Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (4)

Трета глава

Сълзите все още се стичаха по лицето на Меги, когато тя хвърли последен, скръбен поглед към Мелвин и сетне нежно положи главата му върху плетената черга, която бе изработила за хижата с толкова любов. Хвана се отзад за кръста и бавно се изправи. Мисълта й се щураше като обезумяла, търсеща решение.

Отдалечи се на една крачка от Мелвин и се огледа. Знаеше, че няма избор, трябваше да напусне къщата, която за нея се бе превърнала в убежище от всички злини на света. Да си тръгне, значеше да изостави сигурността си, но въпреки това трябваше да го направи. Бебето щеше да се появи съвсем скоро, а тя не искаше да го роди без човек около себе си. Трябваше да стигне до факторията.

Двамата с Мелвин купуваха провизии от две фактории — едната на север, другата на юг. Наскоро южната бе изгоряла. Бе принудена да тръгне на север. Тази фактория се намираше на два дена път с каруца в земята на арапахите и шошоните. Имаше ли късмет, щеше да стигне дотам, преди да я срещнат индианците и преди да роди детето. Молеше се някой във факторията да е чувал за доктор наблизо или поне за някой, който може да помогне при раждане.

Тази мисъл отново я нажали. Беше се научила да се доверява на Мелвин за всичко. Но можеше ли да се довери на някой съвършено непознат? Някой с груби ръце, който няма да го е грижа за нея или за детето, което очакваше?

— Не мога да мисля за всички възможни неприятности — прошепна на себе си. — Ще открия някой, който да ми помогне. Сигурна съм, че ще открия.

По лицето й отново се затъркаляха сълзи. Отиде до кревата и взе мекото одеяло. Внимателно го разгъна и покри Мелвин. Душата й се късаше, че поради бременността нямаше сили да изкопае гроб. Трябваше да мисли за детето. Не можеше да си позволи да предизвика преждевременно раждане, като копае в твърдата, спечена от дългата суша земя.

— Скъпи съпруже, добрият Господ ще се погрижи за тебе, щом аз не мога — прошепна тя и покри лицето му.

Хълцайки, отново се изправи на крака. Всичко изглеждаше толкова нереално.

Тя се движеше като в сън, приготвяйки се за заминаването. Беше сигурна в едно — в тази забравена от бога земя, където жените бяха рядкост, беше по-добре да се предреши като мъж. Грабна пончото на Мелвин и го наметна. То беше дълго до петите, от кравешка кожа. Бе достатъчно свободно да скрие, че тя е бременна жена, пътуваща сама, в случай че по пътя срещнеше индианци или разбойници. По време на бременността бе наддала само петнадесет паунда. Поради тази причина сега едва ли някой би заподозрял, че очаква дете. Свободната памучна рокля и пончото от кравешка кожа напълно скриваха наедрелия й корем.

Нахлупи на главата си широкополата филцова шапка на своя съпруг и напъха косите си под нея. Огледа се в голямото огледало и кимна одобрително.

Отмести поглед и се вторачи в уинчестъра на Мелвин, който лежеше върху еленовите рога, окачени над полицата на камината. Дръпна пушката решително и я остави до вратата.

Сетне започна да събира някои от своите неща и разни други вещи, които възнамеряваше да нареди в закрития фургон, докарал нея и Мелвин от Канзас в Уайоминг.

За предстоящите два дни сложи в плетена кошница буркан мармалад, прясно изпечен хляб, прясно избито масло, а още и бекон, брашно и захар. В една кутия подреди разни други неща за готвене. Нея също остави до вратата. За последен път огледа стаята. Погледът й се спря на малката купчина бебешки дрешки, които бе ушила.

Заплака и ги засгъва и заприбира в малкия скрин, изработен от кедър, който Мелвин бе завършил едва вчера. Докато се трудеше над него, той редеше нежни думи за детето, което приемаше като свое. Тя го бе целувала и бе обещала, че скоро отново ще е бременна, този път с дете, което е действително негово.

Той я бе привлякъл в ръцете си, бе я притиснал и тя се бе почувствала нужна, закриляна и благодарна. И за кой ли път я прониза дълбоко съжаление, че не изпитва страст към своя чудесен съпруг. Когато се любеха, тя не усещаше нищо.

Но станалото — станало, нямаше смисъл да се кори за минали неща, а и преди спускането на нощта искаше да е оставила няколко мили от пътя зад гърба си. Меги забърза навън и натовари вещите в каруцата.

Крясъците на кокошките привлякоха вниманието й. Не можеше просто така да ги остави да умрат от глад. Някои й бяха станали любимци.

— Трябва да ги взема — прошепна тя и се отдалечи от каруцата.

Силната миризма в кокошарника, задушният въздух и горещината от тежкото пончо, което притискаше раменете й, превърнаха улавянето на кокошките и петела и поставянето им в отделни телени кафези в изпитание, което й се искаше да би могла да си спести.

Така или иначе скоро кафезите бяха привързани отстрани на каруцата, а до тях тя окачи едно ведро, напълнено догоре с храна за птиците. Единствената крава завърза отзад и за последен път влезе в кокошарника.

Взе вилата и събра рехавата слама от пода. Разкри се дупката, която бе изкопала преди толкова месеци. Не бяха нужни много усилия да изрови чантата с парите.

Тя се приведе, доизтупа останалата пръст с ръце и вдигна чантата.

За момент остана втренчена в нея. Питаше се какво ли би казал Мелвин, ако знаеше, че такова количество пари се е намирало подръка. С тях можеха да се купят толкова неща за ранчото.

Заля я чувство на вина, че не е казала на съпруга си за това малко състояние, което бе взела от сейфа в Канзас, но сега не беше време за терзания. Бе твърде късно да се укорява за това, което би могло да бъде. Съществуваше само настоящето и бъдещето.

Толкова много неща зависеха от нейната уравновесеност и решителност…

Като излезе отново навън, тя сложи чантата с парите при останалия багаж в задната част на каруцата и впрегна в нея чифт волове. Мелвин й бе разказвал, че ако индианци приближат такава каруца, няма да откраднат животните. Те смятаха воловете за безполезни. Тази мисъл я накара да се почувства малко по-сигурна.

Ами кравата? Ами пилетата? Ами ако я спряха точно заради тях?

Отново си наложи да не мисли за подобна опасност, качи се в каруцата, вдигна поводите, обърна я на север и тръгна, без да се извръща назад.

Многократно бе слушала, че колкото повече са хората, толкова по-безопасно е пътуването, а ето че сега тя бе сама, като се изключеше нероденото дете, на което явно предаваше напрежението си на момента и то риташе като лудо в нея. Тя постави ръка на корема си и се усмихна, когато усети потрепването в утробата си.

Нищо че бе заченато при изнасилване, то бе нейното дете, хранеше го нейното тяло. Никога нямаше да приеме, че това дете е и на Франк. Никога!

Да, беше сама, само със спомените за отдавна отминали времена, за мама и татко и, разбира се, за Мелвин, мир на душата му. Той й бе върнал вярата в мъжете, но тя се чудеше дали някога ще обича истински и дали ще изпита страст в прегръдките на мъж. Молеше се това да стане. И се надяваше, че някои ден най-накрая ще й се удаде да изтрие образа на Франк от мислите, сърцето и душата си — този проклет, крадлив негодник!

Но преди да се изправи пред нов проблем, трябваше да реши стария. Трябваше да стигне до факторията, преди да започнат родилните болки. Щеше ли да успее? До смъртта на родителите си бе прекарала живота си на един ден път от дома. Земите на баща й се простираха на тридесет мили югозападно от Канзас и точно там тя бе родена и отгледана. Там бе живяла, докато си взе скръбно сбогом най-напред с майка си, а после и с баща си. Беше оставена сама да се грижи за себе си и до този момент се беше справяла добре.

Най-много се страхуваше, ако раждането започнеше в момент, когато около нея няма никой. Ами ако тя и детето загинеха?

Двойката волове продължаваха бавно да се поклащат при всяка стъпка, железните колела се търкаляха, подрънкваха и се кривяха в прахоляка. Меги потрепери, когато видя в коловоза да се търкалят бизонски черепи, белеещи се на слънцето.

Вдигна поглед към небето. Дори и сега чуваше думите, произнесени от Мелвин, когато навлязоха в Уайоминг с този същия фургон.

— Тук небето е половината от земята на човека — бе казал той, загледан втренчено нагоре. Сетне бавно бе свел поглед към заобикалящата го земя, почти недокосната от цивилизацията, с изключение на индианската — дива, свободна земя, където постоянният вятър си играеше с тревата, къдреше я и образуваше сребърни гребенчета.

Съпругът й бе разказвал, че името Уайоминг идва от индианска дума, означаваща „голяма речна низина“, защото щатът обкрачваше континенталния вододел с много сухи речни корита.

И тя също като мъжа си се бе убедила, че Господ е създал Уайоминг с неговите величествени като катедрала планини и безкрайни прерии, правейки всички човешки постижения да изглеждат жалки.

— Съпруже, и днес денят е така красив, небето е така свежо и синьо както в деня, когато ти им се възхити — прошепна Меги. — Небето е невероятно синьо, скъпи.

Стресна се, когато доста напред неочаквано стадо антилопи премина сякаш като призрак по хребета и бързо изчезна. Сив вълк бе застанал на близката могила и гледаше към нея, а в следващия миг вече го нямаше, като да бе видение.

— Тази девственост, съпруже, е груба, дори жестока и при все това по свой начин привлекателна — отново прошепна Меги, сякаш Мелвин бе до нея. — Врата за навън, така ли нарече Уайоминг, скъпи?

Да говори на Мелвин, бе една разтуха в самотата й, макар че отстрани сигурно изглеждаше като изгубила разсъдъка си.

Осъзнала положението си, тя си прочисти гърлото и изпъна гръб. Съсредоточи се в пътя, решена да стигне до факторията навреме.

Налегна я печал, когато кадифеният мрак на прерийната нощ започна да се спуска около нея. Слънцето бе толкова ниско, че лъчите му докосваха само най-високите клони на дърветата, а всичко останало тънеше в здрача.

Смесено чувство на напрежение, тревога и ужас я изпълни, когато осъзна, че ще прекара първата си самотна нощ, без закрилата на съпруг, без сигурността, която й даваха стените на дома.

Продължи да пътува още известно време, сетне спря близо до една скала — така поне от една страна щеше да бъде защитена. Обгърна се с ръце, докато се оглеждаше, потръпвайки. Страхуваше се да запали огън, защото той можеше да привлече индианци или разбойници. В далечината различаваше планината Уайнд Ривър и подозираше, че е навлязла в земите, определени за резервата Уайнд Ривър. Какви ли опасности я очакваха, ако индианците решаха, че е неканен гост?

За да прогони всичките съмнения и тревоги, реши да се заеме с нещо и се залови да дои кравата. Днес не бе поела количеството мляко, от което се нуждаеше. А и колко ли вкусно щеше да е то с хляба, маслото и мармалада! Стомахът й безмилостно стържеше от глад.

Като напълни тенекиеното канче, Меги седна край фургона и си устрои малко пиршество. Преди напълно да се мръкне, разстла едно одеяло под фургона и пропълзя под него. Уинчестърът бе до нея. Не рискува да свали пончото. Опасяваше се, че могат да я изненадат, докато е без него, така че се нагласи върху одеялото и се сгуши в него, надявайки се на една нощ без премеждия.

Полазиха я тръпки, когато нейде в далечината койот нададе протяжен и скръбен вой. Сълзи нахлуха в очите й, когато наблизо втори койот издигна висок треперлив вик — див и самотен. Гласът на пустошта.

Меги не бе в състояние да заспи. Изпълзя изпод фургона и приседна край него, подпряла гръб на едно от колелата. Вдигна поглед към небето и въздъхна. Тази нощ Голямата мечка изглеждаше по-ясна и по-близка — сякаш ако се протегнеше, щеше да я докосне. Над главата й безброй искрящи светлини пронизваха мантията на нощта. Вятърът подухваше гальовно. Прерийната нощ бе тайнствена, пораждаща всепоглъщаща меланхолия.

Неочаквано Меги изпита странното чувство, че някой я наблюдава. От известно време имаше това усещане, но не бе открила нищо, докато се взираше в кадифения мрак.

Ръката й потърси уинчестъра, който лежеше край нея. Оръжието беше студено и безпристрастно и засилваше чувството й, че тази нощ се е изгубила, тази първа нощ далече от постелята на Мелвин и топлата му, закриляща и успокояваща прегръдка. Бе боготворяла неговата доброта, загриженост и откровеност. Колко щеше да й липсва. Тя вече го усещаше!

Меги бе слушала, че когато човек се чувства изморен, обезсърчен и уплашен, музиката помага. Започна тихичко да си припява, без да забележи, че има публика.

Ловен сокол яздеше Пронто близо до границата на резервата, но без да я пресича. Съзря фургона от едно място, където дърветата се разреждаха. Воден от любопитството да узнае кои са пътниците, той слезе от коня доста далеч от фургона и остави Пронто завързан за едно дърво.

Безшумно се промъкна по-близо до бивака, озадачен защо не са запалили огън. Всеки знаеше, че огънят е полезен не само за приготовление на храната и за топлина, но също да държи зверовете далеч от стана.

Когато Ловен сокол се приближи достатъчно, за да вижда добре, разбра, че пътникът е сам. Непознатият седеше на земята, облегнат на едно от колелата на фургона.

Ловен сокол приклекна ниско и прикрит зад един гъсталак заизучава самотния пътник. Единственото светило бе луната и доколкото можеше да се различи, непознатият беше белокож мъж.

Но когато гласът на този човек се понесе към него — нежната мелодия на някаква песенчица — той сбърчи вежди. Това не беше мъжки глас.

Неочаквано вятърът се засили и един от поривите му блъсна широкополата шапка на пътника, и я вдигна във въздуха. Непознатият припряно се пресегна да я хване и дъхът на Ловен сокол спря. Съвсем сигурно бе, че странникът е жена. Косата й се бе посипала по гърба — дълга и вълниста.

Ловен сокол се приведе още по-напред, опитвайки се в мъжделивата лунна светлина да разбере какъв е цветът на косата. Тя бе фантастично червеникавокафява, а кожата на лицето на жената бе светла като меките бели пролетни облаци.

Погледът му я изучаваше внимателно. Пончото се изпълваше, и подсказваше, че под него се крие здрава жена.

Меги се спря само на няколко стъпки от мястото, където се бе скрил Ловен сокол, и най-накрая успя да улови шапката си. Тогава той можа по-подробно да огледа лицето й.

Сърцето му прескочи, гърлото му пресъхна — за него тя бе като видение.

Беше прекрасна.

Изглеждаше така невинна и самотна!

Пулсът му се ускори, почувства топлина в слабините при мисълта да пристъпи напред и да й се разкрие. Но се опасяваше от такова прибързано действие.

Къде ли бе нейният мъж?

Защо ли пътуваше сама?

След като хвана шапката и отново я закрепи на главата си, Меги седна обратно на земята и поднови прекъснатата песен. Ловен сокол бе още по-силно завладян от нея, дълбоко разчувстван от гласа й. В него имаше толкова много тъга.

Непознато очарование бавно пропълзя в душата на Ловен сокол и той не можеше да го пренебрегне. Нещо го караше да се посвети на това младо, красиво същество, да бди за нейната безопасност в нощта и въпреки това да остане скрит от нея. Утре щеше да я последва, за да разбере защо е сама и да разбере накъде се е отправила. Искаше да узнае повече за нея. Щеше да открие начин да се запознаят, но това щеше да стане само след като разбереше дали тя вече не принадлежи на друг мъж.

Нещо дълбоко вътре в него му подсказваше, че тя по нищо не прилича на Нежен глас, че пред него е жена, нежният глас, на която действително съответства на личността й.

В едно нещо бе абсолютно сигурен: щом пътуваше сама в пустошта на Уайоминг, тя бе смела жена.

Той се настани на земята, подпрял гръб на едно дърво, и продължи да наблюдава жената дори когато тя пропълзя под фургона и потъна в дълбок сън.

— Haa — прошепна на себе си той. — Тя е изключително смела. Тя е изключително красива.

Копнееше да я опознае, да я докосва, да я целува.