Сюзън Танер
Сърце в изгнание (28)

Глава 27

— Аз сам видях, че войниците се стягат за път заедно с нея — възрази Селек. — Бяха поне двадесет и пет — гласът му кънтеше между каменните стени на Саяран.

— Да, но на границата тя е отпратила повече от половината — Емълрик донесе в Саяран неприятната новина, че сестра му е влязла в Англия само с част от хората, за които се бяха уговорили със Селек. Когато стигна в Дейлиъс, от пазача на оръжейната успя само да разбере колко е смела сестра му. Тя, изглежда, бе завладяла умовете на всички войници в Дейлиъс и те до един се изредиха да хвалят качествата й пред Емълрик. Селек едва успя да проумее известието от сина си, когато пристигнаха Донкад и Тавис. Те му казаха такива неща, че сърцето му се вледени. Предупредиха го за коварството на Дънмар и за необходимостта Яйън да се върне възможно най-скоро. Каквито и опасности да грозяха Яйън и Сесил в Англия, сега и Шотландия не отстъпваше.

Селек, синовете му, Донкад и Тавис решиха да заминат за Англия, за да подсигурят безопасността на двамата млади.

— Ще я убия! — прогърмя гласът на Селек, докато избираше оръжията си и си представяше всички злини, които могат да сполетят любимото му дете.

Беринхард закопча нагръдника си и мрачно каза на жена си:

— Ако родиш момиче, ще се отрека и от двете ви.

Ниера и Джорсъл си размениха смирени погледи. Мъжете винаги се сърдеха, когато се страхуваха за нещо.

Само час след пристигането на Тавис и Донкад дворът на Саяран се изпълни с войници, готови за дълъг път и битки. Точно в този момент Яйън и Сесил влязоха през портала.

Когато съгледвачите известиха за тях, всички приготовления прекъснаха веднага.

Селек погледна свирепо Сесил, а тя му се усмихна сияйно.

— Случи ли ти се нещо лошо? — въпросът прозвуча почти като ръмжене.

— Не, татко.

Беринхард се вторачи злобно в Яйън.

— Наби ли я?

Яйън се изненада.

— Не.

— Глупак! — Беринхард му обърна гръб и се отправи към кулата, а Сесил се загледа в него и избухна в смях.

Емълрик изглеждаше разочарован, че пътуването се отменя, а Донкад изпитваше само облекчение. Войниците наоколо полека се разпръснаха, някои споделяха настроенията на Емълрик, а други се зарадваха, че няма да пролеят кръвта си в Англия.

Тавис нетърпеливо чакаше Яйън и Сесил да слязат от конете.

— Имате време да починете малко — предупреди той, докато вървеше с тях към залата, — но само малко. Изглежда, Дънмар не си е губил времето през последните дни.

— И не само през последните — отвърна Яйън и прегърна Сесил през рамото. Той беше съгласен с мнението й, че Дънмар е раздухал кампанията срещу сър Джофри.

Мъжете скоро се събраха около масата и пъргавата прислуга им поднесе бира. Сесил си придърпа едно малко столче и седна до Яйън. Искаше само да е наблизо, без да се намесва. Баща й я погледна одобрително. Може би съпругът й най-сетне е успял да я научи на малко ред.

Всички чуха какво са си говорили Тавис и Ерън. Новината не беше успокоителна.

— Не можах да разбера нищо повече за Дънмар, освен че той е убедил Ерън да изпрати точно теб с кралицата до Франция.

— Това не е много — отвърна Яйън накрая. — Мисля, че Дънмар е толкова изпечен интригант, че повече нищо няма да открием. Няма да се намери доказателство, че той е организирал арестуването на сър Джофри, за да ме върне в Англия.

— Какво ще правиш? — попита Тавис, гузен, че изобщо е позволил плановете да се задействат.

— Ще говоря с Ерън открито. В края на краищата, не съм сторил нищо лошо.

— Това не е прекалено рисковано — съгласи се вуйчо му. — Макар че могат да го убедят да те арестува по същите обвинения като сър Джофри.

— Рисковано или не — отвърна Яйън, — нямам друг избор. Ерън има власт да ми отнеме всичко, за което съм се борил — той почувства, че Сесил е вперила поглед в тила му и се обърна, за да отговори на неизречения въпрос. — Не, няма да те оставя, палавнице — той знаеше, че няма смисъл. Освен ако не я окове във вериги.

Тя се усмихна облекчено и нищо не каза.

Но само след няколко часа, докато спокойно седеше в стаята си и се радваше, че отново е сред семейството си, Яйън й предложи да я освободи от брачните обети.

Той се облегна на големите възглавници и тя се сгуши до него.

— Ще те разбера, ако откажеш да дойдеш с мен, Сеси.

— Наистина ли? — попита тя заинтригувано. — А аз — не — тя потисна възмущението си. Знаеше какво го вълнува в момента.

— Не знаеш какво е да те изпратят на заточение — предупреди я той. — Дънмар може би все още има влияние и ако не ме затворят, могат да ме принудят да се върна обратно в Англия — това беше земя, враждебна на Сесил, както Шотландия бе враждебна за Едра. — Никой няма да те обвини, че си избрала да не рискуваш.

— Дори и Бог? — настоя тя. — Дори ако обърна гръб на обетите, които съм дала пред лицето му?

Въпросът го огорчи. Дали тя наистина се замисля над другата възможност? И все пак трябваше да направи своя избор.

— Да, дори и Бог — отвърна той нежно. Мислеше за всичко, което е загубил и спечелил през последните месеци и колко повече може да загуби сега. Докато той чакаше отговор, кръвта му бавно се вледеняваше.

Съмненията му, че тя го обича, сякаш бяха осезаеми и й се сториха много обидни. Но страхът, че може да я загуби, я трогна повече от всичко.

— Омъжих се за глупак — отвърна тя със същата нежност и зарови лице в къдрите на гърдите му.

Яйън, който някога не искаше да се ожени за нея, защото му се стори твърде дребна, твърде светла и прекалено своенравна, сега я прегърна с болезнено желание. Дори и да загуби всичко друго, ако тя остане с него, щеше да се почувства наистина благословен. И изцерен.

 

 

Донкад трябваше да използва цялото си умение, за да убеди Селек и синовете му да останат в Саяран. Само разбирането, че на Яйън и Сесил внезапно може да им се наложи да бягат от преследвачи и трябва да имат място, където да се приютят и хора, готови да им помогнат, ги възпря да не тръгнат към Стърлинг през Единбург. А и Селек се чувстваше много по-добре на бойното поле, отколкото в зала с придворни.

Но дори когато се сбогува с дъщеря си и съпруга й, все още не беше доволен от решението на нещата. Той потупа Яйън по гърба.

— Не позволявай на онзи плъх да ти вземе залъка от ръцете. Ще ми е неприятно да го убивам — после отне Сесил от милата прегръдка на майка й и й прошепна: — Гордея се с теб повече, отколкото със синовете си. Бог да ви пази.

Донкад, който се бе уединил за малко с Рила, я докосна по лицето и само след минути всички бяха на конете, готови да потеглят. Охраната им се състоеше само от десетина въоръжени мъже. Бяха предназначени да охраняват предимно Сесил и да я изпроводят до Саяран, ако нещата не се развият добре. В тази битка силата на оръжието нямаше значение, Фрейн сам пожела да предвожда войниците. Макар че капитанският пост в Дейлиъс се считаше за голяма чест, след пътуването до Англия вече му се струваше скучно. Ако Яйън трябва да се бори за свободата си, Фрейн искаше да е до него.

Пътуването премина весело и леко. Изглежда, че само Донкад наистина приемаше възможността за поражение. Може би защото бе по-възрастен и знаеше на какви злини са способни хората понякога. Но той се възхищаваше от спокойствието на Яйън, от палавата решителност на Сесил, а най-много се гордееше с Тавис. Той явно бе помъдрял през последните седмици и вече можеше да се пребори с грешките си и да поеме отговорността. Да, много се гордееше с Тавис Гилъкрист.

В Единбург ги пуснаха без много шум — точно така, както искаха. Стражите отвориха вратите веднага щом разпознаха герба на Донкад. Мъглата, която се стелеше на няколко километра от града, тук вече се разреди. Сесил откри, че така претъпканите къщи не са толкова грозни. Мъглата скриваше част от мръсотията по натоварените улици и пречеше на любопитните погледи да ги забележат.

Беше ранна вечер и прислугата в къщата още беше будна и се занимаваше със задълженията си. Като видя Тавис, Елспът изпита облекчение, но видът на компанията му я накара да се сдържа. Когато влязоха в предната зала, той й се усмихна мило, но тя каза:

— Не трябва да те виждат с него. Всички знаят, че скоро ще бъде арестуван за измяна.

— Мери си думите. Брат ми не е предател.

Елспът присви очи, защото думите му оправдаваха най-мрачните й предвиждания.

— Брат, така ли? И нима ще го прегърнеш през рамо, докато отива на бесилото?

— Ако се наложи — отвърна Тавис и усети, че пропастта помежду им става все по-дълбока. Опасяваше се, че Елспът Лийтън твърде дълго е била прислужница. Тя вече не признаваше никакви принципи за семейна чест. Когато понечи отново да отвори уста, той я погледна ядно и й отвърна дори още по-рязко: — Казах ти да си държиш езика. Ако имаме нещо да си кажем, ще бъде по-късно.

Елспът го гледаше смаяно. Ако имат нещо да си кажат? И защо да нямат? Тя беше бременна и щеше да му стане жена. Но после очите й се натъкнаха на Сесил Гилъкрист и тя си спомни, че Тавис някога е искал ръката й. Да не би сега да храни надежди, че ако съпругът й попадне до живот в тъмницата, тя ще се обърне към него?

Сесил почувства омразата й и се отдръпна леко. Не можеше да разбере мотивите на тази жена. Потърси с поглед Донкад и очите му й дадоха сигурност. Повече от всякога вярваше, че той ще направи всичко, за да помогне на Яйън. Неговата власт и сила не бяха за пренебрегване.

На следния ден обаче той я разочарова, като подкрепи Яйън, с когото спориха цяла нощ.

— Не, девойче, по-добре е да останеш тук.

— Искам да бъда с него — тя не успя да убеди Яйън. Донкад беше последната й надежда, но и той не се съгласи. — Ерън трябва да види, че семейството ми е с него.

— Да, това ще е от полза. Но за теб е по-добре да останеш тук — преди тя да възрази, той продължи: — А и Яйън ще може да разсъждава по-трезво, ако не се тревожи за безопасността ти. Само от него зависи дали ще загубим или ще спечелим. Недей да замъгляваш разсъдъка му с други тревоги.

Макар и недоволна, че трябва само да седи и да чака. Сесил изпрати Яйън с топла усмивка и окуражителни думи. Беше й тежко на душата и не й олекна много, когато се обърна и видя враждебния поглед на Елспът Лийтън.

С мисъл за бъдещето, Елспът бе решена да разбере всички тайни на Тавис. Част от парите, които той й остави, за да се издържа и да мисли за бебето, бяха похарчени, за да събере повече сведения. Останалите беше скътала грижливо. Единственото нещо, което видя с очите си, бе срещата на Тавис с отеца, но после разбра, че той е свързан с лорд Дънмар. А Дънмар беше довереник както на регента, така и на овдовялата кралица. Тя не успя да открие друго, освен че свещеникът и Дънмар мразят Яйън Гилъкрист, почти колкото нея. Не я интересуваше защо точно, но знаеше, че могат да й помогнат.

Тя видя, че Сесил се връща към стаята си и бързо взе решение. Не знаеше точно каква полза може да се извлече от това, че мадам е тук без охрана, но щеше веднага да поиска съвет.

 

 

Дънмар беше почти отчаян. Дори след като Яйън замина за Англия, той не можа да убеди Ерън да го обяви извън закона като изменник. Ако бе успял, всеки можеше да убие младежа безнаказано. Но регентът го убеждаваше да бъде търпелив. Кралица Мери не беше застрашена, а от страна на англичаните не се забелязваше движение към Дъмбартън Рок. Нищо на практика не доказваше, че Яйън е замесен в заговор за пленяването й.

Тази сутрин Дънмар влезе в приемната на Ерън и отново го обсипа с ласкателствата, на които така беше свикнал. Вече бе наговорил за Яйън Гилъкрист всичко възможно и само се надяваше, че той няма да успее да се върне в уречения срок.

Когато секретарят се наведе да прошепне нещо в ухото на Ерън, той го зяпна с любопитство.

Ерън го отпрати с бърз жест и се обърна към Дънмар.

— Милорд, най-сетне ще имаме отговор.

Сърцето на Дънмар запрепуска. Това можеше да значи само едно. Той набързо премисли лъжите, които бе наговорил. Бе му разказвал за тайни срещи в Дъмбартън, за един взвод англичани в Дейлиъс и какво ли още не. Нищо от това не можеше да се докаже, но той се надяваше, че отсъствието на Яйън ще продължи достатъчно, за да внуши съмнение относно предаността му.

Но когато Гилъкрист влезе смело в приемната, съпроводен от Донкад и брат си, Дънмар усети поражението. Не очакваше, че пред лицето на опасността Донкад и Тавис ще останат предани на Яйън. Защо постъпваха така, наистина?

С облеклото си Яйън Гилъкрист очевидно целеше да направи впечатление. Елекът и панталонът му бяха тъмно алени, почти черни. Не носеше никакви бижута, освен бляскавата верижка от ковано злато и лъскавия меч. Донкад беше облечен в черно, а Тавис — в синьо, тъмно като нощта. До тях стоеше един от дворцовите жонгльори с ярко наметало в зелено и златистожълто. Дънмар се ухили, за да прикрие неудобството си от изпитателния поглед на Яйън.

Тримата бяха внушителна гледка, но дори само Донкад имаше достатъчно власт, за да се съобразяват с него. Той поздрави първи с непосредственост, която почти граничеше с приятелство.

Ерън му се усмихна въпросително и веднага погледна Тавис.

— Е, значи успяхте да намерите брат си и да го доведете тук преди уговорения срок.

— Ваша светлост не ми остави друг избор — отвърна Тавис с хладното презрение, типично за всеки Гилъкрист. Законороден или не, Тавис безспорно беше син на баща си. — Всъщност Яйън ме намери — продължи той. — Преди изобщо да напусна Шотландия, той вече се бе прибрал у дома.

И Ерън, и Дънмар забелязаха, че той наблегна на думата.

Дънмар се замисли дали да не нападне англичанина и погледна Тавис още веднъж. Но този човек сякаш бе узрял само за няколко седмици. Очите им се срещнаха, но той не сведе поглед, а остана хладен и решителен. Дънмар разбра, че е готов да пожертва и себе си, и него, и овдовялата кралица. Не го беше грижа за живота на Мари дьо Гиз, но не си представяше как той самият ще издържи в затвора или на заточение.

Ерън забеляза гневното припламване помежду им и само чакаше момента, в който Дънмар открито ще атакува младия виконт. Но той не го стори и регентът се обърна към Яйън.

— Каква причина ще ми изтъкнете за това, че пренебрегнахте дълга си, милорд?

— Семеен дълг, ваша светлост — знаеше, че бъдещето му виси на косъм и нямаше представа какво може да хрумне на регента в следващия момент.

— А не дълг към друга страна? — попита Ерън тихо.

— Ваша светлост, майка ми ме повика. Не можех да откажа, въпреки че с това рискувах наследството си — Яйън удостои Дънмар само с поглед.

— И не сте издали на англичаните никакви тайни? Не сте им казали, че кралицата е в Дъмбартън и френската флота е тук?

Яйън се усмихна искрено развеселен.

— Тайни? Вие наистина ли мислите, че Съмърсет не е научил още щом първият кораб е пуснал котва? Нима е възможно шест хиляди души, разквартирувани на шотландския бряг, да пазят присъствието си в тайна? А и ако бях предал, че за кралицата са готови да се борят германски и италиански наемници, това щеше само да възпре неразумния опит на англичаните да я пленят.

Ерън знаеше много добре, че в Шотландия е пълно с английски шпиони. В думите на Гилъкрист имаше много истина. Дънмар още нищо не беше казал и Ерън разбра, че няма да посмее. Регентът погледна Донкад, който небрежно се бе облегнал на стената и очите му блеснаха.

— Вие подкрепяте ли младежа, Донкад?

— Да, макар че не виждам защо е необходимо. Още не съм чул никакви обвинения.

Ерън се усмихна, когато видя смръщеното лице на Дънмар. Сега разбра, че обвиненията срещу Гилъкрист са само празни приказки и се зарадва, че не е предприел нещо. Знаеше, че много от хората му го считат за глупак и се държат с него според разбиранията си, но сред тях имаше и някои, които щяха да свършат голяма работа в ръцете на някой по-амбициозен благородник или на съобразителната Мари дьо Гиз.

— Ваша светлост? — уморен от чакане и интриги, Яйън наруши мълчанието и прекъсна разсъжденията на Ерън.

Регентът вече изпитваше неудобство както от разпита, така и от облеклото си. Новото елече с подплънки и пристегната талия не му харесваше. Дразнеше го и огромното жабо, което стягаше гърлото му като гузна съвест. Той сериозно огледа Яйън.

— Няма обвинения срещу вас, милорд, но ще е по-добре да не ми давате повече поводи за съмнение.

С чувство на съжаление, че трябва да остави Сесил, Яйън въздъхна.

— Готов съм да се върна в Дъмбартън, ваша светлост, и да бъда изцяло на ваше разположение, като защитавам кралицата.

— Вече не е нужно — отвърна Ерън неочаквано. — Флотата отплува със сутрешния прилив — с доволство забеляза изненадата на Дънмар. Благородниците около него често научаваха новините от кралството по-бързо и това го дразнеше. — Предайте на младия Емълрик Лодъринг, че не съм доволен от поведението му. Ще постъпи добре, ако ми се представи в най-скоро време.

— Ще го сторя, ваша светлост — отвърна Яйън спокойно.

Срещата приключи приятелски и Яйън почти беше забравил присъствието на Дънмар, докато не се обърна да си върви. Видя лицето му, отчаяно от поражението и реши, че това е достатъчно отмъщение. Когато тримата напуснаха приемната, той вече мислеше за Сесил и за бъдещето.