Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (18)

Седемнайсета глава

— Горката Лори е същинска развалина — каза Дженива. — Не спира да трепери и да плаче; подскача при най-малкия шум и все се връща към момента, в който самолетът се е врязал в сградата, после плаче и трепери още по-силно. От болница „Сейнт Винсънт“ й изписаха болкоуспокояващи, успокоителни и приспивателни. Най-накрая я накарах да вземе едно приспивателно. Снощи и двете спаха в моето легло. Все едно се намирах между две вятърни мелници. Щом заспаха, се преместих на дивана, за да си почина поне малко. Най-лошото е, че понеже Лори е толкова разстроена, Кат не знае как да постъпи, как да реагира.

— Как така? — попита Лусинда.

— Трудно ми е да го обясня. Сега, след като знае, че майка й е добре, внезапно стана много гневна, дори груба. Тази сутрин цял час бесня из къщи, после излезе, без да каже къде отива, дори не взе мобилния си телефон. Никога не съм я виждала такава.

— Това е резултат от шока, не мислиш ли?

— Сигурна съм, че това е основната причина — съгласи се Дженива. — Вълнуват я какви ли не чувства. Стискам палци и се моля да премине бързо. А що се отнася до Лори, просто не знам. Когато Херман я докара у дома, изражението й беше същото като на момчетата, които си дойдоха от Виетнам — сякаш са били на толкова ужасно място, че умът им не може да го асимилира. Двете момчета, които дойдоха да ми кажат за моя Джими, бяха много млади, много сериозни и спокойни. Никога няма да ги забравя, чудя се как ли са се чувствали, изпълнявайки поставената им мисия да посетят близките на загиналите си другари. А сега момичето ми е с празен, твърде отнесен поглед и трепери, сякаш цяла седмица е била въртяна в центрофуга, физическите й наранявания не са сериозни, ще й минат, но е направо ужасена.

— Горката Лори. Представям си какво й е било. Беше ужасно да го гледа човек по телевизията, а представям си какво е било вътре…

— Именно — съгласи се Дженива. — Госпожа Уейнбърг ми е разказвала за Пърл Харбър. А аз си спомням деня, в който убиха Кенеди. Вчера беше един от онези дни, които независимо след колкото и години да си го спомним, ще се сещаме с най-големи подробности какво сме направили и как сме се чувствали.

— Знам. — Лусинда се поколеба, но продължи: — Джин, искам да обсъдя нещо с теб. Става дума за Джейсън и Рене и много бих искала да чуя твоето мнение.

— Добре. Кажи — подкани я Дженива, — какво се е случило?

Лусинда повтори онова, което Джейсън й разказа тази сутрин, обясни й и как е реагирал. Другата жена си пое дълбоко въздух и възкликна:

— Как е възможно да е толкова безчувствена? Толкова е подло да причиниш подобно нещо на едно дете, особено на толкова чувствително дете към всичко, което го заобикаля.

— Все още не си вдига телефона — каза й Лусинда. — Тази сутрин няколко пъти й звънях. Илай дойде и ще отида до тях. Просто искам и твоето мнение, дали не реагирам прекалено емоционално.

— Честно казано, не мисля, че човек би могъл да реагира твърде емоционално на подобно нещо! Ако бях там, щях да зашлевя един шамар на тази глупава жена. Това е страшно жестоко!

— Сега Илай е в басейна с Джейсън и разговаря с него. Малкият го обожава.

— О, всички го обожаваме — уточни Дженива. — Той е прекрасен човек.

— Детството му никак не е било леко, преживял е доста трудни моменти. Надявам се да знае какво да каже на Джейсън, защото аз не съм сигурна, че знам.

— Както вече ти казах, щях да я зашлевя. Ще ми се да я напляскам едно хубаво. Джейсън е прав. Тя е глупачка!

— Джен, мисля си, че може би трябва да доведеш Лори и Кат да поседят тук, при мен, известно време.

— Ще помисля по този въпрос, Луси. Имам чувството, че трябва да приемем предложението ти. Засега искам да изчакам още няколко дни, да видим дали нещата тук ще се пооправят. Дръж ме в течение какво става с Рене. Няма да казвам на Лори за този проблем. Приятелството им ще рухне в мига, в който го направя. През всичките тези години не съм чула Лори да казва нито една лоша дума на Кат по адрес на баща й. Каквото и мнение да си е създала Кат за него, създала си го е сама, без майка й да й е повлияла ни най-малко.

— Ще ти се обадя пак. Поздрави Кат и Лори от мен. Поканата ми е валидна по всяко време. Ако решите да се качите на следващия влак, нямам нищо против. Обадете ми се от гарата и ще дойда да ви взема.

— Много ти благодаря, Луси. Както вече казах, може и да дойдем.

— Ще се чуем по-късно. Обичам те, Джен.

Лусинда излезе навън, застана до вратата и се загледа. Илай седеше до басейна, Джейсън бе в скута му. Говореха си много тихо, нищо не се чуваше. Тя затвори вратата и се върна в кухнята, седна и се опита да реши как да постъпи с Рене. Беше й оставила съобщения — първо, за да й каже, че Джейсън е при нея, после я помоли да й се обади, а накрая й заяви, че докато не се чуе с нея, Джейсън ще остане в дома й. До този момент Рене или не бе прослушвала съобщенията си, или не им бе обърнала внимание.

Помисли още петнайсетина минути, върна се при басейна, където Илай плуваше по гръб, а Джейсън плуваше до него, главата му бе положена на опънатата ръка на Илай.

— Вие двамата изглеждате много добре — каза тя от пътеката до басейна.

— Добре сме си — потвърди Илай.

— Ще отида да свърша една работа. Няма да се бавя дълго.

— Ние ще сме тук, нали, синко? — обърна се той към Джейсън.

— Да. Няма да ходим никъде — потвърди момчето.

* * *

Тя натисна звънеца. Никой не отговори. Почука на вратата. Никаква реакция. Телевизорът работеше, а и от това, което Джейсън й бе разказал, знаеше, че Рене е вътре. Лусинда опита вратата. Не беше заключено. Влезе и погледна в хола. Рене седеше на дивана, не се беше преобличала от предишния ден, косата й бе разрошена, хапеше долната си устна и бе вперила поглед в екрана на телевизора.

— Какво правиш? — попита я Лусинда.

Ако Рене въобще бе разбрала, че другата жена е там, не го показа.

Лусинда се приближи, взе дистанционното от ръката й и изгаси телевизора.

— Какво правиш? — пронизително изкрещя Рене, опитвайки се да си вземе обратно дистанционното.

— Въпросът е ти какви ги вършиш?

— Не можеш да го загасиш! Всеки момент може да се случи нещо друго! Дай ми го!

— Къде е Джейсън? — попита Лусинда.

Рене посочи с ръка към тавана.

— Горе. Или в кухнята.

— Нямаш представа къде е, нали?

— Той е добре. Върни ми дистанционното!

— Когато те видях за пръв път, си помислих, че си груба и арогантна. — Лусинда отвори капачето на дистанционното, извади батериите и ги пъхна в джоба си. — Сега вече знам, че си още по-лоша.

— Какво правиш? Не можеш да постъпиш така! Полудя ли?

— Не, но според мен ти полудяваш. Джейсън е у дома от пет часа тази сутрин. В момента Илай е при него, опитва се да измисли някакво обяснение за това защо си го лъгала относно баща му, баба му и дядо му през последните пет години.

— За какво говориш? — решително попита Рене, без да отделя поглед от тъмния екран на телевизора.

— Тук съм! Погледни ме!

Изглежда, не можеше да го направи. Продължаваше да зяпа екрана на телевизора, като че не можеше да отмести поглед от него. Като дете, когато бе присъствала на рождени дни, организирани около конкретна тема (африканско сафари, цирк, дори веднъж пикник на Мечо) от фирма за кетъринг, Лусинда бе виждала абсолютно същото изражение, когато някоя от майките изчезнеше за малко до тоалетната и се връщаше след известно време, усмихната и залитаща, очите й приличаха на тези на героите от анимационните филмчета — сякаш не можеха да фокусират погледа си. Тогава бе прекалено малка и не разбираше какво означава този поглед, но когато стана на дванайсет, Лили й обясни съвсем ясно и просто: „Има хора, не само тук, които са пияници или наркомани. Все едно. Това е болестно състояние, Лус. Пристрастяват се към алкохола или наркотиците и това е краят им, ако не се вразумят навреме и не постъпят в специализирана програма, за да се оправят. Пази се от такива хора дори ако ти се струват чаровни и забавни. Трябва да ти кажа, че ако не получат онова, от което имат нужда, могат да станат опасни. Няма нищо лошо да изпиеш едно питие от време на време. Но всеки, който трябва да пие или да се друса, да се боцка всеки ден, е пристрастен и определено е болен. Стой далеч от хора, които искат, които «имат нужда», Лус, Те казват, че трябва да имат това или се нуждаят от онова. И те са болни. Единствената разлика е как наричаш заболяването им“.

От какво точно бе болна Рене? Лусинда си задаваше този въпрос. Самосъжаление, нарцисизъм? Както и да се наричаше болестта й, тя бе пагубна, блокираше всичко останало освен нуждите и желанията й.

— Трябва да се стегнеш, за бога — каза Лусинда. — Трябва да се изкъпеш, да си измиеш косата, да се преоблечеш и да не пускаш проклетия телевизор. Пренебрегваш сина си.

— Това, от което имам нужда, е да го включа и да гледам! Нима не разбираш? Хиляди хора загинаха. Централна гара може да е следващата мишена или водохранилището на Ню Йорк, или пък сградата на „Крайслер“. Могат да отровят питейната ни вода или да поставят бомби в метрото!

— Като гледаш телевизия денонощно, няма да промениш нищо, няма да помогнеш на когото и да било или да предотвратиш друга терористическа атака. Имаш дете, което се нуждае от твоето внимание сега, веднага. Не утре. Незабавно! Трябва да му обясниш защо си го лъгала.

— Тод беше копеле. Той ни напусна.

— Може и така да е. Но той е баща на Джейсън и е искал да види сина си. През всичкото това време Джейсън е смятал, че е изоставен. Беше наранен, а лъжите ти само сложиха сол в раната. Имаш възможност да поправиш нещата. Ако не го направиш, рискуваш да отчуждиш Джейсън от себе си завинаги. Може никога да не ти прости.

— Невинаги знаеш всичко, въпреки че се държиш така, сякаш си всезнайка.

„Започва се“ — помисли си Лусинда, знаейки, че е имала право през цялото време да е предпазлива с Рене.

— Смяташ се за образец на добродетелта, но всъщност си само една скучна, досадна стара мома. — Щеше да каже още много неща, Лусинда беше сигурна в това, но просто загуби мисълта си. Погледът й стана разсеян, за миг прехапа устни, а после каза: — Има и други батерии. Знам, че има. — Отиде в кухнята и започна да рови из чекмеджетата, мърморейки си нещо. Може би бе загубила здравия си разум и се нуждаеше от медицинска помощ. Със сигурност нямаше смисъл да се опитва да води разумен разговор с тази жена. „Може би Илай ще знае как да се справи с нея“ — помисли си Лусинда, докато гледаше как Рене търси из чекмеджетата и хвърля на пода всичко, което й попадне пред очите. Беше толкова неконтролируема, че дори бе страшно да я гледа човек.

Лусинда забеляза бележника с адреси на Рене, сложен на шкафа, взе го и го пъхна в джоба си.

— Ето ти дистанционното — каза и го остави заедно с батериите на шкафа. — Ще се кача горе да взема някои неща на Джейсън. Ще остане при мен, докато космическият ти кораб отново се върне на Земята от планетата Зебулон.

* * *

След като остави раницата на Джейсън (в нея бе сложила всички неща, които откри в стаята му) и един сак с дрехи в по-голямата от двете стаи за гости, тя слезе в кухнята. Хвърли поглед на тефтерчето с адреси на Рене, доволна, че телефонните номера, които й трябваха, бяха в него, и излезе навън да види какво става. Джейсън се смееше, играеше някаква игра с Илай, пляскаше и цамбуркаше във водата.

„Илай е истински магьосник“ — помисли си, удивена от голямата му доброта. Няколко минути ги наблюдава от вратата. Илай хвърляше момчето във въздуха и го улавяше. Джейсън пискаше от удоволствие и викаше:

— Направи го пак, Илай! Направи го пак!

След това отново влезе вътре.

Най-напред се обади на семейство Палмър, които живееха в Гринуич.

Телефона вдигна господин Палмър, което много зарадва Лусинда. Няколко пъти се бе срещала с тях и той й се бе сторил по-земен и малко по-приветлив от двамата.

— Господин Палмър, обажда се Лусинда Хънтър. Как сте, сър?

— Добре, имайки предвид обстоятелствата. А вие как сте, госпожице Хънтър?

— И аз съм така. Вижте, ще говоря по същество. Мисля, че с госпожа Палмър трябва да дойдете и да видите Рене. Изглежда, в момента има проблеми.

— Проблеми ли?

— Сами ще видите. Засега Джейсън е при мен и ще остане в дома ми, докато Рене се оправи.

— Тя болна ли е?

— Честно казано, мисля, че е получила нещо като нервно разстройство.

— Разбирам. Ами сега ще кажа на жена ми и веднага тръгваме с колата.

— Налага се.

— Бихте ли ми дали телефонния си номер, госпожице Хънтър? За всеки случай.

След като даде телефонния си номер, тя пи малко вода и взе семетадин, което да успокои стомаха й. После се обади на семейство Крейн. Този път попадна на бабата.

— Госпожо Крейн? Обажда се Лусинда Хънтър. Аз съм съседка…

— О, да, снощи Джейсън ми спомена за вас. Очевидно е много привързан към вас. — По гласа й личеше, че е сърдечна жена.

— Аз също съм много привързана към него. Госпожо Крейн…

— Памела, моля.

— Памела, както можете да си представите, Джейсън е много разстроен от това, което е научил снощи.

— Горкото момче. Беше направо шокирано. Почувствах се много зле, задето го разстроих така. Но смятам, че има право да знае истината.

— Съгласна съм. Работата е там, че Джейсън дойде при мен много рано тази сутрин. В момента един приятел-лекар разговаря с него и се опитва да му помогне да се справи с положението. Преди малко ходих да поговоря с Рене, но се оказа невъзможно. Тя е много зле. Разговарях с баща й. Родителите й пътуват насам, за да видят какво могат да направят за нея.

— В какъв смисъл е зле, какво й е? — попита жената.

— О, емоционално. Не съм компетентна по въпроса и не се наемам да правя заключения, но според мен е получила нещо като нервна криза.

— А! Ами, нека ви разкажа някои неща тогава, ако ми позволите.

— Моля ви. Ще ви бъда много благодарна.

— В крайна сметка снощи успях да говоря с Рене. — Памела замълча, прокашля се и продължи: — Бях настоятелна, оставих телефона да звъни почти половин час и тя най-сетне вдигна. — Отново се поколеба. — Нашият… Тод загина вчера в Търговския център.

— О, не! Съжалявам.

— До известна степен сме късметлии, за разлика от много други опечалени семейства. Имаме тяло, което да погребем. Тод е бил навън, на улицата. Бил ударен от падащи отломки.

— Госпожо Крейн, Памела, искрено съжалявам.

— Благодаря. Много мило. — Тя замълча и отново се прокашля. — Просто не ми даде сърце да кажа на Джейсън. Стори ми се прекалено жестоко, имайки предвид обстоятелствата. Но казах на Рене. Исках тя да съобщи лошата новина на детето. Може това да е предизвикало нервното й разстройство.

— Вероятно е така.

— Трябва да ви кажа — мога ли да те наричам Лусинда?

— Разбира се.

— Лусинда, каквото и да ти е разказвала за Тод, съмнявам се, че е истината. Синът ми беше добър човек, изключително честен и почтен. Той не взе и цент от парите им и не ги напусна просто ей така. С месеци се опитваше да й каже, че е нещастен, че всекидневното пътуване до града и обратно го изтощава. Беше съвестен човек и работеше много, почти не спеше. Безпокоеше го и неспособността на Рене да се справя с Джейсън. Момчето беше неконтролируемо, необуздано, избухваше, крещеше…

— Много добре си спомням какъв беше.

— Добре. Поне с това си наясно. Не искаше да изслуша Тод, когато се опитваше да говори с нея. Не искаше и да чуе. На нея така й беше добре и не желаеше нещата да се променят. Отказа да се преместят да живеят по-близо до града. Къщата бе нейна и нямаше намерение да я продава. Ако Тод прекарваше повече време с Джейсън, момченцето нямаше да се държи толкова зле. Но всеки път, когато Тод постигнеше някакъв напредък с детето, Рене унищожаваше постигнатото. В крайна сметка той толкова се умори, че си събра багажа и си тръгна. По време на развода нейният адвокат се постара да го обвини, че е източил всичките им сметки. Но Тод настоя да се направи финансова ревизия, а тя нямаше доказателства. Той никога не е докосвал попечителския й фонд и й остави половината от цялото им имущество. Взе само онова, което смяташе, че му се полага. Плащаше и издръжка за Джейсън всеки месец през цялото време. Според споразумението при развода той трябваше да вижда детето един уикенд в месеца и по време на ваканцията, но тя не му позволяваше, нито пък на нас, да се доближим до Джейсън. Тод бе много наранен от това. Смяташе да я съди, но реши, че няма да е честно да замесва Джейсън. Изпращаше картички и подаръци, обаждаше се през една-две седмици. Съмнявам се, че Джейсън е получил подаръците от баща си и със сигурност не е знаел колко упорито Тод се опитваше да го види, да разговаря с него. А сега няма да имат възможност да се опознаят. — Памела сякаш се задушаваше.

— Много е жалко за всички вас — изрече Лусинда и се запита дали някога Рене е казвала истината за каквото и да било.

— Бабата и дядото нямат никакви права, нямат думата. По никакъв начин не успяхме да я убедим да ни позволи да видим внука си. Снощи, когато той вдигна телефона, беше като някакво чудо. — Тук Памела загуби самоконтрол и успя само да добави: — Извини ме…

Лусинда изчака малко, беше й много мъчно за тази жена, за Джейсън. Госпожа Крейн се посъвзе и издуха носа си. Отново се обади:

— Извини ме. Всички преживяваме ужасен момент. В един и същи ден загубихме сина си, но върнахме внука си.

— Памела, за Джейсън ще бъде ужасен удар, когато научи за смъртта на Тод. Ще говоря с него, ще го попитам дали иска да се види с вас. Мисля, че ще се съгласи. Според мен е редно вие да му кажете за баща му. Ако Джейсън се съгласи, ще можете ли да дойдете дотук?

— О, да! Срещата с него би означавала много за нас — особено в момента.

— От телефонния код предполагам, че живеете в града, така ли е?

— Да. Тод живееше при нас, след като напусна Рене. Толкова е тежко… — Тя се разплака.

— Скоро ще ви се обадя пак. Ако се наложи да дойдете с влака, ще се радвам да ви посрещна на гарата.

— Не, не, ще дойдем с колата. Ако Джейсън пожелае да ни види, Джордж ще иска да тръгнем незабавно. Много благородно от ваша страна.

— Това момченце ми е много, много скъпо, Памела. Искам само най-доброто за него, а мисля, че в момента най-доброто за него е да види теб и съпруга ти.

— А семейство Палмър?

— Говорих и с тях и им казах, че трябва незабавно да направят нещо за Рене. Мисля, че се налага да постъпи в психиатрична клиника. Но това е само мое мнение. Надявам се да се съгласят с мен.

— Рене не е добър човек — с известна горчивина каза Памела. — Никога не е била свестен човек.

— Не. Трябва да се съглася с теб. Много съжалявам за Тод, Памела. Моля те, предай съболезнованията ми на господин Крейн. О, нека ти дам телефонния си номер.

Лусинда направи кафе, докато се опитваше да осмисли фактите. Изключи кафеварката и излезе навън при басейна.

— Супербой, устните ти са посинели — каза. — Мисля, че е време да излезеш от водата.

Илай го повдигна високо над водата, приближи лицето си до това на Джейсън и заяви:

— Определено са сини! Време е за душа, синко. — Постави момчето да стъпи до басейна, а Лусинда го уви в хавлиена кърпа.

— Ще заведа Джейсън в банята за гости, а ти използвай моята, Илай.

— Благодаря ви, госпожо.

— Между другото, току-що направих кафе.

— Отново ти благодаря.

Тя отвори вратичката, задържа я, за да може Джейсън да мине, и каза:

— Върви, скъпи. Донесох ти доста неща от вас. Сложих ги в стаята за гости.

— Така ли? Мога да остана тук, при теб?

— Засега да.

— Урааа! — Той вдигна победоносно юмрук и изтича вътре.

Илай се бършеше енергично, но спря и попита:

— Моля?

— Рене не е на себе си. Разговарях с родителите й, идват насам. Говорих и със семейство Крейн. Бащата на Джейсън е сред загиналите при атентатите вчера.

— О, дяволите да го вземат!

— Госпожа Крейн ми се стори интелигентна и грижовна жена. Мисля, че е редно да се видят с Джейсън и те да му кажат. Разказа ми доста шокиращи неща за Рене. Ще ти разкажа, когато се изкъпеш, преоблечеш и слезеш долу.

— Добре. Ти добре ли си, Лус? — попита той.

— Ядосана съм и се притеснявам за Джейсън, но съм добре.

— Не, имам предвид случилото се между нас снощи.

— Илай, беше невероятно — усмихна се тя. Лицето й пламна.

— Чудесно.

— Каня те да останеш тук и тази нощ, ако искаш.

Имитирайки Джейсън, той отвърна:

— Урааа! — И направи победния жест с вдигнат юмрук, а после бързо я целуна. — Прав ли ще съм, ако предположа, че тук се очаква да настъпи същински ад?

— Напълно прав. Но може пък да ни изненадат и всички да се държат добре.

— За всеки случай ще побързам с душа. — Спря се за миг и продължи: — Ти си невероятна жена, Лусинда Хънтър.

— О, не съм. Просто върша онова, което е необходимо.

— Точно това имам предвид. Повечето хора биха си намерили извинение и биха се покрили някъде. Ще се видим след пет минути — каза той и влезе вътре.

Тя чу, че мобилният й телефон звъни. Беше Джин, която попита:

— Трябваше да изгася телевизора. Много е потискащо, не мога да гледам повече. Как е у вас?

— Имам да ти разказвам много неща. Мисля, че вече оправиха телефонните линии, така че ще ти звънна на стационарния.

Затвори мобилния си телефон, взе слушалката на стационарния и набра номера. Джин отговори още на първото позвъняване:

— Добре, какво става?

Лусинда набързо й разказа какво се е случило, а накрая каза:

— Сигурна съм, че семейство Крейн и семейство Палмър ще дойдат днес следобед.

— Кучка такава! — ядоса се Джин. — Това вече е прекалено. Винаги ми е правила лошо впечатление.

— Знам. Била си права както винаги.

— Как е Супербой?

— За момента е добре. Илай се държи чудесно с него, прекараха часове в басейна, разговаряха, поиграха заедно. Но много се притеснявам от реакцията му на новината за смъртта на баща му. Получи двоен удар.

— Горкото дете! — изрече Джин. — Искаш ли да дойда за морална подкрепа?

— Защо не се отбиеш по-късно за вечеря? Ще ти се обадя, когато бабите и дядовците си отидат.

— Добре. Боже, как ми се ще да удуша онази смахната кучка.

— Трябва да се наредиш на опашка.