Сюзън Танер
Сърце в изгнание (5)

Глава 4

— Допускам, че Лодъринг търси едновременно зет и съюзник, който да му е подръка — забеляза Донкад, без да погледне Яйън. — Саяран е най-близката съседна крепост и може да се мери с Дейлиъс както по сила, така и по богатство, макар че Селек Лодъринг е само баронет.

Той бе застанал между Яйън и Тавис, докато тримата наблюдаваха от назъбените стени на Дейлиъс приближаващите ездачи. Късното утринно слънце хвърляше отблясъци по парадните сбруи на конете и лъчите му се къпеха в бледия огън на росните ливади около замъка.

— Нямам желание да се женя, но един добър съсед не ми е излишен — Яйън прикри болката и съжалението, които изпитваше. Ако новината за шотландското му потекло се бе забавила само с шест месеца, той щеше да доведе тук и съпругата си — та дори и против волята й.

При теза думи Тавис изпръхтя.

— Вече доста мъже направиха предложение на момичето. Лодъринг не са като другите.

Начинът, по който Тавис изкриви устни, докато говореше, наведе Яйън на мисълта, че може би той е бил един от многото кандидати. Той не можеше да обвини, когото и да е, та дори и човек, безчестен като общинар, че е отказал ръката на дъщеря си на едно копеле.

— Лодъринг могат да си позволят да бъдат особени — промърмори Донкад замислено. — Богатствата им са толкова много, че може да си купи и по-голяма титла от тази, която му бе дадена за преданост към Шотландия. А и това едва ли е достатъчна награда. Той е дал и двама от синовете си — това е много повече от войска, оръжия или собствена кръв.

— Е — отвърна Яйън, — тогава може да си купи и зет. Някъде другаде — като отправи поглед към посетителите, които приближаваха портите, той забеляза многобройната им охрана.

Донкад се изсмя рязко.

— От последния септември насам границите не са безопасно място. Ако човек иска да оцелее, трябва да се въоръжи добре дори и за най-кратките пътешествия.

— Забравяте, вуйчо — прекъсна го Тавис и процеди през зъби: — Земите на Гилъкрист вече няма защо да се страхуват от англичаните.

При тази обида ръката на Яйън потърси оръжието, но тежкият юмрук на Донкад го възпря.

— Не, племеннико. Брат ти не е човекът, от когото ще ти се наложи да защитиш земите си и правото да ги владееш. Успокой меча си и запомни това. Спечелиш ли доверието му, Тавис ще ти бъде верен до гроб — Донкад погледна първо Яйън, после Тавис, който се отдалечи от тях.

Докато брат му слизаше по стълбите на кулата, Яйън гледаше изправените му рамене. Когато срещна очите на вуйчо си, не се въздържа и каза:

— Отричаш ли, че той би взел това, което е под моя власт, ако е възможно?

— Запомни, че на Тавис Гилъкрист не му трябват земя и пари толкова, колкото му трябва семейство. Помисли си по този въпрос — Донкад се обърна и тръгна след Тавис, за да поздрави гостите, като остави Яйън да върви последен.

 

 

Селек огледа критично вътрешния двор на Дейлиъс. Нищо не показваше, че собственикът се е сменил и в конкретния случай това беше добре. Макар и да се знаеше, че останалите имоти на Гилъкрист са занемарени, това не важеше за Дейлиъс. Като разгледа набързо вътрешните защитни съоръжения, той насочи вниманието си към новия господар и хората, които го заобикаляха.

Донкад, който стоеше до рамото на племенника си, поздрави първи.

— Радваме се да те посрещнем тук, Лодъринг. Добре ли са господарката на твоето имение и синовете ти? — той се усмихна и погледна с внимание двамата сина и дъщерята, която прекара коня си по-близо, за да вижда по-добре. Като видя това нескрито любопитство, Донкад се усмихна още по-широко. Момичето отдавна му харесваше — бе хубаво и храбро.

— Добре са, Донкад. Радостен съм, че те виждам тук, но да си призная, не съм особено изненадан — той отправи поглед към новия лорд Гилъкрист и след като слезе от коня, му предложи ръка за поздрав. — Щастлив съм да ви приветствам в Шотландия, милорд — пресилената усмивка на младежа накара Селек да се замисли дали някой от останалите не го е посрещнал студено. Може би това бе копелето на Елъсдър. Но после му хрумна, че той изобщо не е искал някой да го посреща в Шотландия. Ако зависеше от него, по-скоро искаше да се върне у дома в Англия.

Яйън прие с готовност ръката на Селек. От пръв поглед му хареса откритото, честно лице, макар че не бързаше да се довери, докато не опознае човека по-добре.

— Чест е за Дейлиъс да ви предложи своето гостоприемство. Ще вечеряте ли с нас?

— Не можем. Обещах на майката на девойчето да се върнем преди здрачаване. А и не искаме да ви се натрапваме, макар че една лека закуска след пътуването няма да ни се отрази зле.

Яйън погледна кастелана, който внимателно ги наблюдаваше от разстояние, и последният се забърза към замъка, за да разпореди приготвянето на храна за посетителите.

Тогава Яйън отправи поглед към младите мъже зад Селек, които скочиха от седлата. Не можеше да се обърка — това бяха синовете му. Докато ги поздравяваше, той прецени, че са горе-долу на негова възраст. Прямите им очи издаваха честност като тази на баща им. Без да ги изпуска от поглед, той усети, че Тавис се приближава до момичето, за да му помогне да слезе. Гледаше я като замаян и Яйън вече знаеше, че предположението му е правилно — той е бил един от кандидатите, на които ръката й е била отказана. Чудеше се дали тя самата не е взела това решение, макар че сега изглеждаше щастлива от срещата със заварения му брат.

Първата му мисъл за Сесил Лодъринг бе, че е жалко една толкова дребна девойка, която очевидно не може да ражда синове, да бъде надарена с толкова хубост. После негласно съжали мъжа, който би дръзнал да я опозори, защото баща й щеше да го разкъса на парчета. Яйън не беше дребен на ръст, но, боже мой, Селек от Саяран бе едър като мамут.

Когато той подкани с жест дъщеря си да се приближи и да го поздрави, Яйън си спомни казаното от Донкад, докато стояха на крепостта и наблюдаваха приближаването им. Този човек си търсеше зет от благородно потекло, но видът на момичето не можеше да накара Яйън да си промени мнението. Тя беше хубава, дори красавица, но далеч нямаше елегантното излъчване на жената, която той си представяше като своя съпруга. Изражението й бе малко остро и чертите на дребното й лице оживяваха, когато се усмихваше. Това бе топла красота, лишена от хладната изтънченост на Едра Байърхем. На друг тази разлика би се сторила пленителна. Но не и на него.

Той се усмихна вяло в отговор, поздрави я учтиво и се обърна отново към баща й и братята й. Интересуваше се от хората, които ще му бъдат съседи и ще застанат зад гърба му при евентуална заплаха. Макар че не можеше да си представи тази заплаха в лицето на англичаните. За бога, та той самият беше англичанин!

На Сесил дори не й хрумваше да се замисли за женитба с този човек, колкото и да настоява баща й. Нито пък се опасяваше, че някой ще се опита да я застави. Майка й нямаше да го позволи — или поне Сесил си мислеше, че не би го направила. Но досега не бе виждала толкова красив мъж. В противовес на русите коси на нейния род, той бе тъмен — очите му бяха черни като къдрите, които се спускаха по врата му. Всяка черта у него — от силната ъгловата челюст до силните мускули, които се очертаваха под вълнения панталон, издаваше сила.

И макар външността му да се отличаваше от тази на братята й, по ръст той не им отстъпваше. Бе висок почти колкото баща й и имаше широки рамене. Хвана се, че наблюдава очертаващите се под ризата форми на тялото му, докато ги отвеждаше към кулата. А също усети раздразнение от това, че той така бързо забрави за нея, след като я поздрави.

Едничката й утеха бе, че Тавис й отделяше цялото си внимание, а пък и тя не искаше другият мъж да се заглежда повече по нея. Или поне не толкова, че да се присъедини към неизбистрените планове на Селек за съюзническо между двата рода — нещо, което майка й категорично забрани.

Селек едва погледна обзавеждането на вътрешната зала, докато домакините им ги отведоха в кулата, където върху масивната дървена маса им бе сервирана бира. Залата много наподобяваше тази в Саяран, бе хубава и удобна дотолкова, доколкото позволяваха студените камъни и непрестанното течение. Но стените бяха затоплени от картини и гоблени, макар че в голямата камина не гореше огън. Ако тук живееха жени, огънят щеше да е запален. На тях, изглежда, винаги им беше студено, дори и ако вече грее пролетното слънце.

Това му напомни, че искаше двата рода да се свържат. Още не се бе отказал, но го стъписа гневът, който можеше да се долови у младия мъж, наследил Дейлиъс. Тази ярост сякаш нямаше определен обект и като че ли не намираше почти никакъв израз, докато Гилъкрист спокойно обсъждаше с гостите плановете си за реколтата и защитата на имението. За друг тя би останала незабелязана, но Селек не можа да се излъже. Животът с тъща му в продължение на почти петнадесет години и нейната дарба го научиха да познава хората. Джорсъл също разви способности като неговите, но свръхестественият дар на Кайрийн бе намерил най-голямо проявление у Сесил. Той рязко се обърна към нея и видя, че тя се е вторачила напрегнато и объркано в Яйън Гилъкрист.

Без предисловия Селек попита:

— Като се има предвид възпитанието ви, смятате ли, че можете спокойно да нападате и плячкосвате сред англичаните?

При този въпрос в очите на Яйън пламна гняв, но бързо се уталожи. От устата на съседа му тези думи звучаха доста смислено, пък и ако той самият не успееше да преодолее миналото си, кой друг ще го стори вместо него? И все пак не можа да сдържи горчивата си усмивка, когато отговори:

— Предполагам, че това зависи от англичанина. Някои все още чувстват известна преданост към този, който до скоро бе наследник на Джофри Линдел. Моят… втори баща се радва на голяма почит сред хората на Северна Англия. Но има и хора, които завиждат на богатствата на Линдел — те щяха да са негова собственост сега, ако съдбата и майка му не му бяха изменили.

— Да разбирам ли, че ще ви е трудно да се изправите срещу тях, ако ви нападнат?

Яйън знаеше, че не става дума за смелост или способност.

— Трудно — да — призна той, — но не и невъзможно. Не и ако са пред портите ми с извадено оръжие. Ще защитавам своята собственост срещу всеки похитител — без да погледне Тавис, знаеше, че и той си мисли същите неща. Независимо от твърденията на вуйчо си, блясъкът на голата алчност в очите на заварения му брат не можа да му убегне. Вероятно Тавис няма да предприеме нищо, за да удовлетвори тази жажда. Но можеше да дойде момент, когато ще предяви претенции към това, което някога е смятал за свое. Яйън не беше неподготвен за такъв случай.

Селек погледна Донкад и внезапно смени темата:

— Ерън е тръгнал на юг. До една седмица го очакваме да пристигне в Саяран — той се обърна към Яйън. — Без съмнение, ще посети и вас.

Яйън наблюдаваше вуйчо си и разбра, че новината не е изненада за него.

Донкад забеляза погледа му и леко се изчерви.

— Да, вече чухме за това.

— И ще дойде тук? — Яйън каза това със спокоен глас, който не издаваше раздразнението му. Вуйчо му скоро щеше да разбере, че той сам си е господар. Само се надяваше дотогава да не им се наложи да разменят удари.

— Ами да — призна Донкад неловко.

— И защо не ми се довери, вуйчо? Не знаеше как ще реагирам… или може би е нещо по-важно?

Донкад се намръщи.

— Не бих те заподозрял в предателство, нито пък в неспособност да се владееш. Но реших да изчакам, докато намеря подходящ начин да ти поднеса новината.

Селек се размърда притеснено. Не искаше да става свидетел на спречкване между двамата.

Неочаквано Яйън усети, че устните му се разтягат в усмивка.

— Чак толкова особен ли ти се виждам, вуйчо?

Донкад се отпусна и сви рамене, без да се извини:

— По-скоро — не те познавам добре. А и да си кажа право, дори и аз самият не знам чия страна да заема в борбата между Ерън и Мари дьо Гиз.

— Борба?

— Овдовялата кралица на Джеймс ще се сдобие с регентските права при първа възможност. А Ерън се страхува, че това ще стане за негова сметка.

— И така ли трябва да стане? — Яйън си спомни това, което беше чул за малодушието на Ерън по време на битка и презрителното отношение на шотландските благородници към неговото управление.

Донкад поклати глава.

— Не знам. Моля се, Господ да ми каже.

— Човек или е годен да управлява, или не е — отбеляза Тавис.

Яйън го погледна изненадано. Тавис бе стоял мълчаливо и му се стори, че не е следил разговора. За момент погледът му стигна и по-далеч и се спря на дребното момиче от Саяран. Тя го гледаше и в очите й се четеше такава смущаваща мъдрост, сякаш надничаше в душата му. Той й се усмихна престорено любезно и погледът му се върна към Тавис, но, неизвестно защо, вниманието му продължаваше да е насочено към нея.

— Не е чак толкова лесно — отвърна Селек. — Аз споделям мнението ти, Донкад. Не е лесно да прецениш кое е най-добре за Шотландия в този момент. Ерън е глупак и страхливец — с това съм съгласен — след като Донкад се доверяваше на племенника си, възпитан в Англия, тогава и той можеше да стори същото и затова говореше открито. — Но ако Мари дьо Гиз вземе регентството, тогава ни очакват много кръвопролития в името на религията.

Яйън го погледна смаяно.

— Реформатори ли сте?

— Не. Семейството ми е вярно на Рим, но аз поне не понасям миризмата на пърлено месо. А е достатъчно съвсем слабо съживяване на френското влияние и власт, за да се раздухат пламъците на пожара срещу църквата.

— Но в ръцете на Франция е сигурността на нашата малка Мери — Беринхард за първи път се включи в разговора. — В лицето на Мери е защитено бъдещето на Шотландия.

— Да — съгласи се Донкад с тежест, — и това е най-същественият проблем. Мери трябва да бъде пазена, Франция има сили за това, но възцари ли се властта й върху нас, Бог да е на помощ на еретиците.

— Това ще предизвика ли разделение на Шотландия?

— Разделение? — Донкад отвърна на въпросителния поглед на Емълрик. — Не, но със сигурност ще я нарани.

Разговорът замря, когато влезе прислугата и поднесе студено месо, прясно изпечен хляб и захаросани плодове. След малко Донкад зададе въпрос за пътуването на Реймънд в Германия.

Яйън много се изненада, като разбра, че на синовете на Селек им се налага да пътуват толкова много, за да си намерят съпруги.

— Не се ли намират подходящи шотландски жени?

— Намират се. Но много от тях смятат, че ние не сме подходящи. Майка им е шотландка, но синовете ми не са от благородно потекло. И макар да имам богатство и титла, те съвсем не са достатъчни.

Селек осъзна, че току-що е дал на новия си съсед повод да отхвърли дъщеря му като евентуална годеница, и се подразни. И все пак човекът срещу него беше виконт — титла, от чиято висота спокойно можеше да пренебрегне титлите на жена си. И Джорсъл бе толкова категорично против, че до това едва ли би се стигнало. А пък и ако Сесил продължи да упорства по отношение на Рейнард, той щеше да е безсилен пред нея и майка й.

— Колко сина имате?

— Живи са четирима. Най-възрастният е Беринхард — той кимна към него. — Вторият, Уорън, загина при Солуей Мое. Одулф, който е трети, умря при Пинки Клъф. Следват Конрад и Реймънд. Емълрик е най-младият. А Сесил — добави той с усмивка — е наша дъщеря и е най-покорното от всичките ни деца.

Яйън отново погледна момичето и се изненада от нахалната усмивка, с която тя отвърна на баща си. Когато разбра, че думите за нейното покорство са само една шега, той също се усмихна неохотно, защото по лицето й личеше, че е дяволски палава. Добре, че не му е хрумнало да я иска за жена. Само това липсваше в и без това объркания му живот.

Като се нахраниха, разговорът се завъртя около дворцовите клюки. Донкад имаше много за разправяне, макар че го поднасяше с най-голяма дискретност. В крайна сметка, сред тях имаше момиче. Едва когато тръгнаха да изпращат гостите си, отново заговориха за Ерън.

— Ще е добре за вас, милорд, да се запознаете с Ерън в приятелски настроена компания.

Яйън го погледна строго.

— И защо?

— Той със сигурност ще се опита да ви манипулира в своя полза по отношение на регентството. Досега не сте имали никаква възможност да го опознаете. Ако дойдете в Саяран по време на посещението му, ще можете да обмислите реакцията си.

Яйън се успокои и кимна.

— Такава възможност не е изключена, макар че вуйчо ми го познава от толкова време и още не е наясно със себе си. Не знам дали аз ще се справя по-бързо. А длъжни ли сме да избираме, в крайна сметка? — вече бяха в двора и Яйън се спря с лице към госта си. — Изглежда, този проблем ще предизвика противопоставяне на силите.

— Не. Но предпочитанията ви могат да повлияят на целия ви по-нататъшен живот, зависи кой ще е регент и дали смята, че сте му предан. Много от нас все още ходят по въже и се пазят да не паднат нито от едната, нито от другата страна.

Сесил едва бе успяла да обърне внимание на разговора, когато Тавис я попита:

— Как ви се струва брат ми?

Тя погледна Яйън Гилъкрист. Знаеше, че Тавис най-малко искаше да чуе колко е прехласната от физическата му красота. Дори подозираше, че Тавис не иска да чуе нищо похвално за новия господар. Той бе молил ръката й преди време и му беше отказано. Не че бе незаконороден. Човекът, от когото Селек най-много се възхищаваше и когото бе последвал от Германия до тук, имаше същия произход. Но Гевин Макамлейд сам се справяше с трудностите в живота си и успя да си спечели богатство и титли, достатъчни за дузина мъже. А Тавис не правеше нищо друго, освен да се държи за пеша на баща си и да чака наготово онова, за което не бе положил никакви усилия.

Но макар че му липсваше всякаква инициативност, Сесил го харесваше и не искаше да му причини болка. Затова отговори предпазливо:

— Смятам, че още е рано да го преценявам. Не ми харесва това, че е разрушил Коар.

— Но това беше необходимо — тя се изненада от готовността на Тавис да защити този, който му бе отнел и последната надежда да стане наследник. — Иначе Яйън трябваше да влиза в сражение с всяка крепост, независимо че всички по право му принадлежат.

— Тогава — каза Сесил разумно — нямам достатъчно основания да го осъждам. Не знам какво да мисля за него, Тавис, освен че очите му са тъжни — и гневни. Но тя не искаше да говори за това, тъй като не знаеше нито източника, нито обекта на тази ярост. Ако можеше само да говори с него, тя несъмнено щеше да разбере. Но, както баба си, не се интересуваше от това, което не я засягаше. Много пъти й се бе случвало да узнава неща, от които я болеше.

— Мислиш ли, че продължава да е верен на Англия? — Тавис знаеше за дарбата й, макар че никога не бяха говорили за това.

— Не знам нищо, Тавис — отговори тя простичко. Очите й внезапно се срещнаха с тези на Яйън, който случайно погледна в нейна посока. Тя се изчерви, надяваше се да не е усетил, че го обсъждат. Но когато проницателният му взор се спря на мъжа до нея, разбра, че знае всичко. Е, не бяха казали нищо нередно. Вероятно той не се изненадваше от това, че е и още дълго време ще бъде обект на любопитство.

Качиха се на конете. Суматохата при сбогуването й позволи да прикрие притеснението си. Но докато излизаха през сводестите порти, тя хвърли поглед назад и видя, че Яйън Гилъкрист все още я гледа. И сега болката, гневът и объркването в очите му бяха съвсем ясно изразени.

А Яйън беше потресен от съчувствието, което успя за миг да прочете по лицето й. Това просто го вбеси. От къде на къде някаква си шотландка ще си позволи да го съжалява! След Едра Байърхем не го беше грижа за нито една жена. Още по-малко пък за тази. Надяваше се, че вуйчо му бърка и Селек Лодъринг няма да поиска брак помежду им. Но дори и да не беше така, Яйън щеше да направи всичко възможно да избегне подобно нещо. Не би отказал директно, ако имаше начин, но ако нямаше, не би се двоумил да го направи.