Сюзън Танер
Сърце в изгнание (8)

Глава 7

Повечето от гостите на Саяран отдавна спяха, а Селек все още мъдруваше върху думите на човека срещу него. Бяха в малкото преддверие, където преди време Ерън поиска един от синовете му да замине за Франция. Сега Донкад настояваше за още едно от децата му — Сесил.

— Защо Яйън Гилъкрист предлага именно на нея?

Селек искаше точно това, но сега не бе съвсем убеден. Дъщеря му трябваше да се задоми добре и общественото положение на Гилъкрист бе възможно най-доброто за нея. Това щеше да заздрави властта на Саяран. Но преди всичко искаше тя да е щастлива, а нещо в младия Гилъкрист го безпокоеше.

— А защо мъжете искат да се женят? — попита Донкад, чувствайки, че не е съвсем откровен, защото и той не знаеше отговора. Яйън достатъчно категорично заяви, че не желае да се ожени за момичето на Лодъринг. Какво го накара да промени решението си?

— Заради наследници, богатство, влияние и куп други неща — Селек внимателно наблюдаваше Донкад. — Но защо точно Сесил? Ако поне малко прилича на майка си, ще му роди много наследници, но и други могат да го направят. Чеизът й няма да е малък — ти почти нищо не искаш — но аз нямам голямо влияние в двореца. Не и като твоето. Защо точно Сесил? — повтори той.

Донкад реши да му каже истината, доколкото я знаеше.

— Мога само да ти кажа, че когато за първи път споменах за този брак, той не прие. Но това беше, преди да се запознае с нея. Тя е очарователна, Селек, и никой не може да го отрече. А и по-рано тази вечер те имаха възможност да си поговорят насаме — надяваше се, че наистина е било само разговор. Спомни си пламналото лице и блесналите очи на Сесил. — Може ли човек да не се прехласне по нея, макар да са били заедно само за минута-две?

Селек изпръхтя.

— Може, ако остане в компанията й още малко. Тя може и да е чаровна, Донкад, но не е някое кротко момиченце. Как ще се справи с нея, ако е решена да я кара посвоему? Ами ако го погледне в очите и му каже, че няма да му се подчини? Няма да разреша някой да вдигне ръка на Сесил — за момент Селек забрави колко често сам я е заплашвал с бой. И все пак не можеше да позволи на друг това, което позволяваше на себе си. Помнеше как бащата на Яйън се отнасяше с майка му. Ами ако момчето има същия нрав?

— Не мога да кажа, че познавам добре племенника си, Лодъринг, но се кълна, че той не е човек, който би тормозил по-слабите от себе си. Ако има нужда, аз винаги ще я защитавам.

— Не знам — Селек вече се тревожеше за реакцията на Джорсъл. Тя съвсем категорично му бе заявила мнението си. — Освен това Дънмар също поиска ръката й тази вечер.

— Дънмар! — Донкад едва повярва. — Със сигурност няма да вземеш на сериозно предложението му.

— Не — призна Селек, — няма. Но това показва, че Сесил би могла да избира измежду шотландските благородници, щом човек като Дънмар поиска ръката й. Той е много влиятелен.

— Да, но няма друг, чиито земи да граничат с твоите, Лодъринг.

— Вярно е — Селек обърса устни. Трябваше да го обсъди с Джорсъл. — Нека си помисля, Донкад. Утре вечер ще ти кажа отговора.

Донкад допи виното си и кимна.

— Тогава отивам да си легна. Имам чувството, че откакто се съмна, са минали поне два дни.

Изкачиха се по стълбите и се разделиха пред вратата на стаята, дадена на Донкад и още един благородник от свитата на Ерън. Селек вече мислеше за Джорсъл. Трябваше също да й каже, че Емълрик спешно заминава за Франция и не знаеше как ще го приеме. Не искаше да бърза с новината за предложението на Гилъкрист. Понякога Джорсъл беше дяволски упорита.

Тя го чакаше в леглото. Малкото й тяло се губеше между плюшените завивки. Като го видя, тя се усмихна. Изглеждаше така винаги, когато искаше да й каже нещо и се притесняваше, че тя няма да одобри. Сети се за думите на Сесил и въздъхна:

— Значи той е направил предложение.

Селек затвори вратата и учудено поклати глава.

— Кълна се, че си наследила дарбата на майка си.

— Само когато става дума за теб, мили.

— Защо не ми се караш? — той започна да изхлузва ризата през главата си, без да я развърже и думите му заглъхнаха.

— Сесил иска да се омъжи за него.

— С нея ли е говорил първо? — гласът на Селек прозвуча като тътен — Ще го пребия, ако е дръзнал.

— Не мисля така. Тя се опасяваше, че той може да не приеме твоето предложение.

— И защо да не го приеме? Нашата Сесил е прекрасно момиче.

Джорсъл забеляза промяната в настроението му и широко се усмихна. Гневът, че Яйън може да е говорил със Сесил, преди да говори с баща й, се смени с възмущение, че някой е способен да откаже предложението им за женитба.

Селек събу вълнените панталони и ги хвърли върху ризата и елека си. Легна смръщен, без да изгаси свещта до леглото.

— Какво може да се е случило между тях? Донкад ми каза, че доскоро Гилъкрист не е и помислял за сватба, а Сесил говореше само за Рейнард.

— Не знам — призна Джорсъл. — Но ако и двамата го искат и ти все още смяташ, че е разумно, аз също ще го приема.

— И Дънмар направи предложение.

— О, не! — Джорсъл се задъха. Това няма да стане! Дори и ако Сесил, Селек и самият Господ го искат!

— И аз не бих го позволил, но то едновременно ме окуражава и ме тревожи. Изпитвам облекчение, че моята немска кръв не пречи Сесил да се омъжи подходящо, но се притеснявам, че човек като Дънмар се е заинтересувал от нея.

„Това е още една причина да я сватосаме с племенника на Донкад“ — помисли си Джорсъл. Тя много обичаше Селек, но се съмняваше в способностите му да разбира хората. Той самият бе толкова честен, че понякога подлостта на другите му убягваше. И макар че още се съмняваше в Яйън Гилъкрист, тайно вярваше в Рос Донкад.

— Утре сутринта ще говоря със Сесил — каза Джорсъл, когато той я придърпа към широките си гърди. — Ако не е променила решението си, ще ги сгодим.

Тя се сгуши в къдравия пух под брадичката му и Селек си спомни за предложението на Ерън и заминаването на Емълрик. Знаеше, че трябва да й каже веднага, но почувства как ръката й гали гърдите му и реши, че е по-разумно да й съобщи новината утре. Не искаше да я изтръгва от това настроение.

 

 

Решението на Сесил остана непоколебимо. Не можеше да си обясни защо, но чувстваше, че цялото й същество се стреми към Яйън Гилъкрист. И тази нощ го сънува, но пак не помнеше подробности. Знаеше само, че сънят я натъжава до полуда. Беше просто невероятно как едно човешко същество може да побере у себе си толкова болка и гняв.

Споменът за това все още я владееше, когато отвори очи и видя утринното слънце и лицето на майка си.

Джорсъл й се усмихна мило, но си личеше, че е разтревожена.

— Гилъкрист поиска ръката ти.

Тръпки побиха Сесил, но тя успя да прикрие реакцията си.

— Татко прие ли?

— Ще го направи, ако все още го искаш.

— Искам.

— Гилъкрист може и да не остане в Дейлиъс. Близо до Саяран. Близо до семейството.

— Това няма значение — всъщност мисълта, че ще напусне дома на детството си, едновременно предизвикваше и натъжаваше Сесил. Обичаше близките си, но светът извън стените на замъка я привличаше неудържимо. Знаеше, че майка й разбира чувствата й, без да ги споделя. Но баща й, който се бе преситил от външния свят, не можеше да я разбере.

— Добре тогава — Джорсъл се усмихна тъжно, — ще трябва да помислим за сватбените ти дрехи.

Като долови мъката в гласа й, Сесил се уплаши. Дали, ако напусне дома, болестта на майка й няма да се влоши? Джорсъл я придърпа до себе си и тя разбра, че е издала притесненията си.

— Рано или късно всяка майка преживява такива неща, Сеси, колкото и да са ужасни. И знае какво я чака още от раждането на детето. И ти ще минеш по същия път. Ако имаш момиче, то непременно ще замине за дома на съпруга си. Ако е момче, все някой ден ще възмъжее и, пази боже, ще тръгне на война — сърцето й се сви при мисълта за Уорън и Одулф. Тя си пое дъх дълбоко и се отдръпна, за да може Сесил да види усмихнатото й лице. — Но ние ще се радваме на твоята сватба, защото ти сама направи избора си и никой не те застави.

— И с теб е било така — Сесил обичаше да й разказват за тяхната сватба. Дядо й се предал на англичаните. Тогава баща й и легендарният Беринхард препуснали към Саяран, за да го отнемат от него. Докато защитавала дома си, Джорсъл пробола Селек с кама, но още от мига, когато я видял, той бил готов да се закълне, че тя ще му стане жена. Веднага след като оздравял, се оженили, макар майка й още да нямала четиринадесет години.

— Да — Джорсъл се засмя гърлено, защото разбра, че Сесил отново прехвърля историята през ума си. — И с мен беше така. Но много други не са имали нашето щастие и това е една голяма причина да се чувстваме благодарни. А сега ще повикам Изабел да те облече и ще отида да говоря с баща ти. Той се забавлява заедно с Донкад.

— А Ерън? Той не е ли с тях?

— Не. Призори тръгна на лов с още няколко придружители — тя стисна устни. Тази сутрин Селек й съобщи за заминаването на Емълрик. Знаеше, че не остава много време дотогава. Децата й я напускаха твърде бързо.

— Мамо?

Успя да се овладее. Почти забрави, че Сесил е способна да съпреживее чувствата й.

— Няма нищо. Когато Саяран се върне към спокойния живот, ще се оправя. Присъствието на толкова хора ме разстройва.

Сесил я погледна неуверено, но замълча. Ако Джорсъл е решила да упорства и да скрие преживяванията си, споровете не водеха до никъде. А сега трябваше да се мисли за още толкова много неща.

Джорсъл повика Изабел и слезе при Селек, за да му съобщи, че дъщеря им е решена да се омъжи за Яйън Гилъкрист. Завари ги с Донкад на двора да наблюдават как децата, поверени за отглеждане на Саяран, се обучават във воинско изкуство. Те въртяха ловко тоягите, гравирани като тежки мечове. Туниките им бяха мокри от пот, вадички течаха по челата и бузите им, докато се напъваха да се преборят с тежестта на „оръжията“ си. Това бяха едва първите им стъпки в рицарството и войнството, но лицата им бяха сериозни и съсредоточени върху поставената цел.

Селек почувства присъствието на Джорсъл и обгърна раменете й с ръка, макар че вниманието му оставаше приковано в децата. Бяха от различни националности — две с френски произход, едно с немски и две с шотландски. Когато воинът, който ги подготвяше, им даде сигнал, малките им телца се отпуснаха уморено. Но щом разбраха, че това е краят на заниманията, умората изчезна като по чудо и те се втурнаха с радостни викове нанякъде.

Учителят им се обърна към Селек, който кимна с усмивка.

— Ако управниците на държавата ни можеха да се държат като тези деца, нямаше да е нужно да ги обучаваме за войници.

Джорсъл се изненада, че усмивката на учителя е тъжна. Той беше простоват човек и много ценеше житейското си призвание. Ако нямаше войни, способностите, с които така се гордееше, нямаше да имат поле за изява.

Той прочисти гърлото си, преди да отговори.

— Между тях няма нито един англичанин — очевидно смяташе, че това ще промени нещата.

— Дори и да имаше, щеше да е без значение — отвърна Селек. — Смятам, че и с него трябва да се държим като с всички. Тези деца още не знаят какво е омраза и недоверие.

— Но ще се научат — каза Донкад с нотка съжаление. — Ще се научат.

Воинът се сбогува неловко. Не знаеше как да разговаря с хора, които имат такива странни възгледи.

Селек се обърна към Джорсъл.

— Говори ли с нея?

— Да — тя погледна Донкад. — Съгласна е — в негово присъствие не можеше да каже нищо повече. Чувствата на Сесил принадлежаха само на нея и само тя решаваше с кого да ги сподели.

Донкад изглеждаше доволен.

— Това ще е добре и за тях, и за Шотландия.

— Повече съм загрижена за тяхното добро — каза Джорсъл рязко и Селек я погледна недоумяващо.

— Имаш ли някакви опасения? — той смръщи вежди.

— Това са опасенията на всяка майка за бъдещето на дъщеря й. Но все пак самата Сесил го пожела. Ще се примиря.

Донкад се успокои и потупа Селек по рамото.

— Кога тръгваме за Дейлиъс?

— Утре сутринта Ерън заминава за Стърлинг. Изпрати на младия Гилъкрист известие да ни очаква. Щом вече уговорихме това, смятам, че е време да закусим, а ти?

Донкад кимна и тримата тръгнаха. Той се чудеше дали е удачен моментът да попита за нещо, което го касаеше дори повече от бъдещето на племенника му. Поколеба се и накрая реши, че няма да навреди. Или ще одобрят предложението му или не.

— А онова момиче Рила — започна той безцеремонно, докато един от слугите им отваряше вратата към залата, — мислили ли сте да й позволите да се омъжи отново?

Селек и Джорсъл се спогледаха, очите им блеснаха, но лицата им останаха сериозни. Селек първи заговори:

— Ще говорим за това, когато дойде подходящият момент.

— И кога е това? — Донкад се замисли за двамата внуци на Лодъринг. Не бяха много майките, готови да се откажат от синовете си, или мъжете, готови да дадат наследниците си за отглеждане другаде. Момчетата можеха да се окажат голяма пречка.

— Ако тя е съгласна — отвърна Джорсъл. — Ако си решил да я спечелиш, по-добре започни да я ухажваш. Защото тя няма да напусне този дом, докато не дойде при мен, както го стори Сеси, и не каже, че иска точно това.

Донкад се отпусна, беше безкрайно изненадан. Лодъринг се оказаха по-просветени от много други. Селек, изглежда, зачиташе мнението на жена си, а Джорсъл пък се съобразяваше с мненията на останалите членове от семейството.

Все още с усмивка на уста, тя ги остави и извика един слуга да ги съпровожда.

Сесил я чакаше с нетърпение. Седеше пред огледалото и Изабел й сплиташе косата. Очите на камериерката бяха подозрително зачервени, но Джорсъл се направи, че не забелязва и затвори вратата.

Сесил едва дочака, докато майка й се настани на кожения стол, за да заговори:

— Кога ще се омъжа? — във въпроса имаше притеснение и очакване. Все още й бе трудно да прецени какви чувства са я накарали да вземе това решение.

— Още не знам това. Предложението на Гилъкрист ни бе предадено от Донкад и не е уговорена дата. Баща ти трябваше да се посъветва с мен и с теб, преди да отговори.

— Нима не се е срещал с лорд Гилъкрист?

— Не. Той си тръгна от Саяран снощи. Селек вероятно ще отиде при него, когато Ерън замине. А сега — добави тя припряно, за да няма много време да мисли за промяната, която й предстоеше, — каква искаш да ти бъде булчинската рокля.

— Нещо меко.

Отговорът бе толкова типичен за нея, че Джорсъл притвори очи, за да се пребори с любящото желание да я покровителства. Това дете, влюбено в меките и красиви неща, никога не биваше да изпита мъката, която Джорсъл видя, преди да се омъжи за Селек. Бог щеше да я опази. Длъжен беше.

 

 

Ерън си тръгна от Саяран в добро настроение. Ловът предишния ден не бе много успешен, но резултатите от посещението го изпълваха с доволство. Бе разговарял надълго и нашироко с Емълрик Лодъринг, докато се убеди, че момчето е достатъчно умно и уравновесено, за да се справи с мисията си във Франция.

Видя и новия господар на Дейлиъс, макар че още не можеше да си изгради ясна представа за него. Стана му ясно, че Гилъкрист е човек на силата и честта, но не знаеше на кого ще отдаде предаността си. Щеше да го държи под око, докато въпросът се изясни.

Но все пак, радостен от посещението, той се усмихна приветливо на Лодъринг и съпругата му:

— Ще се радваме да ви приемем в двореца — доколкото знаеше, никой от тях не бе ходил там преди. Или поне дамата със сигурност.

— Може би и това ще стане, когато по границата се възцари мир и англичаните престанат да ни безпокоят — Селек не вярваше, че някога отново ще се озове в кралския дворец, но загубата не му се стори голяма. Преди много години бе гостувал там и нищо не можа да го впечатли особено.

Ерън кимна сериозно.

— Голямо щастие е, че Шотландия има толкова верни благородници по границите си.

Дънмар чу това, сети се за Яйън Гилъкрист и устните му се свиха. Този човек никога няма да бъде верен на Шотландия, поне в душата си. И Дънмар щеше да направи всичко възможно, за да излезе това наяве. Той се качи на седлото и дръпна юздите ядно. Конят отстъпи назад недоволно. Да, той щеше да докаже на всички, че Яйън Гилъкрист ще остане завинаги англичанин.