Сюзън Танер
Сърце в изгнание (25)

Глава 24

Сесил крачеше из залата, забравила тревогата на баща си и брат си, неподвластна на друго, освен на механичното движение. Да, сигурно знаят какво мисли сега и какво смята да направи. Бяха сигурни, че ако не я спрат, ще се хвърли през глава да му помогне. Но те с тревога се спогледаха и разбраха, че и двамата не знаят как да спрат Сеси да не направи онова, което вече е решила.

Тя спря за момент и каза:

— Ако можеше Донкад да е тук сега! Той познава Яйън най-добре.

— Ще изпратя да го повикат — намеси се Беринхард обнадеждено. Това не беше изход, но щеше поне малко да я забави. Синьо-зелените му очи я гледаха почти умолително.

Лицето на Сесил грейна, но помръкна отново.

— Това ще отнеме много време. Не знам с колко разполагаме.

— Време за какво? — попита Селек, макар да знаеше, че подозренията й са съвсем основателни. — Дънмар не е заплашвал никого.

— Да — каза Сесил бавно. — Но аз трябва да се свържа с Яйън и да го предупредя.

— Да го предупредиш за какво? И къде? Та ние дори не знаем къде е сега. В Дъмбартън? Франция? Англия?

— Не знаете ли дали флотата е отпътувала? — тя не очакваше такова нещо.

Баща й повдигна рамене. Вече изглеждаше много разтревожен.

— Може би вчера или днес, или утре. Всичко е в ръцете на Бога. И на д’Есе.

Сесил отново закрачи напред-назад.

— Няма друг начин — каза тя накрая. — Дънмар премълчава някои неща. Нищо няма да спечели, ако ни каже, че Яйън е заминал за Англия, а това не е вярно. Но причината най-вероятно не е тази, в която той иска да ни накара да повярваме.

— И ако все пак е прав? — Селек не искаше да го каже на глас, но съмнението го гризеше.

Както и се опасяваше, дъщеря му се нахвърли върху него като ураган и от очите й изскочиха сини светкавици.

— Не е! Аз знам много за Яйън! — извика тя високо. — И съм сигурна, че е почтен човек, така както съм сигурна, че ме обичаш.

— Аз също — добави Беринхард, което изненада и двамата. Лодъринг не мислеше, че синът му много се интересува от Яйън.

Селек сви рамене.

— Добре тогава, какво го е отвело обратно в Англия и какво Дънмар ще спечели от това?

Сесил спря внезапно и се обърна към него така рязко, че полите й се намачкаха като златисто цвете, което внезапно е повехнало. Селек тихо изстена, защото лицето й показваше, че вече е дошла до заключението, което всички очакваха.

— Смятам, че отговорът е в Англия — отвърна тя замислено.

— Тая няма да я бъде.

Тя се ухили нахално. Дали е броил колко пъти й е казвал тези думи, без те да имат никакъв ефект?

— Татко, мама не би ли направила същото за теб?

— Опасно е.

— Аз ще отида — Беринхард не виждаше начин да я спре. Света Богородице, надяваше се, че Ниера ще роди момче.

— Няма да стане — отвърна Сесил. — Аз съм му съпруга и мен ще ме пуснат и там, където няма да допуснат теб. Англия може и да е опасна за шотландеца Лодъринг, но не и за снахата на Джофри Линдел.

По този въпрос не можеха да спорят.

— Може да се опитваш да се добереш до там в продължение на седмици — Селек си я представи как се лута по замъците с охраната си. Мисълта за опасността, която я грозеше, му се стори непоносима.

Сияйната й усмивка не му вдъхна увереност.

— Не, ще имам водач, който ще ме отведе точно при майката на Яйън — тя знаеше, че това е пътят, ако не и окончателният ключ към загадката, която представляваше Яйън — майка му.

Юън, който беше наблизо, веднага се отзова на повикването й.

— Моля те, доведи капитан Фрейн, Юън.

Капитанът, който видя, че Дънмар и хората му внезапно си тръгнаха, очакваше да го повикат.

— Искали сте да ме видите, милейди.

Сесил кимна бавно.

— Важно е, капитан Фрейн. Мисля, че Яйън Гилъкрист се нуждае от помощта ви.

Фрейн се изопна. Знаеше, че господарят не трябва да го оставя тук, за да пази тази купчина мухлясали камъни.

— На вашите заповеди съм, милейди.

— Щом аз заповядвам, заминаваме за Англия, Фрейн.

— Заминаваме, милейди? — Фрейн преглътна с усилие и погледна баща й, но не намери подкрепа. Лицето на Селек изразяваше само примирение.

— Да, трябва да ме отведеш до майката на Яйън в дома на Джофри Линдел — тя се усмихна насърчително. — Трябва да открием Яйън и знам, че тя може да ни помогне.

— Но… аз смятах, че лорд Гилъкрист е на път за Франция — Фрейн не скри объркването си.

— Да, така трябваше да е, но се страхувам, че някаква измама го е принудила да замине за Англия. Аз отивам при него, а вие трябва да ме заведете.

Фрейн отново се поклони.

— Ще подготвя един взвод. Кога тръгваме?

— Веднага, капитане, но… — тя меко добави: — Не бива да ни спират като врагове. Ще вземем само десетина души. Аз трябва на всяка цена да стигна до Яйън.

— Не, Сеси, няма да те пусна без достатъчно охрана! — допреди малко Селек изглеждаше доста отстъпчив, но сега беше решен на своето.

Само с един поглед Сесил разбра, че сега няма да се наложи.

— Добре — тя се обърна към капитана, който изглеждаше по-спокоен. — Цял взвод, Фрейн — баща й нямаше да узнае колко от тях ще отпрати обратно, щом стигнат границата.

— Аз също ще дойда с теб — каза Селек решително и стана.

Сесил вече беше готова за тази намеса.

— Мама има повече нужда от теб — напомни му тя. Беше сигурна, че съображенията на баща й за сигурност ще й попречат да се движи бързо. — Не трябва да я тревожиш допълнително. За нея ще е по-добре да знае, че съм в безопасност в Дейлиъс и очаквам завръщането на Яйън.

Селек сбърчи чело. Джорсъл наистина трудно понасяше вълненията напоследък.

— Тогава Беринхард ще дойде с теб.

— И как ще обясниш отсъствието му? Мама ще си помисли, че нещо не е наред, ако й кажеш, че Берин е останал с мен — като видя, че Селек се колебае, Сесил го притисна още повече. — Капитан Фрейн ще ме защитава, татко, и обещавам да не рискувам.

Селек погледна капитана, който се изправи гордо.

— С мен тя ще бъде в безопасност, милорд.

Макар и неохотно, Селек още веднъж призна победата на дъщеря си. И като осъзна какво точно й е разрешил, направо не можа да повярва.

Сесил отпрати Фрейн да се приготвя и прегърна баща си.

— Трябва да се стегна за път, татко. Ако не искате да се върнете в Саяран тази нощ, можете да останете в Дейлиъс.

— Не, ще си тръгнем още тази вечер — изпитваше огромно желание да бъде с Джорсъл. Сега всяка минута му беше скъпа, защото не знаеше още колко им остава. За нея се тревожеше повече, отколкото за Сесил. Дъщеря му беше млада и издръжлива и успяваше във всичко, което си науми.

Беринхард също искаше да си върви. Сесил го изнервяше, а Ниера не обичаше, когато отсъства за дълго от Саяран. Бебето, за което толкова се молиха, беше достатъчна причина да не й създава проблеми.

Когато се прегърнаха, Селек я предупреди:

— Внимавай много и когато пристигнеш при лейди Ан, извести ме, че си жива и здрава — той си спомни за Ан Донкад. Тя никога не би позволила някой да стори зло на Сеси. Но се притесняваше да не се случи нещо по пътя.

Сесил не ги изпроводи до двора. Времето летеше. Вратите на залата едва се затвориха след тях и тя хукна по стълбите към стаята си. Изабел, която дремеше в креслото, подскочи уплашена, когато Сесил влетя като фурия.

— Заминавам за Англия, Изабел. Трябва ми костюм за езда и малка чанта с една хубава рокля и обувки.

Изабел замръзна и по лицето й се изписа неодобрение.

— Англия, но, милейди…

Вече не й се спореше с никого и Сесил тропна с крак и прекъсна изречението й по средата:

— Моля те, Изабел, не възразявай. Щом баща ми позволи, ти не можеш да ми забраниш.

За нейна изненада и облекчение Изабел не каза нищо повече, но докато й помагаше да се приготви, сякаш я упрекваше с всеки жест. Отстъпи едва когато Сесил се обърна и я прегърна. Тогава заподсмърча и започна с такава страст да я моли да се пази, че Сесил не издържа и я смъмри.

След миг тя вече беше на двора и оглеждаше хората, които Фрейн бе подбрал. Усмихна се, когато й доведоха коня. В седлото и стремената нямаше нищо, пригодено за жена. Фрейн се бе съобразил с желанието й да пътува бързо, без да се замисли, че е лейди Гилъкрист.

За момент тя огледа хората, които се събраха наоколо и започна да се замисля дали да не намали броя им още преди да тръгнат оттук. Но се притесняваше, че Фрейн ще започне да спори, а нямаше време за това. Вместо това тя просто го накара да я осведоми, когато стигнат границата.

Когато копитата зачаткаха и портите на Дейлиъс се затвориха след тях, Сесил изпита огромно вълнение. Нощта беше топла и почти ясна. Само едно-две облачета плуваха ниско по кадифеното небе. Знаеше, че до следващата вечер ще се изтощи страшно, но сега беше ентусиазирана от начинанието. Чувстваше се достатъчно силна, за да издържи една безсънна нощ. И без това нямаше да може да заспи, дори и да не бяха тръгнали. Цялото й същество пулсираше от желание да намери Яйън.

Точно на зазоряване капитан Фрейн се обърна към нея и каза:

— Вижте Англия, милейди.

Сега пътуваха бавно, за да могат конете да починат, преди да ги подкарат отново в пълен галоп. Сесил потръпна. Саяран се намираше близо до границата и тя беше закърмена с историите за кървавите зверства на англичаните. Но си спомни, че и Яйън е англичанин, а с нищо не се различава от братята й.

Тя дръпна поводите и капитан Фрейн я погледна изненадано:

— Милейди?

— Искам да върнете в Дейлиъс всички и да оставите само пет-шест души.

— Не сега, милейди — отвърна Фрейн сухо, докато се питаше как точно ще го убие господарят му, ако с нея се случи нещо.

— Ако вие не дадете командата, аз ще го направя — той изглеждаше толкова ужасен, че тя го съжали. — Капитан Фрейн, много по-безопасно е да избягаме, отколкото да се сражаваме. Затова не ни трябват много хора.

Всичко в нея издаваше непоколебима решителност и Фрейн знаеше, че няма да отстъпи. Можеше да продължи безрезултатния спор, да се подчини или да откаже.

— Ако ме послушате, по-нататък аз ще се подчинявам на всичките ви заповеди — тя го гледаше настойчиво.

Съмненията на Фрейн с нищо не можаха да я убедят. Той бързо избра хората, които да продължат с тях и нареди на останалите да се върнат по обратния път. Бог да му е на помощ, ако е взел погрешно решение. Но когато навлязоха в английски територии, Сесил се усмихна така уверено, че съмненията му изчезнаха.

 

 

Яйън уморено огледа дома на детството си. Беше пътувал с най-голяма бързина, за да стигне навреме именията на Линдел, но сега разбра, че изпитва ужас да влезе. Очите му се замъглиха, когато с болка си помисли, че това бе домът, който трябваше да наследи. Всеки камък от стените му беше скъп като живота. Синовете му щяха да скитат по хълмовете, където и той бе играл като малък. Дъщерите му щяха да играят в градината, която майка му поддържаше с такава любов. Това щяха да бъдат негови деца. Негови и на Едра.

Беше тръгнал оттук със стотина войници, вбесен и решен да разруши онова, което провали живота му — собственото си минало. Сега се връщаше сам и все още наранен, но не и ядосан. За момент се зачуди дали Сесил не е успяла да го изцери от тази отрова и не можеше да разбере как го е сторила. Тази мисъл го накара да се усмихне. Цяло щастие беше да се върне при нея, независимо че тя бе в Шотландия. Изненада се, защото преди няколко седмици подобно нещо не би му хрумнало.

Подкара коня си напред, махна шлема и го хвана под мишница, за да могат стражите да се уверят, че е той. Дори не го извикаха, отвориха вратите широко и той влезе бавно в имението.

Очите на стария капитан се насълзиха, когато излезе да го посрещне.

— Сър Яйън! — не можа да каже повече и прегърна младия човек, който му бе доставил толкова радост през изминалите години. Сър Джофри му възложи да се заеме с възпитанието на момчето и това невинаги се оказваше лека задача. Но когато почувства силните му рамене в прегръдките си, забрави всичко. Отстъпи, за да го огледа по-добре.

— Майка ти така ще се зарадва да те види. Откакто арестуваха сър Джофри, тя не може да си намери място от мъка.

— Знаеш ли нещо по въпроса? Точно затова съм дошъл.

Старецът поклати глава.

— Никой не знае повече, освен че с него се отнасят добре.

Яйън сви устни.

— Не смятам, че когато цял живот си бил верен на короната, затворът е проява на добро отношение — капитанът го погледна смаяно, но той го потупа по рамото и се сети, че човекът не е свикнал с мисълта за новия му живот. — Но скоро ще се погрижа да го освободят — чудеше се дали самият той няма да влезе в затвора. — Кажи ми къде мога да намеря майка си?

— Вече е преди обед — подсети го капитанът. — Сигурно е в розовата градина.

Яйън го остави и краката му сами намериха пътя. В ума му нахлуха спомени. Въпреки че напусна този дом, полудял от гняв, сега душата му беше спокойна. Спомняше си само болката в очите на майка си, когато тръгна оттук, без дори да се сбогува. Тя, която бе готова да го защити с живота си, не получи в замяна нито преданост, нито разбиране. Ами сър Джофри? Дали сега можеше да измоли прошка за неблагодарността си към него. Или вече е много късно?

Не беше трудно да намери Ан Донкад. Когато стигна началото на градината, Яйън спря, за да я погледа. Тя бе все така красива, но лицето й бе помръкнало от скръб и това го разстрои. Арестуването на сър Джофри сигурно я бе наранило много, но Яйън знаеше, че основната причина е неговата собствена жестокост. Беше й наговорил такива неща за произхода си, че сега му се искаше да си върне думите обратно. Но това бе невъзможно и сега се надяваше, че с освобождаването на сър Джофри някак ще поправи стореното.

Когато той пристъпи напред, Ан замръзна, защото никога не бе очаквала, че ще види сина си отново. Устните й прошепнаха името му, но не излезе никакъв звук. Отново почувства острата болка от предателството си спрямо този човек — този странник, който бе обичала повече от всичко. Не го обвиняваше, че се е ядосал и се е отрекъл от нея. След всичките години егоистично щастие със сър Джофри това трябваше да се случи.

Яйън почти изхлипа, когато очите на майка му се наляха със сълзи и той усети страха и болката й. Тръгна към нея, не можеше да върви бързо, дори се спъна веднъж, защото вече не виждаше къде стъпва. Когато я достигна, падна в краката й.

 

 

Фрейн нямаше никакви други причини да се оплаква. Вярна на думата си, Сесил се подчиняваше на всичките му заповеди. Той определяше скоростта и часовете за лягане и ставане. Капитанът се радваше на щастливото съвпадение на мненията им по този въпрос. Не се съмняваше, че тя ще направи всичко, ако реши, че не пътуват достатъчно бързо.

Само веднъж се оплака, че много заобикалят, но той й каза, че наблизо има силни английски крепости, които трябва да се избегнат и тя кимна с разбиране. Макар вече да й се струваше, че прекалено удължават пътуването, не можеше да обори доводите му за сигурност. Ако я пленят в някоя крепост, изобщо няма да може да помогне на Яйън.

И тъй като бяха се държали настрана от всички обитаеми места, когато видя дома на Джофри Линдел, го позна веднага. Сърцето й заблъска в гърдите. Яйън можеше да е зад тези стени.