Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (11)

Десета глава

На следващата сутрин Меги бе разбудена от нова, по-различна болка. Стенейки, тя плъзна ръце под одеялото нагоре по меката рокля към гърдите си. Те я боляха и пулсираха. Когато ги обхвана, установи, че са напрегнати и натежали.

Инстинктът й подсказваше, че само устните на дете биха облекчили напрежението в тях. Млякото трябваше да бъде изсукано.

— Искам си бебето — проплака тя. После внимателно замасажира гърдите си, но от това те я заболяха още повече.

Извърна се на една страна, с гръб към входа на типито, и се зави презглава с одеялото. Искаше й се отново да избяга в тъмната бездна на съня, да забрави болката… да забрави Ловен сокол…

Нечие неочаквано присъствие зад гърба й я накара бавно да се извърне. Кръвта нахлу в лицето й от възбуда и облекчение, когато видя Ловен сокол, закрилнически прегърнал нейното дете.

От одеялото, с което бе плътно увито, Меги не можеше да види нито лицето, нито телцето на детето, но бе сигурна, че малкото същество е нейното бебе и че не е имала право да ненавижда Ловен сокол. Вече ставаше ясно, че онези, които й бяха отнели детето, са постъпили грешно. Вероятно бяха изтълкували неправилно разпорежданията на Ловен сокол.

В този ден се чувстваше по-укрепнала. Забрави болката в пулсиращите гърди и се надигна да седне. Сияеше цяла, очите й се изпълниха със сълзи на щастие и тя протегна ръце за бебето.

— О, благодаря ти, благодаря ти. Донесъл си моето бебе. Ловен сокол, моля те, дай ми я. Как искам да я притисна. Заради Нежен глас все още не съм видяла дъщеря си отблизо.

Ловен сокол внимателно положи детето в протегнатите ръце на Меги. Коленичи край леглото и нежно замилва челото й, докато наблюдаваше как одеялото се развива, за да разкрие миниатюрното същество пред изпълнените със сълзи очи на неговата жена.

Самият той също се загледа продължително и изпитателно, когато одеялата разкриха детето. Беше виждал много новородени, но всички те бяха с мека червена кожа и тъмни очи.

Това дете притежаваше най-светлата кожа с лек розов оттенък и златисточервеникави къдрици. Бебето спеше и той не можеше да види очите му, но знаеше, че са сини.

Това не му се беше сторило странно, макар че би предпочел детето, което се готвеше да отгледа като свое, да има тъмни очи или пък зелените като на пантера очи на майка си. За себе си вече бе кръстил детенцето.

Небесни очи.

Haa, тя щеше да израсне с индианското си име Небесни очи. Меги се възхищаваше от малката си дъщеричка и постоянно се усмихваше, докато я опипваше цялата — от главата до миниатюрните пръстчета на краката. Издаде дълбока въздишка, когато пръстите на момиченцето обхванаха един от нейните и се вкопчиха в него.

Меги си мислеше, че единственото погрешно нещо в този сценарий е, че вместо да плаче, за да бъде нахранено, малкото й момиченце си спеше доволно. Дори натискът на мъничкото телце върху гърдите й беше непоносим.

А дъщеря й продължаваше да спи непробудно.

Е, поне не й се налагаше да погледне в очичките й и да види очите на Франк. Нежен глас беше казала, че очите на дъщеря й са сини — ужасяващо сини!

— Не е ли прекрасна! — пророни Меги и любовно се усмихна на Ловен сокол. — И е толкова пухкава. Пипни я, Ловен сокол. Виж колко е мекичка и сладка.

Ловен сокол протегна ръка към детето и бавно прокара пръстите си по нежната кожа на едната ръчичка, после по другата, а после и по малкото коремче, което изглеждаше добре напълнено от млякото на Жена с много деца.

— Нежен глас беше така изпълнена с омраза към мен, Ловен сокол — неочаквано каза Меги. — А когато отнесе детето, още преди да съм го поела в ръцете си и да съм го зърнала, това беше върхът на нейната омраза. Въпреки всичко другите жени не я порицаха, не й казаха да ми върне детето. Защо бе това, Ловен сокол? Как е възможно всички да са разбрали погрешно това, което си им наредил да направят?

Ловен сокол започна отново да увива бебето в одеялото. Меги не разбираше какво върши той и очакваше неговия отговор. До тази сутрин бе пазил мълчание, което за нея беше най-мъчително от всичко, което трябваше да преживее.

— Как можаха да занесат детето ми да суче от гърдите на друга жена? — настоя Меги. — Защо биха го направили, освен…

Изведнъж тя осъзна какво прави Ловен сокол и сърцето й заблъска в гърдите, очите й широко се отвориха и дъхът й секна. Наблюдаваше как с всяко негово движение одеялото скрива детето от удивения й поглед.

Недоумяваше защо ли го прави. От огъня, в който горяха пънове, в типито беше много топло. Скоро щеше да разбуди дъщеричката си и да я сложи на болезнената си гръд.

— Защо ли? — погледът на Ловен сокол избягваше нейния. — За да изпълнят всичко, което съм казал. — Той нежно вдигна детето и започна да го люлее напред-назад, като в същото време продължаваше да обяснява. — Аз бях наредил да занесат детето при Жена с много деца, за да се храни от нейните гърди. Но не съм възнамерявал това да бъде сторено, преди да си я видяла.

Това признание накара Меги да се почувства като останала без сили. Пулсът й препускаше толкова бързо, че имаше чувството, че ще припадне.

— Не! — ахна тя. — Защо ще ми сториш такова нещо? Детето е мое. Само аз трябва да му поднасям гръдта си за сукане! — В скута юмруците й се свиваха, докато наблюдаваше детето в прегръдката му. — Как можеш да постъпиш така с мен? Защо го правиш? И ако имаш намерение някой друг да отгледа детето, защо ми го носиш днес? За да ме накараш да страдам? За да направиш болката още по-силна, когато отново ми я отнемеш?

Тя изпусна шумно въздух и понечи да запищи, когато една от жените, които помнеше от предишния ден, влезе в типито, взе детето от ръцете на Ловен сокол и го изнесе от колибата.

— Какво става тук? — Гласът й бе едва доловим шепот. Сетне набра сили. — Върни ми бебето! — Опита се да стане от леглото, но падна назад, когато коленете й се подгънаха. Все още не беше възстановила силите си достатъчно, за да поеме живота си в собствените си ръце.

Когато Ловен сокол приседна на леглото и понечи да я привлече в прегръдките си, тя заблъска с юмруци по голата му гръд.

— Мразя те! — викаше тя. — Как съм могла да допусна да обичам такъв човек? Как съм могла да бъда толкова глупава и да не разбера, че нищо помежду ни няма да е наред. Ти си един голям измамник!

Ловен сокол я остави да го удря, докато най-накрая тя се отпусна назад ридаеща и дишаща тежко.

Тогава се наведе над нея, пое я в ръцете си и я притисна. Ръката му галеше гърба й, а той нежно започна да говори.

— Нищо от това, което съм направил, не е било с цел да те разстрои. Макар че разбирам защо става така, моля те, вярвай ми, когато казвам, че ме боли да правя нещо, което ще те нарани.

Прекалено слаба, за да продължава да се бори с него, Меги се отпусна безсилно на гърдите му и зарида.

— Тогава защо го правиш? — Сълзите й мокреха гладката му кожа. — Да ми отнемеш детето е много жестоко. Ако ме обичаш, нямаше дори да си помислиш такова нещо.

— Любовта ми към тебе е като дълбока река и се простира чак до звездите в небето — прошепна Ловен сокол. Беше я уловил за раменете, така че очите й да гледат неговите. — Постъпвам така с детето, защото обичам и двете ви. Погледни ме. Изслушай ме. Опитай се да разбереш.

Меги примигна, защото болката отново се стрелна през гърдите й и премина в тъпо и постоянно туптене.

— Продължавай. Обясни ми. Но се съмнявам, че ще ти повярвам — изрече през зъби. — Ти, който каза, че между нас не би трябвало да има повече тайни, ти направи това с детето ми? И през цялото време си знаел, че ще го направиш. Ужасна тайна, която скри от мене.

— Не възнамерявах да бъде тайна. — Ловен сокол бе объркан от това, как тя от време на време примигва и притваря очи, сякаш я мъчи някаква ужасна болка. — Сега разбирам, че трябваше да ти се каже. Но нямах тази възможност. Трябваше да замина. Пристигна вест, че майка ми е забелязана в едно друго село. Трябваше да тръгна по тази следа, макар по-късно да разбрах, че е невярна. Отидох да търся нея, а пренебрегнах теб. Съжалявам.

— Това не е причина да ми отнемеш детето. — Тя най-накрая намери сили да се отдръпне от Ловен сокол. Отпусна се назад в леглото и му обърна гръб. — Сега ме остави сама. Имам нужда от почивка. — Когато се извърна към него, погледът й пламтеше. — И бъди сигурен: само да се възстановя, отивам за детето си. Никой няма да ми я отнеме отново.

— Така или иначе не след дълго ще я имаш край себе си — отвърна Ловен сокол. Той взе ръката й в своята и не я освободи, когато тя се опита да я изтръгне. — Изтърпи няколко дни. Опитай се да разбереш. Ако оставиш детето известно време с Жена с много деца, ще направиш неговия живот, а и своя, много по-естествен.

— Не възнамерявам да остана тук с теб и твоето племе — разбунтува се Меги, но омекна, когато той взе ръката й и зацелува пръстите в знак, че я обожава. Погледът й изразяваше колебание. — Държиш се така, сякаш истински ме обичаш, но тогава не би ме лишил от детето ми.

— Изслушай Ловен сокол. — Гласът му звучеше нежно. — Открий сърцето си за това, което ще кажа.

— Можеш да говориш и аз ще те изслушам, но за теб сърцето ми завинаги е затворено. — Най-накрая Меги успя да освободи ръката си от неговата. Мушна я под одеялото, опитваше се да я скрие от него.

— Ти обяви гласно любовта, която храниш към този вожд на арапахите. — Черните като катран очи я изучаваха. — Ловен сокол също изрече любовта си към теб. Но тази любов те обвързва с обичаите на арапахите, за да можеш да живееш тук като една от нас. А това важи и за детето.

— Моето дете си е само мое. — Гласът й звучеше ледено. — Никой, освен мен не може да взема решение за нея.

— Казваш го сега в яда си. — Ловен сокол протегна ръка да отмахне една къдрица, която беше паднала върху челото й. — Но ако се вслушаш в разума си и погледнеш отвъд гнева си, ще разбереш, че това, което съм направил, е за доброто на детето и… за твое добро, защото скоро ще станеш моя жена.

— Няма да се омъжа за теб — заинати се Меги и вирна брадичка. — Възнамерявам да се върна в Канзас веднага щом се възстановя.

— Ти напусна града, за да избягаш от миналото си. — Гласът на Ловен сокол клокочеше в гърлото му. — Сега избираш него пред това, което ти предлагам за настоящето и бъдещето.

— Да — отвърна Меги, макар че мисълта за нова среща с Франк прониза тялото й със студени тръпки. Но трябваше да се изправи пред него. А и щеше да се погрижи да го арестуват за злодеянията му. Неприятностите и изпитанията напоследък я бяха научили да се справя с много неща. Щеше да намери сили да се изправи пред този злодей.

Ловен сокол улови Меги за китката и я привлече към себе си.

— Сега ще слушаш Ловен сокол — изръмжа. — После, ако искаш да си тръгнеш, ще бъде уредено. Утре ще си в твоя фургон и ще напуснеш този мъж, който те обича.

Полуоткрехнала устни, Меги гледаше като омагьосана в тези очи, чийто поглед винаги заплашваше да я омагьоса, дори сега, когато беше ядосана и наранена от това, което бе сторил. Дишаше трудно, опитваше се да прикрие болката в гърдите си.

— За Ловен сокол беше много важно твоето дете да суче от гърдите на жена, която е от моето село. Сега, когато тялото му се храни с нейното мляко, то става отчасти индианец. Много скоро, когато преценя, че се е хранило достатъчно с млякото на Жена с много деца, дъщеря ти ще ти бъде върната. Тогава ще суче само от твоята гръд. Ти си моята жена. Това дете няма да е само твое, но и мое!

Меги беше поразена от неговото обяснение и от невинността на мотивите му. За него всичко изглеждаше съвсем естествено. За нея беше прекрасно най-накрая да узнае защо го е направил, да открие, че не е било сторено със зла умисъл, а защото той обича не само нея, но и детето!

В продължение на един безкраен миг те се гледаха напрегнато. Сетне Меги се хвърли в ръцете му, ридаеща.

— Съжалявам, че се усъмних в теб — плачеше тя. — Но изглеждаше толкова жестоко да ми отнемеш бебето. Дори сега жадувам да я държа в ръцете си.

Беше се притиснала в Ловен сокол и от това гърдите й започнаха да туптят. Тя примигна, освободи се от прегръдката му и през роклята внимателно обхвана гърдите си с ръце. Хълцаше от болка, когато сведе очи.

— Какво става? — Ловен сокол внимателно я хвана за раменете. — Мога да позная, че нещо те боли. Къде е болката?

— Гърдите ми — проплака Меги и бавно вдигна поглед към него. — Много са напрегнати. Разбирам, че ти смяташ за много важно детето ми да се храни от гърдите на жена от твоето село, но самата аз се нуждая от устничките му. Млякото се втвърдява. Ето защо ме боли толкова много. Моля те, помогни ми да не ме боли, Ловен сокол. Мисля, че повече не мога да понеса.

— Haa. — Ловен сокол се улови за брадичката. — Чувал съм за тази болка и знам какво я предизвиква.

— Тогава значи ще донесеш детето ми, за да не страдам повече? — изрече с надежда Меги.

— Има и друг начин да се успокои такава болка. — Очите на Ловен сокол се впиха в нейните. Дълбоко в тях бе скрит въпросът ще одобри ли тя…

— Покажи ми — изплака Меги, сълзите се търкаляха по бузите й. — Направи каквото трябва. Едва ли мога да понеса тази болка още дълго.

Сърцето блъскаше в гърдите му. Толкова дълго я желаеше по начини, които не бяха позволени, докато не се изчисти след раждането. Ловен сокол положи пръсти на робата от еленова кожа и бавно започна да я вдигна нагоре и да я изхлузва през главата й.

— Имай ми доверие. Това, което правя, го правя с много любов — изрече, докато оставяше роклята встрани. Очите му поглъщаха копринената голота, обхождаха я цялата, уверяваха се в красотата й.

Ококорена и почти престанала да диша, Меги наблюдаваше как Ловен сокол придвижва треперещите си пръсти към гърдите й и ги обхваща.

Сепна се, когато чу стенанието й. Вдигна поглед и видя здраво стиснатите й очи. Разбираше, че тази реакция е плод на болката, а не на страстта.

— Това, което ще направя, няма да е толкова успокояващо, колкото ако кърмеше детето си — обяснението на Ловен сокол накара Меги да отвори очи, — но поне малко ще облекчи болката.

Тя възкликна, когато той се наклони над нея и започна да суче най-напред от едната гърда, после от другата. Всеки път изпразваше устата си, като плюеше млякото в огъня.

Когато най-накрая осъзна какво прави той, Меги очакваше, че ще й е неприятно. Но не беше така. Вместо това от удоволствието започна да й се вие свят. Неговите устни върху зърната й и ръцете му върху гърдите й разпалваха в нея изпепеляваща жарава — усещане каквото не бе изпитвала преди.

Когато той свърши и отдръпна устата и ръцете си, Меги остана неподвижна и онемяла го гледаше с широко отворени очи. Точно в този миг прозря колко много една жена може да желае един мъж.

Можеше да му прости всичко!

Дори това, че е наредил да й отнемат детето. Това скоро щеше да свърши и пред нея се изправяше обещанието за безоблачно щастие. Всяка сутрин щеше да се събужда край този скъп човек. Всяка нощ щеше да споделя с него чудото на любовта.

Да, беше готова да направи малката жертва, за която я молеше, за да е сигурна, че накрая ще го притежава.

Погълнат от своите собствени страстни чувства, Ловен сокол обхвана с ръце раменете й и я привлече към себе си.

— Сега по-малка ли е болката? — прошепна и докосна едва-едва с език долната й устна.

— Болката в гърдите ли? — прошепна в отговор тя. — Или другаде? Ловен сокол, толкова страдам, че съм край теб, а не мога да ти се отдам изцяло. Най-напред трябва да се изчистя. Тогава… тогава…

— Тогава ще те заведа в рая — прошепна дрезгаво той и я притегли още по-силно към себе си. Устните му притиснаха нейните. Вече знаеше колко много го обича.

Чувствата избликнаха от дълбините на душата му, когато сля устата си с нейната. Езикът му търсеше нейния и когато тя го докосна с върха си, целият потрепери. Двамата простенаха и се вкопчиха един в друг, без да съзнават, че в типито е влязъл някой и ги наблюдава…

Нежен глас беше стиснала ръце в юмруци. На лицето й бе изписана горчивина. В погледа й, отправен най-напред към Ловен сокол, после към Меги, се четеше явно предизвикателство.

Накрая не можа да понесе, че мъжът, когото обичаше целува друга жена толкова страстно и побягна от типито. Закле се да открие много начини да превърне живота на тази бяла жена в ад. Едва сега Нежен глас проумя защо Ловен сокол бе занесъл детето на бялата жена при Жена с много деца. Беше го направил, за да е близо до бялата жена.

— Защо не го проумях по-рано? — ядосваше се на себе си тя. — Дори помогнах. Аз взех детето от бялата жена и тутакси го сложих на гърдите на жена от моето село.

Нежен глас се отби в колибата на Жена с много деца и погледа как бялото дете доволно суче от едната напращяла с мляко гръд. Детето на индианката бозаеше от другата. Очите й гневно проблеснаха, когато бялото дете доволно замачка с пръстчета гърдата. Сега на Нежен глас й се искаше да бе занесла детето в гората, където никой нямаше да го намери, вместо да го донесе на тази жена, която и в този момент го хранеше с мляко!

— Дошла си да видиш бялото дете, нали? — Индианката насочи тъмните си очи към Нежен глас. — Защо се мръщиш така? Тя е красива! Бялата жена, която роди детето, е също красива. Скоро ще се омъжи за нашия вожд. — Жена с много деца се спря за миг. — А! Точно за това си намръщена, нали? Ти искаше вожда за себе си.

Нежен глас се завъртя на пети и се запрепъва навън. Не искаше всеки да наднича в сърцето й, особено ако успееше да предотврати тази сватба между бялата натрапница и мъжа, когото обичаше. Отдалечи се, а в главата й се въртяха най-различни планове как да ги раздели.

 

 

Франк дръпна здраво юздите и спря коня. Изгледа с празен поглед изгорялата фактория.

— По дяволите — процеди. Сега трябваше да продължи нататък, към факторията на резервата на шошоните и на арапахите.

Не гореше от желание да навлезе в индиански земи. Всеки знаеше, че договорите, подписани за заселването на индианците в тези резервати, са подписани с кръв — индианска кръв. Опасяваше се, че много от тях са готови да пролеят кръвта на бял човек и при най-малък повод.

Трябваше да внимава да не им даде повод да пролеят неговата, мислеше Франк, когато смушка коня и продължи да язди нататък.