Сюзън Танер
Сърце в изгнание (19)

Глава 18

Утринната роса намокри роклята на Сесил, докато тя се отдалечаваше от замъка. Все още беше ядосана от спора с охраната. Войникът на портала не бе много склонен да й отвори — нямаше смелост да се държи грубо, дори беше много учтив, но това я обиди.

— Имате ли позволение да напуснете без придружител?

Сесил изпъчи гърди и се опита да имитира майка си в пристъп на гняв:

— Аз съм лейди Уейтифелд. От кого трябва да искам разрешение за делата си? — странно беше, че господарят на тази крепост наследяваше и титла заедно с нея. Сега тя беше лейди Уейтифелд. Само преди няколко дни беше лейди Гилъкрист, а още по-рано беше Сесил Лодъринг — без титла и без съпруг.

Стражарят я погледна с раздразнение. Що за господарка беше това? Но като видя, че изражението й не се смекчава, повели да отворят вратата. Очевидно смяташе, че това ще е краят на кариерата му и съвсем не й беше благодарен.

— Може ли да изпратя някого с вас?

— Не — човекът имаше отчаян вид и Сесил го съжали. — Обещавам да не ходя по-далеч от сечището. Може да разпоредите на вратата да застане конник и да ме последва в случай на нужда — преди той да възрази, тя излезе през отворения портал.

Да избяга! Много искаше, та макар и за малко. Стените на Уейтифелд я потискаха повече от всяко друго място на земята. Тя изправи лице към изгряващото слънце, за да се порадва на топлината му. Дори посред лято в крепостта беше влажно и студено. Този замък не я интересуваше изобщо, но Яйън явно не бързаше да го напусне, затова не му каза нищо.

Яйън. Забави крачка, като се сети за него. Сега бяха много по-близки, но той все още странеше от нея. Помежду им имаше стена и тя не знаеше дали някога ще успее да я разруши. И все пак, когато тя влизаше някъде, очите му я търсеха, сякаш само това бе чакал. Ако излезеше вечер преди него, скоро идваше и той.

Нощите им не можеха да се сравнят с нищо познато. Вече копнееше за ласката му, така както някои мъже копнееха за алкохол. Нощ след нощ разпалваше страстта й до крайност. Вече не й се налагаше да иска да изпита същата изтънчена болка и удоволствие като него. Но след това, въпреки че я прегръщаше, мислите му отлитаха надалеч, където не можеше да го последва. Сесил понасяше това много тежко и не знаеше как да го превъзмогне.

Стигна първите дървета и се усмихна на птиците, които цвъртяха из зелените клони. Спомни си какво е обещала, обърна се да се върне и смръщи чело, защото видя конника, който препусна към нея от крепостта. Да не би онзи глупак да си е помислил, че ще хукне в гората?

Едва сега видя, че слънцето вече е доста над хоризонта. Не смяташе, че ще върви толкова дълго. Войникът с право бе загрижен. Но когато ездачът приближи, сърцето й се преобърна. Беше Яйън.

Конят му пръхтеше и подскачаше. Яйън се намръщи. Сесил се усмихна приветливо. Понякога, като беше разтревожен и Селек я гледаше така. Значи все пак я обича.

Яйън изпръхтя почти като коня.

— Изглежда, ти прави удоволствие да вдигнеш всички по тревога.

— Удоволствие е само, че те виждам. Излязох да поскитам и не съм искала да тревожа никого — много добре знаеше, че всички се безпокоят, и не искаше да го крие. — Аз редовно правя така и смятам, че охраната скоро ще свикне с разходките ми.

— Няма да има тази възможност — каза той простичко. — Няма да напускаш Уейтифелд или която и да е крепост без придружител.

Сесил отвори уста, за да възрази, но той я изпревари:

— Няма да спорим, Сеси. Аз не съм баща ти и няма да отстъпвам пред всичките ти желания. Ще идвам с теб, пеша или на кон, когато мога. Ако не мога — хрумна му нещо и се намръщи — или ако не искаш моята компания, ще си взимаш някой от прислугата.

Изражението му подсказа на Сесил, че предпочита да я придружава лично. Това я зарадва много.

— Ще ми е много приятно, ако идваш, Яйън. Но не искам да те вдигам толкова рано.

Преди да получи отговор, видя, че някой приближава по пътя от Дъмблейн.

— Яйън, някой идва към крепостта:

Той се обърна рязко и се успокои — човекът беше сам и не представляваше опасност за замъка.

— Много бърза. Сигурно е вестоносец.

Сесил се притесни. Всички куриери бързаха, но лошите новини пристигаха винаги първи. Веднага се сети за болестта на майка си.

— Яйън, моля те, нека да побързаме.

Безпокойството в гласа й го смути. Способността й да разбира чувства и настроения все още го озадачаваше. Тя твърдеше, че не знае нищо за бъдещето, но понякога го смайваше.

Той й кимна да се качи при него и обърна стройния жребец към замъка. Подкара го в лек галон. Сесил му изглеждаше твърде крехка. Знаеше, че язди добре, но се опасяваше, че животното е доста мощно за лекото й тяло.

Когато стигнаха крепостта, куриерът вече седеше на масата в голямата зала с бира и месо пред себе си. Той стана припряно, щом влязоха. Огледа набързо внушителния виконт и дребната фигурка до него, която повече приличаше на горска фея, отколкото на благородна дама.

— Лорд Гилъкрист? — заекна той, като видя мрачното лице. Бръкна под късата си дреха и извади малък свитък.

Яйън счупи мечата и когато прочете съобщението, още повече се намръщи.

— Милорд? — попита тихо Сесил. Все още се страхуваше за майка си.

— От Донкад е — отвърна Яйън кратко.

Тя въпросително вдигна вежди. Донкад си тръгна само преди четири дни. Явно е изпратил куриера веднага след пристигането си в Дейлиъс.

— Нещо лошо ли е?

Яйън погледна пратеника.

— Починете няколко часа. Ще ви дам отговор.

Мъжът почти изстена. Само няколко часа?

Беше яздил от изгрев до изгрев. Но за спешните нужди на благородниците изтощението на някакъв си куриер не значеше нищо.

— Да, милорд — отвърна той на тръгване.

— Добре ли е майка ми? — попита Сесил накрая.

— Да — Яйън се изненада от резкия й тон. — Или поне тук не се казва нищо по въпроса. Защо, зле ли е?

— Да, понякога — призна Сесил тихо.

Гласът му стана по-нежен.

— Не се споменава за нея. Сигурен съм, че ако имаше нещо лошо, вуйчо ми щеше веднага да узнае — той се взря в широко отворените очи на Сесил и въздъхна. Тя все още беше дете. Не можеше да я остави сама, докато изпълнява поръките на Ерън.

— Знаеш ли, че Емълрик ще замине с малката кралица за Франция?

Сесил кимна и предусети, че няма да хареса новината. Или поне гласът на Яйън издаваше, че според него тя не би я харесала.

— Трябва да го придружа.

Тя го погледна объркано.

— Ще пътуваме за Франция?

Яйън въздъхна. Знаеше, че трябва да спори с нея по този въпрос.

— Не, Донкад е категоричен, че трябва да замина сам. Предлага ми да останеш при родителите си, докато се върна.

— Може и да не дойда с теб, но няма да се върна в Саяран. Ще остана в Дейлиъс, ако позволиш!

Последните думи го изненадаха. Откакто го последва без покана, той очакваше, че не е склонна да му се подчинява. Може би нямаше чак такова намерение да се противи на волята му. Все пак не можа да разбере защо предпочита да стои сама в Дейлиъс, а не да се върне при родителите си.

— Няма ли да се чувстваш самотна?

— Ще мога да посещавам Саяран, когато искам и обещавам да вземам със себе си силна охрана — каза тя бързо, за да предотврати възраженията и поуките. — Аз съм господарката на твоите крепости, Яйън. Ще остана, където ми е мястото. Трябва много да се уча, ако искам да е добре и за двама ни.

Тя нарочно не каза всичко. Нещо й подсказваше, че този брак започна с твърде много напрежение. Ако искаше да го закрепи, не трябваше да позволи нещо да я измести от живота на Яйън. Щом не може да пътува с него, може поне да остане в мислите му, в дома му, да следи за делата му и да спи в брачното легло.

Може би знаеше, че повечето от съображенията й са неоснователни, защото той не я обича. И няма намерение да го направи. Но не се съмняваше, че могат да се справят добре заедно, ако не позволи връзката помежду им да отслабне. Клетвите им, че ще се крепят в трудностите, след време щяха да се окажат по-силни от всички обяснения в любов.

Яйън дълго мълча, преди да й отговори и накрая започна отдалеч.

— Донкад ме моли да изчакам Емълрик в Единбург. До там ще пътуваме заедно. Ще помоля и Рос да дойде и да те съпроводи до дома, когато замина — видя нетърпеливия й поглед и се усмихна мило. — У дома в Дейлиъс.

 

 

Пътуването от Дъмблейн до Единбург мина леко. Сесил не се съмняваше, че ако Яйън е сам, може да го вземе и за един ден. Но сега спряха в Линлитгоу много преди да мръкне. Странноприемницата беше уютна, но съвсем обикновена. За Сесил обаче в пътешествията нямаше обикновени неща. Никога преди не бе идвала така близо до морето. Мирисът на солената вода и плясъкът на вълните я докараха до възторг. Скромната свита ги придружи до Единбург.

— Ще дойда с теб във Франция — каза тя веднъж и въздъхна. Но тонът й бе по-скоро умолителен, отколкото настойчив. — Сигурно е чудесно водата да бъде под самите ти крака.

Една чайка изкряска и тя вдигна очи към небето. Косата й бе влажна от мъглата и капчиците блестяха около лицето й като ореол. Но той знаеше, че тя не е ангел и се усмихна, като си помисли, че не би могъл да живее с по-ангелско създание. Не допускаше, че някое божие същество може да прелъстява съпруга си с такава страст всяка нощ. Усети, че тялото му откликва на тази мисъл и се върна към думите й.

— Не знам дали е приятно или не. Аз самият не съм пътувал по море.

Тя го погледна изненадано и очите й се разшириха.

— Мислех, че всеки английски лорд получава образование в чужбина.

Усмивката на Яйън изчезна.

— Майка ми искаше да съм близо до нея.

— Сигурно много те е обичала — Сесил гледаше да е предпазлива, защото знаеше, че другата жена в живота на Яйън заслужава само съчувствие. — Сигурно и сега те обича.

— Да — каза той с пресипнал глас. — Тя ме обичаше до болка.

Разбра, че той не говори за болката на майка си. Много искаше да протегне ръка и да го докосне. Яздеха един до друг и бяха толкова близо, че краката им се потриваха от време на време. Но нещо й подсказваше, че ако го направи, ще развали всичко и краткият миг на единение ще свърши.

Все пак искаше да научи още за миналото му.

— Като момче не си ли искал да избягаш през морето? Аз много исках.

— А ти кога си била момче? — отвърна Яйън веднага и мрачното настроение го напусна. Вече не можеше да върне стария живот. Не трябва да копнее или да съжалява за него.

Сесил се усмихна сияйно, щастлива, че сега не я отблъсна, както се случваше всеки път, щом навлезе в забранената територия.

— Исках да бъда момче — каза тя сурово. — И исках да пътувам по море и да видя други земи. Трима от братята ми са виждали Германия. Единият и сега е там. А аз не съм видяла нищо, освен малко от Шотландия.

Яйън долови раздразнението в последните й думи и се усмихна. Жена му не беше като другите. Повечето млади момичета мечтаеха за романтична любов и охолство, а не за авантюристични пътешествия.

— Един ден може би ще пътуваме заедно — самата мисъл, че Сесил ще бъде като замаяна от новите изживявания, му харесваше много. Лицето й светна при тези думи и това го зарадва не по-малко. По-късно се чудеше как не е забелязал тази странна хубост още при първата среща. Не смяташе, че е класическа красавица, но дори и да можеше, не би променил нито една от чертите й.

Изведнъж усмивката й се стопи.

— Яйън, не смяташ ли, че това пътуване до Франция може да бъде опасно? — малка бръчка проряза челото й.

За момент Яйън изпита ревност при мисълта, че тя вероятно се тревожи повече за брат си. После се усмихна и се опита да я успокои, защото не искаше жена му да скърби, че го няма и да трепери за живота му:

— Мисля, че свитата на шотландската кралица е най-безопасното място на света. Освен това отиваме в една страна, където ни посрещат с отворени обятия.

— Ами Англия? Нима Съмърсет няма да се опита да ви попречи да стигнете Франция? — Сесил се сети, че за известно време Яйън е служил и на английската корона и не може да приеме, че Шотландия е изцяло негова родина и Мери му е кралица. Това я натъжи, защото той явно бе раздвоен.

— Може и да го направи — съгласи се Яйън. — Но ако тръгне към Дъмблейн, цяла Шотландия ще стане срещу него.

— Ами по море? — настоя Сесил тихо.

— Смятам, че дори и Съмърсет няма да се осмели да нападне френската флота. Това ще предизвика война с огромни размери. Тогава и католиците и реформаторите в Шотландия ще се обединят с Анри срещу англичаните.

Да нападнеш съюзник, беше едно, но всеки опит да се измъкне годеницата на дофина от кралската френска флота щеше да е нещо непростимо за Анри. Яйън обаче не се съмняваше, че англичаните са достатъчно глупави, за да опитат. Нямаше основание да твърди, че Съмърсет не е достатъчно дързък. Но не виждаше смисъл да тревожи Сесил с предположения за неща, които не зависят от нея.

Не й оставаше нищо друго, освен да се примири с положението, макар че предстоящата раздяла изобщо не й харесваше. Едва бе започнала да опознава съпруга си и сега се опасяваше, че когато той се завърне в Шотландия, ще трябва отново да извървят същия път.

Само след миг цялото й съзнание бе погълнато от Единбург. Щом преминаха портала, тя се обърна към Яйън разочаровано:

— Много е мръсно.

В този момент от един прозорец над тях се изля помия и пльосна на калдъръма точно пред краката им. Яйън се усмихна съчувствено.

— И в Лондон е същото. Колкото повече хора живеят на едно място, толкова повече мръсотия има.

— Мислех, че ще бъде великолепно! — извика тя възмутено. — Цял живот съм мечтала да видя престолния град.

— Там, където живеят кралските особи, е наистина великолепно. Ще видиш такъв разкош, че умът ти няма да го побере, обещавам.

Тя долови насмешката в гласа му и прехапа устни.

— Сигурно говоря като наивно дете.

— Няма да позволя да те излъжат — каза той нежно. Знаеше, че говори истината.

Сесил отново започна да разглежда града. Беше убедена, че ако успее да се пребори с разочарованието и гнева на Яйън, той ще стане прекрасен съпруг.

Домът на Гилъкрист не я разочарова. Прислужникът, който ги посрещна, спря пред масивна резбована врата. Над тях се извисяваха масивни стени от камъни и варовик, високите прозорци бяха украсени с цветно стъкло. Яйън й помогна да слезе от коня и я поведе по стълбите. Вратата се отвори и на прага застанаха някои от другите слуги, за да ги поздравят.

Сесил погледна изпитателно домакинята. Изглеждаше прекалено млада за такъв пост, но отдаде на Яйън само почестите, които заслужаваше като господар, след което се зае изцяло с господарката си. Обноските й бяха безупречни.

Когато влязоха, Яйън попита един възрастен прислужник за Тавис. Мъжът поклати глава:

— Господарят Тавис не е тук. Казахте ли му, че ще пристигнете днес?

— Не — отвърна Яйън спокойно. — Той изобщо не знаеше, че ще дойдем — погледна Сесил. — Искаш ли да си починеш?

Тя се усмихна и кимна.

— Бих хапнала нещо, ако позволиш.

Яйън се засмя.

— Никога няма да бъдеш като другите жени. В такива моменти те направо припадат от изтощение.

— Трудно ми е, защото сега припадам от глад — отвърна тя, без да се учуди на характеристиката, която й направи. Знаеше, че всъщност никой не иска жена му да залита от най-малкото напрежение.

Докато Елспът ги отведе до гостната, Яйън си мислеше, че благородните дами от типа на лейди Едра в такъв миг щяха да се оплакват, а не да припадат. Призна пред себе си, че няма да му хареса, ако Сесил прави, което и да е от двете. И все пак не можеше да стигне толкова далеч, че да отрече желанието си да бъде с лейди Едра. Все още не.

Вече седяха на масата за обяд, когато Тавис се прибра. Влезе в стаята, усмихна се, но присъствието им, изглежда, го разтревожи. Сесил отново установи колко поразително прилича на Яйън. Никой не би се усъмнил, че са братя и сякаш само плътската невъздържаност на Елъсдър Гилъкрист бе направила от единия наследник, а от другия — копеле.

Яйън кимна към стола вляво от себе си.

— Ела да хапнеш с нас.

Лицето на Тавис леко помръкна. Глупаво се бе оставил на мисълта, че той е господарят тук, че може да седи на мястото на Яйън и да кани гости на обяд. Наруга наум наивността си и седна на предложеното място. Дали не прояви прекалено благородство, като отказа предложението на Дънмар и изпусна възможността да притежава всичко?

Точно в този момент влезе Елспът. Очите й блеснаха от раздразнение, че някой седи на мястото на Тавис. Но тя бързо се овладя и разпореди да сервират основното ястие. Тавис почувства съжаление за баща си, за Яйън и дори за Елспът. Въпреки че щеше да му роди дете, тя си оставаше само прислужница — както и майка му — готова да вземе всичко, което й се дава, без да мисли за последиците и за живота, който съсипва чрез самия акт на създаването му. Той сви устни. Ако тя не струваше повече от майка му, нима той струваше повече от баща си?

Сесил замислено наблюдаваше движенията на Елспът. Забеляза как блеснаха очите й и лицето й пламна, щом срещна погледа на Тавис. Знаеше много добре, че благородниците често лягат с прислужниците си, макар че баща й и братята й нямаха този навик. И все пак тук имаше нещо повече от общата постеля.

Елспът срещна погледа й и на излизане се изчерви още повече. Тогава Сесил се вгледа изпитателно в Тавис, който не вдигна очи от чинията си, докато Яйън не го запита как е заварил къщата.

— Също както преди, докато баща ми беше жив — отвърна той с готовност. — Можеш спокойно да се отдадеш на останалите си имоти.

— Надявам се да не се наложи, защото сега трябва да обърна внимание на Ерън.

Тавис едва не се задави.

— Ерън? Каква работа има той с теб? — почувства, че кръвта му замръзна, защото предположи, че в тази скалъпена история е замесен и Дънмар. Дали Ерън не е повикал Яйън, за да го арестува?

— Изглежда, ще пътувам за Франция в кралската свита заедно с Емълрик Лодъринг — Яйън говореше безизразно, сякаш тази неочаквана и нежелана мисия въобще не го озадачаваше.

— Но… защо? — въпреки че се опита да се въздържи, Тавис беше възмутен. Не се съмняваше, че зад това стои Дънмар, но нямаше представа какво е намислил. Как може такава кралска чест да урони авторитета на Яйън? Той сбърчи чело и се замисли. Дали Дънмар е толкова безскрупулен, че да застраши сигурността на петгодишната кралица само за да може майка й да вземе регентския пост? Не, не може да бъде. Ако нещо се случи с Мери, тогава просто няма да има регентски пост. Короната щеше директно да премине в ръцете на следващия наследник и тогава Дьо Гиз ще загуби и малката власт, която сега има.

— И аз се запитах същото, но не можах да си отговоря. Ти знаеш ли?

Тавис почувства угризения, но бързо ги потисна. Той самият нямаше никаква вина. А и Яйън не можеше да разбере нищо.

— Отдавна съм се отказал да осмислям прищевките на кралете — отвърна той. — Трудно мога да ти отговоря — но Дънмар можеше. И той щеше да потърси отговора. Все още не знаеше обаче дали ще спре само дотам.