Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (33)

Тридесет и втора глава

Една година по-късно

Меги седеше край огъня в типито и кърмеше Златен орел, своя тримесечен син, докато Небесни очи седеше в скута на Чисто сърце и си играеше с нанизи на връвчица — цветни, стъклени мъниста.

— Дълго ли ще трае церемонията? — запита Меги. Бе разчувствана до дъното на душата си от това, което се готвеше да извърши Жена на иглата.

Днес Меги щеше да получи от нея свещена торбичка, която съдържаше благовонията на старата жена, бои и приспособления за десениране и шев, които тя използваше при изработването на дрехите и палатките от бизонска кожа. Шаблоните й бяха оцветени в червено и се пазеха сгънати. Имаше още шест торбички, които се съхраняваха от други шест жени от селото и които съответстваха на седем свещени торбички, съхранявани от седем възрастни мъже. В техните имаше също така и дрънкалки.

— На практика няма да има истинска церемония и затова самото предаване на свещената торбичка няма да трае така продължително, както в миналото — обясни Чисто сърце. — В живота нещата се променят. Ритуалът на предаването на свещената торбичка на някой по-млад и по-достоен ще се извърши без обичайната тържественост и специални обстоятелства. Останалите шест жени няма да присъстват. Ще бъде нещо лично, споделено само между теб и Жена на иглата, главно защото днес тя ти предава не само своята свещена торбичка, но и шивашките си принадлежности.

— Чувствам се удостоена с такава чест, че Жена на иглата е избрала именно мен да получа шивашките й принадлежности и свещената торбичка. — Меги премести сина си на другата гърда, за да суче и от нея. — Жалко, че пръстите й не са вече толкова сръчни, колкото някога.

— Това е проклятието на старостта — въздъхна тежко Чисто сърце. — Дъще, най-добре е торбичката и шивашките принадлежности да принадлежат на сръчни, млади пръсти, а не ония, които вече са остарели, треперещи и сковани.

— Мисля, че това не е единствената причина, заради която тя се отказва от изкуството на бродерията. Откак се омъжи за Дълга коса, тя прекарва много време в грижи за него. — Меги тихо се разсмя. — Става ми приятно, когато видя Жена на иглата и Дълга коса. Сърцата им отново са станали млади. И обърнала ли си внимание? Винаги имат за какво да говорят.

— Да, това е доказателство за щастието им — кимна утвърдително Чисто сърце.

Меги видя как тъгата нахлува в погледа на старата индианка, а после я чу и в гласа й. Макар от смъртта на съпруга на Чисто сърце да бе изминало много време, болката от неговата загуба не бе намаляла. Но беше чудесно, че тя намираше удоволствие в други неща, които много често отвличаха мислите й от нейния съпруг. Както сега. Чисто сърце изглеждаше на седмото небе, както се бе заиграла и държеше Небесни очи.

Меги отмести поглед надолу към сина си и се почувства пренесена в рая само като гледаше това прекрасно дете, родено от любовта с Ловен сокол. Златен орел имаше червената като мед кожа на баща си и тъмни очи. Катраненочерната му коса един ден щеше да стане дълга и буйна.

Още сега го виждаше в мислите си като младеж — с благородно изражение, гордо яздещ своя кон, косата му се вее от вятъра, раменете му са широки и заоблени от мускулите.

Но сега той спеше. Устничките му вече не се мърдаха и бузката му доволно почиваше върху пълната с мляко гърда.

— И сега сигурно сънуваш ангели. — Гласът й звучеше като мъркането на котка. — Ако е така, кажи на мама, че я поздравявам.

— Спи и изглежда точно толкова доволен, колкото Небесни очи — обади се Чисто сърце и извади Меги от мислите й.

Меги се обърна и видя дъщеричката си заспала, обичливо сгушила се до гърдите на Чисто сърце. Тази гледка я накара да се усмихне. Всеки ден връзката между старата индианка и дъщеря й ставаше все по-силна, а можеше да е точно обратното. Самият факт, че Небесни очи е бяло дете, можеше да е причина за това. В младостта на Чисто сърце белите хора бяха считани за кръвожадни убийци. Те бяха откраднали не само земята на арапахите, но и тяхната чест. Меги изпитваше благодарност за чистосърдечната любов на Чисто сърце. Всъщност и цветът на нейната кожа можеше да е причина за разлика в чувствата.

Но старата индианка беше толкова отзивчива жена, изпълнена с духовност. Обичаше много по-силно, отколкото бе способна да мрази.

Меги отнесе Златен орел до люлката, която до скоро принадлежеше на Небесни очи, и го положи настрани върху меките кожи. Чисто сърце отнесе Небесни очи до малкото креватче, което беше поставено до люлката и положи детето върху дебела постеля от одеяла, като я покри с едно от тях.

Меги се наведе над Златен орел и го целуна. Придърпа одеялцето отгоре му, после отиде при Небесни очи и я целуна по бузката.

— И двамата са прекрасни деца — обади се Чисто сърце и обгърна Меги през кръста.

Младата жена се извърна към възрастната индианка и сърдечно я прегърна.

— Ти донесе толкова много обич в живота на децата ми — промълви. — А също и в моя.

— С открито сърце споделям любовта и живота си с теб и децата — отвърна на прегръдката Чисто сърце.

После се отдръпна и се отправи към входното платнище.

— Но ако остана по-дълго, това ще е намеса — изрече през рамо тя. — Скоро тук ще дойде Жена на иглата.

— Ела пак по-късно — изпрати я до изхода Меги. — Ела и прекарай следобеда заедно с мен и децата. И моля те донеси ръкоделието си. Ще съм нетърпелива да изпробвам шивашките принадлежности на Жена на иглата. Колко е щедра, че ми ги подарява.

— Не би и помислила да ги даде на някой друг. — Чисто сърце пое ръцете на Меги. — Скъпа моя, ти се превърна в нещо специално за целия народ на арапахите. Съвсем справедливо е точно ти да бъдеш удостоена с тази чест, която ще ти бъде оказана днес.

Те отново се прегърнаха, после Меги се върна и отново седна край огъня, а сърцето й се вълнуваше в очакване на пристигането на Жена на иглата. Чувстваше се благословена поради толкова много причини. В известен смисъл можеше да е благодарна на Франк за несправедливостта, която бе извършил спрямо нея. Ако не беше го сторил, тя нямаше да напусне Канзас Сити. И никога нямаше да срещне Ловен сокол. Нямаше да изпита удоволствието да стане частичка от живота на арапахите.

— Да — прошепна тя, — Франк Харпър ми желаеше злото, но вместо това получих най-доброто.

Тътрещи се стъпки вътре във вигвама я накараха да отмести поглед в тяхна посока. Тя се изправи и посрещна приближаващата се Жена на иглата. Помогна на старата жена да се настани върху възглавниците и кожите, подредени пред огъня. Сетне самата тя седна до нея, отпусна треперещи ръце в скута си, а широко отворените й очи се взираха в свещената торбичка, която Жена на иглата бе пуснала на земята точно между себе си и Меги.

— Днес аз предавам на теб това, което ми бе предадено да се грижа за него преди много, много луни — започна старата жена и приглади назад един кичур посивяла коса, който бе паднал върху челото й. — Виждаш ли този халат, с който съм облечена?

— Aa — промълви Меги. — Твърде красив е. — Погледът й бавно се разходи по халата и от избелелите цветове и изсушената бизонска кожа направи изводи, че е доста стар.

И въпреки това халатът от бизонска кожа бе твърде красив. Имаше двадесет реда изработени с таралежови иглички, главно жълти на цвят и изобразяващи пътеката на бизона. От долния край на халата висяха петдесет махаловидни украшения, на чиито краища имаше малки подкови и пръстени, покрити с таралежови иглички.

— Това е първият халат, ушит от Жена на иглата, след като получих свещената торбичка преди много луни — обясни тя и внимателно прокара ръка по предницата на дрехата.

После хвърли поглед към торбичката и обратно към Меги.

— Жената гарван притежаваше торбичката преди мен — промълви тя. — Тази торбичка последователно е пазена от две жени и после от мен. Когато трябваше да ми бъде връчена, аз приготвих храна, облекло и коне за подаръци и поканих старите жени, които тогава имаха торбички да се присъединят към мен при предаването.

Меги пребледня.

— Не знаех, че трябва да приготвя храна, облекло и коне — тихичко ахна тя. — Никой не ми каза.

Жена на иглата постави успокояваща ръка на рамото й.

— Не се отчайвай, скъпа моя. — От усмивката бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Ти си ми правила много подаръци.

— Но не истински — тихо изрече Меги.

— Говоря за любовта ти, твоята добросърдечност и себеотдаване. Те са твоите подаръци. Материалните, светските неща не притежават стойност за тази стара жена. Но да се чувства необходима и обичана — това е от голямо значение. А точно това ти ми даде съвсем непринудено. Ето защо днес аз ти давам това, което е най-ценно за мен — изкиска се, скрила уста в шепа. — Е, това не е чиста истина. Най-ценен за мен е Дълга коса.

Меги й се усмихна.

— Да, зная и съм толкова щастлива за вас двамата. — Пое си рязко въздух, когато Жена на иглата нетърпеливо постави свещената торбичка в ръката й.

Тя се загледа в торбичката. Знаеше истинското значение да бъдеш избран да я пазиш. След време самата тя щеше да избере наследник, който да я получи от нея — след време, когато и нейните пръсти ще са остарели и изкривени.

— Връчвам ти торбичката и ти завещавам отговорността да я пазиш. Изработи много халати и рокли. Носи ги с обич и винаги, когато отваряш торбичката, си спомняй за Жена на иглата, защото ти дарявам тези неща с много обич.

— И с толкова обич и благодарност приемам от теб тези неща, които означават толкова много! — отвърна Меги. Тя държеше торбичката така, сякаш бе нежно и скъпоценно цвете. — Ще изработя за теб специален халат. Това ще ти достави ли удоволствие?

Жена на иглата обви с ръце врата на Меги и я дари с топла прегръдка.

— Aa, много голямо — промълви. Сетне се отдръпна и се изправи на крака. — Дълга коса очаква завръщането ми. Сега всеки ден се разхождаме. Много скоро ще задухат студените ветрове и ще ни затворят край огньовете в колибите.

— Аз също гледам всеки ден да направя разходка — отвърна Меги, остави настрана свещената торбичка и изпрати Жена на иглата до входа. — Децата обожават слънцето. А аз обичам лекия ветрец.

Когато и двете пристъпиха навън, забелязаха двама ездачи да влизат в селото. Единият беше жена. Тя носеше на гърба си цедилка и в нея — внимателно увито лежеше дете.

— Познаваш ли ги? — обърна се Меги към Жена на иглата. — На мене са ми непознати.

Към тях се присъедини Чисто сърце, също загледана натам.

— Познавам и двамата — очите й блестяха.

— Те са ута! Жената бе безкрайно добра към мен, когато се намирах в техния стан. Отнасяше се към мен като към собствена майка.

Чисто сърце забърза към приближаващите конници. Ловен сокол излезе от колибата на дядо си и заедно с други воини посрещна пристигащите.

Меги и Жена на иглата бяха застанали от двете страни на младия вожд, а Чисто сърце протегна ръка на жената и я поздрави на езика на ута.

— Поздравяваме ви — изрече Ловен сокол и стисна ръката на Нощна мечка, когато той скочи на земята от белия жребец. — Какво ви води в селото на арапахите?

Нощна мечка хвърли поглед през рамо към жената, сетне отново извърна взор към Ловен сокол.

— Детето — изрече сериозно. — Донесох детето във вашето село, за да бъде отгледано в колибата на истинския си баща.

Ловен сокол отпусна ръка и изненадан отстъпи назад от коня.

— Това, което казваш, ме обърква — повдигна въпросително вежди той. — Коя е майката? Кой е бащата?

Без да отговаря, Нощна мечка отиде до жената и й помогна да слезе от коня. Тя се извърна с гръб към него, така че той да може да я освободи от цедилката. Когато я пое, той закрачи към Ловен сокол и спря пред него.

— Заведи ме в колибата на Дълга коса.

— Защо Дълга коса…? — запита Ловен сокол и в същия момент видя дядо си да се приближава, а редом с него вървеше преданата Жена на иглата.

Нощна мечка зърна стария индианец и заобиколи Ловен сокол. Приближи се до Дълга коса и му подаде цедилката.

— Твоето дете. — Гласът му звучеше тихо и безизразно.

Дълга коса стоеше объркан, очите му се разшириха.

— Това дете не е мое — махна той с ръка. — Как можеш да твърдиш такова нещо?

— Ти не прие ли Нежен глас в леглото си? — запита Нощна мечка и насила тикна цедилката в ръката на Дълга коса.

— Нежен глас? — Сякаш всички го произнесоха едновременно. Последваха стреснати, затаени ахкания.

Дълга коса се вгледа в детето, докато Нощна мечка разгъваше одеялото, за да разкрие момченцето, което изцяло приличаше на баща си.

— Нежен глас ти изпраща твоя син да го възпитаваш в традициите на арапахите. Тя казва, че това е доказателство за любовта й. Моли да не я мразиш за нещата, които е сторила. Не само ти дава своя син, за да докаже, че любовта й към теб е искрена, но се надява, че с предаването на момчето на арапахите, ще изтрие всички лоши мисли за себе си от техните умове.

— Син? — промълви Дълга коса и сълзи изпълниха очите му. — Тя ми дава моя син?

— Точно така — потвърди с кимване Нощна мечка. Погледна жената ута през рамо. — По пътя насам Син цвят накърми детето. — Той отново премести поглед към Дълга коса. — Има ли измежду вас някоя, която да кърми детето, докато бъде отбито?

Меги бе изслушала всичките тези разкрития с дълбоко удивление. От това, което знаеше за Нежен глас и докъде бе стигнала в опитите си да манипулира живота на другите за своя лична изгода, не й изглеждаше възможно тя да се откаже от сина си.

Освен ако отново не беше някакъв опит да въздейства върху живота на другите. Меги бе почти сигурна, че Нежен глас не би направила такова нещо от добросърдечност. Вероятно не бе искала детето да й пречи.

Но чудото във всичко това бе, че детето бе станало причина Дълга коса да изглежда по-мъжествен в очите на своето племе. Тя виждаше гордостта в очите му, докато той се взираше в собствената си плът и кръв. Корените на гордостта му бяха толкова дълбоки, колкото и на щастието.

Меги припряно пристъпи напред.

— Аз имам достатъчно мляко да храня две деца — изрече, преди някой друг да има възможност да се обади. Знаеше, че гърдите на Жена с много деца отново са натежали и пълни. Тя би пожелала честта да кърми това дете.

Но Меги искаше да го направи, заради дълбоката любов, която хранеше към Дълга коса.

Ловен сокол обгърна кръста й с ръка. Тя вдигна очи към него и съзря гордостта в погледа му.

Сетне дъхът й пресекна, защото детето започна да плаче и тя го извади от цедилката.

— Твой е, можеш да го нахраниш — изрече Дълга коса, полагайки детето в ръцете на Меги. Той обгърна кръста на Жена на иглата и я привлече към себе си. Погледна я с обожание. — Още една причина отново да се чувстваме млади.

Меги бавничко залюля детето, докато Ловен сокол продължи да разговаря с Нощна мечка. Отправи покана към него и Син цвят да споделят трапезата им и да отдъхнат една нощ в тяхната колиба.

Когато Нощна мечка се метна на коня, Меги се досети, че той предпочита да продължи пътуването и да се върне у дома.

След заминаването на Нощна мечка и Син цвят, племето на арапахите се събра около детето и взе да го разглежда отблизо. Но когато то заплака прекалено настоятелно от глад, Меги го отнесе във вигвама и край уюта на огъня му предложи гърдата си.

Дълга коса и Жена на иглата седяха близо до нея, а Ловен сокол от другата страна на огъня и очите му искряха. Сърцето му пееше, благодарно на Нежен глас, че е донесла още една радост в живота на дядо му.

Но това щедро дарение не можеше да го заблуди. Прекалено добре познаваше Нежен глас! Причините, които бе изредила за предаването на сина й на неговия баща, можеха и да са верни, но той се съмняваше.

— Не е ли красив този мой син? — запита Дълга коса, който не можеше да престане да се възхищава на този дар, дошъл сякаш от небето.

— Aa… Haa — изрекоха всички в един глас.

— И как ще го наречеш, naba-ciba? — Ловен сокол мушна едно дърво в пламъците.

— Спящия вълк — сега гласът на Дълга коса бе тих и сериозен. — Изглежда ми така, сякаш моят първороден син се е завърнал. Haa, той ще носи името, което дадох на своя първи син.

— Ако стане като баща ми, един ден ще бъде велик воин — обади се Ловен сокол. Споменът за баща му го накара да се почувства огорчен заради онова, което белият човек му бе отнел. Този син на Дълга коса нямаше да преживее пораженията, които бе познал баща му, защото всичко, което можеше да бъде отнето от арапахите, вече бе отнето.

— Нашите синове ще израснат като много добри приятели — усмихна се Меги на Дълга коса.

— Haa — кимна старият индианец. — Когато изминат много луни и те са вече млади мъже, заедно ще участват в Танца на Слънцето.

Усмивката на Меги избледня, тя все още изпитваше ужас от тази церемония, която завинаги оставяше по мъжкото тяло белези.

— Но този стар баща се съмнява, че ще бъде тук, за да се радва на тази прекрасна гледка — тъжно изрече Дълга коса, а сетне закачливо добави: — А може би все пак ще бъде.

Жена на иглата мушна ръката си в тази на Дълга коса и те си размениха мили усмивки, изпълнени с обич.