Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (12)

Единадесета глава

Два дни по-късно

Часовете и дните се влачеха за Меги, докато чакаше най-накрая да настъпи денят, в който ще й позволят да кърми детето си. Нищо че Ловен сокол всеки ден между храненията й го носеше да го подържи и поглези, трудно беше да я оставя в ръцете на друг.

Днес Меги изяде следобедната храна лакомо и нетърпеливо. Ловен Сокол й предложи друга купа със задушена риба с царевица и усмихнат се наслаждаваше на красотата й и на сияещото й лице. Никога не бе виждал такава слънчева усмивка, нито такова излъчване. В погледа й се четеше загриженост, но и спокойствие, което извираше от дълбоко.

Той знаеше причината и до известна степен се чувстваше виновен, че я е отделил от детето й. Но това бе единственият начин да се постави на здрава основа общото им бъдеще, така че Ловен сокол, детето, Меги и арапахите да се слеят в едно — в едно дихание, в едно туптене на сърцето.

Очите на Меги сякаш танцуваха, когато се изсмя и кимна с глава, за да покаже, че е още гладна. Скоро щеше да бъде с дъщеря си завинаги. И макар Ловен сокол да бе нарекъл детето Небесни очи, Меги я бе кръстила Мери Елизабет. Не изговаряше твърде често името, защото Ловен сокол бе категоричен, че докато детето се отглежда от арапахите, ще бъде наричано с индианското си име!

Тя не се беше възпротивила, но за нея детето винаги щеше да бъде Мери Елизабет.

— Толкова ли си щастлива, че днес ще станеш пълноценна майка? — Ловен сокол отсипа от ястието в купата й.

— Да, и защо да не съм? — Меги приглади удобната рокля от еленова кожа, украсена с мъниста. — Два безкрайни дни, Ловен сокол. Трябва да си възхитен от търпението ми. Не съм свикнала да проявявам търпение. Баща ми много ме е разглезил.

— Както ще те глези и мъжът, който скоро ще ти стане съпруг. — Ловен сокол й подаде купата. — Преди да идем да вземем детето, трябва да ти кажа нещо. — Гласът на Ловен сокол бе предпазлив.

Внезапната сериозност в интонацията му накара Меги да го погледне стресната. В съзнанието й засвятка предупредителна лампичка.

— Какво е то? — Гласът й беше глух. Тя остави настрани купата, макар все още да бе наполовина пълна със задушената риба. — Какво трябва да ми кажеш? — Извърна се към Ловен сокол, широко отворените й зелени очи го умоляваха. — За детето ли се отнася? — запита разтревожена. — Вчера беше съвсем добре. Случило ли се е нещо оттогава насам, което не ми е било казано?

— Небесни очи е здрава. — Ловен сокол взе ръцете й и ги притисна към голите си гърди. — Трябва да премине през един ритуал, преди да се върне при тебе. Ще се състои тази сутрин и много хора ще го наблюдават. Ти и аз ще сме измежду тях.

— Какъв… какъв ритуал? — ахна пребледняла Меги. Опита се да освободи ръцете си, но Ловен сокол ги държеше здраво притиснати към себе си. Тъмните му очи търсеха в погледа й разбиране.

— Това е обичай на моя народ. Можеш да не си съгласна, но въпреки всичко ще трябва да го приемеш, за да покажеш, че си готова да оставиш детето си да изживее живота си като арапах, а не като бял човек. Виждам, че си изплашена. Просто ме изслушай и отвори сърцето си за това, което ти обяснявам. Може би тогава ще можеш да приемеш това, което днес ще бъде сторено с дъщеря ти.

— Продължавай! — Страхът се впи в стомаха на Меги. — Кажи ми.

— Днес ще бъдат пробити ушите на дъщеря ти — изрече Ловен сокол предпазливо. Наблюдаваше реакцията й, очакваше я.

— Ушите й… ще бъдат пробити? — Меги заекна и пребледня още повече. — Не. Не разрешавам.

— Ушите на всичките деца от племето на арапахите са пробити. — Той освободи едната й китка и посочи малката дупка най-напред на дясното си ухо, после на лявото. — Направено е, когато съм бил едва на няколко седмици. Същото трябва да стане и с твоето дете.

— Не. — Гласът на Меги бе отслабнал и молещ. — Моля те, не позволявай това да се случи. Ще бъде болезнено.

— Ние вярваме, че пробиването на ушите, докато децата са кърмачета, им позволява да израснат здрави, да станат мъже и жени. — Ловен сокол я привлече плътно до гърдите си. — Haa, детето ще изпита болка. Но това е добре. Говори се, че колкото повече плаче бебето по време на пробиването, толкова това е на добро. Плачът е знак, че трудностите и болката са вече преодолени и детето ще израсне здраво.

— Това е обичай на арапахите, не на белите — тихо се противопостави Меги.

— Твоето дете ще става арапах и ще се подчинява на всичките традиции на племето на Ловен сокол. — Гласът му беше безизразен. Той склони глава към нея. — Довери се на този мъж, който те обича с цялото си същество — прошепна срещу устните й.

Протестите й се стопиха, когато я целуна силно и настойчиво и тя отново стана жертва на изпепеляващата жарава на чувствата му. Притиснала устни в неговите, простена и обви врата му с ръце. Толкова много го желаеше и така силно искаше да проумее всичките обичаи на племето му, които й изглеждаха толкова чужди.

В края на краищата, знаеше, че детето й ще е по-добре, ако е изцяло прието от арапахите. Надяваше се, че Ловен сокол ще осигури на това дете прекрасно, спокойно бъдеще.

Той нямаше да направи нищо, което да му навреди.

Когато Ловен сокол я пусна и уви около раменете й едно одеяло, тя се надигна и застана до него. Без повече да спори, излезе с него от типито и видя тълпата, която се беше събрала около типито на Жена с много деца. Когато приближиха, тя видя, че кожите на входа на колибата са навити нагоре и дават възможност на хората да виждат какво става вътре.

По челото на Меги избиха бисерни капки студена пот, когато се замисли как ли ще бъде извършено пробиването. За миг притвори очи, когато си представи детето, което пищи от болка.

Но тутакси ги отвори, когато чу някой да подхваща отмерен ритъм на барабан. Тя впери очи във възрастния мъж, който беше до входа на жилището на Жена с много деца. Стоеше изправен пред барабана, но вече не свиреше. Вместо това разказваше за минали битки. Гласът му беше тих, през цялото време жестикулираше с глава и ръце. При споменаването на всяко доблестно дело удряше рязко с палките на барабана два или четири пъти, а жените от тълпата извикваха: „Niii!“

Ловен сокол подхвана Меги за лакътя и я поведе към мъжа с барабана.

— Старият воин се нарича Пронизващия. Той е този, който днес ще пробие ушите на дъщеря ти — прошепна наклонил глава към нея. — Този воин получи за работата си най-добрия кон на Ловен сокол.

Меги бързо вдигна поглед към него, полуотворила устни във възклицание.

— Ти си дал Пронто на този човек? — изрече най-накрая.

Ловен сокол кимна.

— Направих го с гордост. — Той се усмихна. — За тебе дадох жребеца. За тебе и за твоето дете — дете, което много скоро ще бъде и мое.

Меги изпита благоговение пред благородния жест на Ловен сокол. Бе поразена, че е могъл да даде коня си заради някого или заради нещо. Трябва да имаше нещо мистично в тяхната връзка. А сега конят щеше да принадлежи на един стар воин, който едва ли можеше да се качи на него, камо ли да язди.

— Какво да кажа? — промърмори Меги и нежно докосна бузата му.

— Не казвай нищо — промълви той в отговор, взе ръката й и я отпусна край тялото й — все още не искаше явното възхищение на любимата жена да бъде видяно от неговите хора. — Просто го приеми и ми се довери. Това е всичко, което Ловен сокол иска от теб днес и за в бъдеще.

Меги се доближи още към него, така че бедрата им се докоснаха.

— Имам ти доверие — прошепна. — Защото те обичам.

Погледът на Ловен сокол засия, когато той чу думите, които бяха музика за сърцето му.

После, когато възрастният воин приключи със своите разкази и влезе в типито, стомахът на Меги се сви.

Тя последва Ловен сокол в типито, което бе ярко осветено от лумналия в огнището огън.

Нетърпеливият й поглед търсеше детето. Заля я топлина и успокоение, когато го видя спокойно да лежи в люлката върху натъпканата с мъх торба от лосова кожа. Докато се взираше в него, почувства ръцете си празни, толкова й се искаше да иде до него, да го предпази от това, което щеше да последва.

Успокои се с мисълта, че когато всичко приключи, детето ще се намери в нейната прегръдка. Ако станеше нужда, ако детето продължи да плаче и след ритуала, тя щеше да го люлее през цялата нощ.

Преди да разбере какво става, Ловен сокол се беше отдалечил. Забеляза отсъствието му, когато го видя да се навежда над детето и да го вдига от люлката. Когато възрастният воин приближи към бебето с нагорещено шивашко шило в ръка, Меги трябваше да събере цялата сила на волята си, за да се удържи да не грабне бебето от Ловен сокол и да побегне.

Спомни си обаче уверенията на Ловен сокол, че трябва да му се довери. А знаеше, че това е необходимо, ако възнамерява да живее заедно с детето при него. Затова стисна ръце зад гърба си и остана да наблюдава как шилото се вдига над нейното бебе, а старият воин започна да говори.

— Шилото е символ на копие — изрече сериозно той. — Дупката от пробождането е раната, капките кръв — накити за ушите.

Без по-нататъшно колебание той прониза едното ухо и детето изпищя.

Меги се насили да си припомни думите на Ловен сокол — колкото по-високо плаче бебето, толкова по-добре ще бъде, защото плачът означава, че трудностите и болката вече са били изтърпени и затова нейното дете ще се радва на добро здраве, когато порасне.

Пробиването на второто ухо беше съпроводено от още по-силен плач. Сетне в отворите бяха промушени намазани с мазнина кончета, за да останат дупките отворени и пробиването да не се наложи повторно.

Меги се изненада, когато Ловен сокол бързо пристъпи към нея и положи хълцащото дете в ръцете й.

— Сега завинаги е твоя. — Ловен сокол наблюдаваше как Меги прегръща дъщеря си и нежно й приказва. Това бързо успокои детето и то престана да плаче. Момиченцето се намираше на своето място, точно в ръцете, на които принадлежеше.

Меги се взря в Ловен сокол и упорито се мъчеше да си спомни как се благодареше на езика на арапахите. Когато отвори уста, думата се изплъзна като по някакво чудо.

— Hahou — промърмори. — О, благодаря ти, благодаря ти.

В отговор Ловен сокол кимна, после я изведе от типито и през тълпата.

Нежен глас наблюдаваше привидно спокойна, а отвътре кипеше от яд и болка. Тя знаеше, че пробиването на ушите на момиченцето го сближава още повече с Ловен сокол. Това я изпълни с ярост и нервност, но не трябваше да издава чувствата си.

Скоро обаче щеше да го стори, скоро!