Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (2)

Първа глава

Юни 1999

Лусинда се наслаждаваше на уханния бриз и на ранното лятно слънце, което проникваше през гъстата растителност, покривайки ръцете й с топли петна. Всичко бе разцъфнало и според нея цветовете бяха съвсем естествени и първични. Тя обичаше пролетта. Но през лятото, когато въздухът не помръдваше и бе задушно, животът й ставаше непоносим. Въпреки че бе родена и израснала в Калифорния — земята на вечното лято, където „Санта Ана“^[1] оказваше влияние върху населението и караше иначе разумни хора да вършат доста неразумни неща — тя не понасяше жегата.

Лили също не я понасяше и твърдеше, че е предала гените си на дъщеря си. Ето защо първото по-голямо и скъпо нещо, което инсталира в къщата си в Кънектикът бе климатична инсталация. Втората и последна значима придобивка бе плувният басейн за Лусинда (Лили не умееше да плува). Нищо повече. Лили имаше ужасен вкус относно мебелите и обзавеждането на дома.

Лусинда бе израснала с жена, която бе педантична и доста взискателна в много отношения, но се задоволяваше с мебели, които дори от „Армията на спасението“ биха изхвърлили. Преди близо трийсет години, когато завещанието на майка й бе легализирано, Лусинда стана собственичка на имот, който включваше стара фермерска къща, плевня, два акра земя (на местните агенти за недвижими имоти им течаха лигите по тази земя и непрестанно звъняха, за да я молят да я продаде), имаше повече пари, отколкото би могла да похарчи (имайки предвид скромните й нужди и желания) и няколко картонени кутии с предмети с висока колекционерска стойност, свързани с филмовата кариера на майка й. По това време обаче Лусинда бе изпаднала в състояние, много близко до агорафобия. Изпитваше отчаяна нужда да одухотвори мястото, което я задушаваше, чувстваше се като във вакуумирано прозрачно пликче, затова изцяло обнови къщата. Но плевнята си остана постарому — нещо като склад за стари ръждясали фермерски инструменти, повредена косачка за трева и изпочупени мебели от ракита, превърнали се в гнезда на птици и дом за дребни животни.

Най-накрая, обзета от дълго натрупвало се вдъхновение, тя нае архитект — току-що дипломиран младеж, чието красиво лице грейна от задоволство, когато видя масивните ръчно дялани греди и дървените стени. През май ремонтът на плевнята най-после приключи след тринайсет месеца рязане и чукане, които предизвикваха мигрена, работници, които щъкаха нагоре-надолу под акомпанимента на ужасна музика, носеща се от напръскано с боя радио, което, изглежда, за тях беше важно като инструментите им. Понякога Лусинда минаваше по алеята за коли, отиваше до плевнята, за да се полюбува на тежките греди, на дъсчените подове, високия, доста скосен покрив — които бяха неразделна част от оригиналната конструкция. Грубата мазилка на стените беше кремава и контрастираше с потъмнелите от времето гвоздеи и греди. В най-отдалечения край на всекидневната бе обособена кухня, разделена от основното помещение с дълъг плот, който служеше и за работен плот, и за маса за хранене. Таванското помещение бе разделено на три практични спални, до които се стигаше по дървено стълбище. И баните бяха семпли, облицовани с бял санитарен фаянс.

Когато намина в разгара на ремонта и видя откритите тръби и кабелите за електричество, които стърчаха отвсякъде, Джин, най-старата приятелка на Лусинда, възкликна:

— Не мога да разбера как понасяш всичко това — ужасния шум и тези гадни угарки навсякъде. Мисля, че строителите, и най-вече водопроводчиците, обичат да показват грозните си задници, защото са абсолютно сигурни, че нито една жена не би им казала: „Вдигнете си гащите, господине. Гледката не е много красива“.

Лусинда я зяпна. После двете избухнаха в смях.

Именно там отсядаха Катания, майка й Лорейн и баба й Дженива, когато идваха през уикендите. През последната година трите започнаха да оставят личните си вещи в стаите си, така че надуваха само с по един малък сак с най-необходимото, а Дженива носеше невероятно вкусна храна, която бе приготвила предишната вечер.

В стаята на Катания имаше табло за обяви, на което бе закачила свои скици, програми на училищните представления, от бродуейския мюзикъл, в който бе участвала, и „магическа“ чанта, която си бе купила в африкански магазин в Харлем. Твърдеше, че в нея има зъб от акула, който й носи късмет, но всъщност май беше от куче, нещо, което би трябвало да е козина от антилопа, но май беше от плъх, и истински пилешки кости. Няколко стари плюшени играчки бяха наредени на леглото, а върху раклата за дрехи Катания бе сложила шишенца с лак за нокти и парфюми, украшения за коса и цял куп евтини бижута. На стената над леглото имаше плакат с лика на Алберт Айнщайн. Личеше си, че е стая на младо момиче, но необикновено.

Дженива и Лорейн бяха по-дискретни, имаха по-малко вещи, оставяха само нощниците си и малко дрехи за преобличане, а в банята имаше благоуханни сапуни, шампоани и балсами. Различният им аромат се носеше из стаите и Лусинда се спираше на вратата, за да вдъхне мириса на жените, които й бяха станали толкова близки, толкова важни за нея, откакто Катания бе напуснала Манхатън за пръв път преди три години, възползвайки се от безплатната екскурзия на фонда „Чист въздух“. Тези две седмици промениха живота на всички — сложиха желания, макар и малко страшничък край на двайсет и седем годишната изолация, която Лусинда сама си бе наложила, доведоха Рене в дома й (жена, която живееше наблизо) и малкия й син Джейсън.

Въпреки дългогодишните усилия на частни детективи тя така и не откри следите на баща си. Бе сломена, чувстваше се още по-голяма измамница, животът й сякаш спря. Лусинда бе научила веднага след смъртта на майка си, че е със смесена кръв, и не знаеше как да продължи да живее постарому. Питаше се има ли някакви правила на поведение, вярвания, морални ценности, които трябва да знае и да спазва. Ако продължаваше да се представя пред обществото като бяла жена, означаваше ли, че отрича потеклото си? Не бе наивна; беше наясно с обидите, с предразсъдъците, от които страдат цветнокожите. Винаги бе вярвала, че не е важен цветът на кожата. Редно ли бе да признае истината за произхода си и да опетни паметта на Лили? Не знаеше. Дълго се рови из Интернет, следвайки линковете от един сайт в друг, докато не измина хиляди километри през киберпространството, но се оказа с празни ръце. Въпросите, на които не намираше отговор, бяха: как да се държи, коя е всъщност? Годините минаваха, а тя „пусна корени“ на едно място, почти като дърветата, които Лили я бе завела да разгледа във Вкаменената гора, докато снимаха филм в Аризона.

По настояване на Катания Лусинда поръча рекламна листовка и я разпрати в църквите с предимно чернокожи енориаши в района с молба, ако някой познава, мъжа на снимката, да й се обади. Разпознавайки покойния си чичо, братовчедът на Лусинда Пол младши телефонирал на баба си и развълнувано възкликнал:

— Искам да ти покажа нещо. Лусинда най-накрая се реши да ни издири.

И тъй като Катания бе помогнала на Лусинда да се свърже със семейството си, момичето, Лорейн и Дженива бяха посрещнати с отворени обятия от семейство Франклин, сякаш и те бяха отдавна изгубени техни родственици.

Привързаността на Лусинда към трите жени беше като любовта към близките, които наскоро бе открила — себеобновяващо откровение, което на моменти изглеждаше почти опасно. Подобно на човек, спасен от пустинна пясъчна буря, тя искаше да пие твърде много; не можеше да се насити и чувстваше лек, но постоянен срам от жаждата си да прекарва повече време със семейството си и най-вече с баба си. Налагаше се постоянно да потиска това желание, което непрекъснато напираше в нея — за да усети удоволствието от всеки момент. Можеше и да успее да го постигне, ако не бе възникнал проблем с непрекъснатото съперничество между нея и леля й Ан за вниманието и любовта на Елиз.

Откакто Ан бе пораснала, имаше моменти, когато с месеци нито се чуваше, нито се виждаше с майка си, но щом Лусинда се появи, Ан измисляше какви ли не начини да „обсеби“ времето на Елиз или да присъства там, когато Лусинда отиваше на среща с баба си. Фактът, че не можа да хареса леля си, добави още към срама на Лусинда, но макар и да полагаше усилия, не успя да го преодолее. Всичко започна преди три години през една августовска вечер, когато членовете на семейството се бяха събрали, за да се запознаят с Лусинда; тогава тя видя Ан за пръв път. Елиз я бе предупредила, че най-голямата й дъщеря има труден характер.

— Опасявам се, че не е много любезна, дори често е прекалено рязка. Със съжаление признавам, че е и доста недоверчива.

Лусинда си каза, че Елиза е доста снизходителна в описанието на най-голямото си дете.

Ан бе красива, но болезнено слаба, сякаш страдаше анорексия. Изпъкналите жили на врата си бе поприкрила със скъпо, но изключително грозно колие, платиненорусата й коса бе оформена с гел и лак за коса и приличаше на каска, носеше яркорозов костюм на Унгаро. Лусинда сякаш чу Лили да казва: „Нагласила се е като някоя проститутка“, и се постара да не се засмее, когато леля й я изгледа подозрително. Ръкостискането на Ан бе толкова леко и мимолетно — нежна като коприна, но доста кльощава ръка докосна за миг дланта й — че Лусинда потръпна, когато леденостудените сини очи я изгледаха изпитателно от глава до пети, сякаш бе стока за продан и Ан преценяваше дали цената й не е твърде висока. Жената бе крехка като стар целофан, който ще се разкъса при най-лекото докосване. Явно успяваше да се налага, защото хората се страхуваха, че ще се разпадне, ако й противоречат, Лусинда бе виждала много жени като нея, докато живееше в Холивуд като малка — обикновено бяха съпруги на изпълнителни директори на студиа, които използваха властта на съпрузите си.

— Височка си! — обвинително изрече Ан.

— Не… Аз…

— Адам беше висок — добави Ан, сякаш ръстът на най-големия й брат бе доказателство, че е баща на Лусинда.

— Аз…

Леля й отново я прекъсна:

— Доколкото си спомням, Лили беше доста дребна жена с прекалено пищен бюст. — Тя погледна гърдите на Лусинда, като че ли я сравняваше с майка й.

— Всъщност тя беше…

Леля й отново я прекъсна:

— Не мога да си представя какво толкова е видял Адам в нея, но, изглежда, много се обичаха.

Дори тази забележка бе изречена с известна неохота, сякаш й бе неприятно да признае, че има хора, които се обичат. В думите й се съдържаше някакъв неприятен подтекст, който Лусинда не можа да схване. Тя сякаш „изключи“ за миг, онемяла от грубото поведение на жената. Погледна обувките й — червени лачени обувки на Ив Сен Лоран с десетсантиметрови токчета. Запита се защо седемдесет и три годишна жена ще носи обувки, които подчертават изключително слабите й крака. Една погрешна стъпка и щеше да се наложи до края на живота си да носи мокасини и да се придвижва с проходилка. Внезапно й домъчня за леля й. Само страхлив човек би останал равнодушен към чувствата на другите, докато се кипри с младежки обувки.

— Какво очакваш от нас? — хрипливо изрече Ан, когато Лусинда пак я погледна.

— Моля?

— Появяваш се като гръм от ясно небе след толкова години. Сигурно искаш нещо — поясни Ан, но съвсем тихо, за да не я чуят другите.

— Аз не…

— Нямаш доказателство, че си тази, за която се представяш.

— Не, защото…

— И предполагам, не те притеснява фактът, че си със смесена кръв, след като ти помага да постигнеш целите си.

Гневът обсеби Лусинда, но тя се опита да говори спокойно:

— Притеснява ме вашата мнителност…

— Майка ми е много богата жена — за пореден път я прекъсна Ан. — Появяваш се изневиделица. Намирам го съмнително. Всеки разумен човек би се усъмнил.

Фактът, че тази жена се смята за разумна, изуми Лусинда. Болка запулсира в слепоочията й. Опитвайки се да контролира гнева си, тя се насили да се усмихне и промълви, неволно преминавайки на „ти“.

— Нося дрехи на Джей Кру, не на Шанел или на Диор, но това не означава, че съм невежа или бедна.

По лекото потрепване на Ан разбра, че е уцелила в десетката, изгледа я от главата до петите и продължи:

— Костюм на Унгаро, обувки на Сен Лоран и колие от Булгари.

Шокирана, Ан машинално вдигна ръка и докосна шията си. Лусинда продължи със същия равен тон:

— Продавачките в скъпите магазини в Лос Анджелис реагираха по същия начин, когато ме видяха. Забелязваха евтините ми дрехи, но пропускаха издайническите детайли като ръчния часовник, чантата и обувките. Затова ме отписваха като сериозна клиентка. Често си купувах блуза за триста долара или обувки за петстотин долара само за да им натрия носовете.

Ан бе смаяна, устата й потръпна леко, тя сведе поглед и със закъснение забеляза златния часовник на Лили от „Тифани“. Запазвайки изкуствената си усмивка, Лусинда продължи:

— Аз също съм доста богата и единствената причина да съм тук, е да опозная семейството си. А що се отнася до притеснението ми от това, че във вените ми тече „смесена“ кръв, според мен…

— Майко, засрами се! Обсебваш Лусинда!

Лусинда се обърна и видя красива зеленоока брюнетка на възраст почти колкото нея, която извинително й се усмихна. Непознатата хвана майка си за ръката и я отведе, казвайки:

— Мисля, че леля Адел те търси.

Отправяйки последен убийствен поглед към Лусинда, който сякаш казваше: „Все още не съм приключила с теб“, Ан злобно подхвърли на дъщеря си:

— Този цвят никак не ти отива, Маделин! — С костеливия си пръст посочи зелената, копринена рокля, която всъщност бе доста изискана.

— Ужасна е, нали? — подхвърли Маделин. — Но не издържах и си я купих.

Ан изсумтя презрително и се отдалечи, а Маделин се върна, хвана Лусинда за ръка и каза:

— Не й обръщай внимание. Такава си е. Представи си, че е сбръчкано осемгодишно дете, което иска всички да се занимават само с него. Сигурно ти наговори ужасни неща. Забелязах, че се почувства неловко. Не приемай думите й насериозно. С моя брат-близнак едва я издържаме и се питаме как е възможно толкова добър и сърдечен човек като баща ни да е живял с нея. Но тя ни е майка и трябва да я търпим. И така… — Тя отново се усмихна и стисна ръката на Лусинда. — Аз съм братовчедка ти Мади и се радвам, че най-после се запознахме. Всички с трепет очаквахме тазвечерната среща. Колко си красива! — Милите й думи подействаха на Лусинда като мехлем на рана. — Имаш прекрасни очи, като тези на баба.

Лусинда неволно се усмихна:

— Благодаря ти. Беше много…

— О, сигурна съм, че е било неприятно. — Маделин завърши изречението вместо нея, в погледа й се четеше съчувствие, а усмивката й бе нежна и мила. — Чу какво каза за роклята ми. Изпитва някакво извратено удоволствие от мисълта, че е искрена, а всъщност е ужасно груба. Опитай да го забравиш, защото ако й позволиш, майка ми става досадна като стоножка. Ще се промъкне в мозъка ти и ще го прояде. С Майкъл от малки се научихме да не й обръщаме внимание, иначе досега да сме се превърнали в емоционални инвалиди. А може би сме такива, но не го знаем. Никога не съм искала да имам деца, а Майкъл е заклет ерген, което е красноречиво доказателство за способността на мама да причинява зло. — Тя се позасмя. — Брат ми много прилича на татко, който беше прекрасен човек и притежаваше невероятно търпение. Което, както можеш да си представиш, му бе жизненонеобходимо. А сега ела да те представя на останалите. Трябваше да изчакаме, защото мама държи на йерархията. Като най-голямата сестра трябва да е над всички, независимо от ситуацията. Живее в някаква алтернативна действителност, в която съществуват подобни глупави правила. А горката баба се е отказала да я промени. — Маделин отново хвана ръката й, сякаш бяха момиченца, които се заклеват да са най-добри приятелки до края на живота си, и заведе братовчедка си да я запознае с другите роднини.

На следващия ден Лусинда се обади на баба си, за да й благодари за прекрасната вечер, която не бе помрачена дори от усилията на Ан да контролира всичко, от темата на разговора до начина, по който се сервира храната. Елиз каза:

— Не обръщай внимание на дъщеря ми, cherie. За Ан фактът, че е една четвърт чернокожа, е като рак. Всички сме ставали жертва на острия й език. Аз съм й майка и я обичам, но не одобрявам поведението й. Обаче децата й Мади и Майкъл са очарователни, нали?