Сюзън Танер
Сърце в изгнание (26)

Глава 25

— Брат ми не е предател — Тавис се чудеше за кой път повтаря тези думи, а те сякаш нямаха никакъв ефект върху човека срещу него. Гледаше с такъв гняв декорираните стени в личната му приемна и не смееше да обърне очи към регента на Шотландия от страх да не издаде чувствата си.

Ерън го изгледа продължително, докато Тавис не се принуди да срещне погледа му.

— Може и да не е — в треперливия му глас се долавяше лека заплашителност. — Но той шотландец ли е или англичанин?

— Домът му и всичките му богатства са тук. Той се ожени за момичето от Саяран, а тя е шотландка — и това сигурно го повтаряше за стотен път.

Тази среща се оказа много по-изнервяща, отколкото предвиждаше. Сега много му се искаше Емълрик да бе изчакал само още един ден до срещата с регента. Ерън даде ясно да се разбере, че не одобрява поведението му. Смяташе, че когато на човек му е възложен дълг, трябва да се изпълни. Също беше ясно, че Дънмар вече му е внушил някои подозрения. И това положително бе станало през последните няколко дни, докато Тавис и Емълрик са чакали. Може би точно това дразнеше Тавис най-много.

Ерън се облегна назад. Клеветите на Дънмар не излизаха от главата му. Но Тавис Гилъкрист щеше само да се облагодетелства, ако Яйън бъде обявен за предател и именията му се конфискуват. Именно това го накара да го приеме. Ерън притежаваше писмено завещание от Елъсдър Гилъкрист и Тавис бе упоменат като единствен наследник. Младежът не можеше да наследи никаква титла, но Елъсдър бе помолил тя да му бъде дадена от короната.

— Ако предположим — започна Ерън бавно, — че той е предан на Шотландия, защо е рискувал всичко заради един англичанин?

— Мисля, ваша светлост, че той не е осъзнал риска, а само необходимостта. Джофри Линдел го е отгледал като същински син. Само до преди месеци Яйън е вярвал, че му е син. Кой от нас е способен да обърне гръб на човека, който смята за свой баща? — Тавис вече чувстваше умора и надеждата му постепенно умираше. В продължение на цял час безуспешно се опитваше да убеди Ерън, че Яйън е верен на новата си родина. Единственото, което се надяваше да постигне, бе да убеди регента да не предприема нищо, докато Яйън не се върне. Само ако това не успее, щеше открито да атакува Дънмар и плановете му да подпомогне Мари дьо Гиз в борбата й за регентството. И с това щеше да подпише смъртната си присъда.

— И вие смятате, че трябва да се доверя на този човек? Гилъкрист е видял френската флота в Дъмбартън и може да издаде както предохранителните мерки, така и маршрута до Франция. Той е събрал тези сведения и веднага се е върнал в Англия. Как ще ме накарате да повярвам, че няма да ги каже на някого?

— Ваша светлост, готов съм да отговарям с живота си.

Ерън се усмихна вяло.

— Сър, вероятно правите точно това.

— Значи ще изчакате да се върне? — Тавис се възползва от случая, макар да знаеше, че рискува да разгневи регента с упоритостта си.

Ерън потропа с пръсти по полираната маса с инкрустирани скъпоценни камъни, огледа Тавис изпитателно и кимна.

— Да, ще почакам. Две седмици. Ако дотогава и двамата не се появите пред мен, и Господ няма да ви помогне.

Докато излизаше от кабинета, Тавис усети, че го облива пот. И това не се дължеше на атлазеното елече и ризата с жабо. Имаше само две седмици, за да намери Яйън и да го върне в Шотландия. А през това време Дънмар щеше да наговори на регента още какво ли не. А това нямаше да е за добро на никого.

Сърцето на Яйън блъскаше лудо, докато той стоеше в сумрака на дългия коридор и чакаше виното, примесено с опиати, да подейства на пазачите, разположени пред покоите на Едуард Сеймур, дук Съмърсет и покровител на всички владения на Негово кралско величество. Досега всичко беше лесно, или поне не прекалено трудно. Влезе в града доста късно, но никой не се усъмни в него. Пищното облекло и небрежното поведение му придаваха вид на един от многото благородници, от които гъмжаха улиците на Лондон.

На нито един от охраняваните входове не го провериха. Всичките му хора, с изключение на един, бяха настанени извън двореца и с тази нищожна охрана той явно не представляваше заплаха, за когото и да е. Очарованието и парите убедиха младата прислужница да отнесе бутилка вино на стражите. Обясни й, че им е задължен с нещо. Знаеше, че в това няма нищо странно. Обикновено стражите даваха парите си за малко вино или бира, с които да утолят жаждата през дългото будуване през нощта.

Докато Яйън разговаряше с момичето, Гейлън, който го съпровождаше, сложи приспивателно във виното. В този късен час, когато прислужницата вече спеше отдавна, Гейлън пазеше стълбището към мрачния коридор.

Когато най-сетне и вторият пазач заспа, Яйън тихо прекрачи изпружените му крака. Влезе в приемната и замръзна. Очакваше, че ще цари пълен мрак. Но вместо това един уморен чиновник спеше на писалището, положил глава върху скръстените си ръце. Той леко похъркваше върху смачканите книжа. До главата му трепкаше свещ.

С огромно съжаление Яйън извади ножа си и насочи дръжката към главата на нищо неподозиращия мъж. Знаеше, че не е достойно да се нанася такъв удар, но сега животът на сър Джофри беше в опасност и той бе готов дори да убие младежа, ако се наложи.

Все пак с облекчение забеляза, че след удара мястото бързо се поду и от него се процеди само една съвсем тънка струя кръв. Взе свещта и се отправи към спалнята на Съмърсет. Когато Яйън приближи леглото, светлината на свещта разсея мрака. Той запали свещите на масичката, затаи дъх и тихо отметна завесите на балдахина. После се отдалечи от леглото, без да каже нищо. Странно му беше, че не се гневи на английския регент. Ако беше вярно това, което му разправи Тавис, то Съмърсет бе само пионка на шотландския заговор.

— Ваша светлост! — гласът му тихо отекна в стаята.

Очите на Съмърсет се отвориха и отразиха светлината на свещите. За негова чест, той се събуди веднага и не се стресна от неочакваното посещение. Седна и дори по нощница успя да си придаде царствен вид. Огледа лицето на Яйън за малко, след което въздъхна и спусна крака от леглото. Яйън се чудеше дали го е познал.

Още първите думи на Съмърсет отговориха на въпроса му:

— Рискувате много, като се притичате на помощ на осиновителя си — Съмърсет говореше открито. Интригата не му беше присъща. Яйън почувства благодарност за това.

Той кимна. Знаеше, че е вярно. Наистина рискуваше много.

— Почувствах, че се налага, ваша светлост.

— И ако ви струва живота? — Съмърсет спокойно се пресегна за халата си.

— Пак бих сторил същото, независимо от последствията. Сър Джофри ме отгледа като истински баща, ваша светлост. Друг баща никога не съм имал.

— И той е готов да направи всичко за вас? — предизвика го Съмърсет.

Яйън усети недискретната уловка и се усмихна.

— Не точно всичко.

Регентът също му се усмихна. Да се грижи за държавните дела на Англия, докато принцът порасне, за да управлява, му се струваше неблагодарна задача. Знаеше, че не се радва на голяма популярност. Не го обичаха нито благородниците, на които не позволяваше да се възползват от поста му и да придобиват нови богатства, нито хората от народа, които го считаха за коравосърдечен грубиян. Но той не бе крал, а и нямаше желание да бъде. Все пак вярваше, че чувството му за хумор далеч надхвърля очакванията на околните. А също имаше и чувство за дълг към кралството. Не вярваше, че сър Джофри е предател, но сред придворните се носеха слухове, които най-сетне стигнаха и до неговите уши. И въпреки че не пренебрегна слуховете, както много му се искаше да направи, той не предприе нищо, за да накърни достойнството на благородника и само по задължение го настани в един от най-пищните апартаменти в Тауър.

Сега осиновеният син на Сър Джофри, обвинен като шотландската връзка на шпионската мрежа, стоеше пред него, готов да пледира за невинността на баща си. Съмърсет се вглеждаше в очите му и го преценяваше.

— Обвиняват го, че ви е предал тайните на Англия, а вие, от своя страна, сте ги издали на шотландците. Какво можете да кажете в негова защита?

Яйън се усмихна малко тъжно.

— Същото, което очаквате — дори и да е знаел някакви тайни, на мен не ми е казвал нищо. А и да го беше сторил, аз нямаше да се възползвам. Не мога да сплетнича за поражението нито на Англия, нито на Шотландия — изражението му, което досега бе гневно заради лъжите по негов адрес и по адрес на сър Джофри, леко се смекчи. — Въпреки че Англия вече не е земята, където мога да предявявам рождените си права, тя ми е прекалено скъпа. А и Шотландия, поради факта, че ми е родина, се радва на същата преданост от моя страна. Ще защитавам онова, което ми принадлежи — каза той ясно, — в това трябва да са сигурни всички. Но никога няма умишлено да направя нещо във вреда на това кралство.

Повече от всякога Съмърсет бе убеден, че е постъпил мъдро, като не е сторил нещо на сър Джофри. Думите на този младеж звучаха съвсем правдиво. Той скри мислите си и хвърли поглед към нещастния чиновник.

— Убихте ли го?

Яйън проследи погледа му.

— Не, ваша светлост. Утре сутринта само ще го боли глава.

— А стражата? — по устните на Съмърсет трепна усмивка. Този човек наистина изглеждаше решителен. Или отчаян.

— Ще ги боли глава и стомах — Яйън се усмихна. — Трябваше да откажат виното, щом ви охраняват — той най-сетне изпита облекчение. Ако Съмърсет наистина вярваше, че сър Джофри е предател, досега щеше да даде някакви признаци, че се тревожи.

— Ще бъдете глобен за деянието си, милорд. И глобата няма да бъде ниска — не биваше да остави благородниците да мислят, че могат да влизат при него, когато си поискат. А и стражите скоро ще разберат, че не са постъпили мъдро. Утре ще им се наложи да преминат през малко повече изпитания от болките след виното и приспивателното.

— Мисля, че парите ми няма да отидат на вятъра — отвърна Яйън, благодарен, че ще загуби само злато в това начинание.

Съмърсет потри чело. Наистина го бяха събудили по идиотско време.

— Веднага ще разпоредя да освободят сър Джофри.

Яйън го гледаше смаяно. Нима всичко беше толкова просто?

Регентът се разсмя, като видя лицето му.

— Мога да сторя две неща, милорд — да освободя Линдел или да ви затворя заедно с него. За да отхвърля обвиненията, ми беше нужно само вашето присъствие. Сега можете да си вървите или да се възползвате от гостоприемството на двореца — той дръпна шнура на звънеца и въздъхна при мисълта, че сега трябва да даде куп обяснения и заповеди.

За свое учудване, след броени минути Яйън се озова в един хубав кабинет, където след малко трябваше да дойде и сър Джофри. Усети, че от тази среща се страхува много повече, отколкото от срещата с майка си. Ан Донкад не можеше да отрече родството помежду им, независимо от болката, която й причини. Но сър Джофри не беше обвързан с него по този начин. Той можеше просто да му обърне гръб и да си отиде, сякаш никога не го е обичал като баща.

Вратата бавно се отвори. Яйън стана. Сърцето му биеше лудо. Когато за последен път се видяха, той охули този човек. Сега му се искаше да се е родил ням, но бе твърде късно.

Сър Джофри, на когото затворът не бе повлиял изобщо, освободи пажа, който го съпровождаше. Сивите очи бързо огледаха Яйън. Той се усмихна.

— Майка ти те е повикала, за да ми помогнеш?

— Да — каза Яйън с пресипнал глас. Не можеше да преодолее бариерата, която сам бе поставил пред себе си.

— Тогава трябва и на двама ви да благодаря за свободата си — мъжът разгледа Яйън с жаден поглед и от висотата на възрастта си видя молбата в тъмните му очи. Видя също гордостта и страха от собствената си реакция. Поклати глава и разпери ръце.

— Благодаря на Бога, че пак сме заедно… синко.

Яйън, който едва сдържа сълзите си, го прегърна силно.

— Татко…