Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (14)

Тринадесета глава

Загасващите въглени тлееха в огнището. Меги седеше близо до него върху постелка от кожи, сгушила детето в лявата си ръка. Небесни очи сучеше лакомо. Утрото бе хладно и Меги бе увила Небесни очи в одеялото от сърнешка кожа, затова не можеше отново да се порадва на малките пръстчета.

Но Меги се наслаждаваше на мъничките устица, засмукали зърното, и на звуците на задоволство от топлото мляко, което изпълваше малкото коремче на дъщеря й. В този момент се чувстваше така, сякаш никога не бяха отнемали детето й. Чудото, наречено дете, което се намираше в ръцете й, бе заличило спомена за всички неприятности, които бе преживяла в миналото. Те избледняваха все повече и повече с всеки изминал ден, сякаш някой спускаше завеса и скриваше зад нея всичко лошо.

Ловен сокол се раздвижи в леглото и тя извърна поглед към него. Почувства как сърцето й ускори ударите си, когато го видя така кротко заспал, без никаква дреха отгоре си. Очите й бавно го обхождаха, тя отново и отново се възхищаваше на гладката кожа, на мускулестите рамене, ръце и крака.

Топла вълна изби на бузите й, когато погледът й попадна на онази част от тялото му, която сега беше малка. Ярък бе споменът колко можеше да нарасне и колко твърда и същевременно с копринена мекота можеше да бъде под пръстите й. Припомни си с нарастваща страст как фантастично я беше изпълвал, как я бе карал да копнее за ритмичните му тласъци вътре в нея.

Заля я горещина, когато си припомни как я бе разбудил за чувства, които не знаеше, че съществуват. Кожата й настръхна, когато си помисли, че отново ще може да изпита същия екстаз. Притвори очи и си припомни как устните, езикът и ръцете му я бяха запалили. Можеше да ги усети и сега. Въздъхна, когато желанието се разля в жилите й.

Осъзнала, че устничките на детето не мърдат върху гърдата й, Меги отвори очи и се втренчи любовно в него.

— Спа цялата нощ и сега отново заспа — прошепна и отдръпна Небесни очи от гърдите си.

Капка мляко все още висеше в ъгълчето на устичката на дъщеря й. С много обич Меги я изтри с палец.

За да не са изложени гърдите й на студения въздух по-продължително от необходимото, Меги бързо придърпа робата. После бавно се изправи и занесе Небесни очи в люлката.

Тихо тананикаше песничка и бавно люлееше момиченцето напред-назад в ръцете си. С нежелание я положи върху дебелата постелка от кожи и одеяла в люлката.

— Обожавам те — прошепна Меги.

Очите й се разшириха от изненада, когато почувства здравото тяло, което се изправи зад нея, и ръцете, които се плъзнаха под роклята й.

— Кожата на моята жена е студена. — Пръстите на Ловен сокол бяха горещи. Той ги прокара нагоре по крака й и спря на меката туфичка косми там, където се събираха бедрата й. — Ела в леглото, Очи на пантера. Нека твоят воин арапах те стопли.

Меги изстена, когато ръката му обхвана възвишението между краката й и го стисна.

— Ако не престанеш с това, краката няма да ме отнесат до леглото — прошепна дрезгаво, но не желаеше да се помръдне и се наслаждаваше на допира му.

— Тогава Ловен сокол ще те занесе — подразни я той. Пръстите му се придвижиха към раменете й. Той я извъртя така, че да се изправи лице в лице с него, сетне я вдигна рязко.

Сърцето й биеше силно, когато обви ръце около врата му. Устните й се разтопиха под неговата изпепеляваща целувка. Едната му ръка обхвана през роклята гърдата й, а пръстите на другата я галеха там, където най-силно туптеше желанието й.

Когато я положи на леглото, тя по свое желание вдигна ръце да издърпа роклята нагоре и през глава и остана доволна, когато той я запрати встрани. Изобщо не усещаше, че стаята е студена и че огънят има нужда от подклаждане. Чувстваше единствено топлината, която се надигаше в нея.

Меги пое дълбоко въздух от удоволствие, когато Ловен сокол коленичи край нея, обхвана едната й гърда и превърна зърното в узряло, твърдо връхче с езика си, който играеше отгоре му, а после и със зъбите, когато започна леко да го хапе.

Само преди миг детето на Меги се бе хранило от тази гърда и й бе доставило един вид наслада. Сега Ловен сокол предизвикваше друго удоволствие, от което главата й се въртеше.

Ръцете на Ловен сокол се плъзгаха по цялото тяло на Меги и изтръгваха стенания от дълбините й. Усмихната, тя притвори очи и се наслади на този начин за започване на новия ден. Замята главата си наляво-надясно, когато езикът му си проправи гореща пътека през цялото й тяло и спря там, където тя все още бе мека и нежна от любенето предишната нощ.

Когато разтвори краката й, дишането й се ускори. Задъвка долната си устна, защото не искаше да крещи от наслада, уплашена, че може да разбуди цялото село и после да се срамува да погледне хората в очите!

 

 

Нещо, което не можеше да определи, събуди по-рано от обикновено Нежен глас. Не я свърташе на едно място, затова се облече и излезе. Краката я отведоха до типито на Ловен сокол. Направляваше ги мисълта, че бялата жена е все още там и е заедно с него. Нежен глас си даваше сметка, че бялата жена вече е в състояние да сподели леглото на Ловен сокол. Нямаше никакво съмнение, че те скоро щяха да се любят, ако вече не го бяха направили.

Придърпа по-плътно одеялото около раменете си и се впери с присвити очи в колибата на Ловен сокол. Не видя огънят да хвърля сенки по вътрешните стени и разбра, че е угаснал. Това означаваше, че Ловен сокол все още спи, защото първата работа на всеки воин сутрин бе да сложи дърва върху жаравата в огнището.

Нежен глас въздъхна и понечи да продължи нататък, когато сепната се спря, дочула някакъв шум откъм типито на Ловен сокол. Тя потрепери от ярост, когато осъзна, че това, което чува, са стенания на удоволствие! И гласът, който ги издаваше не беше мъжки! Беше на жена!

— Той прави любов с нея! — прошепна пресипнало на себе си. Стисна здраво ръце в юмруци. Ноктите й се впиха в кожата на дланта, когато още по-плътно сви пръсти. — Наистина възнамерява да я направи своя жена. Но нима не го знаех? Отнася се към детето на жената, като че ли е негово! Тогава защо и тя да не е негова!

Нежен глас знаеше, че трябва да продължи нататък, за да не слуша звуците на любовта, но не можеше да помръдне. Колкото повече слушаше, толкова повече се изпълваше с ярост, защото разбираше, че е изгубила мъжа, когото мечтаеше да завоюва още от мига, в който разбра, че някой ден той ще е водач на своя народ.

Дори когато се омъжи за друг голям воин, не изпускаше Ловен сокол от погледа си. Когато той стана вожд и след като мъжът й бе разкъсан от подивяла глутница вълци, тя още по-твърдо реши да има Ловен сокол за себе си.

Той никога не бе отвръщал на усмивката й и бе отбягвал атаките й. Но тя бе продължила да опитва какво ли не, за да привлече вниманието му.

Беше поддържала колибата му чиста. Винаги имаше топло ядене в котлето на огъня му. Шиеше дрехите му. Значи той е позволявал всичко това, само за да я използва като робиня, а тя го бе правила с надеждата да разпали у него чувство, което би го накарало да я пожелае.

— Никога не ме е допускал в одеялата си — продума с болка. Беше виждала други жени да влизат и излизат от типито му. Всеки път вътре в нея нещо умираше. — А сега вече никога няма да се случи — избърса сълзите от очите си.

Нещо я подтикна да вдигне поглед нагоре, към гордия, прекрасен орел, който сега спеше, мушнал глава под мощното си крило.

Знаеше, че Ловен сокол много цени тази птица, която бе опитомявал от малко пиле. Тя му се подчиняваше и Нежен глас изведнъж осъзна какво би му причинило нейната загуба.

Щеше да съкруши сърцето му, така както бе съкрушено нейното!

Трябваше само да развърже крачето и птицата щеше да е свободна…

Здраво стиснала челюсти и присвила ядовито очи срещу утринната светлина, Нежен глас се приближи на пръсти до стойката, за да не разбуди птицата и тя да вдигне шум.

Съвсем тихо развърза възела и много нежно побутна орела. Когато той подскочи стреснат и размаха криле от уплаха, откри, че този път това движение го отдалечава от стойката. Инстинктът го повлече нагоре към небесата.

Със злорада усмивка Нежен глас остана да го наблюдава, докато той се изгуби в изсветляващото небе.

Когато отново сведе поглед, тя го насочи към типито на Ловен сокол.

— Наслаждавай се на удоволствието сега, защото когато излезеш и откриеш, че любимецът ти е изчезнал, ще страдаш така, както страдам аз — прошепна и тръгна надолу към реката.

Макар тази сутрин водата да бе леденостудена, тя реши да поплува. Острата болка от студа може би щеше да я накара да забрави болката в сърцето си.

И все пак се съмняваше, че това някога ще се случи.

Не и преди да успее да накара бялата жена да изчезне, както бе изчезнала птицата!

Тази мисъл извика усмивка на устните й.

 

 

Ловен сокол промени позата и се отпусна върху Меги. Коляното му още повече разтваряше краката й. Сплете пръсти в нейните и вдигна ръцете й над главата. В същото време се надвеси над устните й. Завладя ги настойчиво, а пулсиращата му твърдина я изследваше внимателно. После проникна в нея и продължи да навлиза бавно. Бедрата й се извиха и се задвижиха в едно с него, помагаха му да навлезе още по-дълбоко в нея. Телата им жадно се притискаха едно в друго. Усещането беше неповторимо.

Ловен сокол освободи ръцете й, плъзна длани по нея и я обгърна с железните си, яки ръце, като притисна тялото й нагоре към своето.

Устните му се плъзнаха към шията й, надолу по вдлъбнатинката под гръкляна, после към гърдите. Прокарваше език ту по едната, ту по другата и я караше да тръпне от страст.

После устните му отново покриха нейните и те се сляха в целувка, а белите й и източени бедра се отвориха още по-широко за него, когато обхвана с краката си тялото му и сключи глезени на кръста му. Усетила как желанието се надига в нея, тя се вкопчи здраво в него и се остави на чувствата да я залеят като порой.

Ловен сокол забави тласъците, после отново ги ускори.

Спиралата на страстта се извиваше неудържимо нагоре. Меги почувства облекчение, когато твърдостта му потрепери и изля семената на желанието в утробата й. У нея се надигна гореща вълна и заля цялото й тяло. Това беше върховно удоволствие. Въздухът бе пропит от желание, по гърба й пролазваха тръпки, а пулсиращият й център изпращаше през тялото й великолепни вълни от екстаз, които я изпълваха, потопяваха я във фантастична топлина.

— Скоро ще разговарям с дядо си за церемония, на която ще те обявя за своя жена — прошепна Ловен сокол. — Това ще те направи ли щастлива?

— Не искам никога да се разделяме — прошепна Меги и погали гърба му, обсипан с дребни капки пот.

Ловен сокол се претърколи от нея. Стана от леглото и се облече.

За пореден път Меги се вгледа в белезите по гръдния му кош. Досега бе отлагала да го попита какво ги е причинило, защото тя самата не обичаше да говори за неща от миналото, които й бяха причинили болка. Убедена бе, че и Ловен сокол чувства същото. Съвсем сигурно бе, че каквато и да беше причината, преживяното не е било от приятните, не такова, което би обсъдил с удоволствие.

Но сега, след като двамата се чувстваха толкова добре заедно, тя реши, че трябва да го попита.

— Ловен сокол, никога не съм те питала от какво са тези белези по гърдите ти? — Тя се присегна за роклята от сърнешка кожа и отиде при него до огъня. — Може би е твърде мъчително да говориш за това?

Знаеше, че самата тя има болезнени тайни. Хвърли поглед под леглото. Там лежеше една от тях. Все още не бе намерила подходящо време да разкаже на Ловен сокол за парите, а сега вече се съмняваше, че изобщо ще го направи. Той щеше да се запита дали не е запазила и други тайни, а имаше такава, която тя не желаеше никога, никога да сподели!

Ловен сокол нахлузи през глава ризата с ресни, сетне коленичи край огнището и започна да прибавя вейки върху тлеещата жарава:

— Изобщо не е мъчително да говоря за това. — Той погледна Меги през рамо. — Получих ги, когато участвах в Танца на Слънцето. Чест е да имаш такива белези.

— Чест? — ахна Меги, която пъхаше краката си в меката мокасина. — И това ще е един от ритуалите, на които ще присъствам?

— Когато му дойде времето — кимна Ловен сокол. Малките клонки се разпалиха и той добави по-големи дърва.

— Ако някога имаме син, аз не желая той да взема участие в нещо, което очевидно е свързано с толкова голяма болка… такова белязване. — Меги потрепери.

— Всяко момче, което е родено арапах, взема участие в Танца на Слънцето. — Той се извърна с лице към Меги. — А родителите трябва да присъстват на церемонията. — Приседна върху меките кожени постелки и протегна ръка към нея. — Ела. Седни до мен край огъня. Да си поговорим, докато колибата се стопли.

— Не трябва ли да приготвям закуска? — попита тя, докато се настаняваше до него.

— Както вече трябва да си разбрала, арапахите нямат установени часове за хранене — напомни й Ловен сокол. — Жените готвят, когато мъжете са гладни. Изключение е вечерята, която е нещо постоянно, особено през зимата. Храната дава сили. Когато духа студеният вятър, са нужни много сили.

— Страхувам се от идването на зимата — обади се Меги. — Макар че миналата зима изкарах в колиба, това не пречеше на вятъра да се промъква през пролуките.

— Ще видиш, че типитата на арапахите запазват топлината на огъня и не пускат вътре ветровете. — Ловен сокол пое ръката й и я стисна с обич.

— Разкажи ми за твоя народ. — Меги се отпусна в прегръдката му, а той плъзна ръка и обхвана кръста й.

— Животът, който водим, е съвсем обикновен, но сред моя народ царува щастието. — Ловен сокол се бе загледал замечтано в огъня. — Но много, много отдавна, преди да дойде белият човек, съплеменниците ми са били по-щастливи. Всяка сутрин, когато са се събуждали, сърцата им са ликували, защото земята е била богата. И е била тяхна. Имало е достатъчно трева за конете и за дивеча. Имало е всичко, което да изпълни с доволство сърцата на арапахите.

Той замълча и тя съзря прокрадналата се в очите му тъга още преди да продължи, този път монотонно.

— После, когато дошъл белият човек, за индианските племена всичко започнало да се променя. Те приели белия човек, но той ги прогонил от земите им. Дошли още бели хора. Избили бизоните. Изпепелили тревата. Отсекли дърветата. Тогава сме се опитали да се бием с тях. Нямало никаква полза. Белите мъже били прекалено много. Прекалено много пушки. На един убит бял се падали много мъртви индианци.

Ловен сокол протегна ръце. Направи знак, сякаш слага палеца си върху лист хартия.

— Скръбен бе денят, когато нашият народ, арапахите, беше принуден да се подчини, да предаде правата си, своите домове, земя и независимост и да се подчини на белия човек. — Той извърна тъмните си очи към Меги. — Народът ми вече не можел да броди волно по земите си, бил заточен и държан под наблюдение. — Зъбите му бяха стиснати. — Не е ли това равносилно на затвор? Не разбираш ли защо индианците не могат да не мразят белите? Не разбираш ли защо моите прародители са били бунтовници?

Срам изпълни сърцето на Меги при мисълта какво са причинили прародителите й не само на арапахите, но и на всички индианци.

— Как е възможно да ме обичаш? Та аз съм бяла. Детето ми е бяло. Може би моите дядовци са били измежду онези, които са ви наложили този начин на живот.

Ловен сокол се отдръпна от нея. Обхвана лицето й с ръце.

— Моя жено, ти си бяла, но не си ни сторила нищо лошо — говореше тихо. — Освен това знам, че би искала да си една от племето на арапахите. Убеден съм, че не греша, защото те чувствам толкова близка, а и ти приемаш нашия начин на живот. Не е ли така, моя жено?

— Да — прошепна тя. Усмихна му се нежно. — Може би някъде в далечното минало някой от моите прародители е бил арапах. Няма ли да е страхотно, ако открием, че моя прапрапрабаба се е влюбила в индианец също като мен?

Ловен сокол се усмихна, сетне нежно я притегли в прегръдката си.

— Haa, много е хубаво това, което казваш, но никога няма да разберем. Затова просто ще приемем, че сме това, което сме.

Ловен сокол повдигна брадичката й с пръст. Целуна я нежно. Знаеше, че му подхожда във всяко отношение.

Но все още трябваше да убеждава дядо си! Макар че той бе казал да следва сърцето си, Ловен сокол знаеше, че старият човек не е щастлив, тъй като тази пътека го е отвела до бяла жена. За Ловен сокол бе важно дядо му със сърцето си да приеме жената, която скоро щеше да му бъде съпруга.

Но в очите на стареца, когато наблюдаваше Меги, Ловен сокол бе съзрял неодобрение, а понякога очите на дядо му говореха повече от думите.

 

 

Франк се плъзна с лекота от седлото и предпазливо огледа запустялото на пръв поглед селище. Беше пладне и би трябвало все някой да се мотае навън — ако не в градината, то по улиците.

Очевидно информацията, че Маргарет Джун живее тук, беше погрешна. С парите, които бе откраднала от касата в Канзас Сити, тя беше в състояние да живее в лукс.

Измъкнал пистолета си от кобура, Франк се запрокрадва към предната врата на колибата, после се вмъкна вътре.

Вонята на гниеща плът го удари в лицето, запари в очите и гърлото му, задуши го. В тишината се чуваше бръмченето на рояци мухи.

Когато погледът му привикна към сумрака, това, което видя, го накара да подскочи от уплаха. Хвана се за гърлото, когато осъзна, че под тънкото, покрито с мухи одеяло, има тяло.

— О, боже, Маргарет Джун? — припряно мушна пистолета обратно в кобура.

Макар че толкова я мразеше, не искаше да я открие под това одеяло. Никога нямаше да забрави колко мила и красива беше.

Сега, когато я мислеше за мъртва, бе по-лесно да си спомни нейната невинност, отколкото собствения си гняв, когато бе открил, че е взела всички пари от касата.

Някъде дълбоко в себе си завинаги щеше да помни колко приятно бе да я държи в ръцете си, да я люби. Въпреки че тя се беше съпротивлявала, той бе изпитал истинско удоволствие.

Дори и в този миг усещаше парене в слабините. Но дори и Маргарет Джун да не беше мъртва, той пак нямаше надежда да почувства горещото й тяло под своето. Ако се срещнеха, тя по-скоро щеше да го убие — в случай, че той не успееше пръв да я простреля.

Отпусна се на коляно, размаха ръка да прогони мухите, сетне с треперещи пръсти подхвана единия ъгъл на одеялото и бавно започна да го отмята, докато зърна лицето.

Обзе го облекчение, когато откри, че това е мъж, а не Маргарет Джун.

Трябва да беше Мелвин, помисли си той. Нейният съпруг. Но защо ли го бе оставила непогребан?

В цялата ситуация имаше нещо съмнително и в желанието си да провери какво може да е причинило смъртта на мъжа, Франк дръпна одеялото.

Беше объркан, защото не забеляза никакви рани от огнестрелно оръжие или от нож. Дали Мелвин не беше убит от индианска стрела?

— Прилича на естествена смърт — заключи и отново покри тялото.

Бавно обходи колибата, внимателно оглеждаше всичко. Изглежда Маргарет Джун бе напуснала най-неочаквано. Всъщност закъде бе тръгнала?

Втурна се обратно навън, защото вонята беше нетърпима.

Преди да продължи нататък, реши да провери всичко и откри, че кокошарникът е празен. Всъщност в двора нямаше никакви животни.

Когато понечи да излезе от кокошарника, се препъна в буца пръст и погледът му неволно попадна на изкопаната дупка, но той само сви рамене и излезе.

Метна се на седлото. Така или иначе Маргарет Джун беше изчезнала. Но определено не бе отишла за помощ до факторията. А той бе проверил навсякъде оттатък нея. Оставаха само индианските поселища. Можеше ли тя…?

Решен да преследва Маргарет Джун докрай, той обърна коня с твърдото намерение да я търси във всяко индианско село в и извън резервата. Ако не успееше да я открие там, значи му се беше изплъзнала завинаги!

Гневно присви очи при мисълта, че може да го е надхитрила.