Сюзън Танер
Сърце в изгнание (17)

Глава 16

Елспът потръпна, когато бледозелените очи се вторачиха в нея. Свещеникът сякаш виждаше в утробата й детето, заченато в грях.

— Искам да видя Тавис Гилъкрист — повтори отец Ейндриъс нетърпеливо. Чудеше се дали младата жена няма замъглен разсъдък. Адресът поне беше сигурен.

Елспът бързо отстъпи от вратата и го пусна. Посочи му една резбована пейка в коридора.

— Почакайте тук, отче. Сега ще извикам Тавис… господаря Гилъкрист.

Отецът се намръщи. Подобна фамилиарност от страна на младата прислужница беше показателна за нравите в този дом. Молеше се Господ да му прости, че се занимава с такива хора, но знаеше, че в борбата срещу злото винаги са участвали и грешници. Може би в това имаше някаква свещена ирония — дяволът да бъде сразен от собствените си слуги. Това го успокои.

— Отче? — в другия край на коридора стоеше Тавис.

Човекът с расото бавно се надигна и го погледна.

— Аз съм отец Ейндриъс — той се огледа, за да се увери, че са сами. — Праща ме Дънмар. Може ли да поговорим?

Сърцето на Тавис щеше да изхвръкне. Чудеше се що за странни съучастници си е избрал Дънмар. Свещеник? Но това нямаше значение. Беше се забърквал и с по-особени хора. А и на кого можеше да се разчита повече, ако не на един божи служител?

Тавис кимна и отецът го последва в малка гостна. Дръпна връвта на звънеца и седна на масата. Без да чака покана, отчето стори същото. Лицата и на двамата бяха безизразни.

Ейндриъс не очакваше Гилъкрист да е толкова млад. Гладкото му лице издаваше дори неопитност. Но какво ли можеше да знае един проповедник за организацията на заговора? Може би с възрастта човек престава да бъде решителен. Дънмар също беше млад, но изглеждаше много по-суров от Тавис Гилъкрист.

Като видя, че един от съучастниците му ще е свещеник, Тавис започна да си мисли, че Дънмар се шегува с него. Дори и да загуби живота си, някой със сигурност щеше да се погрижи за душата му.

Елспът се отзова тихо на позвъняването.

— Да, сър — рече тя като всяка примерна прислужница. Тонът й с нищо не издаваше, че допреди няколко часа е споделяла леглото му.

— Донеси ни вино, Елспът. Нещо за хапване? — той повдигна вежди и погледна отеца, който кимна отрицателно. Тавис отново се обърна към нея. — Само вино — милата му усмивка намекна за отношенията им.

Докато дойде виното, двамата разговаряха за дреболии. Когато прислужницата си тръгна, Тавис й подвикна нежно:

— Вратата, Елспът — тя покорно я затвори след себе си.

Без да говори повече, Тавис погледна свещеника в очакване.

— Дънмар смята, че хората, предани някому, са най-лесният начин да се доберем до този човек — започна отецът отдалече. — А Ерън, въпреки цялата си глупост, все още може да разчита на доста поддръжници.

— Моето злато няма да стигне, за да променя убежденията, на когото и да е — Тавис се усмихна горчиво.

— Ааа — провлече отецът, — ние нямаме интерес да променяме убеждения. Просто ще променим съдбата на тези хора, като направим така, че да загубят състоянието си. Тези, които са паднали ниско, не могат да повдигат други.

— А Ерън се крепи на раменете на мнозина, макар че не го заслужава — Тавис прояви дързост, като открито поруга Ерън в присъствието на човек, когото познаваше само от няколко минути. Но ако искаха да успеят, трябваше да си имат доверие. Щом Дънмар го е изпратил, значи можеше да му вярва.

— Но ние знаем някои неща само за малцина от тях. Ако успеем да убедим Ерън, че най-доверените му хора заговорничат срещу него, той вече няма да е сигурен и ще оттегли от тях покровителството си — отец Ейндриъс се вгледа в лицето му, но не забеляза нищо. Може би не беше чак толкова неопитен, колкото му се стори.

— Но така няма скоро да се доберем до регентския пост — Тавис очакваше, че ще действат бързо и решително, макар и сам да не знаеше как.

— Само така можем да спасим главите си — каза отецът, макар че с радост щеше да се жертва в името на правата вяра.

— Вие знаете ли имената на тези хора? — попита Тавис накрая.

— Знам само тези, предназначени за вас.

Тавис вкопчи пръсти в бокала, но бързо се овладя.

— Нима Дънмар се съмнява в мен?

Отец Ейндриъс се опита да се усмихне окуражително, но не знаеше как да го стори — лицето му сякаш беше схванато.

— Дънмар е предпазлив и смята, че всеки от участниците трябва да знае толкова, колкото му е нужно, без да застрашава живота на останалите. От това зависи и вашата сигурност, и тази на съратниците ви. Те няма да знаят нищо за вас, както и вие за тях.

— И колко са другите?

Отецът сви рамене.

— И аз самият не знам. Но сме достатъчно, за да успеем. Всеки ще разполага с имената на тези, срещу които ще работи.

Тавис пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— И кои са тези, чиито престиж трябва да ороня?

Отец Ейндриъс втренчи очи в него и тихо отговори:

— Селек Лодъринг и… Яйън Гилъкрист.

Дълбоко разочарован, Тавис отвърна спокойно:

— Не.

Свещеникът се намръщи. Дънмар го увери, че в целия християнски свят няма да се намери човек, който с по-голяма готовност да се изправи срещу Яйън Гилъкрист.

— Не? — попита той, сякаш не беше чул добре.

— Кажете на Дънмар, че може да ми даде каквито иска други имена, но не Лодъринг и не Яйън.

 

 

Дънмар беше много ядосан, когато научи за това. Избълва куп ругатни, някои от които отецът дори не беше чувал.

— Този глупав младок! — каза накрая Дънмар разочаровано. Беше му трудно да си прости, че така се е заблудил по отношение на него. — Ще ни предаде ли?

Свещеникът сви рамене.

— Каза, че няма, но отказва да работи срещу тези хора. Опитах се да го убедя, че това няма да им навреди — животът им ще остане в безопасност.

Дънмар мрачно се усмихна. Едно богатство понякога можеше да значи всичко. Той познаваше хора, посегнали на живота си, след като са проиграли огромни суми.

— Да се опитам ли да му дам други имена? — наруши отецът мълчанието.

— Не — Дънмар млъкна и се замисли. Тавис Гилъкрист не общуваше с много хора, макар че баща му направи всичко възможно, за да го приемат в по-широки среди. — Той не може да повлияе на другите. Не можем да го използваме за всякаква работа. Не ми трябва повече. Много жалко.

Отец Ейндриъс се прокашля.

— Няма ли да е по-разумно, ако го обвържем по някакъв начин, за да си държи езика?

Дънмар замислено погали брадичката си.

— Вероятно сте прав, но трябва да го обмисля. След като знам колко е заблуден по отношение на семейството си, не мога да му вярвам много.

След няколко минути отецът си тръгна и Дънмар отиде да се приготви за срещата си с Ерън. Регентът го считаше за един от най-доверените си хора, защото Дънмар му даваше сведения за деянията на Мари дьо Гиз. Не знаеше, че двамата с дьо Гиз прекарват часове заедно, докато измислят какво точно да му се каже. Тези тривиални истории, подправени с някои по-значими подробности, бяха за Ерън достатъчно доказателство за предаността на Дънмар.

Лордът се облече пищно, както обикновено, но не натруфено. Не смяташе, че е разумно да бъде по-шарен от петел, а и Ерън не представляваше голямо предизвикателство. Избра тъмносиньо френско елече от фина материя с много елегантна кройка. Тесните гладки панталони очертаха мускулестите му крака. На главата си постави кепе от същия тъмносин цвят и то почти се сля с черната му коса.

Щом се облече, той уверено се запъти към препълнената чакалня на Ерън и само минути след като даде името са на главния прислужник, влезе в приемната зала, за да сподели компанията на малцината избраници. Някои от хората, които чакаха от часове, го изгледаха завистливо.

През цялото време мислеше трескаво. След като опитът му да унищожи Яйън Гилъкрист чрез заварения брат не сполучи, вече нямаше намерение да възлага това на никого. Замисляше как да го подтикне тайно да се завърне в Англия. Само трябваше да покаже на другите колко е подозрително това прибързано заминаване. Когато се поклони на Ерън, планът вече беше в главата му — беше много простичък и това го накара да се усмихне.

— Ваша светлост! — поздрави той спокойно. Ерън, както винаги, бе облечен с всички цветове на дъгата, но си оставаше безличен. Освен стенописите и фрезованите стени, в помещението нямаше нищо от характерните за монарсите и регентите пищни архитектурни орнаменти. Дънмар често се чудеше дали това не е плод на реформистките убеждения на Ерън, които сигурно не му бяха чужди, въпреки че се отрече от тях.

— Дънмар, ти винаги си добре дошъл — усмихна се мило, но очите му гледаха студено, както винаги. Ерън му се доверяваше, но не държеше особено на него. Може би защото така бързо предаде бившата кралица, която сякаш му вярваше безрезервно. Във възгледите на регента имаше известен идеализъм и той никога не се опита да го потисне. Би направил всичко за доброто на Шотландия, но не се считаше длъжен да уважава помощниците си.

Той се разположи на едно кресло с мека тапицерия и подкани Дънмар да стори същото. Разговаряха надълго и нашироко и Дънмар му съобщи всички глупости, които обяви за последните си разкрития около Мари дьо Гиз.

— Вече знам всичко това и не намирам нищо радостно в него.

Дънмар замръзна. Не бе трудно да отгатне, че след като не е казал нищо важно, то регентът е чул добра новина за Мари дьо Гиз и това е развалило настроението му. Знаеше, че не е нужно да задава въпроси.

— Разбрах, че д’Есе е стъпил на родна земя тази сутрин.

Най-сетне френската флота беше тук! Дънмар внимаваше да не издаде огромната си радост. Знаеше, че и Мари дьо Гиз, и Ерън са чули новината почти по едно време и сега нейните довереници ликуват.

— Нима Съветът на лордовете е дал разрешение за брак?

— Смятам, че това е само една формалност. Ако им се дадат гаранции, че суверенитетът на Шотландия ще бъде зачитан, те ще сгодят Мери и Франсис.

Дънмар почти се ядоса от мрачното му изражение. Знаеше, че ако Ерън се откаже от годежа между Мери и сина си, ще получи едно френско херцогство. Но това не можеше да се сравни със загубата на цяло кралство.

— Нима подобни гаранции могат да имат тежест?

Ерън вдигна глава и Дънмар за първи път съзря благородство в поведението му.

— Шотландия никога няма да бъде пионка в ръцете на Франция. Дори и ако за това трябва да се лее кръв.

— Да — Дънмар не пропусна добрия шанс, — но трябва да внимаваме, защото нашите врагове ни поставят клопки както във Франция, така и в… Англия.

Очите на Ерън светнаха подозрително.

— Да не би злото да се е вдигнало насреща ни?

— Още не мога да кажа със сигурност. Но дочух някои неща.

— Ти вече знаеш нещо — провокира го Ерън.

— Много малко. Разбрах, че съдбата отдавна е свързала тясно Съмърсет и Джофри Линдел.

— Линдел? — докато се опитваше да се сети за кого става дума, Ерън се помъчи да скрие смущението си при споменаването на Съмърсет. Споменът за безславното поражение, което регентът на Англия му нанесе, все още го измъчваше.

— Сър Джофри Линдел — англичанинът, който отвлече Ан Донкад. Яйън Гилъкрист го е смятал за свой баща цели двадесет години.

— Смяташ, че Гилъкрист и Съмърсет са заговорници? — Ерън се напъваше да си спомни младежа, който се ожени за дъщерята на Лодъринг. — Мисля, че той е прекалено зает с възвръщането на наследството си.

— И това му дава възможност да пътува из цяла Шотландия. Ако е наблюдателен, няма да му е трудно да забележи къде са слабостите ни.

Ерън се размърда неловко. Дали не беше прибързал с преценката си? В крайна сметка Гилъкрист е отгледан като англичанин.

— Мога да го разпитам — каза той накрая.

— Това няма да помогне. По-добре е да го държим под наблюдение. Нека му предоставим възможност да покаже пристрастията си. Съмърсет е готов да плати богато на човека, който му занесе новината, че френската флота е вече тук.

— Но Гилъкрист няма да стигне крайбрежието.

— И това може да стане — отвърна Дънмар, — ако го призовем да съпроводи младия Лодъринг до Франция заедно с Мери.

— И какво ще стане, ако той просто се подчини?

— Без да изпрати веднага човек към Англия? — Дънмар сви рамене. — Тогава ще се окаже, че слуховете са неверни и на Гилъкрист може да се разчита. Все пак не е зле да се провери.

— Да — каза Ерън замислено. — По-добре е да сме сигурни.

Дънмар се опитваше да се държи с подобаваща сериозност. Колко лесно се нареждаха нещата.

 

 

Тавис се мяташе в леглото и Елспът, която спеше до него, измърмори сънено. Какво да прави сега? Успехът на Дънмар можеше да съсипе Яйън и дори да го отпратят обратно в Англия. Нима това ще е толкова лошо? Щеше да наследи цялото състояние на баща си.

Но нима Яйън заслужаваше този позор? Кой е виновен, че повикаха брат му да получи всичко, което Тавис считаше за свое? Не беше Яйън. Нито пък той. Виновни бяха хора и събития, разиграли се прекалено отдавна. И нищо не можеше да се промени. Нито тогава, нито сега.

Но мисълта, че синът му заслужава повече от подаянията на този и онзи и че с аферата около кралицата може да спечели много, не му даваше мира. Той отново се сети, че майката на детето е само прислужница. Може би това беше съдба и синът, както и бащата преди него, не можеха да я променят.

Въпреки това Тавис не съжаляваше, че Елспът Лийтън ще му роди дете. Тя беше единственият човек, който го дари с нежност. Без да успее да си отговори на въпросите, той я придърпа към себе си и се опита да заспи.