Сюзън Танер
Сърце в изгнание (18)

Глава 17

Донкад се върна в Дейлиъс с леко сърце, изпълнен само с мисли за Рила Лодъринг. Знаеше, че отдавна е време да се върне към задълженията си, и сега, когато се увери, че делата на племенника му вървят добре, само Рила го задържаше в пограничните райони.

Падаше здрач, когато той и хората му влязоха в двора. Посрещна ги един разтревожен вестоносец. Обърканото му изражение стъписа Донкад. Мъжът подаде навит, запечатан пергамент и обясни, заеквайки:

— Просто не знаех какво да правя, милорд. Пристигна днес следобед и мислех да го занеса до Саяран, за да го препратят по-нататък.

Донкад се слиса, като видя кралския печат и макар че писмото бе адресирано до Яйън, го отвори, без да се замисли. Самият Ерън призоваваше Яйън да тръгне към Франция с младия Лодъринг. Донкад го прегледа внимателно, като се опитваше да схване скрития смисъл на посланието. Не му се вярваше, че това е невинно хрумване на регента. Някой бе подшушнал нещо и това беше резултатът. Но кой? И защо?

Мина повече от половин час, но той не намираше отговор. Веднага изпрати човек към Уейтифелд, като му възложи да не забравя важността на поръката. После се преоблече и се отправи към Саяран, без да се съобрази с късния час. Трябваше да го обсъди със Селек Лодъринг. Може би бащата на Емълрик знае нещо, което да го успокои.

При съобщението на Ерън Селек се изненада не по-малко. Писмото беше учтиво — не звучеше нито приятелски, нито враждебно.

Селек потри ухото си.

— Нямам ни най-малка представа. Прати ли известие на Яйън?

— Да, предложих му да изчака Емълрик в Единбург. Вестоносецът замина преди малко — Донкад поклати глава. — Не ми харесва тая работа.

— Мислиш, че има някакъв зъл умисъл? — попита Селек, който обичаше Яйън, но повече се тревожеше за Сесил.

— Възможно е, защото това решение е взето набързо и няма никаква мотивация. Но засега нямам представа какво да правя — Донкад се усмихна. — Както повечето благородници на Шотландия, и аз имам доверени хора в двореца. Ако има нещо, то ще стигне до нас.

— Да, но се надявам да побързаш. Никой няма полза от закъснелите новини.

Селек безспорно беше прав.

— Точно затова смятам сам да ида до Единбург. Кралският двор скоро ще се премести в Стърлинг за новия сезон — той млъкна. Беше му трудно да говори по-нататък, защото знаеше, че прибързва малко. Прокашля се. — Тази мисия ще ми отнеме още дълго време, а вече трябва да се връщам в именията си, за да се заема с тях. Ще ми позволиш ли да споделя чувствата си с Рила? Искам да я помоля да ми стане жена.

Макар и разтревожен, Селек се усмихна.

— Имаш не само позволението, но и благословията ми. Тя, изглежда, не очаква да я посетиш тази вечер, защото е в детската стая с внуците ми — когато спомена момчетата, гласът му трепна от гордост и очите му блеснаха.

Въпреки че не очакваше отказ, Донкад се усмихна облекчено. До този момент все още изпитваше съмнение. Сега знаеше, че Селек много обича семейството си и особено синовете на Одулф.

— Аз ще се грижа за тях, но те няма да загубят фамилното си наследство. Обещавам ти го — той хвана Селек за рамото с надежда да му внуши увереност в честността си.

Обзет от мисли за изгубения син, Селек премигна и се усмихна радостно.

— Да пратя ли някой да я предупреди?

— Не, ако позволиш. Искам да вляза без предизвестие.

— Тогава си носи последствията — предупреди го Селек, защото знаеше колко се гневят жените, когато нямат време да се облекат подходящо за гости.

Докато изкачваше стълбите към детската стая, Донкад въобще не мислеше за последствията. Познаваше добре пътя, защото при всяко посещение отиваше да види и момчетата. Смяташе, че ще е много по-добре, ако го опознаят в спокойната обстановка на собствения си дом, а не в някое от неговите имения, ако… разбира се, Рила приеме предложението му.

Вратата на стаята беше отворена и той спря. Рила седеше на пищен турски килим заедно с децата. Роклята й се разстилаше около нея. Хубавата й коса бе пусната и блестеше като червено злато на светлината на свещта. Споменът за самотните години след смъртта на съпругата му сякаш се стопи и той реши, че тя не би се противила на желанието му да потърси щастие още веднъж.

— Милейди — каза той тихо и отвлече вниманието й от играчките, пръснати по роклята й, и малките ръце, протегнати към тях.

Рила чу гласа му и го погледна радостно.

— Рос! — тя предпочете името пред официалното милорд. Обърна се към него така, за да изрази отношението си и да покаже, че няма нищо против да я посещава и без предварително известие.

Опита се да стане, но той я възпря с жест.

— Чакай, идвам при вас.

Като видя хубавите му дрехи, Рила се разсмя гърлено. Донкад й отвърна с тъжна усмивка.

— Кадифето не е най-подходящото облекло за детската, но това не е голям проблем — каза той и коленичи, докато тя залитна с ръце, протегнати към него.

— Нека ти съсипят дрехите, пада ти се — съгласи се Рила и грабна Валдемар, който се опитваше да хване златната верижка на врата на Донкад. — Завари ме с най-старата ми рокля.

— Хубава си с всяка рокля — отвърна Донкад. Лицето му преливаше от чувства и страните на Рила пламнаха.

Тя сведе очи, но той се възпротиви рязко:

— Не отвръщай поглед от мен, любов моя.

Никога не бе я наричал така и тя го погледна отново.

— Рос? — гласът й едва се чу, сърцето й щеше да изхвръкне.

Той подхвана Валдемар и го сложи да седне до Тойдорик. Очите им се срещнаха.

— Аз ще им бъда баща — рече той бързо и млъкна. — Ще ти бъда и съпруг.

Смелостта го напусна, защото тя не отговори, а продължи да изучава лицето му. Очите й се наляха със сълзи и на устните й цъфна усмивка.

— А аз ще ти бъда съпруга.

Без да изпуска децата, той я придърпа към себе си. Когато се сгуши до широките му гърди, за първи път след смъртта на Одулф почувства, че някой я обича.

Така ги завариха Селек и Джорсъл. Рила срещна одобрителните им погледи и всичките й съмнения изчезнаха.

В една кръчма на няколко мили южно от границата седяха двама англичани, в чиито ръце подрънкваха шотландски монети, платени за арестуването на Джофри Линдел.

— И каква присъда иска твоят господар? — мъжът говореше тихо, макар че кръчмата беше претъпкана и шумът заглушаваше всеки разговор. Той самият някога притежаваше състояние, но се разори. Беше млад и безразсъден, нямаше много добра репутация, но и не бе изпаднал дотам, че да загуби влиятелните си приятели.

Мъжът срещу него надигна халбата. Имаше грубовато изражение и белег на ръката. Очевидно бе готов на всичко за пари.

— За измяна.

Младият човек сбърчи вежди.

— Но на какво основание? Не съм чул името на Линдел, замесено в подобни деяния.

— Жена му е шотландка. Доведеният му син сега е предан на шотландската корона. Не че в това има нещо особено — призна той грубо, — а и няма нужда да задълбаваме чак толкова. Нещата просто трябва да се проточат, за да може синът му да дойде в Англия, щом чуе новината.

Благородникът се намръщи. Предпочиташе да не се разпростира извън територията на Англия. Дори и златото не можеше да го склони да изтърпи жестокостта на шотландците.

— А кой ще го извести?

— Не мисли за това — отвърна другият. — Аз ще го уредя. Ти само гледай да вкараш Линдел в Тауър.

— А кой е толкова заинтересован синът му да се върне? — отсрещният го изгледа спокойно и не отговори. Младежът въздъхна нервно. — Добре, кога ще получа останалото злато?

— Когато свършиш работата.

— Бъди сигурен, че ще я свърша — не можеше да бутне Линдел в затвора завинаги и щом не искаха това от него, останалото беше лесна работа. Грубиянът отсреща се изкашля.

— Ще трябва да свършиш и още нещо.

— Какво?

— Трябва да убедиш шотландката, че присъдата е много сериозна и само завръщането на сина й в Англия може да снеме подозренията.

— Това ще е трудно — възропта младият мъж. — Тя не ме познава и няма никакви причини да ми вярва.

— Това, уважаеми, си е твой проблем. Ако искаш да си вземеш парите.

След един час брадатият с белязаната ръка вече препускаше към Шотландия. Не за първи път се правеше на англичанин, а и сигурно нямаше да му е за последно. Работата не му се нравеше особено, но златото натежаваше повече. Той вярваше, че работи за доброто на Шотландия.