Сюзън Танер
Сърце в изгнание (22)

Глава 21

В утрото, когато Яйън и Емълрик тръгнаха към Дъмбартън, Сесил отново се събуди разтревожена. Пак беше сънувала Яйън, но забрави всичко, щом отвори очи. Лежеше в дрезгавината на сивото утро, гледаше в отвъдното и се опитваше да си спомни образите от съня. Не можеше. Беше й останало само чувството.

Яйън се размърда и я придърпа към себе си, сякаш и насън осъзнаваше, че мислите й са с него. Когато силните ръце я обгърнаха нежно, Сесил се усмихна. Нямаше да съжалява, ако никога не реши да й рецитира сонети, защото не вярваше, че дворцовите страсти имат нещо общо с чувството помежду им. Той се грижеше за нея така, както би се грижил за себе си. Знаеше, че често си мисли за нея, защото очите му я търсеха и когато бяха сами и когато бяха долу при другите.

Освен това в телата им гореше страст, която не беше за пренебрегване. В този момент ръката му се плъзна нагоре и погали тежките й гърди. Не беше сигурна дали е буден или просто я търси в съня си, но гърлото й се сви. Тя потръпна и недокоснатите върхове на гръдта й набъбнаха. Чувстваше желание, а не студ. Но това беше единственото, което можеше да си позволи, ако не иска да го събуди.

— Ти не спиш — гласът му сякаш дойде от мислите й.

— Не. Мисля за заминаването ти — отвърна тя прямо. Новината за предстоящата раздяла не излезе от ума й от деня, в който я чу.

— Вуйчо ми ще те съпроводи до Дейлиъс и ще бъдеш в безопасност — той искаше да я успокои.

— Не ме е страх.

— Сигурно изпитваш облекчение и с нетърпение чакаш да отпътувам — ръката му нежно я погали.

Сесил се задъха.

— Ти си жив дявол, Яйън. Не ме дразни повече — ръката му отново се раздвижи и тя се обърна, за да му подаде цялата си гръд. След няколко седмици съвместен живот вече знаеше доста неща. Плъзна стройното си коляно между краката му и се усмихна, когато той я придърпа към себе си с въздишка.

Докато ръцете й галеха напрегнатите мускулести гърди, тя умишлено се отдаде на удоволствието от ласките му и не дотам прикритите му чувства. Вече усещаше, че печели битката. Не знаеше с какви призраци се бори, но предвкусваше победата, защото мислите му за миналото изчезваха, когато я докосваше. Вече не сдържаше чувствата си, когато страстта обземаше тялото му. Сесил направо се ужасяваше от мига, в който мислите му отлитаха далеч от нея. Страхуваше се, че докато плътта му се носи във висините на удоволствието, той едва се сдържа да не изкрещи нечие чуждо име. Но това започна да се случва все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем изчезна.

И макар че не спираше да се чуди коя беше другата, сега бе доволна, че той вече не се сеща за нея. Тя властваше над цялото му същество. Нейните устни издъхваха от желание и възторг под неговите. Искаше да целуне нейното лице, докато изливаше силата си в дълбините й. Когато зачене, наследникът му ще се роди от нейната утроба. Да, ще победи веднъж завинаги.

 

 

Не беше останал и половин час до заминаването. Яйън и Тавис седяха един срещу друг на тясната маса. Яйън го погледна и сбърчи вежди.

— Не знам колко дълго ще отсъствам от Шотландия. Може би седмици или месеци. Не мога да оставя всичко на произвола на съдбата през това време. Разчитам, че ще защитаваш сигурността на именията ми.

Тавис повдигна вежди и мрачно се усмихна:

— Шегуваш ли се, братко? По-добре натовари Донкад с тази задача. Аз мога само да се опитвам да ти взема именията.

— Няма да го сториш. Прекалено си благороден. Вуйчо също ще се справи добре, но ти си Гилъкрист. Освен това — Яйън леко се усмихна — не мисля, че си много алчен и затова ти оставям Уейтифелд.

— Подхвърляш ми домакинството на замъка като помия. Кой ти каза, че съм съгласен на това?

Яйън го погледна смаяно.

— Домакинство? Не, Тавис, нямам това предвид.

Тавис дълго време не каза нищо и се опита да съзре шегата в очите му, докато последните думи все още отекваха в ума му. Той всъщност твърдеше, че Уейтифелд е негов.

— Ти ми даваш Уейтифелд? И няма да ме облагаш с нищо? — не можеше да повярва.

— С нищо — съгласи се Яйън. — Ще те обвържа само с едно законно условие. Крепостта трябва да остане собственост на рода. Ако не оставиш поколение, тя отново преминава в мое владение или във владението на наследниците ми. В противен случай остава за наследниците ти и ти определяш как да се разпореждат с нея.

Тавис почувства, че вината се загнездва като студено острие в плътта му.

— Кога ти хрумна това?

— Какво значение има? — Тавис не отговори и Яйън сви рамене. — Не си спомням кога за първи път го помислих. Избрах Уейтифелд, когато видях богатствата там. Но ще си обременен с още едно задължение — трябва да защитаваш и Хегълий. Ти ще си по-близо до него.

— Можеше да ми дадеш Хегълий — каза Тавис провлечено.

Яйън го погледна учудено и се разсмя.

— Ако искаш, вземи него. Няма да оспорвам.

Тавис се усмихна против волята си.

— Не, няма да се откажа от Уейтифелд. Просто не го очаквах.

— Е, ако е само това, и аз не очаквах през последните месеци да ми се случат такива неща. Нито пък имах избор. Не съм избрал нито името, нито родината си, нито наследството — нито брат си. Думите останаха неизречени помежду им.

— Е, поне си избра съпруга — Тавис все още не можеше да се примири със загубата на Сесил.

— Да — отвърна Яйън бавно. — Наистина я избрах.

След няколко минути, когато се сбогуваше с нея в двора, той реши, че вече не съжалява за избора си. Тавис, Емълрик и Донкад дискретно заговориха за нещо свое, когато пое ръката на Сесил с нескрита любов.

— Вуйчо ще се грижи да си добре. И брат ми също.

Сесил се усмихна.

— Хубаво е, че наричаш Тавис така.

Яйън въздъхна.

— Нищо по-хубаво ли не си чувала, Сеси?

— Знам, че искаш да ме успокоиш, но няма нужда. Не се страхувам — тя повтори думите си от сутринта и се усмихна дяволито. — И ми харесва да ме наричаш Сеси.

— „Лудетина“ май повече ти приляга — промърмори той — или „изкусителка“ — слънцето светеше в сините й очи и той си помисли, че никога не е виждал по-красива светлина. Дори цветът на атлазената рокля бледнееше. Погледна квадратните очертания на деколтето и изпита болезнено желание да докосне плътта, избликнала отвън. Погали я по бузата и въздъхна. — Моля те, слушай тези, които се грижат за теб и ти мислят доброто. Няма да изреждам повече молби, защото ще ги пренебрегнеш.

Тя се засмя, учудена, че така добре я разбира.

— Не, Яйън, няма! По-скоро — поправи се тя, — ще се опитам да не ги пренебрегна.

— Не знам дали ще се забавя няколко седмици или няколко месеца — той повтори думите, които каза на Тавис. — Но ще съм по-спокоен за теб, ако обещаеш, че ще се вслушваш в мнението на Донкад за всичко.

— Ще се вслушвам — отвърна Сесил сериозно и повдигна устни за прощална целувка. Помисли си, че вслушването не е съвсем равнозначно на подчинение.

Когато Яйън и Емълрик се скриха от погледа й, се почувства изненадващо самотна. Донкад забеляза тъжно нацупените устни и дойде до нея. Вече бе свикнал да я вижда усмихната и сега не можеше да се примири с тъжното й лице.

— Поканата да пътува с кралицата е чест за Яйън.

— Ти не мислиш така — предизвика го тя. — Нито Яйън го приема по този начин.

Той я погледна изненадано.

— И той ти го каза?

— Не. Не иска да ме тревожи. Но не може да скрие чувствата си, колкото и да се опитва.

— Изглежда и аз не мога — промърмори Донкад и я хвана под лакътя, за да я отведе вътре.

— Не и когато се тревожиш за Яйън — каза тя тихо. — Какво те притеснява?

Донкад въздъхна.

— Не знам. Но това е твърде прибързано решение и не е съпроводено от никакви обяснения. Наистина, това е кралска чест и много придворни биха искали да им бъде оказана — той поклати глава. — Но в избора на Яйън има нещо нередно. Не мога да разбера защо, но се тревожа.

Тавис, който стоеше зад тях, усети, че вината заседна като буца в гърлото му — толкова голяма, че щеше да го задуши.

 

 

— Не — каза Елспът яростно. — Нищо не можеш да направиш. Ако помогнеш на Яйън Гилъкрист, ти си загубен — тя стигна до отсрещния край на стаята и се обърна с лице към него.

Той уморено потри чело, без да смее да я погледне. Спореше повече със себе си, отколкото с нея. Използваше я само за да чуе мислите си на глас. Но тя беше права. Дънмар бе твърде жесток и прекалено много искаше да навреди на Яйън, за да успее да го спре. Тавис не можеше да говори с Донкад, без да издаде своето участие в заговора. Не можеше да говори и с Ерън, без да накърни интересите не Мари дьо Гиз.

— Не мога да стоя със скръстени ръце — отвърна й той със същия тон. — Той ми е брат.

— Брат по баща — напомни му Елспът. Струваше й се, че се бори за самото си съществуване. Да, тя наистина го правеше заради детето и заради бъдещето си. Ако Тавис се изложи на опасност, надеждите й щяха да се разбият на пух и прах. — Интересуваш се от себе си много повече, отколкото от детето ни, Тавис. Моля те, не хвърляй всичко на вятъра.

— Значи ти искаш да стоя и да гледам как го съсипват, така ли? — той я погледна почти с омраза.

Тя се засегна.

— Не искам да му сториш зло, Тавис. Знам, че се отнесе много благородно с теб, но помисли дали усилията ти ще му помогнат наистина. Ако плановете на Дънмар успеят, ти ще влезеш във владение на всичко, което винаги ти е принадлежало. Ако се провалят, никой не може да те вини. Ти нямаш никакъв дял в това и сам си го казал на Дънмар. Името ти няма да бъде замесено.

— Дънмар е изпечен лъжец. Дори и да не успее, ще гледа да навреди колкото може повече. Какъв по-ужасен удар за Яйън, ако разбере, че собственият му брат е знаел за заговора и не е направил нищо, за да го спре? — Тавис не би понесъл разочарованието в погледа му. Откога мнението на Яйън значеше толкова много за него?

Елспът излезе от стаята и той дори не я забеляза. Това я раздразни още повече. Сега, когато вече знаеше, че ще се оженят, трябваше да се чувства щастлива. Но той явно бе готов да се откаже от всичко.

Вървейки така, тя едва не се блъсна в Сесил. Момичето се сепна и очите й блеснаха учудено. Елспът замръзна. Гледаше я така, сякаш знаеше какво мисли. Но това беше невъзможно, разбира се.

— Наред ли е всичко? — попита Сесил плахо. Враждебността и ревността, които жената изпитваше, я стреснаха. Дали е разбрала, че Тавис е искал ръката й преди време? Може би си мислеше, че още я обича. Сесил не знаеше какво да й каже.

— Да, милейди — отвърна Елспът сухо. — Всичко е наред — тя обърна гръб и тръгна по обратния път, без да попита дали господарката й се нуждае от нещо. Дори и само по нощница, Сесил Гилъкрист изглеждаше благородна и уверена. Елспът знаеше, че никога няма да има такова царствено излъчване, дори и ако се омъжи за Тавис и влезе във владение на всичките имения. Не, тя не можеше да бъде такава дама.

Сесил въздъхна, защото завистта и отчаянието се стопиха, когато прислужницата си отиде. Ако Тавис е решил да се ожени за нея, то в тази къща наистина всичко върви с главата надолу. Но това си е негов проблем, а не неин. Сега мислеше за Яйън и за празното легло, в което нямаше да може да заспи.

Тя обикаляше къщата и се опитваше да се измори. Сега искаше да я брулят хладните ветрове, които вееха по високите кули на Саяран и Дейлиъс. Този дом беше елегантен, но разбра, че не й се живее в Единбург. Беше много пренаселен, мръсен и тесен. Изпита копнеж да вдъхне на воля чист въздух и реши веднага да говори с Донкад за заминаването. Надяваше се, че той няма да се противи, ако пътуват бързо. Искаше да се чувства капнала всеки ден и вечер сънят да я оборва.

Беше странно, че толкова време е успявала да заспи, без да усеща прегръдките на Яйън, а сега вече не можеше.

 

 

Яйън и Емълрик сметнаха, че ако искат да са в безопасност, е по-добре да пътуват бързо, отколкото да разчитат на многочислена охрана. Затова ги съпровождаха само десетината мъже, с които дойде Емълрик. В местността, която прекосяваха, не липсваха разбойници, но времената бяха относително спокойни. А и бандитите плячкосваха непредпазливите пътници.

Емълрик беше добра компания за път — нито много приказлив, нито унил, но хъркането му нощем с нищо не помагаше на Яйън да забрави дребното телце на Сесил, сгушено в прегръдките му. Стори му се странно, че така му липсва. Не бе предполагал, че отсъствието й ще го разстрои дотолкова. Но това беше факт. Сънят бягаше от очите му и нощем той се вслушваше до късно в шумовете наоколо, докато другите отдавна спяха.

Беше много щастлив, когато най-сетне пристигнаха в крайморския град Дъмбартън, разположен в устието на Клайд. Пристанището гъмжеше от народ, натоварен с мисията да опази живота на момичето, от което зависеше съдбата на Шотландия. Навсякъде звучеше френска реч. Беше пълно с чужденци.

В хановете нямаше места. Едва намериха стая, а за уединение не можеха и да мислят. Когато се нанесоха, Емълрик хвърли жален поглед на Яйън.

— Не е като Саяран или Дейлиъс.

— Да — съгласи се Яйън, — но поне ще имаме покрив над главата си — той се усмихна и огледа наоколо. — И май това е всичко.

Емълрик изпръхтя:

— И цената е висока.

Яйън нямаше какво да каже. Мразеше да спи в стая с дървеници и прерови цялото бельо. Ако беше открил дори и една, щеше да предложи на Емълрик да спят в конюшните заедно с охраната.

— Още е рано за обяд — забеляза Емълрик, — а и няма какво да правим тук. Не е ли по-добре да намерим капитан Аршар, под чието командване ще отплаваме.

Яйън се съгласи и след като попитаха собственика накъде да тръгнат, излязоха от хана. Изглежда, че д’Есе — главнокомандващият флотата — бе настанил главния щаб в една голяма сграда близо до брега. Оттам се осъществяваше управлението на шестте хиляди войници, дошли в малкото градче. В армията имаше германски и италиански наемници, както и френски моряци. Никой не искаше да рискува живота на малката кралица. Охраняваха я добре и търпеливо очакваха времето да се стабилизира, за да потеглят към Франция. Когато стигнаха главния щаб, им казаха, че капитан Аршар е отишъл на кораба преди час. Правел това всеки ден и го очаквали да се върне привечер.

Яйън погледна младия офицер и се намръщи.

— Уточнена ли е дата за заминаването на флотата?

— Та кой може да предскаже какво ще бъде времето на проклетия шотландски бряг? — младият французин се изчерви. Д’Есе щеше да го накаже, ако не престане да обижда избухливите шотландци. — Извинете, милорд, но просто не съм виждал бури като тези, които се разразиха напоследък.

За негово облекчение, мрачният благородник се усмихна и отговори:

— Аз също смятам, че времето тук понякога стига до крайности. Какво според вас трябва да правим, докато морето се успокои?

— Това, което правят всички от няколко седмици насам — ядат, пият и се забавляват с леки жени — в усмивката на офицера имаше отвращение и съжаление. — Наистина няма какво друго да се прави.

Яйън се разсмя гръмко, като видя възторженото лице на Емълрик. Поне единият от двамата нямаше да се чувства нещастен по време на принудителното бездействие.

Излязоха отново навън, Яйън вдъхна соления въздух и се заслуша в плясъка на вълните, които се разбиваха в скалите под града. Ако можеше да се съди по времето, щяха наистина да останат още дълго. Сега беше юли, а французите чакаха тук от началото на юни. Мисълта за изгубените дни похабяваше силите.

И двамата не забелязаха, че зад тях върви човек, който нито се приближава, нито изостава прекалено. От една гостилница се разнесе апетитен аромат и Емълрик предложи да влязат.

Англичанинът едва не простена, щом разбра, че ще трябва да чака. И той изпитваше глад и жажда, но беше достатъчно разумен, за да се държи на разстояние от двамата мъже. Често се случваше да го вземат за шотландец, но не биваше да злоупотребява с късмета си. Не, ще гледа да се срещне с Яйън Гилъкрист, когато е сам, ще му предаде съобщението и ще си върви. Гладът и жаждата трябваше да почакат, докато успее да се измъкне от това чуждоземно гъмжило.

Храната изобщо не беше лоша и когато се върнаха отново до морето, за да се срещнат с капитан Аршар, Яйън изпитваше известно облекчение. Изненада се приятно, когато видя, че капитанът не е някое накипрено офицерче, а истински мореплавател. Но дори и той не можа да ги зарадва с по-добра новина от предстоящото чакане времето да се оправи. Яйън се намръщи и сивите очи го изгледаха спокойно.

— Знам, че не ви харесва, но какъв избор имаме?

— Никакъв — призна Яйън и се усмихна пресилено. Човекът срещу него не беше виновен, че животът му отново се обърка тъкмо когато вече започна да свиква с новото.

— Желаете ли да се настаните на борда на кораба? Удобствата там са като на сушата и далеч не е така пренаселено — много малко хора изявиха желание да останат на борда постоянно и капитанът изпитваше съществени затруднения да опази сигурността на кораба.

Емълрик поклати глава енергично.

— Не сме моряци по призвание, капитане. Може и да не се окажем годни за тая работа. Мисля, че докато се наложи да тръгнем, ще се чувствам по-добре на твърда земя.

Французинът сви рамене.

— Ако промените решението си, кажете ми. Веднага ще уредя всичко. В такъв случай, докато отплаваме, господа, разполагайте с времето си както ви е угодно. Ако се наложи, обадете ми се. Аз съм непрекъснато на ваше разположение.

По молба на Емълрик, Аршар им обясни какви са възможностите на флотата да се отбранява и Яйън остана много впечатлен. Точният маршрут до Франция не го заинтригува особено.

— Пътуването на това дете щеше да е много по-леко, ако бяхте акостирали в Единбург или в Сейнт Ендрюс.

— Наистина — съгласи се капитанът, — но англичаните имат съгледвачи на източния бряг. Решихме, че е по-разумно да пътуваме по-дълго, но да сме в безопасност.

Яйън подозираше, че Съмърсет няма да се остави да го подведат така лесно и е изпратил шпиони както на източния, така и на западния бряг, но не каза нищо. Само кимна, когато капитанът разгъна пред него картите с обозначения маршрут. Щяха да минат през остров Мен и Уелс, след което от нос Корнуол да се отправят през Ламанш към френския бряг.

Нощта вече се спускаше, когато двамата напуснаха претъпкания главен щаб и се отправиха към странноприемницата. Яйън очакваше, че Емълрик ще се преоблече и ще излезе отново, но той не го стори. Купи една бутилка вино и когато го вдигна, за да може и Яйън да го огледа, се разсмя.

— Френско вино. Обзалагам се, че сега в Дъмбартън не може да се купи никакво друго.

— Е, поне е хубаво — отбеляза Яйън, когато стигнаха стаята. — Смяташ ли, че е добре да пием, докато заспим? — идеята не беше лоша, защото предишната нощ не можа да мигне.

— Да, тогава може би ще престанеш да се мяташ в леглото — отвърна Емълрик, който беше забелязал напрежението му.

Преди да получи отговор, на дебелата дъбова врата се почука рязко. Яйън предпазливо кимна на Емълрик да стои настрана, докато отвори.

— Да?

— Нося съобщение за Яйън Линдел — човекът говореше тихо. Очевидно не искаше да привлече вниманието на други хора.

Като чу името Линдел, Яйън замръзна.

— Що за глупост е това?

— Не е глупост, милорд. Нося вест за човек, известен преди под името Линдел.

— Аз съм Яйън Гилъкрист — той отвори вратата широко и пусна мъжа вътре. Усети, че очите на Емълрик са приковани с любопитство в гърба му. — Къде е писмото?

— Не съм толкова глупав, че да нося писма, милорд — в тона му се усещаше леко презрение.

— Кой ви праща?

— Лейди Ан.

Яйън се разтрепери от изненада.

— И какво иска да ми каже? — той внимаваше да не издава чувствата си.

Човекът погледна Емълрик подозрително.

— Ще говоря само с вас.

Емълрик тръгна да си върви, но Яйън вдигна ръка и го спря.

— Той остава. Можете да говорите пред него.

Мъжът се намръщи, но не възрази.

— Лейди Ан се нуждае от вас, милорд. Сър Джофри е затворен в Тауър по обвинение в измама.

— Невъзможно! — рече Яйън рязко.

— Напротив, милорд, вярно е.

— Кой го обвинява?

Англичанинът сви рамене.

— Не знам нищо повече. Казаха ми само, че сър Джофри е арестуван и лейди Ан ви моли за помощ — лицето му остана безизразно. — Ако искате да разберете нещо повече, върнете се в Англия.

— Яйън? — Емълрик пристъпи напред, загрижен както за последиците от новината, така и за реакцията на Ерън, ако разбере, че младежът просто е пренебрегнал заповедта му.

Яйън поклати глава. Все още се опитваше да проумее факта, че животът на човека, който му подсигури безгрижно детство, сега е в опасност. За измяна наказанието беше само едно, макар и в няколко разновидности. Имаше много начини да бъде убит един човек. Той си спомни лицето на Джофри, както го видя за последен път — погледът беше почти умолителен, челото му бе уморено от тъга. Тогава Яйън стисна зъби и обърна гръб на единствените хора, които го обичаха безусловно цял живот.

Куриерът прекъсна размислите му.

— След час се връщам, милорд. Имате ли съобщение, което да предам на лейди Ан.

Яйън го погледна, без да вижда.

— Не — каза той с пресипнал глас. — Аз ще го занеса сам.

Мъжът се обърна да си върви, за да не издаде радостта си.

— Но това е глупаво — предупреди го Емълрик, когато започна да си събира багажа.

Яйън обърна към него мрачното си лице.

— Знам, но нямам избор. Той ми е като истински баща.

Емълрик, който с готовност би пролял и последната капка кръв за баща си, не възрази повече.