Сюзън Танер
Сърце в изгнание (9)

Глава 8

Вечерта преливаше от тихите птичи песни и бръмченето на мушиците. Яйън Гилъкрист стоеше на назъбената стена и гледаше Донкад и Селек, които яздеха нагоре по плавното възвишение към Дейлиъс. Самият факт, че идваха заедно, означаваше много. Ако отговорът бе отрицателен, вуйчо му можеше да го донесе и сам. Дори и сега Яйън не знаеше защо направи това предложение. Мъдро или глупаво, то беше реалност. Не можеше да си позволи да съжалява или да гадае дали е действал прибързано.

Той бързо слезе по стълбите, изсечени в твърдите крепостни стени, и се озова в двора почти заедно с гостите, които влязоха през портала под вдигнатата метална решетка. Докато слизаха от конете, Тавис също се показа от залата.

Яйън разсеяно си помисли, че не е много разумно брат му да остане с тях. Но нямаше и основателна причина да го отпрати. Всъщност през дългите вечери Тавис се оказа невероятно добра компания и дори му помогна да планира нападенията над другите крепости, ако случайно му окажат съпротива.

Той се отърва от мислите за Тавис и поздрави посетителите си, макар че след такъв продължителен престой в Дейлиъс вуйчо му едва ли можеше да се счита за външен човек.

— Отидоха ли си гостите от двореца? — в гласа му нямаше и намек за подигравка, макар че Ерън не бе човек, достоен за уважение.

— Тази сутрин — отвърна Селек. — Пожела ви късмет при опита да предявите иск и към останалата част от наследството.

— Няма да е нужен много късмет — намеси се Тавис неочаквано и очите му блеснаха. — На Яйън му е нужна само мъдростта на Гилъкрист, а от нея той има достатъчно.

На Селек му хареса, че другият син на Елъсдър няма желание да оспорва правата на Яйън. Иначе щеше още повече да се тревожи за Сеси. Не искаше никой да я въвлича в семейни разправии за наследство.

— Добре казано — той се усмихна и на двамата, и едва сега забеляза колко много си приличат. Спомни си също, че и Тавис бе поискал ръката на дъщеря му. Усмивката му помръкна, когато се сети, че отказът му много разгневи младия човек. Тавис беше убеден, че това е заради произхода му, макар Селек да се опита да го убеди, че Сеси е човекът, който решава.

Яйън изтръпна, като забеляза как лицето на госта му внезапно помръкна. Дали това не означаваше отказ в крайна сметка? С рязък тон той ги покани в залата, където щяха да им сервират нещо за хапване след пътуването.

Като чу хладната покана на племенника си, Донкад се намръщи и се почуди дали Яйън не е съжалил за импулсивните си действия. Той въздъхна и влезе в залата. Понякога си мислеше дали нямаше да е по-добре, ако Яйън никога не бе узнал за наследството си.

Все още никой не бе споменал за предложението, когато прислужниците им сервираха силна бира и студено месо. Тавис обаче им опъна нервите, когато спомена, че преживяват съвсем спартански и Дейлиъс очевидно се нуждае от женско присъствие.

Той се зарадва в себе си, като забеляза, че устните на Яйън трепнаха гневно и Лодъринг се смути. Вземаха го за глупак, какъвто не беше. Развитието на нещата досега ясно му подсказа какво предстои. Това не го интересуваше особено. Не бе влюбен в Сесил и бързо намери утеха в прегръдките на друга. Но не можеше да не го подразни леснотата, с която този чужденец, който му беше брат, му отне всичко — надеждите за богатство и момичето, което поиска за жена. Не, не можеше да стои безучастен.

Донкад бързо смени настроението, като спомена колко положителни промени има в Дейлиъс през последните няколко седмици.

— Смятам да направим същото и с именията в Единбург и Дънблейн, ако има нужда, разбира се.

— Къщата в Единбург може спокойно да си съперничи с всяка друга — отбеляза Тавис. — Там няма да имаш много работа — той сви рамене. — Уейтифелд в Дънблейн вече е нещо съвсем различно. Нито татко, нито аз сме били за по-дълго време там.

Стомахът на Яйън се сви, макар че лицето му остана безизразно. Тавис говореше с лекота за баща си и годините, прекарани с него. Това беше пропуск, който Яйън никога нямаше да навакса. При все това знаеше, че ако е могъл да види как баща му издевателства над майка му, щеше да го намрази. Презираше деянията на Елъсдър Гилъкрист, но му се искаше поне малко да го познава. Тавис го гледаше и той отговори бързо:

— Да не би и в Уейтифелд да е занемарено, както бе в Коар?

Селек разбра, че Тавис е съжалил за думите си, и едва не простена. Не всичко между двамата беше безобидно, както се надяваше. Трябваше да предупреди Донкад, че няма да позволи Сеси да се изложи на опасността от кавгите между двамата братя, каквито и да са.

Донкад въздъхна и още веднъж промени темата на разговора, като се надяваше запасът му от подходящи теми да не се изчерпа, преди младежите да се сбият заради нещо. Изпита огромно облекчение, когато Лодъринг отмести чашата си настрани и поиска да говори насаме с Яйън.

Гилъкрист го поведе към една малка стая, затвори вратата внимателно и го покани да седне на единия от двата стола, разположени удобно пред незапалената камина.

— Ще изпиете ли чаша вино? — Яйън очакваше, че нещо подобно ще е нужно и в стаята вече имаше две чаши.

— Не — Селек прочисти гърлото си. — Бих искал да поговорим за вашата молба за ръката на дъщеря ми.

Яйън почувства внезапно облекчение и като се отпусна в стола, му кимна да продължи.

— Майка ви беше прекрасна жена — каза Селек внезапно. Изглеждаше притеснен. — Отношението на баща ви към нея беше позор както за него, така и за всички нас, които не се намесихме, за да й помогнем — Яйън мълчеше. — Не е много лесно да се месиш в семейството на друг, а и сигурно нямаше да е за добро. Елъсдър беше коравосърдечен, но аз поне трябваше да говоря с него — той заговори по същество: — Няма да позволя някой да се отнесе с дъщеря ми по този начин. Сеси не е свикнала с грубости.

— Нито пък аз съм расъл между подобни хора — Яйън сдържаше чувствата си. Той не беше като баща си, но този човек трябваше сам да се убеди в това. — Моят втори баща беше нежен с майка ми и много я уважаваше.

Селек изглеждаше облекчен.

— Не бих казал, че тя постъпи правилно, Гилъкрист, но се радвам, че е била щастлива през всичките тези години.

— Но сега не сме се събрали, за да обсъждаме родителите ми, нали? — Яйън нямаше никакво намерение това да продължи. — Приемате ли предложението ми?

— Да. Защото Сеси го прие — Селек искаше да изясни този въпрос докрай. — Ако тя не беше приела, и аз нямаше да го сторя.

— Това е доста странен начин за уреждане на годежи, не смятате ли?

— Може би. Дори и за германците — Селек нарочно натърти последната дума. — Притеснява ли ви произходът ми?

Яйън се разсмя бурно.

— Много по-малко, отколкото моят притеснява вас.

Селек се усмихна. Този човек му харесваше все повече и повече, макар че мисълта за бъдещето на дъщеря му го тревожеше.

— Бяхте прекалено щедър и поискахте много малък чеиз.

— Не искам повече богатства. Ще трябва много да се уча, за да мога да управлявам и това, което имам.

— Това се усвоява лесно. Да се управлява една жена е далеч по-трудно — отвърна Селек, като си мислеше за Джорсъл.

Яйън си представи Сесил Лодъринг такава, каквато я видя за последен път — разплакана заради него. Той прие смирено думите на Селек. Чудеше се дали при такова лошо начало няма да съжалява, че е почувствал необходимост да продължи. Можеше да обърне гръб на Сесил и без да поглежда назад, да се освободи от странното очарование, с което тя го пленяваше. А можеше ли наистина?

 

 

Сесил тихо седеше до годеника си, който, изглежда, не изпитваше особено желание да разговарят. Беше по-склонен да размени някоя дума с прислужниците, които носеха пълните подноси, отколкото с нея. Но едва ли можеше да очаква повече. Не бяха се виждали от онази безумна вечер, когато Ерън ги посети преди две седмици. Без съмнение, и той си спомняше всичко и това го притесняваше.

Тя тихо въздъхна и се опита да забрави неудобната рокля. И Ниера, и Рила настояха да се облече в лъскав зелен брокат, обточен с твърда дантела по деколтето и ръкавите. После направиха косата й на букли, които се спускаха по раменете. Тази прическа направо скриваше дискретната шапчица от черно кадифе, бродирана с изумруденозелено, за да подхожда на роклята.

Почувства, че я побиват тръпки, когато Яйън я погледна и усети, че за пореден път е много развълнувана.

— Уморена ли сте, мадам? — въпросът му беше учтив, но в погледа му нямаше никаква топлина.

— Добре съм — отвърна тя вежливо и се опита да сдържи усмивката си. Ако все още не чувстваше напрегнатото влечение към този човек, щеше да си мисли, че е направила ужасна грешка в желанието си да се омъжи за него. Чудеше се дали чувствата, които по-рано го изпълваха, не са били само в съня, защото сега усещаше безстрастно спокойствие. Съмненията я накараха да вдигне гордо глава. Вече бе избрала и нямаше да постави под въпрос решението, взето само преди броени дни.

Бързината, с която всичко се уреди, също я притесняваше. Тя учуди както родителите й, така й самата Сесил, която очакваше, че годежът ще продължи няколко месеца и ще може да опознае по-добре човека, определен да й стане съпруг. Баща й бе особено разтревожен. Майка й прие нещата по-спокойно. Именно тя обясни на Сесил нуждата да побърза:

— Лорд Гилъкрист има още няколко имения, богати като Дейлиъс, над които трябва да предяви правата си. Трябва да се ожените, преди да замине. Ще обявим годежа формално за две седмици и сватбата ще бъде в края на май.

Сесил я гледаше смаяно.

— Но това е само след два месеца.

Джорсъл се усмихна кисело.

— Той искаше да е само след един, но баща ти не се съгласи.

— А… къде ще живеем? — молеше се да е в Дейлиъс, близо до семейството си.

Тук Джорсъл се поколеба.

— Той възстановява Коар.

— Толкова близо до Англия? — Сесил изправи решително рамене и повдигна брадичка, като видя неувереното изражение на майка си. — Е, не е чак толкова далеч — но всъщност си мислеше колко ще й е трудно да живее с непознатия си съпруг без силата на Джорсъл до себе си. Чудеше се дали Англия все още го привлича толкова, че да иска да живее на самата граница.

Още беше разтревожена, когато баща й застана до годеника й и официално обяви годежа. Вървяха между роднините и гостите, усещаше студената си ръка в неговата и се чудеше за какво ли си мисли. Дали и той се чувстваше несигурен като нея?

Един бегъл поглед я увери още веднъж, че е най-хубавият мъж, който някога е виждала. Издълженото му лице нямаше нищо общо с лицето на празнодумен ухажор, защото в изражението му имаше твърдост. Но всеки път, когато се усмихнеше, тя успяваше да долови частица от мъжа, който можеше да бъде. Трябваше само да прогони лудостта, която го гневеше и натъжаваше.

Яйън знаеше, че тя го поглежда скришом, но не можеше с нищо да я успокои. Господ да му е на помощ, но не можеше. Това, че трябваше така бързо да се оженят, го притесняваше достатъчно. Не искаше да има до себе си жена, замаяна от любов, и колкото по-бързо тя разбере това, толкова по-добре. Ще спи с нея, както му е редът, но няма да й позволи да виси на врата му. Не, тя ще остане в безопасност в Дейлиъс, докато той се справи с неуредиците в пограничните райони на Шотландия. После ще се погрижи за възстановяването на Коар. Ще имат достатъчно време, за да изгладят отношенията си. Не смяташе да я пренебрегва.

Като й хвърли един кос поглед, стори му се, че няма да е много трудно да легне с нея. Заоблените върхове на гърдите й опъваха дрехата, кожата й блестеше на светлината на стотиците факли. Роклята й правеше рязка извивка в ханша и все пак му се стори, че когато я докосне, ще усети под пищното облекло мека плът, а не някакъв стегнат колан, който така неестествено притиска тялото й. Вдигна очи към нея и долови изплашения й поглед. Усмихна й се окуражително почти против волята си. Тя отвърна с плаха усмивка, но очите й не се промениха.

Сесил почувства облекчение едва когато отзвуча и последният тост за тяхното здраве, за неговата мъжественост и нейната плодовитост и най-сетне можеха да седнат спокойно един до друг. Ако бе обърнала повече внимание на наздравиците, които гостите произнасяха след всяка поредна чашка, щеше да потъне в земята. Но сега повече я занимаваше мисълта, как ще се чувства като домакиня на собствено имение. Това се оказа доста интересно, докато не усети, че Яйън я гледа.

Погледът му сам по себе си не можеше да я разтревожи, защото и тя го погледна на свой ред. Смути я леката промяна в чувствата му. Рано тази вечер бе усетила противоречие и объркване. Сега усети нещо друго. Не можеше да го определи лесно. Нещо като страст, примесена със съжаление. Опасяваше се, че животът им заедно няма да е така лек, както би желала всяка жена. И когато миг по-късно й заговори сред останалата глъч, тя се учуди дали той не е човекът, способен да чете мисли:

— Защо се съгласи да се ожениш за мен, щом толкова те притеснявам? — наведе се към нея и й предложи тежката чаша, която трябваше да споделят по време на вечерята.

Тя я пое и я вдигна, за да скрие вълнението си.

— А ти защо ми предложи, щом не те интересувам като жена? — контрира го тя.

Очите му се разшириха. Неизвестно защо все още смяташе, че е смирена и скромна, а тя далеч не бе такава. Не беше безочлива, но притежаваше смелост, нямаща нищо общо с плътските страсти. Можеше да се закълне, че е девствена.

— Защо мислиш така?

Тя хлъцна.

— Най-силното чувство, което си изпитал към мен досега, е било желанието да ме удушиш.

Той избухна в такъв смях, че прикова погледите на околните. После се успокои и призна:

— И да те защитавам.

— От Дънмар? — досети се тя. — Може би той просто успя да събуди у теб някакъв първичен инстинкт. Ако нравите ти бяха по-диви, можеше просто да го убиеш на място и после нямаше да изпиташ никакво желание да поискаш ръката ми.

За момент Яйън се почуди дали тя не се опитва да изтръгне от него някой щедър комплимент. В такъв случай щеше да остане разочарована. Но като видя, че блесналите сини очи го гледат непреклонно, разбра, че се лъже. Нима той с нищо не я привличаше?

— Имах и други причини за предложението — каза той, без да се смути, че тонът му е груб.

— Смяташ ли, че този брак ще защити собствеността ти?

Той присви очи. Тя или беше прекалено прозорлива — нещо, което не му се нравеше чак толкова, или се бе вслушвала внимателно в разговорите на другите, което означаваше, че той е бил обект на вниманието й поне веднъж. Но това не го изненада особено.

— Да, ще е от полза — призна. — Но аз искам и наследник.

„И няма да позволя жив човек — той мислеше озлобено за баща си — да ми го отнеме.“ Това го подсети с болезнена сила за човека, отвлякъл го от Шотландия, преди да се роди. Дори и сега обичаше Джофри Линдел като роден баща. Проклет да е!

Сесил наблюдаваше очите му, защото единствено те издаваха чувствата му. Лицето му не се промени изобщо и тя се чудеше на способността му да се владее. Изглеждаше студен и недостъпен. Не беше свикнала мъжете от нейното семейство да се държат така.

— Идеята аз да родя наследника ти май не те блазни особено?

Яйън едва не се задави с виното и се обърна, за да види дали някой не ги е чул. Боже, нима това момиче не знаеше какво може да се говори и какво не? Ако беше прекарала в двореца поне малко време, тези открити обноски и забележки щяха да предизвикат някой да я изнасили. Трябваше да я научи да си държи езика и не виждаше защо да не започне още сега. Огледа я нарочно от малката шапка, кацнала на главата й, до извивката на ханша.

— Няма да е чак толкова неприятно, макар че се съмнявам в уменията ти да доставиш удоволствие на един мъж.

— Несъмнено мога да се науча — отвърна тя докачливо. — Ако имам желание и ако мъжът до мен е способен — тя видя как очите му блеснаха от гняв и много съжали, че не се е въздържала. Ако сега я удари, баща й щеше да го убие на място още преди да успее да му се извини. — Аз… извинявай — дъхът й пресекна. — Не трябваше да говоря така — но после добави наперено: — И нямаше да го направя, ако умишлено не бе ме предизвикал.

Яйън внезапно усети, че гневът му се стопява. Да, тя беше девствена, много доверчива и мъдра.

— Аз също съжалявам — отвърна той и се изненада не по-малко от нея. Видя, че тя го гледа смаяно и се усмихна. — Никога ли не си чувала човек да се извинява, когато сгреши.

— Никога не съм чувала някой мъж да си признае, че е сгрешил — отвърна тя. — Татко просто се изчервява и се опитва да ни докаже, че не сме го разбрали.

— А братята ти? — Яйън беше любопитен да узнае в какво семейство е отраснало това странно момиче.

Тя се усмихна открито.

— Беринхард се изчервява като татко. А останалите навикват, докато заглушат всеки глас, който може да ги опровергае. Твоето семейство сигурно е много особено — веднага й се прииска да си вземе думите обратно, но разбра, че е късно, защото той отново се затвори в себе си.

— Да, наистина е много особено — каза той, пресегна се да вземе чашата с виното и се обърна на другата страна.

И двамата се умълчаха. Първоначалното им сближаване сякаш удари на камък. Но ги очакваха и други възможности, докато преодолеят неудобството и се доверят един на друг. Сесил се зарече следващия път да внимава повече.

До края на вечерта увереността я напусна съвсем. Досега не беше срещала човек, способен така да крие чувствата си. Говореше й учтиво, но го усещаше непристъпен като островите на север. И точно толкова студен. Когато се разделиха, тя вече имаше нужда някой да я успокои и много се зарадва, че Рила я придружи до стаята й.

Рила се усмихна на Изабел, която очакваше господарката си.

— Тази вечер, аз ще помагам на Сеси — тя млъкна и изчака прислужницата да излезе, след което се обърна към Сесил: — Знам, че съм много любопитна, но този човек се засмя веднъж и останах с впечатление, че не умее да го прави!

— Мисля, че някога се е смял от сърце, но сега е много тъжен. И ядосан — Сесил се обърна с гръб и вдигна косите си, за да може Рила да разкопчее роклята. Умираше от желание да я свали най-сетне.

Ръцете на Рила бързо се заеха с малките илици, но думите на момичето не излизаха от ума й.

— Опитах се да си представя как ще се чувствам, ако изведнъж се окаже, че баща ми е някой съвсем непознат човек, а страната, която винаги съм считала за враг, ми е родина.

Сесил се обърна към нея и роклята й се плъзна на пода. Студената струя, която облъхна топлото тяло и бельото й, я накара да потръпне.

— Как се чувства една жена, омъжена за непознат, когато трябва да го последва на чуждо място и да живее с хора, които вижда за първи път в живота си? — тя си спомни, че когато Рила дойде в Саяран, изглеждаше много отчаяна и самотна.

Рила се усмихна и подаде топлата нощница на Сесил.

— Измъчвах се от носталгия — призна тя, — но имах почти три години, за да се науча да обичам Одулф, преди да дойда в Шотландия. Тогава вече имах и син. Валдемар бе толкова дребничък, а аз го прегръщах. Спомням си как майка ми го прегръщаше. Тези мисли ме успокояваха. Тогава вече бях бременна с Тойдорик — очите й загледаха втренчено. — Благодаря на Бога, че се роди, преди да убият Одулф.

— Не исках да те навеждам на такива тъжни мисли — каза Сесил нежно. Тя седна пред огледалото, очите им се срещнаха, когато Рила започна да разпуска косите си.

— Когато си мисля за Одулф, се успокоявам.

— Не искаш ли да се върнеш в Германия, щом него го няма? — Сесил често си задаваше този въпрос няколко седмици след смъртта на брат си. Но минаха месеци и Рила не спомена нищо.

— Мястото на синовете ми е тук — отвърна Рила тихо. — А и аз се чувствам като член от семейството.

Сесил импулсивно се обърна да я прегърне.

— И това е самата истина. Когато се омъжа, ще ми липсваш повече и от братята ми.

— А това предстои съвсем скоро — напомни й Рила.

— И ще отида много далеч — каза Сесил мрачно.

Рила повдигна светлите си вежди изумено.

— Но Дейлиъс е само на половин ден път оттук, нали?

— Няма да живеем там. Той възстановява Коар.

— Това ще продължи месеци. Дотогава вече ще си свикнала с мисълта за женитбата и няма да ти липсваме чак толкова — като видя недоверието в очите на Сесил, Рила се усмихна. Знаеше колко плашеща е мисълта за брака, но не се усъмни, че Сеси може да укроти опърничавия Яйън Гилъкрист. Скоро вече нямаше да мисли за Саяран като за свой дом, макар че сега й бе трудно да го повярва.

— Може би. Но няма да остана в Дейлиъс толкова дълго, че да свикна. Трябва да отидем да предявим правата и върху останалото имущество на Яйън — макар че произнесе името му, то все още й звучеше странно.

Рила стоеше слисана.

— Той със сигурност няма да те вземе със себе си! Може да се окаже опасно.

— Няма да му позволя да замине без мен! Една жена трябва винаги да бъде до съпруга си — дори и когато й е трудно да го почувства като съпруг.

— Но не и по време на война — отвърна Рила. — И ако той е толкова безотговорен, че да те вземе със себе си, сигурна съм, че баща ти ще го спре.

Сесил се изправи с лице към Рила, взе четката и я сложи настрана. Тогава хвана двете ръце на Рила в своите.

— Лорд Гилъкрист… Яйън не отива да воюва. Той просто си взима това, което е негово. И ако това го излага на опасност, то аз трябва да съм с него. Рила, реших да се омъжа за него, защото съм му нужна. Нямам право да го предавам.

Рила сбърчи устни притеснено.

— Нужна си му? Как може мъж като Гилъкрист да се нуждае от момиче на шестнадесет години? — освен във физическия смисъл. Но тя знаеше, че Сесил има предвид нещо друго.

— Не мога да ти обясня, но знам, че е така. И няма да го оставя.

— Разбира се, че няма — каза Рила успокоително, макар че се чудеше по какъв начин странната природа на Сесил е оказала влияние върху това решение.

Сесил й се усмихна. Знаеше, че тя никога няма да я разбере и въпреки това винаги ще я обича.

— Наистина ще ми липсваш, Рила — щяха да й липсват всички в семейството, но сега животът й принадлежеше на Яйън. На него принадлежеше верността й и, ако е рекъл Бог, любовта й.

 

 

Отец Микейл се усмихна благосклонно на двойката, коленичила пред него. Бе благославял на много сватби, но не помнеше по-красива булка. Сребристата й коса улавяше струите светлина от прозорците и кожата й светеше. Дори пищните стари дантели не можеха да помрачат блясъка. Само очите й искряха повече от косата и си съперничеха с ясното пролетно небе. Докато напевно произнасяше последния благослов, хрумна му, че самата природа е в хармония с този съюз. След бурните пролетни дъждове, които продължиха няколко седмици, днешното утро бе чисто и хубаво. Той махна с ръка и младоженецът изправи булката на крака. Отец Микейл въздъхна, като видя изопнатото лице на Яйън Гилъкрист. Това беше единственото нещо, което помрачаваше празника. В тази двойка сякаш никой не бе познал удоволствието, което той пожелаваше на всички младоженци.

Той въздъхна още веднъж и отстъпи, за да може семейството да ги наобиколи. Господ бе добър и щеше да ги научи как да се обичат. Усмивката на момичето през рамо му вдъхна още по-голяма увереност. Скоро нейният благ характер щеше да премахне суровостта от лицето на съпруга й.