Но не съм забравила какво означава да се облечеш официално.

Трябва да си призная, че Кат много ми липсва. Къщата изглежда празна и се чувствам като привидение, което ходи из стаите и без да иска плаши новите обитатели, които са купили къщата и не знаят, че е обитавана от духове…“

 

„Скъпа Лусинда,

Много мрачни метафори използваш. Няма и седмица откакто си сама и вече се чувстваш като призрак. Това не е хубаво. Затова предлагам да се облечем официално и да отидем в ресторант «Ла Кремелер» в Банксвил. Ще направя резервация, стига да си съгласна, разбира се. Ако не си ходила там, много ще ти хареса. Имат дори вина с астрономически цени, каквито ти харесваш, както и най-вкусният сладолед и сладоледени торти, сервирани извън Париж. (Единствения път, когато с Мария бяхме в Париж, непрекъснато си купувах лимонова сладоледена торта от улични търговци. За една седмица изядох дузини и накрая не исках и да помисля за тях. Кълна се, че цялото ми тяло потръпваше от киселия вкус, а устата ми се бе свила като на учителка — стара мома. Хубавото бе, че почти нямаше вероятност някога да хвана скорбут.) Единственият проблем за вечерята в четвъртък е, че ще трябва да бъдем там доста рано, защото в осем приключват с приемането на поръчките. Ресторантът е на трийсет-четирийсет минути път с кола, малко извън пределите на Ню Йорк, така че ще трябва да тръгнем в шест и петнайсет, ако това не е проблем за теб или ако не предпочиташ някое по-обикновено заведение.

Още сега ще си лъсна официалните обувки — в случай че се съгласиш, с нетърпение очаквам този момент. Смея да се надявам, че и ти ще извадиш официалните си одежди. Нямам търпение. В случай, че приемеш предложението ми, да шофирам аз или предпочиташ да отидем с бентлито ти? Трябва да си призная, че изпитвам страхопочитание и завист към тази кола…“

 

„Скъпи Илай,

Завист и страхопочитание към бентлито ли? Тогава много ще харесаш Хърнан, сладък млад съсед на Кат, чиято мечта е един ден да притежава сервиз за вносни коли. В момента работи като монтьор за изключителен дистрибутор на БМВ в Бронкс (тази работа никак не му допада, но иска да получи диплома за монтьор; вече има документ за правоспособен монтьор на «Вени» и «Ягуар» — според него това е пълен абсурд, защото по-новите модели на «Ягуар» имат двигатели на «Форд») и се грижи за «Мулсана» ми в свободното си време.

Съгласна съм с предложението за изисканото заведение и официалното облекло, ще си потърся старите официални дрехи. Ако говориш сериозно, че завиждаш, с радост ще ти предоставя възможността да караш бентлито. Доста съм нервна, когато се возя, но ти сигурно вече си се досетил — като се има предвид колко е очевидно, че почти всичко ме кара да се чувствам нервна. Преди не бях такава. Понякога си спомням за онова момиче и от разстоянието на времето осъзнавам всичко, което е имало и загубило завинаги. Ти правиш ли подобно нещо, обръщаш ли се назад, към миналото, да го анализираш, да си направиш равносметка на времето, когато си бил млад?

Не ти ли се струва, че лятото отлетя много бързо? Или и това се дължи на възрастта? Когато бях дете, летата сякаш нямаха край. А сега идват и си отиват за часове. Горещината няма да ми липсва, но Кат — определено, и то ужасно много. Липсват ми песните й, пляскането със Супербой в басейна — писъците и виковете му, провикванията му към Кат «Гледай! Гледай!», докато скача във водата или изпълнява някое много добре тренирано гмуркане (упражнява се безкрай). Вече сме 30 август, децата тръгват на училище следващата седмица. Септември месец почти дойде и започва сезонът, който винаги съм смятала за «тъжен» (листата на дърветата и цветята пожълтяват, увяхват и умират, дните намаляват). Разбира се, подновяваме обичайните си занимания с Джейсън в сряда — което е хубаво. Имам нужда от цел. Това ми дава стимул.

Освен това някогашните ми страхове и съмнения са сведени до рамките на допустимото, благодарение на възможността, която имах да прекарам повече време с Елиз и с останалата част от семейството през последните няколко месеца.

В имейлите си ти споделям толкова неща; понякога се изумявам, ще ми се да общувам с такава лекота с теб и когато сме на четири очи, но толкова много неща ми пречат — най-вече онези стари покрити с прах предмети, складирани в «умствения ми таван»… Трябва да проверя какво има и в «килера» дали случайно не притежавам нещо, което се е разпаднало, и то преди много време, като сватбената рокля на госпожица Хавишам например.“

* * *

— Бях права — рече тя. — Шофираш добре.

— Благодаря. — Той я погледна, усмихна се и отново се съсредоточи върху пътя. — Ако нямаш нищо против, ще изляза от магистралата на следващата отбивка и ще мина по второкласните пътища. Магистралата „Мерит“ сигурно е била високотехнологично съоръжение през далечната 1939 година, когато е била открита, но сега вечер си е страшничко да пътува човек по нея.

— Добре. Чувствам се странно на мястото до шофьора. Никой друг не е карал тази кола освен мен, когато аз съм била в нея.

— За мен е чест. Колата е наистина прекрасна. Може би не и според Кийтс, но определено по моите критерии.

— За теб е чест, а аз съм впечатлена — каза тя, — че цитираш Кийтс. Пълен си с изненади.

— Когато не се прибирах у дома за ваканциите, прекарвах почти цялото си време в библиотеката. Винаги съм бил „книжен плъх“.

— Аз също. Вечерята бе наистина превъзходна, Илай. Ако си водех дневник, щях да се прибера и да напиша по няколко изречения за козето сирене, тортата от цвекло, сладоледа. Отново ти благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое. Тази вечер всичко бе идеално.

— Така е — тихо се съгласи тя. — Учудена съм, че още разсъждавам адекватно.

— Смяташе, че тази среща ще те превърне в камък ли? — засмя се той.

— Едно време бях много социално същество, колкото и да не ти се вярва.

— Вярвам го. Само защото си стеснителна, не означава, че си асоциална и не можеш да общуваш с хората.

Когато той изказваше подобно мнение, тя винаги оставаше изненадана от разбирането, което проявява.

— Много си мил.

— Ти също. — Той даде мигач, намали и зави на следващата отбивка. — Някой ден на този булевард ще сложат лампи. Когато това стане, ще размисля, може и да си променя мнението за него.

И двамата замълчаха, Лусинда се загледа в пътя пред себе си. Имаше странното усещане, че колата върви сама. Запита се дали и Лили се е чувствала така, когато е сядала зад волана на стария си кадилак, което обясняваше защо мразеше да шофира.

Докато пътуваха, тя отново преосмисли вечерята — прекрасната фермерска къща от осемнайсети век, внимателния персонал, очарователния сомелиер, който предложи на Илай подбрана бутилка бордо, покривките на цветя в провансалски стил. Сети се за родителите си, които живеели във Франция и очаквали раждането й, как вечерят в някое заведение, където персоналът не вижда нищо странно в това, че двойката от различни раси е излязла на вечеря навън.

— Много бих искала някой ден да отида там — каза тя.

— Къде?

— В Южна Франция, където са живели Адам и Лили, където съм родена.

— Щом е така, трябвало е да го направиш — рече той. — Ако бях на твое място, щеше да ми се иска да видя това място.

— Ти пътувал ли си много, Илай?

— Доста. Мария обожаваше да пътува. На мен не ми допадаше суетенето, докато пристигнеш — таксита, проверката на летището, претъпканите аерогари и всичко останало — но щом пристигнехме, всичко беше наред, наслаждавах се на мястото, където бяхме. Последния път пътувахме с кола из Европа. Бе много странно. Когато се намирахме в провинцията на някоя страна, осъзнавахме, че не сме в Америка. Но повечето големи градове — това бе в края на осемдесетте — вече бяха почти еднакви. Беше малко страшничко. Имаше вериги американски ресторанти за бързо хранене по главната улица във всеки град: пипа „Хът“, „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“; вериги магазини за всякакви стоки: „Бенетон“, „Гап“. Отвсякъде звучеше рокмузика, имаше неонови светлини. Бихме могли да се намираме както в покрайнините на Чикаго, така и на Оксфорд Стрийт в Лондон. Единствената разлика бе в архитектурата на сградите, на къщите, когато отидеш в някой по-краен квартал на града. След това започнахме да посещаваме само малките градчета. От тях добивахме далеч по-добра представа за атмосферата на държавата. Беше изнервящо. Никога няма да забравя, когато бяхме в Амстердам, озовахме се сред море от туристи от цял свят, повечето посещаваха американските ресторанти за бързо хранене и тогава осъзнах, че бихме могли да сме навсякъде в Европа. Нищо не различаваше онази улица от която и да е друга.

— Когато с Лили напуснахме Калифорния и дойдохме да живеем тук, имаше много малки книжарници и магазини. Един по един всички фалираха и на тяхно място построиха веригите универсални магазини. Липсват ми тези магазинчета, а най-много съжалявам за книжарниците.

— Аз също. Пазаруването в „Амозон“ е бързо и удобно, но не ми доставя удоволствие. Както и когато ходя в някой от големите хипермаркети. Понякога, когато ми трябва книжарница, отивам в града в някоя от малкото оцелели независими книжарници със старомоден касов апарат и ексцентричен собственик, който всъщност е прочел повечето книги.

Лусинда се засмя:

— Кажи ми, когато решиш да отидеш. Ще дойда с теб.

— Дадено. Снощи те сънувах.

— Така ли? — Изведнъж й стана любопитно.

— Беше странно — каза той, а после бързо добави: — Нямаше нищо сексуално. — Погледна я, а после се съсредоточи върху пътя.

— О! Значи не съм обект на страст — подхвърли тя и се шокира от самата себе си.

Сега той се засмя.

— Не бъди толкова сигурна. Зависи какво разбираш под „страст“. Харесвам интелекта ти.

— Трябва ли да съм разочарована? — попита тя, благодарна, че в колата е тъмно.

— Никога! Сериозно, това е най-големият комплимент, който бих могъл да ти направя. „Тъжният сезон — цитира той, — цветята и листата на дърветата пожълтяват, увяхват и умират.“ Чета имейлите ти и в едно изречение ме изненадваш със сериозния език, който използваш; в друго ме караш да се смея с глас. Много ми хареса това с булчинската рокля на госпожица Хавишам.

— Ти цитира Кийтс.

— Вярно е. А роклята ти между другото въобще не приличаше на роклята на госпожица Хавишам. Изглеждаш много елегантна.

— Елегантна? Французойките и италианките на определена възраст наистина изглеждат елегантни. Но не и аз. Просто последвах основния принцип на Джин за „малката черна рокля“.

— Елегантна си — настоя той. — Харесват ми и перата, които жените в края на миналия век са слагали като украса на главите си.

— Така ли? Толкова ли си стар?

— Да. Спомням си Теди Рузвелт и кавалеристите му от Испано-американската война през 1898 година, сякаш беше вчера. Чуй, още е рано. Искаш ли да пием кафе? Освен ако не предпочиташ да се прибереш направо у дома.

— Не, едно кафе ще ми дойде добре. Къде?

— Ресторантчето на Поуст Роуд? Това е любимото ми заведение, което работи до късно вечерта.

— Да не би Кат или Супербой да са ти казали?

— Какво да са ми казали?

— Ходя там от студентските си години в Йейл.

— Шегуваш се! От поне трийсет години се отбивам там да пия кафе, когато работя до късно вечерта. Заведението бе моята спирка. Отбивах се там за петнайсет-двайсет минути, да изчистя съзнанието си, за да не занеса служебни проблеми у дома. Изненадан съм, че не съм те срещал там.

— Не се познавахме — напомни му тя.

— Вярно. Ако предпочиташ да отидем някъде другаде?

— Не, там е чудесно.

Елена бе на касата, когато влязоха, и им се усмихна с прекрасната си усмивка. Излезе иззад щанда, погледна първо Лусинда, а после Илай и попита:

— Приятели сте?

Двамата отговориха едновременно:

— Да.

— Аз не знаела това. Елате. — Придружи ги до едно сепаре, седна срещу тях и ги огледа, първо единия, после другия. — Това добре — усмихна се тя. — Как ти, Илай?

— Страхотно. А ти как си?

— Добре. Лусинда, радвам се видя теб. Аз не знае ти приятелка на Илай. Вие хубава двойка заедно. Изглежда хубаво — с усмивка кимна тя. — Това изненада.

— Как е бебето? — попита Илай.

— Бебето почти на пет години вече.

— Пет? — Лусинда много добре си спомняше деня, когато дойде да пие кафе, преди за пръв път да се срещне с баба си. Елена сияеше и й се похвали, че самата тя скоро ще става баба.

— Пет — потвърди Елена. — Следващата седмица тръгва на училище. Много си хубава, Лусинда.

Тя пламна цялата и й благодари.

— И двамата изглеждате… — Мъчеше се да намери подходящата дума. — Хубаво, че вие заедно приятели. Донасям кафето — каза Елена и стана от мястото в сепарето.

— Това е направо невероятно. — Лусинда поклати глава. — Тя познава и двама ни.

— Може би мъничко. Трябва да се съглася с нея. Наистина си много красива.

Елена донесе кафетата и я спаси от неудобството да отговори.

— Хубаво видя ви и двамата — отново каза тя и се върна на касата.

— Какъв бе сънят ти? — попита Лусинда и се облегна на стената, за да може да го гледа.

Той отпи от кафето, разхлаби възела на вратовръзката си, свали я и я сложи в джоба си, разкопча най-горното копче на ризата си. Най-после и той се намести така, че да е с лице към нея.

— Беше странен — започна. — Карахме кънки на лед…

— Аз не мога да карам…

— Това е сън, не забравяй!?

— Извинявай. — Тя взе кафето си и хвана чашата с две ръце. Чакаше да чуе останалото.

— Та карахме кънки на лед — продължи той. — Бяхме страхотни. — Той й се усмихна. — Публиката много ни хареса.

— Радвам се да го чуя.

— След това ти изпълни солов танц, а аз свирех на пиано.

— А ти не можеш да свириш на пиано.

— Правилно. Но все пак това е сън. В сънищата си сме виртуози.

Тя му се усмихна, после вдигна чашата и отпи от кафето.

— Бях невероятен. Свирех като Артур Рубинщайн.

— Впечатлена съм.

— Така и би трябвало да бъде. Както и да е, та ти танцуваше под прожекторите, точно като във филма „Айс Кападес“.

Тя се разсмя и за малко да разлее кафето си. Внимателно сложи чашата на масата и отново се облегна на стената.

— В „Айс Кападес“ — повтори. — Много смешно. Ти си най-забавният човек на света.

— Може би съм на второ или на трето място.

— Има ли още?

— И още как. Изведнъж започнах да свиря фалшиво. Колкото и да се съсредоточавах, не можех да уцеля верния клавиш, а ти загуби ритъма на танца, защото музиката не бе наред.

— Паднах ли?

— Не. Но много се ядоса. Още няколко фалшиви тона и щеше да дойдеш и да ме убиеш.

— Обзалагам се.

— Точно когато идваше към пианото, а аз се готвех да посрещна съдбата си, зад мен засвири цял оркестър.

— Цял оркестър — повтори тя.

— Вече ти казах: това е само сън.

— Вярно. Как можах да забравя? А после какво се случи?

— Пързаляхме се заедно и всичко бе простено.

Тя впери поглед в него и заяви:

— Ти си истински разказвач!

— Не, аз съм „предубеден“ разказвач.

— Каква е целта на този зле измислен разказ?

— Не е напълно измислен — весело отвърна той.

— Коя част е истина?

— Карането на кънки на лед и свиренето на пиано.

— Таланти, които никой от нас не притежава.

— Това им е хубавото на сънищата. Бяхме на пързалката пред публиката, правехме пируети и скокове, в пълен синхрон.

— Илай, започвам да си задавам въпроси за психическото ти здраве.

— Мисля, че това беше метафора.

— И двамата блестим под прожекторите, танцувайки пред публика? Каква метафора е това?

— Доста добра всъщност. — Той я погледна. — Помисли.

— Много ти съ ще да тъ цилуна, но тъкмо си измих зъбити — цитира тя със сладникав южняшки акцент. — Бет Дейвис, „Колиба в памуковата плантация“, 1932. — Той вдигна вежди, а тя тихо поясни: — Ако не бях чак такава страхливка, щях да те целуна. Метафората беше чудесна.

— Предшествана от цитата — каза той. — Много добре. Ако не бях толкова високомерен на леда, щях да те целуна.

— Проблемът е там — още по-тихо призна тя, — че целувката е само прелюдия. И аз не мога да свиря на пиано.

— Специалистът по думите печели рунда! Да прекратим този деликатен личен разговор. — Той допи кафето си и добави: — Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря ти, Илай.

— Искаш ли да тръгваме?

— Ако ти се пие още кафе, поръчай си. Аз нямам нищо против. За никъде не бързам.

— Не — отвърна той. — Да тръгваме. Ако пия още едно, цяла нощ няма да мога да спя и ще си мисля за интимни и немного прилични неща.

Тя се засмя, чувствата й го обгръщаха като копринени нишки — невидими с просто око.

Той спря до своята инфинити, паркирана до алеята за коли, и се обърна към нея:

— Добре ли си? Не прекалих, нали?

— Ни най-малко. Вечерта беше прекрасна. Просто аз съм луда.

— Ако е така, тогава аз какъв съм?

— Защо ти трябва да си някакъв?

— Защото ми е много приятно да съм с теб. Ти си най-малко скучният човек, когото познавам. Щом твърдиш, че си луда, значи и аз трябва да съм някакъв.

— Може би и ти си луд. Въпреки че не съм на това мнение.

— Тогава какъв съм? — предизвика я той.

— Щедър и много търпелив. Харесва ти да прекарваш времето си с мен?

— Да седнем на верандата и да поговорим! — предложи той.

— Ако го направим, ще се изгуби тръпката. Остани тук и ми кажи защо.

— Харесва ли ти да си с мен? — попита той. Тя кимна. — Но не смееш да го изречеш, нали?

— Не.

— Започвам да схващам. Трябва да говоря от името и на двамата секунда-две ли?

— Да.

— Ходиш по въже без предпазна мрежа. Толкова много ли те плаша, Лусинда?

— Повече се страхувам от чувствата си, отколкото от теб самия. Не съм сигурна, че искам да се чувствам по този начин.

— Аз също — призна той.

— Добре тогава. В едно и също положение сме. Доволна съм. Прекарах една от най-приятните вечери в живота си, Илай. Ако нямаш някакви планове за уикенда, ела в събота да обядваме заедно, а след това да поплуваш в басейна. Рене ще доведе Джейсън следобед.

— Отново ли ще стоиш отстрани и ще ни гледаш?

— Може би. Не знам.

— Все някога ще трябва да се намокриш.

Тя се засмя, отвори вратата и слезе от колата.

— Може би в неделя или в понеделник.

— Това покана ли е? — попита той. Вървеше до нея по алеята, за да я изпрати до верандата.

— Да. Ще си бъда у дома.

Когато стигнаха до вратата, той изчака тя да отключи и се обърна, за да й пожелае лека нощ.

— Затвори очи — помоли я той.

— Защо?

— Просто го направи.

Тя затвори очи и бе шокирана, когато той бързо я целуна по устните. Смаяна, тя отново отвори очи и видя, че той вече слиза по стълбите. На последното стъпало се усмихна и й каза:

— Лека нощ, Лусинда. И за мен тази вечер бе една от най-хубавите в живота ми. — Продължи да върви към колата си.

Вцепенена, тя остана да стои на прага, докато той потегли с колата.