Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (2)

Първа глава

Уайоминг — 1890

Още с първата розова линия на хоризонта койотите край индианския резерват Уайнд Ривър отправиха поздравите си към изгрева. Към техния вой се присъединиха напевите на индианците арапахи. Те изпълняваха танца на дъжда, с който се надяваха да сложат край на продължителния сух период. Една-единствена искрица огън и стадата бизони, с лова, на които арапахите се препитваха, щяха да бъдат пометени.

Дълга коса, възстар арапах, отколешен вожд на своя народ, заобиколен от племето, седеше кръстосал ръце на широките си гърди. Сред танцуващите воини бе гордостта и радостта на Дълга коса — неговият внук, вождът Ловен сокол.

Лицето на стареца се сбърчи в усмивка, когато го различи сред останалите. Избледнелите му очи наблюдаваха всяко негово движение. Представи си, че той самият е на тридесет години и участва в танца на дъжда.

Дълга коса гордо вдигна брадичка. Като млад и той беше толкова красив. И неговата коса бе съвършено черна, лъскава, дълга, падаща свободно. И неговото тяло бе източено, стройно, жилаво, със стегнати хълбоци. И по неговите ръце мускулите играеха.

Макар годините да го бяха променили, той знаеше, че също като своя внук все още може да се гордее с изпъкналите скули, с квадратната брадичка, която излъчваше воля, и с тъмните като нощта очи. И двамата мъже притежаваха едно и също бдително изражение, излъчваха сила и увереност.

Гледката на внука му го отнесе назад, към неговата собствена младост. Потупваше ветрилото, изработено от крило на орел, по голото си коляно, а мислите му се връщаха назад. Припомни си времето, когато бе достатъчно бърз, за да участва в танца на дъжда, и колко бе горд, че носи изкусно изработената препаска на своя народ. Тя изобразяваше птицата на гръмотевицата — червените и жълти ленти в основата на орловите пера символизираха проблясването на светкавицата, звънчетата представяха гърма и градушката.

Потънал в спомени за отминалите дни, Дълга коса дори не забеляза, че танцът бе свършил и че хората около него се разпръскват. Напоследък често оставяше миналия живот да погълне настоящия.

— Стар дядо? — Ловен сокол внимателно положи ръка на измършавялото рамо на дядо си. — Танцът свърши. Небето чу. Скоро ще има дъжд. Naba-ciba, излез от мислите и се сбогувай с внука си. Време е да се кача на коня и да се отправя на странстване, за да бъда сам, докато общувам с Великата невидима сила. Това също е необходимо, за да получи народът ми дъжд.

Дълга коса примигна, сетне впери поглед нагоре към Ловен сокол и се усмихна смутено, осъзнал, че за пореден път се бе пренесъл в земи, недостъпни за другите. Не би могъл да се похвали с този знак на старостта, нищо че спомените му доставяха такава наслада.

Та притежаваше ли нещо друго? Вече не можеше да се присъедини към воините, които ловуват. Не беше способен и като мъж. А и битки между племената нямаше, нито даже с белия човек!

Когато народът му бе насилствено заселен в резервата, всички идеали и предизвикателства му бяха отнети така, както когато човек, отделил дете от гърдата на майката, го лишава от млякото, което му дава живот. Дълга коса бе открил, че е по-добре да избяга в уединението на спомените, вместо да седи и да наблюдава как светът на белите унижава този на червенокожите. Бавно се надигна от одеялото, постлано на земята. Ръката на Ловен сокол тутакси се озова на лакътя му, за да го подкрепи.

— Танцът бе добър — изрече, кимайки. Гласът му излизаше от дълбоко. — Скоро ще има дъжд. Haa, внуко мой, ще има достатъчно дъжд да напълни реките и потоците.

— Всичко ли ще е наред с теб, Naba-ciba, докато отсъствам? — Ловен сокол свали препаската на дъжда и я подаде на дядо си, да я върне в типито. Още преди танца бе приготвил белия жребец за заминаване. Нямаше търпение да остане сам. Бе изморен от младата вдовица, която го преследваше с много по-голяма настойчивост, отколкото би желал.

Беше си наумила, че някой ден ще бъде негова съпруга, и не му се удаде да я разубеди.

Дори не я бе взимал в одеялата си. Обикновено такъв отказ бе достатъчно доказателство за жената, че не е желана. Но и това не й бе подсказало колко греши, като запълва мислите си с него.

Днес щеше да бъде приятно да язди свободен и сам с вятъра, без да го отегчават разни жени. Надяваше се, че докато го няма, Нежен глас ще открие друг воин, по когото да се увлече. Но се съмняваше. Тя съвсем не бе толкова мила и очарователна, колкото внушаваше името й. Бе лукава и зла.

— Стар дядо, ще се храниш ли добре, ще почиваш ли достатъчно, докато този внук го няма? — запита Ловен сокол и положи ръка на рамото на дядо си. Двамата вървяха към коня. Младият воин сбърчи вежди в тревога и хвърли кос поглед към стареца. Той наближаваше осемдесет зими и с всеки изминат ден изглеждаше по-муден в реакциите и речта.

Ставаше му болно, когато виждаше как раменете на дядо му се отпускат. Някога Дълга коса бе могъщ водач на арапахите, спечелил много битки с племето, техен отколешен враг.

Днес дядо му бе само сянка на този мъж.

Ловен сокол пристъпи към коня и го потупа по задницата, все още очаквайки отговора на Дълга коса. Осъзна обаче, че за кой ли път мислите на дядо му бяха някъде другаде, в друго време и на друго място.

Огледа стареца най-подробно и погледът му спря на косата. Дядо му бе известен надлъж и нашир с дългата си коса. Преди много време един сън му бе внушил да запази всички косми, които падаха при ресане. В последствие той бе оплел събраното и въжето, което се получи, достигна три фута и бе дебело половин инч. Тази запазена коса, сплъстена и лепкава, той носеше навита на венец около главата си.

Ловен сокол отново отмести поглед. Дядо му винаги имаше на врата си огърлица. Тя представляваше метална верига, към която бяха прикачени няколко червени заоблени камъка, два железни пръстена и върхът на една стрела. По форма камъните до голяма степен наподобяваха торбички за лекове и се използваха за лекуване, като се търкаха о тялото. Железните пръстени, защото бяха яки и неразрушими, пазеха доброто здраве на воина. Върхът на стрелата символизираше дълъг живот. Обикновено Дълга коса се обличаше в дълъг халат от еленова кожа. Днес, също като Ловен сокол, бе само по препаска и мокасини.

— Haa, този naba-ciba ще се храни добре и ще спи достатъчно, докато неговият внук отсъства — изрече неочаквано Дълга коса, сякаш току-що бе запитан. — Нежен глас ще се грижи за мен. Толкова е внимателна към този стар човек, като че ли е още млад мъж.

Когато видя раздразнението на внука си при споменаването на Нежен глас, Дълга коса се усмихна и от това пожълтялата като пергамент кожа на лицето му се сбръчка.

— Този стар баща разбира, че Нежен глас е грижовна към този стар мъж заради неговия внук. Ловен сокол, кога ще я вземеш за жена? Не мислиш ли, че ще я бива в одеялата?

Ловен сокол осъзна, че дядо му го дразни, защото Дълга коса знаеше, че у внука му Нежен глас поражда само досада.

Мълчаливо възседна коня и погледна усмихнат надолу към дядо си.

— Когато се върна, ще доведа истинска жена да сгрява одеялата ми — на свой ред го подразни той, макар че това съвсем не отговаряше на плановете му. Дори не искаше да мисли за жени.

Дълга коса се потупа по корема с ветрилото от орлово крило.

— Доведи у дома жена, която може да готви вкусно, внуко мой — подсмихна се той.

Когато Нежен глас приближи тичешком, Ловен сокол я изгледа с раздразнение, сетне заби петите на обутите си в мокасини крака в хълбоците на коня и се отдалечи в лудешки галоп.

— Отнеси ме бързо надалече от тази жена, Пронто — потупа той жребеца по бялата шия. — Ако можеше да я няма, когато се върна, цял живот ще съм благодарен на Великата невидима сила.