Сюзън Танер
Сърце в изгнание (14)

Глава 13

Беше мъглив следобед, когато Тавис пристигна в Единбург. Мина през портите необезпокоен и уверено препусна към богатите квартали, подминавайки почти без внимание къщите със сламени покриви и кръчмите. От младини бе живял тук всяка година за известно време. Обичаше дори мръсните павета под краката си, а сега нямаше никакви права над тази къща. Не обвиняваше Яйън, но му бе трудно да изпитва нежни чувства към него. Съдбата си направи безумна шега с тях: той — копелето — отрасна тук и повярва, че всичко е негово, докато истинският наследник е смятал, че ще наследи чужди богатства.

Ръмеше тихо и когато Тавис стигна конюшните зад къщата, скочи на земята и вдигна яката си високо. Едно момче изтича веднага и пое юздите, а главният коняр му се ухили от вратата.

— Радвам се да ви видя отново, господарю Тавис. Дълго ли смятате да останете?

— Познаваш ме, Мъри. Прекалено съм нервен, за да стоя дълго на едно място. Ще видим. Има ли нещо за хапване вътре? — не го очакваха и по пътя си мислеше дали да не се отбие в някоя кръчма. Но масивните дървени портали, мазни от градската мръсотия, не му допаднаха особено.

— Господарката Елспът с радост ще ви приготви нещо — а тях можеше да ги умори от глад! Надута кучка!

Тавис се усмихна и тръгна към къщата. Мисълта за Елспът го ободри. Тя винаги го посрещаше с готовност независимо дали е гладен или има други потребности.

Вратата леко се отвори и той застана на входа, за да долови всеки мирис от къщата. Мирисът на необитаван дом се примесваше с аромата на пчелен восък, с който през всичките тези години лъскаха до блясък дървените мебели. Вътре никога не палеха евтини вощеници или вонящи тръстикови стебла, напоени с лой. Там горяха само свещи от най-фин восък, примесен с изсъхнали треви за аромат.

Една млада жена се спусна по стълбите и като го видя, спря на последното стъпало и извика от вълнение. Тавис се засмя, разпери ръце и я пое в смазваща прегръдка.

— Елспът, мила! — той я завъртя веднъж, кафявите й очи се усмихваха топло, а тежките златисти ресници, които се сливаха с цвета на луничките по бузите и носа й, трептяха.

— Много ми липсваше, Тавис. Не си идвал тук цяла вечност.

— Само от четири месеца, гълъбче. Не мога да издържам повече — почти обичаше тази жена, за разлика от много други. Желаеше Сесил Лодъринг и тялото му тръпнеше от мисълта за нея, но не изпитваше същата нежност, която хранеше към Елспът Лийтън.

— За четири месеца много неща могат да се променят — отвърна Елспът и в очите й се долови тъга.

— Но не и в твоите чувства към мен — каза Тавис почти яростно и я пусна на земята. Тя със сигурност нямаше предвид това. Обичта й беше единственото нещо, на което можеше да разчита, макар че за нея тя сигурно значеше много повече.

— Не — успокои го тя нежно и отстъпи, за да го вижда по-добре, — това никога няма да стане — тя поглади престилката с ръце и под нея се очерта окръгленият й корем.

Тавис почувства, че нещо го прерязва. Нямаше съмнение какво иска да му каже. Ако сега беше на мястото на Яйън и притежаваше цялото наследство, би закрещял от радост. Но нима появата на още едно незаконно дете, което нищо не притежава, може да бъде повод за празнуване?

Елспът видя болката в очите му и се наскърби още повече. Знаеше за какво мисли бедният Тавис Гилъкрист.

— Това няма да ми попречи да го обичам — тя се усмихна, но очите й се насълзиха.

— Ние заедно ще го обичаме — каза Тавис почти рязко и се опита да се усмихне. — А може и да е момиче — изобщо не му хрумна, че ако наистина беше наследил всичко, едва ли ще е готов да се обвърже с една икономка, та макар и с малко благородна кръв. Най-вероятно щеше да й отреди известна издръжка, да я отпрати надалеч и да вземе бебето, когато поотрасне.

Сълзите й се търкулнаха по бузите и тя въздъхна облекчено. Сега вече не се притесняваше, че ще я напусне. Знаеше, че я обича, но той презираше себе си и понасяше много огорчения заради произхода си.

— Защо плачеш? — въпросът беше зададен почти грубо. Той самият бе готов да захлипа. — Не трябва да плачеш, щом ще имаш дете. Не искам сълзите ти да натъжат сина ми.

Синът му. И какво ще му остави? Положение на копеле и подаянията на Яйън Гилъкрист.

Едва започна да се смрачава, когато Тавис се измъкна от леглото.

— Къде отиваш? — попита сънено Елспът. Беше го дарила с храна и любов и се радваше, че най-сетне може да заспи в прегръдките му. Може би скоро щеше да му стане жена, макар че той не спомена нищо такова.

— Трябва да се срещна с някои от старите си познати — в гаснещата светлина той погледна красивото й лице. — Елъсдър Гилъкрист не ми остави нищо в наследство. Трябва да натрупам богатства заради нашето дете.

— Да не се излагаш на опасност? — тя скочи разтревожено.

— Няма да те направя вдовица, преди да ти стана съпруг — каза той тихо. Сигурно се излагаше на опасност, но какво друго му остава? Отдавна искаше да свърже съдбата си с Мари дьо Гиз. Ако се съюзи с тези, които й помагат да се домогне до регентския пост, после ще пожъне богати плодове. Парите можеха да го направят достоен за уважение. Но се чудеше дали могат да извадят от калта една слугиня.

Облече най-хубавите си дрехи — към него Елъсдър не се отнасяше скъпернически — и я целуна страстно по устните.

— Заспивай, миличка. Синът ми се нуждае от почивка.

Тя се усмихна и се сгуши в завивките. Да, ще стане жена на Тавис Гилъкрист. Сега малко я интересуваше какъв е произходът му. Детето им няма да сподели тази участ!

Той я потупа нежно по хълбока, излезе от стаята и се спусна по стълбите. Икономът го поздрави и го изведе от къщата, сякаш нямаше нищо странно в това, че веднага след като хапнаха, той си легна с домакинята на къщата. Тавис се усмихна на себе си. Яйън можеше да се радва на безукорно обслужване. Лицето му стана сериозно. За първи път искаше да оспори правата му върху наследството.

Макар че вървеше пеша, придружен само от един въоръжен слуга, Тавис бързо стигна целта си. Охраната не му трябваше особено, но тази вечер трябваше да посети богати и благородни хора. Макар че не можеше да се мери с тях, трябваше да се облече и да се държи както подобава. Още много отдавна Елъсдър го научи да не отстъпва пред другите.

Когато пристигна, посрещнаха го като истински благородник и въпреки че скоро си тръгна, успя да получи една покана, обточена със златисти орнаменти. На нея имаше гравиран адрес и дата, но не се споменаваше никакъв повод за събиране. Това наистина беше опасно и Елспът с право се тревожеше, но какво друго можеше да стори, за да спечели богатство?

След две нощи Тавис отиде на уреченото място и представи поканата си. Домът, който сега посети, беше дори по-пищен от първия, а собственикът му стоеше по-високо в благородническата йерархия на Единбург. Разпозна някои от богато облечените гости. Между тях беше и лорд Дънмар, чиито очи блеснаха при запознаването. Никой от двамата не спомена, че е срещал другия преди или че го е познал.

Тавис кимна и се отдалечи, за да поздрави и други. Тих шепот изпълваше цялата зала и сякаш намекваше за предстоящо предателство. Според закона сега на власт беше Ерън. Тези хора, решени да подкрепят властта на Мари дьо Гиз, имаха най-различни основания да се съберат тук — някои идваха заради религията, други — заради пари и кариера, а трети просто обичаха риска и опасностите. За тях тя беше кралицата на Джеймс. Мери беше нейна дъщеря и не на последно място Мари беше потомка на Франция и разполагаше с безрезервната подкрепа на тази страна.

Говореше се, че Дьо Гиз със сигурност ще награди тези, които я подкрепят. Но с това май се изчерпваше всичко.

— Защо се мръщите? — прошепна спокоен глас зад гърба му. — Да не би да сте чули нещо нередно?

Тавис се обърна и като видя Дънмар, си придаде безразличен вид, макар да не можеше да си обясни защо.

— Не — отвърна той по същия начин, — нищо такова, но досега нямам големи надежди, че Мари дьо Гиз ще може да поеме управлението.

За негова изненада Дънмар избухна в смях и няколко души го погледнаха смаяно. Тавис потръпна, лордът вдигна ръка помирително.

— Не ме разбирайте погрешно. И аз мисля така. Прекалено много хора се оправдават с обстоятелствата или изчакват да видят какво ще стане, но не правят нищо за ускоряване на събитието.

Враждебността на Тавис отстъпи пред любопитството.

— Аз заслужавам същото презрение, защото не мога да измисля нищо, което да доведе до успех.

— Не ми приличате на човек, който обича да бездейства. Вие не се страхувате да поемате инициативи — очите на Дънмар блеснаха предизвикателно.

— Ако планът е добре обмислен, аз ще го подкрепя изцяло — каза Тавис безразсъдно. Щеше да подкрепи всеки план независимо колко е добър.

— Ерън е достатъчно слаб, за да слезе сам от властта, ако имаме търпение да го изчакаме — Тавис го погледна разочаровано и той отново се засмя. — Но аз не обичам да чакам — той понижи глас: — И наистина имам план.

Тавис огледа богаташите, които се тълпяха наоколо. Бяха като стадо, готово да последва своя пастир.

— Ще го споделите ли?

— Тук? Не. Ще избера участниците по свое усмотрение. Желаете ли да сте един от тях, Тавис Гилъкрист?

Тавис го погледна с готовност.

— Да.

Дънмар дълго не свали поглед от него.

— Ще ви изпратя човек до една седмица. Той ще ви каже плана, а вие ще решите до каква степен сте верен на Мари дьо Гиз.

Тавис си тръгна само след няколко минути. Бе срещнал единствения човек, готов да предприеме нещо. Останалите се задоволяваха само с нескончаеми спорове.

Докато излизаше, Дънмар гледаше подире му и се усмихваше. Сърцето му играеше от възторг. Именно това беше човекът, който му трябваше, за да унищожи Яйън Гилъкрист — плът от собствената му плът.