Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (20)

Деветнадесета глава

Меги отстрани Небесни очи от гърдите си и загърна роклята. Нежно уви дъщеричката си в одеялото и я сложи в люлката. Полюшка я малко, като тихо й припяваше, после отново се върна и седна край огъня да продължи безкрайното очакване на Ловен сокол. Сложи ново дърво в огнището. Изправи се на колене и за кой ли път разбърка задушеното. Съзнаваше, че вече е преварено, но пак щеше да е вкусно. Това единствено бе от значение.

Пресегна се към малкото вързопче, което бе оставила край пепелта, и отгърна единия край. Подсмихна се доволно, когато установи, че хлябът, който бе замесила, за да минат по-бързо вечерните часове, все още бе топъл. Самата тя не беше яла. Той бе за Ловен сокол — да има нещо специално, което да хапне със задушеното.

Малка порция бъркани яйца бе оставила в едно плато край огъня, когато Небесни очи заплака от глад.

Всичките тези дни бе яла само задушено и сега с удоволствие бе хапнала от яйцата. С тях потисна глада, причинен от дългите часове на очакване.

Вече не беше гладна, но не искаше да изхвърли яйцата в огъня.

Шум от кутията с орела я накара да се обърне. Когато ококорените, приятелски очи надникнаха към нея над кутията — орелът някак си бе успял да избута покриващото я парче плат — й хрумна една идея. Откак Ловен сокол бе заминал, Меги хранеше орела с прясно месо, което ловците от селото оставяха в една торба пред типито. Но може би тази вечер орелът щеше да опита друга храна.

Меги се пресегна за платото с яйцата и го занесе при орела. Коленичи, взе едно парченце и го предложи на птицата, която отвори човка и го издърпа от нея.

— Я, ти наистина го харесваш, нали? — И тя започна да дава на птицата още парченца. Разсмя се тихо. — Когато Ловен сокол си дойде у дома, ще му разкажа, че в тази колиба не само аз обичам бъркани яйца.

— Май чух някой да произнася името ми? — Ловен сокол влезе в колибата. Опитваше се да се държи, но коленете му заплашваха да се подгънат. Като реакция на аромата от врящата на огъня храна, стомахът му изкъркори. Устата му се напълни със слюнка от познатата миризма на печения от Меги хляб.

Но се въздържа и не се втурна към храната, а отиде до Меги. Взе я в прегръдките си, опиянявайки се от докосването на тялото й до неговото, и от начина, по който тя го притискаше, с което доказваше, че й е липсвал толкова, колкото и тя на него.

Меги го целуна страстно, когато той впи устни в нейните. Хълцаше щастлива, че дългото изпитание на очакването най-накрая е приключило.

Още при влизането му в колибата тя разбра, че трябва най-напред да се нахрани. Останалото щеше да последва по-късно, когато щеше да е възстановил силите си и да я отнесе до леглото, за да се любят, изпаднали в екстаз.

— Скъпи, скъпи! — Меги отстъпи крачка назад и го загледа с жаден поглед. — Изглеждаш толкова изтощен.

Тя го улови за ръката и почти го завлече до огнището. Набързо насипа голяма купа задушено и без да се бави, му я подаде. Той вече чакаше с лъжицата. Меги отви хляба, отчупи един голям комат и му го подаде.

После седна до него и го загледа как лакомо се храни.

— Много време те нямаше — изрече сериозно. — Само се виж. Бузите ти са хлътнали. Очите ти са изрязани. — Погледът й го обхождаше и той бе доволен, че е с риза, та тя не може да види колко е отслабнал през последните четири дни и нощи на лишаване от храна.

Меги вдигна кафеника от въглените в края на огъня и му наля кафе в една глинена чаша. Подаде му го и макар че пареше още, той го погълна на големи глътки. После й подаде празната чаша.

— Още от всичко — проговори и избърса уста с опакото на ръката си. Изхили се. — Този вожд на арапахите почти бе забравил колко вкусно нещо е храната.

Меги напълни отново чашата на Ловен сокол с кафе и му я подаде, а после сипа още задушено в купата.

— Получи ли това, към което се стремеше, докато бе отдаден на постите? — запита тя и му хвърли кос поглед. — Аз… ще бъда ли твоя жена?

— Имало ли е някога съмнение в това? — Ловен сокол остави кафето и пое вдигащата пара купа.

— Ти пости заради мен. — Меги коленичи пред него и обхвана ръце в скута си. — Не е ли така, Ловен сокол?

— Гладувах, за да успокоя дядо си, а не толкова за успокоение на духа. Но съм доволен. Завърнах се у дома с чувство, че съм се очистил от съмненията, от усещането, което понякога имам — че двама души се борят в дълбините на душата ми.

— Какво имаш предвид? — Меги изчака отговора, който той й даде, след като изяде още няколко пълни лъжици задушено. Тя сложи още един комат хляб до чинията му, а той го грабна и го изгълта набързо.

— Загубата на майка ми ме разстрои дълбоко. — Погледът му бе прикован в пламъците. — Нуждаех се от близост с Великата невидима сила, за да приема, че бе отнета от живота ми по такъв жесток начин. Не е леко да си мислиш, че може би е умряла, докато е бродела съвсем сама, далеч от своя народ. Така че, нали виждаш, тези пости, в края на краищата, се оказаха точно навреме. Haa, добре че дядо ми ги предложи. Добре, че отделих тези четири дни за общуване с Великата невидима сила.

— Толкова е жалко за майка ти. — Сърцето на Меги бе обхванато от печал при спомена за обичните на сърцето й хора, които бяха отишли във вечното си жилище преди нея. — Може би някой ден ще откриеш, че е жива. Няма ли да е прекрасно?

— Тази надежда не е умряла в сърцето ми. — Ловен сокол остави купата настрана. Когато Меги понечи да я вземе, за да я напълни отново, той я покри с ръка. — Стига толкова. Сега стомахът ми се чувства добре. — Той хвърли поглед към люлката. — Пораснала ли е Небесни очи през тези четири дни? — извърна очи към Меги.

— Aa, много. — Меги се премести в скута му и го прекрачи. — А също и орелът ти. — Обхвана с длани страните му. Наболата брада одраска дланите й. Леко докосна устните му със своите. — Скъпи, твоята птичка всеки ден беше хранена с месото, което донасяха воините ти. — Наклони се назад, а погледът й се къпеше в неговия. — Тази вечер установих, че й харесва и друго. Нахраних я с останалото от бърканите яйца. Ловен сокол, тя ги изгълта, сякаш бяха черешов пай.

— Черешов пай? — Той вдигна въпросително вежди.

Меги тихо се разсмя.

— Забравих, че не познаваш тази храна, употребявана от белите хора. Някой ден, ако намерим достатъчно череши, ще ти направя такъв пай.

Прокара ръка по наболата четина на лицето му и промърмори:

— Никога не съм те виждала с бакенбарди. Мъжът ми понякога носеше брада, но ми е странно да те гледам в този вид.

— Нямах време да отстраня бакенбардите, нито да се изкъпя. — Ловен сокол я вдигна от скута си. — Ще се погрижа за това след срещата с дядо. — Хвана я за китката и отново я придърпа надолу. Закачаше я с леки, едва докосващи устните й целувки. — И тогава, моя красива жено, ще изправя всички грешки. Била си пренебрегвана цели четири нощи. Днес, на петата, ще се любим до зори, докато слънцето се издигне над планините.

— През всичките нощи, в които те нямаше, те сънувах — сгуши се Меги в ръцете му. — Моля те, побързай с банята. А трябва ли да безпокоиш дядо си толкова късно?

— Повечето хора в селото са все още будни. Огньовете в колибите горят и по стените играят сенки. Сянката на дядо също се вижда на платнището на неговата колиба.

— Докато те нямаше, се запознах с Жена на иглата. — Меги се надигна от скута му. — Тя е много благородна.

— Донесе ли си шилото и конците, за да шие, докато се опознаете? — Ловен сокол се изправи. Прокара измършавелите си пръсти през дългата, разпиляна коса. — Почти не ходи никъде, ако не може да шие, докато разговаря.

— Aa, донесе ги. — Меги се бореше с порива да му разкаже за новите обиди и лъжи на Нежен глас. Беше й много трудно да се въздържи. Пък и не беше необходимо да се тревожи за това. Жена на иглата бе обещала да разкаже на Ловен сокол за интригите на младата индианка. — Жена на иглата ми донесе новини за дядо ти. Каза, че той не бил добре. Тя и аз му занесохме задушено. Но на мен той не ми се видя болен.

— Понякога се преструва — отвърна Ловен сокол. Той грабна Меги, целуна я нежно, после се откъсна от нея и се отправи към изхода. — Приготви одеялата. Този път отсъствието ми ще е кратко.

— Моля те, побързай, моя любов — прошепна на себе си тя, докато Ловен сокол напускаше колибата.

Беше замаяна от възбудата, че Ловен сокол си е отново у дома. Започна да се приготвя за нощта. Искаше, когато той се върне, за да се оттегли за почивка, единствено тя да бъде неговата грижа.

Тананикайки си, Меги събра мръсните съдове и гърнето от задушеното и ги остави отвън да чакат за миене на следващия ден. Приготви и кафеничето за сутринта.

Сетне отиде при орела да го погали за последен път. Когато откри, че птицата е дълбоко заспала, тя само придърпа платното над кутията, после се извърна и се загледа в леглото.

Пулсът й се ускори от мисълта за дългата нощ, която я очакваше.

 

 

Ловен сокол се бе съсредоточил в колибата на дядо си и подскочи от изненада, когато някой се измъкна от сянката и тръгна редом с него. Когато сведе поглед и откри, че това е Жена на иглата, веждите му се вдигнаха изпитателно.

— Жена на иглата, защо бродиш навън в този час на нощта? — попита я тихо той.

Старата индианка повдигна глава и загледа Ловен сокол с присвити очи.

— Има неща, които би трябвало да знаеш и които бялата жена няма да ти каже, от страх да не разгневи нашите хора — изрече със сериозен глас.

Ловен сокол се спря. Сърцето му подскочи, страхуваше се от това, което тази възрастна жена от неговото племе имаше да казва за жена му. Знаеше, че щеше да е вярно. Никой не беше толкова почтен и честен като тази стара жена. Някога тя беше най-добрата приятелка на баба му.

— Какво имаш да казваш за моята жена? — запита предпазливо, а погледът му търсеше истината в присвитите очи на Жена на иглата.

— Не заради жена ти дойдох при теб под светлината на луната и звездите. Става въпрос за Нежен глас и това, което тя стори на твоята бяла жена.

Ловен сокол стисна здраво зъби, очите му яростно засвяткаха.

— Какво е направила? — запита вирнал брадичка. Трябваше да предвиди, че Нежен глас ще създава грижи в негово отсъствие. Ако имаше как, би й дал ново име! Името Нежен глас не подхождаше на човек, който беше злобен интригант!

Надълго и нашироко Жена на иглата разказа как Нежен глас умишлено бе показвала на Меги да бродира погрешно. Сетне каза нещо, което толкова порази Ловен сокол, че той занемя.

— Тя… тя мести нещата си при стария баща? — Той ахна отвратен от значението на това действие.

Не беше необходимо Жена на иглата да казва нищо повече. Изневиделица Нежен глас се оказа пред тях, ръцете й бяха пълни с част от принадлежностите й. Тя се разтрепери, когато ги видя заедно, защото знаеше за какво говорят. Когато Ловен сокол се извърна и я изгледа свирепо, тя сведе поглед. Настръхнала се приготви за камшика от думи.

Жена на иглата си отиде, оставяйки ги сами под черното було на нощта.

— Как можа да направиш това? — Ловен сокол едва се въздържаше да не я улови и разтърси. — Първо тормозиш жена ми… а сега и дядо ми. Нима не знаеш, че той е човек почтен, мъдър и уважаван? Този внук няма да позволи да го опетниш!

Когато тя продължи да гледа надолу, той посегна към нея и грубо я хвана за брадичката, принуждавайки я да вдигне очи и да посрещне гнева в неговите.

— Сега върни нещата си в твоята колиба — разпореди се с равен глас.

Когато Нежен глас не помръдна от мястото си, той посочи с ръка към типито й.

— Ловен сокол каза! — извиси глас. — Как разрешават родителите ти да се подиграваш с дядо ми?

— Те винаги са желали най-доброто за своята дъщеря — най-накрая проговори тя и го погледна предизвикателно. — Щом не си ти, то нека да бъде дядо ти.

— Ти си порочна до мозъка на костите си — просъска Ловен сокол. — Върви. Махай се от очите ми!

— Ние вече се любихме — промълви Нежен глас. — Не разбираш ли какво означава това? Той разбра, че все още е истински мъж. Не разбираш ли колко важно е това? Аз му върнах нещо, което той мислеше за изгубено. — Погледът й се смекчи. — Ловен сокол, аз открих любовта в прегръдките му — пророни тя.

— Ти го използваш единствено за да осъществиш интригите си. — Ловен сокол отказваше да й повярва. — Иди си вкъщи и се моли на Великата невидима сила да ти прости, че си се възползвала от един възрастен човек, който бе доволен от старините си.

— Не си прав да ме прогонваш от него! — горчиво отвърна Нежен глас, извърна се и се отдалечи.

Ловен сокол си помисли, че може би звукът, който чу, бе ридание, означаващо, че чувствата й към дядо му са искрени. Нервно прокара пръст през косите си. Притвори очи и изрече тиха молитва към Великия дух, после продължи към колибата на дядо си. Преди да влезе вътре, си пое дълбоко дъх.