Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (5)

Четвърта глава

На следващата сутрин Меги отново си хапна малко хляб, масло и мармалад, напи се до насита с прясно мляко, после нахрани пилетата и петела и се качи на капрата с надеждата да стигне целта си преди настъпването на следващата нощ.

Първата нощ без Мелвин бе неспокойна не само защото й липсваше успокояващата му прегръдка, но и защото много пъти се събуждаше от чувството, че не е сама.

По кожата й лазеха мравки от странното усещане, че наблизо има някой, който следи всяко нейно движение.

През цялата нощ я бяха съпътствали страховити звуци, ръмженето на сивите вълци, воят на койотите.

Не можеше да се освободи от тревогата и затова, когато се събуди, не посмя да отдели време за една кратка баня в близката рекичка.

Сега неспокойният й поглед непрекъснато обхождаше околността. Не можеше да й убегне дори и потрепване в тревата.

И въпреки това продължаваше да се чувства така, сякаш някой я наблюдава!

Избърса с опакото на ръката си капките пот от челото. Искаше й се да можеше да измие поне лицето си, да се отърве от потта, мръсотията и праха, от които така я сърбеше. Но трябваше да издържи още един горещ ден и единствено силата на волята я поддържаше да продължи пътуването си.

Не откъсваше поглед от далечината с надеждата да зърне факторията, но все не съзираше нищо друго, освен безкрайната жълтокафеникава трева, приведена от вятъра. На запад се издигаха високи червеникави скали, а срещу хребета на планината на север — варовикови зъбери.

Днес вятърът едва-едва раздвижваше въздуха. Всичко бе толкова сухо, равнината само тук-там се прекъсваше от островчета ниски, обрасли с борове хълмчета и рекички, които в по-голямата си част бяха просто бари. На задрямалия хоризонт понякога се появяваха малки групи антилопи, от време на време лаят на прерийните кучета разкъсваше тишината, заобикаляща Меги.

— Не трябваше да си позволявам да спя — терзаеше се тя. — Сега можех да съм много по-близо до факторията.

Положи ръка върху корема си и въздъхна с облекчение, когато детето се размърда в утробата й. Беше чувала, че преди самото раждане бебето лежи съвсем неподвижно в топлото си ложе. Е, днес едва ли щеше да роди.

Но на следващия ден? Щеше ли тогава да е в по-добро положение, за да роди?

Опасяваше се, че не. Едва ли и утре обстоятелствата щяха да станат по-благоприятни. Без Мелвин нямаше на какво да се надява.

 

 

Ловен сокол смушка коня напред, но внимаваше да се държи на достатъчно разстояние зад покрития фургон, та бялата жена да не го забележи. Сега волската каруца беше само една точка на хоризонта, но въпреки това той бе достатъчно близо да я настигне с бързоногия си жребец в случай, че звяр или човек заплашеха жената. Неслучайно Пронто бе получил това име. Бе го заслужил, след като спечели много надбягвания в селището на арапахите.

Ловен сокол се наведе напред и потупа белия жребец по шията, сетне отново се изправи в седлото. Беше гол до кръста и слънцето галеше гладката му кожа с цвят на мед. Обут бе в мокасини, панталони с ресни по кантовете и гамаши, които бяха скроени да прилепват плътно по крака. Те бяха украсени с ръчно изрисувани райета, набрани по шевовете, и с шнур от конски косми в основата.

Гарвановочерната права коса на Ловен сокол се развя от вятъра, когато той смушка коня да премине в галоп. Бе видял фургонът да завива към гъста горичка от акациеви дървета и сега бе вън от полезрението му.

Сърцето му подскочи при мисълта какво се крие сред тези дървета — малък поток, който бе заразен. Ако човек пиеше от него, бързо го сваляше треска от ония, които траеха много дни. Все още не бе видял жената да спира да утоли жаждата си или да се измие. Очевидно сега имаше точно такова намерение.

Ловен сокол изплющя с поводите по врата на жребеца, приведе се ниско над шията на коня и полетя в галоп, с надеждата да стигне навреме.

 

 

Меги се зарадва, когато в пролуката между дърветата зърна ручея — искрящ и отразяващ ярката синева на небето. Днес кравето мляко не бе утолило жаждата й. Беше много жадна и изморена. Може би дори щеше да си даде малко време и да се изкъпе. Мисълта да пристигне във факторията воняща по-лошо и от скункс, не я въодушевяваше.

Отхвърли предишните предчувствия, че я наблюдават. Колко мили бе изминала днес, а все още никой не я бе пресрещнал. Май самотата бе причина да си въобразява какви ли не неща.

Тъкмо бе стигнала брега на малкото поточе и подскочи стреснато. Една птица се стрелна над водата, сетне изчезна нагоре към извисяващите се върхове на дърветата.

— Боже! — прошепна Меги и спря воловете близо до потока. — Защо трябва да се стряскам от всичко? Трябва да се стегна. — Ако не заради себе си, то заради детето. За него не беше добре да изпитва толкова много от нейните бурни емоции. То трябваше да се появи на този свят с усещането за сигурност, безопасност и много, много любов.

След като привърза здраво поводите, Меги се смъкна от фургона. Усилието я накара да изстене! С клатеща се походка стигна до брега на поточето и се отпусна на колене край кристално бистрата вода. Жадно загреба с шепи и я поднесе към устата си, но я разля, когато като гръм от ясно небе проехтя най-смразяващият кръвта крясък, който някога бе чувала.

— Е–е–еуа–уа–уа–уа–уа! — още един път извика Ловен сокол, профучавайки между дърветата към потока.

Пулсът на Меги се ускори и я заля гореща вълна от страх. Когато за втори път чу ужасяващия звук, кожата на гърба и раменете й настръхна, сякаш бе задухал леден вятър. Непохватно, но бързо се надигна на крака да разбере, откъде идва крясъкът.

Косата й настръхна, когато зърна към нея да се приближава в галоп индианец на кон. Помъчи се да надвие слабостта, която я обзе, знаеше, че е по-добре да запази самообладание не само заради самата себе си, но и заради нероденото дете.

Преди всичко този индианец не трябваше да разбере, че е бременна! Сама жена беше едно. Бременна жена съвсем друго.

От такова разстояние бе съвсем сигурно, че няма да успее да прикрие пола си. Мисълта какво може да означава това за индианеца, накара коленете й да омекнат.

При все това тя вдигна високо брадичка, здраво стиснала челюст, твърдо решена да се бори за себе си. Никога вече нямаше да позволи на някого да се възползва от нея, както се беше случило в Канзас преди толкова месеци.

Ловен сокол рязко свърна коня и спря неочаквано в непосредствена близост до Меги. В очите му се появи дълбоко облекчение, когато разбра, че е успял да я предпази.

Известно време двамата останаха втренчени един в друг над развълнуваната трева — нито помръдваха, нито продумваха. Сякаш времето бе спряло. Коленете на Меги трепереха. Страхът й от индианеца граничеше с ужас. В този момент първото й желание бе да побегне, но в нейното положение беше наясно, че той ще я улови, преди да е направила и две стъпки.

Разбираше, че не може да избяга, затова реши да се държи самонадеяно и смело.

Индианецът не бе страшен на вид. Меги усети как тъмните като нощта очи по някакъв магически начин привлякоха нейните. Лицето му беше красиво, тялото — добре оформено. Единственият видим недостатък по гладката кожа бяха белезите от двете страни на гръдния му кош, останали вероятно след жестоко мъчение.

Независимо от страха си тя откри, че изпитва съжаление, задето е страдал. Някак не можеше да погледне на него като на зъл човек. Когато я гледаше, в погледа му се четеше нежност.

Но тя разбираше, че трябва да е нащрек, защото той все пак беше индианец, а й беше ясно, че в никакъв случай не може да го заблуди, че е мъж. Той изучаваше лицето й от твърде близо.

Хладнокръвно и без повече да му мисли, Меги дръпна шапката от главата си и даде възможност на косата й да се разпилее, да се спусне надолу по раменете и по гърба. С вирната нагоре брадичка тя го гледаше дръзко.

— Защо ме изплаши така? — избъбри тя. — Не съм ти сторила нищо. Вървя си по моя път и изобщо не ти преча.

Една катеричка наруши мълчанието, като се обади от гъсталака вляво от тях. Това беше повече, отколкото можеше да понесе смелостта на Меги. Независимо от това тя запази самообладание под продължителния изучаващ поглед на красивия индианец.

Преди да проговори, Ловен сокол я наблюдава настойчиво още известно време. От такова близко разстояние можеше да различи съвършената форма на устните и носа, нежния овал на лицето. Вгледа се в широкото пончо с желанието да разбере какво се крие под него. Бе сигурен, че след някое време ще знае. Не само щеше да я разгледа, щеше и да я докосне.

Той слезе от коня, завърза юздата за един от ниските клони на близкото дърво и пристъпи напред.

— Жено в мъжки дрехи, ти беше спасена от болест, която щеше да ти докара тази заразена вода — изрече, като внимателно подбираше английските думи. Едната му ръка почиваше върху ножа, който висеше в канията на лявото бедро.

Меги пребледня и се извърна да погледне водата.

— Заразена? — ахна тя — Ами че тя ми изглежда съвсем добра. Толкова бистра — все едно гледаш в огледало.

— Външният вид е лъжовен. — Ловен сокол пристъпи към брега на потока. Коленичи край него и остави водата да струи между пръстите му. — Само глътка и щеше да гориш в треска.

— Мили боже! — Меги се улови за гърлото, като се сети, че тъкмо се готвеше да изпие водата на големи глътки.

Хвърли му кос поглед, чудейки се на добросърдечността му. Детето й също щеше да пострада. Сега то бе податливо на всичко, което можеше да навреди на майката.

— Ethete, добре ли е, че те възпрях? — запита Ловен сокол и отново се изправи. Извисяваше се над нея. Бе вперил поглед в очи, които за него бяха тайнство и загадка. Цветът им беше като очите на голямата котка, която дебнеше в тъмната нощ — очи на пантера!

— Да, много добре. — Меги се засмя неловко. — Благодаря ти. Да, благодаря ти от цялото си сърце.

Ловен сокол се усмихна. Усмивката му беше като мед — сладка и приветлива, накара я да се изчерви.

— Знае се, че дъгата е въдицата на гърма — заразказва Ловен сокол. Беше му приятно да открие, че тази жена е колкото красива, толкова и учтива. — Хората вярват, че светкавицата пронизва тези урочасани води, защото се цели в чудовището, което живее в дълбините. Този поток е обитаван от такива зверове. До извора излизат много змии. На близкото дърво често се окачват дрехи и други подаръци. Пламтящото око на чудовището се вижда най-вече сутрин или вечер. Езикът му отделя много отрови и те отравят водата.

— О, боже мой! — Меги гледаше с ококорени, наивни очи. — Какво щастие, че се появи. — Тя измъкна ръка от процепа в пончото. — Казвам се Маргарет Джун Даниел — промърмори, — но ти можеш да ме наричаш Меги.

За момент Ловен сокол остана загледан в протегнатата ръка. Никога не бе харесвал обичая на белия човек да запечатва приятелството с ръкостискане, защото най-често ръката се предлагаше с притворство.

Въпреки всичко тази бяла жена изглеждаше напълно искрена. Явно нямаше нищо против да бъде спасена от човек с червеникав цвят на кожата.

— Ловен сокол — отвърна и жадно обгърна ръката й със своята, наслаждавайки се на мекотата на плътта, която се допираше до неговата. — Наричат ме Ловен сокол. Аз съм арапах. Ти пътуваш по земята на моя народ, сега я наричат резерват Уайнд Ривър.

— Предполагах, че е така. — Мислеше си също, че досега трябваше да е стигнала факторията, и вече беше убедена, че е пътувала в погрешна посока — вместо да се приближава, се отдалечаваше от целта си.

Сведе поглед смутена, че той задържа ръката й много по-дълго, отколкото бе очаквала.

Когато откри, че изражението на очите му отразява много точно това, което самата тя изпитваше към него, чувствена тръпка премина през цялото й същество.

Тя го привличаше.

Дори с широката дреха и с мръсотията по лицето той я намираше привлекателна.

Не й беше ясно защо осъзнаването на този факт не я уплаши. Внезапното чувство, породило се помежду им, бе толкова естествено, колкото съня през нощта и събуждането сутрин.

Сетне се почувства глуповато, че е позволила на фантазията си да се отнесе по нещо толкова недействително. Та този индианец не виждаше пред себе си нищо друго, освен една дебела жена, нуждаеща се от баня.

Бързо издърпа ръката си и заедно с другата я скри зад гърба си.

— Този арапах и неговите сънародници са в мир с белите хора — побърза да отбележи Ловен сокол. — Няма защо да се страхуваш от мен или от моите хора.

— Как можеш да си помислиш, че се страхувам от теб, след като току-що ми спаси живота? — отвърна Меги и установи, че ръката й се е озовала на рамото му и нежно го докосва. Беше съвсем естествено да се държи свободно с него, но все още бе уплашена.

При все това изпитваше дълбоко облекчение, че я намери един арапах, вместо някой от друго племе, по-военнолюбиво по природа. За арапахите се знаеше, че са приятелски настроени, отдават се на съзерцание и религия, но и са добри воини, което бяха доказали във войните, преди да бъдат изпратени в резервата.

Замислен, Ловен сокол изучаваше ръката, положена върху неговата.

— Този арапах има въпроси към бялата жена. — Вдигна очи и се взря в прекрасното лице. — Защо пътуваш сама?

Внезапно скръб изпълни погледа на Меги, а този израз Ловен сокол можеше винаги да различи.

— Защото вече няма кой да пътува с мен — бе единственото й обяснение. Сърцето й щеше да се пръсне, ако трябваше да добави още нещо.

Тя сведе глава да скрие сълзите, които веднага се бяха появили в очите й. Не й бе приятно да й напомнят за смъртта на съпруга й и как го бе оставила без прилично погребение. Скръбта, която изпитваше, бе толкова дълбока, сякаш някой я бодеше с хиляди игли отново и отново!

— Ти нямаш ли мъж? — Ловен сокол постави пръст под брадичката и повдигна главата й, та очите й да срещнат въпроса в неговите.

— Не — промърмори тя. — Аз… аз нямам мъж. Не принадлежа на никого.

От начина, по който очите му внезапно се запалиха, тя разбра, че това, което каза, е доставило голямо задоволство на Ловен сокол. Но те почти толкова бързо потъмняха отново, засенчени от други мисли, които очевидно го терзаеха.

— Облечена си в мъжки дрехи. — Погледът му я обходи от главата до петите. — Защо?

Меги все още не се доверяваше изцяло на индианеца — та той бе напълно непознат! Тя се вцепени. Просто не можеше да намери в себе си смелостта да му открие истината — че е бременна и че детето може да се появи всеки момент.

— Вчера съпругът ми почина внезапно — обясни тихо Меги. — Смъртта му ме принуди да пътувам сама и си помислих, че ще е по-безопасно, ако съм облечена в дрехи на мъж. Надявах се да стигна факторията без премеждия. Но изглежда, че някъде съм свърнала в погрешна посока. На какво разстояние се намирам от факторията? Един ден път? Два?

— Намираш се на три изгрева от най-близката фактория — отвърна Ловен сокол и видя как при тези думи отново страх изпълни погледа на Меги.

— Това те плаши? Не каза ли Ловен сокол, че няма причина да се страхуваш от арапахите? Ела и се срещни с моя народ — продължи той. Обля го топлина при мисълта, че тя ще го придружи до неговото селище. — Отпочини си. Нахрани се. После Ловен сокол ще те придружи до факторията.

Меги вече знаеше, че няма да стигне до факторията преди започване на раждането и разбираше, че това е единствения й избор. Трябва да отиде в индианското село с Ловен сокол, за да не роди детето си сама в тази пустош. Усмихна му се безпомощно.

— Колко мило от твоя страна — промърмори, но не преставаше да изпитва страх от неизвестното. Не познаваше обичаите на арапахите, нито на които и да било индианци. Побиха я тръпки, като си даде сметка, че ще ражда детето сред хора, които й бяха чужди във всяко едно отношение.

Единствената й надежда в цялата тази ситуация бе Ловен сокол. За това кратко време бе започнала да изпитва към него такава близост, каквато бе изпитала към Мелвин още в първия ден на тяхното познанство.

Неочаквано ръката на Ловен сокол се озова на лакътя на Меги.

— Ти дойде при потока заради водата. — Той я поведе към коня. — Ще пиеш от кожената манерка.

Тя вдигна поглед към него. Изпитваше благоговение към този мъж, чиято доброта раздвижваше дълбоко в нея нещо, което никога по-рано не се бе събуждало.

„Възможно ли е? — чудеше се тя. — Този мъж? Този индианец?“ — Нима бе предопределено той да й предаде урока за страстта…

Сведе поглед засрамена и изчервена. Виж я ти, бременна и мръсна като циганка, а си мисли за страсти.

Крайно нелепо от нейна страна!

Прие манерката с водата и я допря до устните си, за момент наслаждаваща се единствено на утоляването на жаждата.

Но това задоволство бе заменено с друго. Поби я чувствена тръпка, когато усети дългите, деликатни пръсти на Ловен сокол да галят косата й.

— Косата ти е мека и хубава — изрече тихо той.

Меги притвори очи. Вътре в нея нещо се топеше, тя се отдаваше на удоволствието на онези чувства, които до днес й бяха непознати.