Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (31)

Тридесета глава

Сърцето й биеше лудо, почувства как се вкаменява, сякаш бе дете, току-що заловено да бърка в буркана със сладко. Съжаляваше от дъното на душата си, че не бе разказала на Ловен сокол за пътната чанта с парите. Сега бе най-неподходящото време да се бави с обяснения!

Детето й бе при човек, който бе истински дявол.

Колко глупаво от нейна страна да остави при каквито и да било обстоятелства Небесни очи с Франк. Щом той можеше да падне толкова ниско, че да извърши изнасилване, защо ли да не навреди на скъпоценната й дъщеричка?

Зави й се свят при тази мисъл. Но същевременно тя я подтикна към действие и Меги се изправи и заговори:

— Ловен сокол, моля те остави ме да тръгна, без да ти обяснявам нищо — замоли го Меги. Не искаше да остава по-дълго далеч от дъщеря си. — Скъпи, ще ти обясня по-късно. Моля те… остави ме да мина. Животът на дъщеря ни е в опасност.

Ловен сокол хвърли бърз поглед към празната люлка, после пристъпи напред. Стисна раменете й и напрегнато я загледа в очите.

— Къде е дъщеря ни? — изръмжа, сетне сведе поглед. — И какво е това, което притискаш толкова здраво към гърдите си?

Сълзи нахлуха в очите на Меги. Разбираше, че няма избор и трябва да му обясни. Мълчаливо се замоли на своя Бог и на Великата невидима сила на Ловен сокол! Ако само му беше казала истината!

— Небесни очи и аз бяхме заставени да отидем при един мъж от моето минало — изрече най-после Меги. — Той задържа Небесни очи, докато аз… докато аз…

Премести поглед върху чантата и мълчаливо я прокле!

— Докато…? — Ловен сокол леко я разлюля, за да я накара да продължи. — Разкажи ми всичко и тогава Ловен сокол ще иде за Небесни очи! Но трябва да знам всичко, за да мога да стигна до този мъж, без нищо лошо да се случи на дъщеря ни.

— Трябва да върна чантата с парите на Франк и тогава… тогава той ще ми върне Небесни очи — избъбри Меги, а с поглед жадно следеше всяка мимика по лицето на Ловен сокол с надежда да узнае истинските му чувства за нещата, които му бе разкрила.

— Пари? Не знам нищо за пари. — Ловен сокол въпросително изви вежди. — Никога не си ми казвала за тези пари. Защо си го крила от мен? Та колко пъти разменяхме тайните на сърцата си?

Ридание се надигна в гърлото на Меги, когато видя болката, която бе причинила на Ловен сокол.

— Скъпи, толкова съжалявам — изрече, а сълзите вече се стичаха по лицето й. — Ще се опитам да ти обясня бързо, защото, скъпи мой, трябва да се върна в пещерата и да разменя парите срещу дъщеря ни.

— Пещера? — Пръстите на Ловен сокол се стегнаха върху раменете на Меги. — Знам една пещера на върха на хълма, който се намира край селото. Там ли е човекът? И той държи дъщеря ни като заложник?

— Да, той и дъщеря ни са там. — Побиха я тръпки, когато той гневно отпусна хватката си и сковано се отправи към мястото, където държеше оръжията.

Ръката му хвана една пушка, сетне я пусна и вдигна късия бизонски лък, двойно извит, с тетива от сухожилие и жилава дървена част.

Решително преметна колчана от боброва кожа през рамо — той бе изпълнен с дебел сноп стрели.

Върна се при Меги.

— Можеш да обясниш останалото на този свой съпруг по-късно — изръмжа той. — Ще взема много воини и ще ида за нея!

Меги пусна чантата на земята и улови Ловен сокол за ръката. Спря го тъкмо когато се готвеше да излезе.

— Не! — извика тя. — Почакай! Той обеща, че ще ми върне Небесни очи и после ще си иде. Моля те, Ловен сокол. Нека не правим нищо. Толкова се страхувам за дъщеря ни! Той е изключително зъл човек — способен на престъпления, които все още не съм ти разкрила.

— Престъпления! — просъска през зъби Ловен сокол. — Може би този съпруг не иска да знае за тях, защото от очите ти разбирам, че не за първи път си негова жертва. Душата ми ще е дълбоко наранена да научи най-лошото, което ти е сторил!

Меги сведе поглед към земята, отново се почувства засрамена, че не му е признала всичко. Още тайни! И накрая, когато научеше всичко, щеше ли да продължава да я иска за своя съпруга? Или ще бъде отхвърлена, загубила абсолютно всичко също като Нежен глас?

Макар че, доколкото познаваше Ловен сокол, обичта му бе неизчерпаема, той бе способен да разбере. Когато му разкажеше всичко, тя се надяваше, че той ще я вземе в обятията си и отново ще се закълне, че ще я защитава от всички бъдещи заплахи. Защото освен Небесни очи и детето, което носеше в утробата си, Ловен сокол бе човека, който изпълваше нейния свят!

Да живее без него, означаваше да живее в пустота.

— Казваш, че е зъл, а се доверяваш на думите му, че няма да стори зло на тебе и детето, след като му върнеш торбата с парите? — Ловен сокол се разсмя подигравателно. — Жено моя, ти си по-наивна, отколкото си е мислел този съпруг. Този човек… този човек, който държи нашата дъщеря като залог… няма да ти позволи да си идеш от него. Той или ще убие и теб, и Небесни очи, или ще те насили да тръгнеш с него. — Ловен сокол склони лицето си до това на Меги. — Този съпруг и баща няма да позволи това да се случи. — Изрече го през стиснати зъби.

— Но какво можеш да направиш? — Меги се наведе да вдигне чантата. — Той ще те види. И тогава със сигурност ще убие и мен, и Небесни очи.

— Ти също ще трябва да участваш в плана. — Ловен сокол нежно я улови за ръката и я поведе навън. — Ще се върнеш в пещерата заедно с парите. Аз ще събера воините си и ние ще обградим мястото, без той да разбере. Ще е твърде погълнат от това, което си му занесла, за да забележи, че и други са те последвали.

Вниманието на Меги бе тутакси привлечено от тълпата хора, които бяха наобиколили една индианка арапахо, която тя не бе виждала по-рано. Сети се, че това е майката на Ловен сокол. Обзе я радост, че най-накрая той я е открил и че тя вече е в безопасност и със здрав разум.

Но ръката на Ловен сокол, която я подтикваше към тълпата я върна към опасността. Всички се извърнаха и го погледнаха, когато той пристъпи в средата на събралото се множество. Меги усещаше погледа на майка му, който я изучаваше.

Не отвърна на този поглед, защото моментът не беше подходящ за поздравления и размяна на усмивки. С всеки изминат миг смъртната опасност над Небесни очи се увеличаваше.

Тя вдигна поглед към могилата и внезапно изпита ужас, че Франк може да я съзре сред хората. Да види, че Ловен сокол е тук и говори с воините си, давайки им наставления.

Извърна изпълнени с уплаха очи към Ловен сокол.

— Трябва да побързаме — заекна тя. — Ловен сокол, вече прекалено дълго се забавих.

Той кимна разбиращо, наклони се надолу и докато всички останали мълчаливо ги наблюдаваха й обясни какво трябва да направи и какво щяха да направят той и неговите воини, за да измъкнат Небесни очи от Франк и да спасят нея.

— Ами ако не стане? — запита тя, а сърцето й препускаше. — Ако той заподозре, че пещерата е обградена? Вече ми каза, че в такъв случай ще ме убие. Щял да ме промуши с ножа си и тогава… и тогава щял да убие и дъщеря ни.

Внезапно Ловен сокол я взе в прегръдката си и я притисна силно.

— Моят h–isei, моя прекрасна Очи на пантера, нима не знаеш, че твоят съпруг няма да позволи да ти се случи нищо — нито на теб, нито на нашата дъщеря? Довери ми се. Върви. Направи както ти казвам.

За миг Меги остана вкопчена в него, а чантата пречеше на прегръдката им. После се изплъзна, втурна се през тълпата и извън селото. Вървеше и не откъсваше поглед от могилата, а ударите на сърцето й бяха съпроводени с болка.

Когато стигна стръмния скат, тя се спря и се извърна да погледне през рамо. Опитваше се да зърне Ловен сокол и воините му.

Но от тях нямаше и следа. Краката й омекнаха при мисълта, че те може да не стигнат навреме до нея и Небесни очи. Сетне събра сили и заизкачва стръмнината. Скоро вече влизаше в пещерата, но в тъмнината не можеше да се движи достатъчно бързо. Изпита облекчение, когато най-накрая съзря на стената златистите отражения на огъня, а сетне отново зърна дъщеря си.

Меги спря сепната, беше объркана и озадачена от гледката, която се разкри пред нея. Франк седеше край огъня и както изглежда, забравил всичко и всеки, освен малкото вързопче в ръцете си. Той бавно люлееше детето напред-назад и тихичко й пееше.

Меги залитна и се подпря на близката стена. Беше поразена да види Франк в тази светлина. Той винаги бе бил толкова студен, така закоравял човек, който сякаш нямаше чувства към друг, освен към себе си. А сега пееше на Небесни очи и я полюляваше.

„Като че ли му принадлежи“ — помисли Меги и страх вкопчи сърцето й.

Ускори крачка и скоро се изправи пред погледа му. Хвърли пътната чанта край Франк, а после протегна ръце към него.

— Дай ми я, Франк. Донесох парите. Сега ми дай детето.

— Не толкова бързо — изрече той и бавно се изправи на крака. Небесни очи беше сгушена в сгънатата му лява ръка. — Отвори чантата. Да видим парите.

— Парите! — настръхна Меги. — Това ли е единственото, за което си в състояние да мислиш? Разбира се, че е това. Докато беше жив баща ми, ти най-безсрамно го мамеше и му взе всичко, което успя. Когато умря, ти направи същото с мен, с неговата дъщеря. — С треперещи от гняв ръце тя коленичи до чантата и я отвори. — Ето — изфуча и отново се изправи. — Сега доволен ли си?

— Изглежда всички са тук — отвърна Франк, който оглеждаше банкнотите, втренчил поглед в подредените и навързани купчинки. Сетне вдигна очи нагоре. — Това, което не разбирам, е, защо не си ги похарчила, когато се омъжи за фермера? — Той отново лекичко залюля Небесни очи, защото тя започна да мърда. — Живяла си толкова бедно. С тези пари си могла да си построиш голяма къща.

— Тези пари са омърсени. — Очите на Меги бяха приковани в Небесни очи. Чудеше се как да се измъкне от Франк, преди да е пристигнал Ловен сокол. — Съжалявах, че съм ги взела. Днес с радост се отървавам от тях. — Тя направи пауза, сетне отново протегна ръце към Франк. — Моля те, Франк — изрече тихо. — Ти обеща да ми я върнеш. Хайде, дай ми я.

Франк гърлено се разсмя.

— Нима наистина си повярвала, че ще ти върна детето и ще ти позволя да си тръгнеш? — Гледаше я с присвити очи. — Би трябвало да застрелям и двете ви, но вместо това реших да ви заведа в Канзас Сити. Ти ще бъдеш прекрасна булка. — Той хвърли разнежен поглед към Небесни очи. — Изведнъж заобичах хлапето. — Той отново погледна Меги. — Но ако ще живее под покрива ми като моя доведена дъщеря, да ме вземат дяволите, ако не сменя името й с нещо не толкова дивашко.

Отчаянието се надигаше у Меги. Беше така объркана, че й бе трудно да се съсредоточи. Едно нещо обаче беше сигурно — трябваше да скъта детето на сигурно място — в ръцете си и при това бързо. Ловен сокол скоро щеше да бъде тук. Небесни очи трябваше да е далеч от опасностите, ако във въздуха започнеха да летят стрели или куршуми.

— Отказвам да дойда с теб — гордо вирна брадичка Меги.

— Тогава ще трябва да умреш — сви рамене Франк.

— Ако така е писано, то нека да стане — отвърна Меги и сърцето й силно заби при мисълта какво може да се случи, ако Ловен сокол не побърза.

— Нима избираш смъртта пред това да живееш с мен? — На Франк не му се вярваше. — Нима докосването ми те отвращава толкова много?

— Абсолютно. — Гласът на Меги бе станал пресеклив. Потрепери, когато си представи отвратителната картина.

— Ами тогава предполагам, че не ви остава никакъв избор. Трябва да се погрижа това да не се повтаря, но и трябва да се погрижа никой друг мъж да не ти се наслаждава — изрече Франк и сведе поглед към Небесни очи. — Малко човече, майка ти току-що подписа смъртния ти акт.

— Съмнявам се — намеси се Меги предпазливо. Съзнаваше, че може би все пак съществува начин да спре обзелата го лудост, особено ако Ловен сокол не се появеше скоро. — Със сигурност няма да унищожиш собствената си кръв и плът.

— Какво искаш да кажеш? — Франк вдигна объркан поглед към Меги.

— Изглежда, храниш някакви чувства към детето ми. — Меги направи крачка към Франк. — Разгледа ли добре очите й? Забеляза ли нещо познато в чертите на лицето й?

За миг Франк остана загледан в Меги, а после сведе поглед към детето.

— Какво трябва да забележа? — запита, изучавайки Небесни очи. Сетне отново вдигна поглед към Меги.

— В очите й би трябвало да видиш своите, а в чертите на лицето й — прилика със себе си — изрече печално Меги. — Защото, Франк, тя е и твоя дъщеря. Когато ме изнасили, ти пося в утробата ми семе, от което поникна това прекрасно дете.

Долната челюст на Франк увисна и когато отново сведе поглед към Небесни очи, той бе загубил способност да говори. Заварен неподготвен, едва не залитна назад… Наистина виждаше себе си в лицето й. Беше почувствал странна близост — някаква особена връзка с нея.

— Мое дете…? — заекна той. В ръцете му Небесни очи сякаш изведнъж се превърна в изпепеляващи въглени. Той я тръсна на Меги и припряно измъкна ножа от кожената кания на кръста. — Лъжеш — изръмжа. — Мъртва си!

Ловен сокол бе оголил зъби, когато вдигна лъка с рязко движение на лявата ръка. Щом дръпна тетивата, останалите воини последваха водача си. Едно след друго перата се притискаха към лъка, сетне полетяха освободени…

Точно когато Франк прекрачи към нея с нож, вдигнат и готов за смъртоносен удар, ужасената Меги видя множеството стрели, които прелетяха край нея и се забиха в гърдите на Франк.

Изпускайки ножа, той успя само да протегне ръка към детето с молещи очи, после се свлече мъртъв на земята.

Вперила поглед във Франк, Меги стоеше като в шок. Едва когато Ловен сокол стигна до нея и обви с ръце нея и детето, тялото й се отпусна и тя можеше да мисли. Започна да плаче, тялото й се разтърсваше от дълбоки ридания. Затвори очи и опря буза на гърдите на Ловен сокол.

— Свърши се — обади се Ловен сокол, който нежно галеше гърба й. — Той е мъртъв. Ти си в безопасност.

— Мислех, че няма да пристигнеш навреме — ридаеше Меги.

— Ние бяхме там, в мрака на пещерата, изчаквахме удобния момент. Едва когато ти даде детето, можехме да предприемем нещо, за да го спрем.

— Наистина ли е мъртъв? — Меги потрепери от мисълта, че Франк може да се преструва. Не можеше да си представи, че бъдещето й постоянно ще бъде изпълнено с тревога заради този човек. Той трябваше да е мъртъв!

— Съвсем мъртъв, жено моя. — Ловен сокол я освободи от прегръдката си и пое Небесни очи. Втренчи поглед надолу към пътната чанта с парите. — Ето причината за алчността на този човек. Това са много пари. Би убил, за да са негови.

— Отдавна ме е търсил, за да ги вземе. — Самата Меги с неприязън погледна парите. — Трябваше да му ги оставя. На мен не ми бяха нужни. Изобщо. — Тогава очите й се разшириха и тя се извърна към Ловен сокол. — Но след като са наши — тя отривисто постави ръка на рамото му, — нека ги употребим за нещо добро. Да ги използваме за твоя народ. Толкова много пари могат да подобрят положението на твоите хора. Ще ги вземеш ли, скъпи, като подарък от мен? Разбираш ли, това бяха пари на баща ми. Той работи упорито, за да ги спечели. Справедливо е сега да бъдат използвани за нещо добро.

— Ловен сокол не е алчен за пари. — Гласът му беше като тътен.

— Не е алчност да вземеш парите, ако те са придобити с труд и ако ще ги използваш за доброто на другите — изрече решително Меги. — Това бяха пари на баща ми. По право сега са мои. Това значи, че принадлежат на арапахите!

Устните на Ловен сокол се извиха в полуусмивка.

— Имаш много да ми обясняваш, жено, за тези пари — рече и я погледна смръщен, — и за този човек, който е бил в миналото ти.

— Зная. — Меги сведе глава. — Ще ти разкажа и последната тайна, която бях скрила от теб.

— Не е добре, че си крила нещо от мен — изрече Ловен сокол с безизразен глас. — Но аз се надявам, че връзката ни ще стане още по-силна, щом веднъж освободиш душата си от това, което си таила в нея.

Меги кимна утвърдително и погледна надолу към Франк.

— Може би в края на краищата той ми направи услуга. — Тя избърса сълзите от очите си.

Ловен сокол нареди на един от воините да вземе чантата с парите, но да остави тялото на мъжа на вълците. Сетне избута Меги вън от пещерата. Тя се опитваше да забрави онзи кратък момент, когато Франк седеше с детето и го гледаше така, сякаш го обичаше.

Тази картина бе мигом изтрита от спомена как той се нахвърли с нож срещу нея. Краткият миг, в който изглеждаше като загрижено човешко същество, бързо бе преминал. Ако не бяха Ловен сокол и неговите войни, Франк щеше да убие не само Меги, но и своята собствена дъщеря.

Когато пристигнаха във вигвама и Небесни очи бе нахранена, настъпи часът на обяснението. Разтърсена от преживяното с Франк, тя седеше край Ловен сокол и се наслаждаваше на уюта, който създаваше топлината на огъня. Започна тъжния си разказ с това как бе изнасилена, как бе откраднала парите на баща си и след това бе избягала от Франк. Разказа за женитбата със скъпия, добър Мелвин, който я бе спасил от пълното отчаяние, обзело я след случката с Франк.

— Значи детето не е от съпруга ти? — пое си шумно въздух Ловен сокол, зашеметен от разказа й. — Това прекрасно дете е създадено при ужасно изнасилване?

— Aa — потвърди тихо Меги и кимна с глава. — Това е нещо, което не искам да си спомням, още по-малко да разказвам. Дори и на теб, Ловен сокол. Беше толкова отвратително. Моля те, разбери ме защо не посмях да ти кажа истината.

— И парите са били заровени през цялото време в нашия вигвам? — Ловен сокол почувства нужда да говори за нещо друго. Не беше необходимо да се обсъжда повече нещо, което не можеше да се промени. Човекът, отговорен за злото, бе мъртъв. А детето Ловен сокол вече бе приел като свое.

— Зарових ги, като дойдох — въздъхна Меги.

— И ако Франк не се беше появил да ги вземе? — запита Ловен сокол.

— Почти бях забравила, че са там. — Наистина беше забравила. — Толкова бях щастлива с теб и дъщеря ни, и с твоя народ, и от съзнанието, че очакваме да се роди нашият син, че изобщо не се сетих за парите. За мен нямаха значение. Защо трябваше да говоря за тях?

— Тревожеше ли се, че мъжът може да те открие?

— В началото — да — отрони тихо Меги. — Но по-късно — не.

И после започна да разказва на Ловен сокол за предателството на Нежен глас. Не му бе дадена възможност да отговори, нито пък тя можа да разкаже всичко за бягството на индианката, защото неочаквано в типито се появи Дълга коса.

Меги вдигна поглед към него и сърцето й се сви при мисълта какво ще му причини постъпката на Нежен глас. Все още не й се искаше да разбие сърцето му, но той трябваше да знае истината, а не да се отнасят с него като със стар, оглупял човек.

Дълга коса се приближи, изправи се над Меги и постави ръка на рамото й.

— Хубаво е, че ти и детето сте в безопасност — кимна той. — Ловен сокол, майка ти си почива в своя вигвам. Добре направихме, че след смъртта на сина ми го запазихме. Стените му пазят толкова много спомени и й носят успокоение.

— И ти вярваш, че тя вече е свикнала с мисълта за загубата на мъжа си? — Ловен сокол се надигна да прегърне Дълга коса.

— Сърцето й винаги ще страда за него, но разумът й е укрепнал. — Той се отдалечи от двамата и погледна колебливо към Меги. — През целия ден Нежен глас не е идвала при мен. И родителите й не са я виждали. Очи на пантера, знаеш ли къде може да е? Никога по-рано не е отсъствала толкова дълго.

Меги преглътна мъчително. Бавно се изправи на крака. Нервно погледна най-напред Ловен сокол, после Дълга коса.

Ловен сокол усети, че има още тайни, които Меги бе скрила.

— Моя жено, очите ти издават, че имаш да ми кажеш още нещо — извърна се той към нея и положи ръка на рамото й.

— Ловен сокол, толкова е ужасно. — Гласът на Меги прикова вниманието им. — Но трябва да бъде разказано. Всички трябва да узнаят. Особено Дълга коса.

Старият индианец пристъпи към нея и се взря в очите й.

— Разкажи ми. — Гласът му изразяваше неспокойствие и нетърпение.

— Тя… Нежен глас… си отиде по свое желание — най-сетне го изрече. — Но ако не го беше направила, щеше да бъде отпратена. Ти, Дълга коса, и ти, Ловен сокол, щяхте да я прогоните от селото.

Дълга коса втренчи присвитите си очи в очите на Ловен сокол.

— Какво иска да каже? — Гласът му беше слаб. — Какво е направила Нежен глас, та да си навлече такова проклятие?

Ловен сокол направи крачка към дядо си и постави ръка върху крехкото му рамо.

— Naba–ciba има да се кажат още много неща, които ще натъжат сърцето ти — изрече сериозно той, — но те трябва да бъдат казани. Не трябва да се отлагат за по-късно. Човек трябва да ги преодолее и да ги остави зад себе си.

Дълга коса приближи лице към Ловен сокол.

— Ти кажи на дядо си какво трябва да преодолее — запита, но гласът му криеше страх. — Разкажи ми за Нежен глас. Защо си е отишла? Къде е?

— Naba–ciba, днес Нежен глас предаде всички ни — заяви Ловен сокол, свали ръка от рамото на дядо си и се извърна от него. Не искаше да вижда как въпросителният израз на стария човек премина в отчаяние, когато той научи истината за прекрасната девойка, на която бе дал не само подслон, но и сърцето си. Но Ловен сокол бе убеден, че трябва да му я каже.

— Предадени? — Дълга коса усещаше как празнотата го поглъща с всяка следваща дума, която чуваше. — Нима Нежен глас е способна на предателство? В какъв смисъл, внуко мой? Пред мен се е показвала само откъм добрата си страна.

— Haa, вярно — кимна утвърдително Ловен сокол. Бавно извърна взор към дядо си и му разказа какво бе сторила Нежен глас не само на Меги, но и на детето й. Обясни на дядо си, че тя си е тръгнала, защото се е страхувала, че всички ще я презрат, когато научат истината за нея.

Жена на иглата бе дочула сериозните гласове, които долитаха от вигвама, и влезе вътре да разбере причината. До този момент бе останала в сянка. Когато съзря безкрайното отчаяние на Дълга коса и как раменете му се свлякоха, тя реши, че трябва да иде при него.

Ловен сокол й кимна мълчаливо в знак на благодарност. Знаеше, че ако някой може да помогне на Дълга коса в този момент, когато той скърби и се чувства предаден, това може да е само Жена на иглата.

Старата индианка положи внимателно ръка на рамото на Дълга коса.

— Ела — промълви тя, — нека те придружа до твоя вигвам. Ще остана с теб, докато ми кажеш да си вървя.

Дълга коса поклати глава в знак на съгласие, бавно се извърна и тръгна с нея. Тътреше се едва, докато стигнаха колибата му. Когато влязоха, тя му помогна да седне на постелята и го зави с меко одеяло.

После приседна край леглото му и тихо запя. Когато той се пресегна за ръката й, тя въздъхна.

— Дълга коса, ако искаш, ще остана завинаги с теб. — Жена на иглата се надигна на колене, за да погледне към сериозното му лице. — Съзнавам, разбира се, че не съм красавица, нито плътта ми е млада и свежа на допир. Но през нощта тялото ми може да те топли. — Гласът й пресекна. — Толкова съм самотна, откак мъжът ми ме остави и тръгна по пътя към праотците си. Дълга коса, толкова отдавна желая да ме поискаш.

Очите на Дълга коса излъчваха доброта и благородство, когато й се усмихна.

— Ти не мислиш този стар човек за глупак, само защото е приел Нежен глас в леглото си?

— Никога за никого няма да бъдеш глупак. — Жена на иглата протегна ръка към челото му и нежно го погали. — Бил си заслепен от закръглените, красиви форми на онази, която те е изкушила да я пожелаеш.

— Тя наистина беше красива, нали? — Гласът му идеше сякаш отдалече.

— Красива, но покварена — осмели се да отбележи Жена на иглата.

— Изглеждаше загрижена. — Дълга коса пое ръцете на Жена на иглата и я притегли към леглото до себе си.

— Сигурна съм, че част от нея сигурно е била такава. — Старата индианка се настани край Дълга коса. Чувстваше се така, сякаш отново беше младо момиче. — Та кой ли не би бил загрижен за мъж като теб?

— Приятно е да те усещам до себе си — привлече я по-близо Дълга коса.

Жена на иглата се усмихна и се сгуши до него.

 

 

Ловен сокол притискаше плътно Меги. През деня бе изживяла много ужасяващи моменти и все още не можеше да се отпусне и да се отдаде на удоволствията. Вероятно усещаше само, че е на сигурно място у дома и че неприятностите са зад гърба й.

— Утре пейотът ще бъде използван за други цели, не както Нежен глас го използва за теб. — Ловен сокол внимателно галеше гърба й.

— Не искам и да чувам тази дума — потрепери Меги.

Ловен сокол обви лицето й с ръце и я привлече, та погледът й да срещне неговия.

— Утре твоят съпруг ще участва в ритуала на пейота. До известна степен и ти също.

Меги побледня и се надигна на лакът да го види по-добре.

— Защо? — Пое си въздух уплашена, когато се сети колко бързо сокът му я бе накарал да изгуби ума си.

— Всъщност ти самата няма да вкусиш от пейота — припряно се поправи Ловен сокол. — По време на церемонията ще седиш редом с мен и ще следиш на придружаващите ме да им се носи храна. Ще си там, когато всичко свърши, за да ме отведеш в нашето легло. Ще се любим. Удоволствието за съпруга ти ще бъде засилено от действието на пейота върху тялото му. Ще се любим часове наред.

— Защо върху мен ефектът му бе да загубя съзнание, а ти твърдиш, че ще можеш безкрайно да ме любиш? — разтревожи се гласно Меги.

— Поетото количество е причина за различния ефект — обясни Ловен сокол. — Нежен глас ти е дала твърде много. Но очевидно е знаела точно колко да поемеш, за да си в транс и да се подчиняваш на заповедите й. — Той се намръщи. — Вероятно от време на време самата тя е употребявала пейота, за да знае точните количества, които трябва да се приемат.

— Защо ще трябва да извършиш утре това нещо? — На Меги й се искаше да го убеди да не го прави.

— Растението не се използва, освен от пристрастените към него и при специална церемония — обясни той. — От последната церемония са минали много месеци. Време е за нова.

— Ти си го правил и преди, нали?

— Много пъти.

— Безопасно ли е?

— Haa.

— Разкажи ми нещо по-подробно. Искам да знам какво още мога да очаквам, освен това, което вече зная от собствен опит.

Той я притисна към себе си и заразказва с равен глас. Припомняше си многобройните случки, когато бе участвал в церемонията и винаги след това бе изпитвал приповдигнатост и по-голяма сила.

— Пейотът влияе на сърцето — започна той. — Изпитваш приятни усещания. В повечето случаи предизвиква видения. Ефектът върху чувствата е безкрайно разнообразен. В някои случаи е потискащ и ужасно неприятен. В други, което е и по-често, предизвиква тиха, но силна екзалтация. При Ловен сокол винаги е довеждал до възбуда. — Той долепи устни до нейните. — Както и утре ще стане с мен. — Гласът му беше дрезгав. — Ще ти покажа какво означава да се любим.

Меги се вкопчи в него развълнувана, а той я целуваше продължително и страстно.

Но беше доволна, че не продължи да я възбужда. Бе толкова изморена от случилото се през деня.

Сви се на кълбо, опитваше се да не се безпокои за утрешния ден. Но след като вече беше изпитала ужасното действие на пейота, тя не беше уверена като съпруга си.

— Притисни ме — прошепна. — Толкова те обичам, Ловен сокол. Толкова те обичам.

Той я обгърна в силните си ръце. Не искаше да си спомня колко близо бе до възможността да я изгуби.