Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (22)

Двадесет и първа глава

В деня на приемането на Меги в селото на арапахите небето беше неописуемо синьо. Само далеч на хоризонта се забелязваха няколко пухкави бели облачета. Сив вълк, застанал на една могила, наблюдаваше група антилопи, които преминаваха по далечния хребет. Орелът, кацнал на стойката пред колибата на Ловен сокол, изглеждаше величествен.

Меги пристъпи навън от типито на Ловен сокол. Беше облечена в красива рокля от еленова кожа с изкусно изработени мотиви от мъниста. Сърцето й блъскаше като чук. Сякаш в такт с големия барабан, който се намираше в средата на селцето. Тъкмо бе започнал да издава равномерните си и вибриращи звуци, когато бойците от племето на арапахите захванаха своите песни.

Меги нагласи люлката под лявата си мишница и гордо вдигна брадичка. Знаеше, че днес изглежда съвсем като жените от племето на арапахите, защото Жена на иглата бе дошла и се бе занимавала с нея в продължение на часове. Още от изгрева.

Старата индианка бе оплела косата на Меги и после, докато боядисваше пътя по средата на главата й, се бе впуснала в обяснения за червената боя, която бе донесла Нежен глас. Боите на Жена на иглата се намираха в издълбани мечешки зъби, украсени с по една голяма перла. Любимата й боя беше получена от червен железен окис.

Жена на иглата бе обяснила, че тези червени пигменти се стриват в малки хаванчета и се смесват с определени мазнини, така че да могат да се нанасят лесно. Тук бе спряла и бе посочила лицето си, горда с точките, линиите и червените петна по страните и на челото й.

След като бе приключила с косата на Меги, тя бе извадила малка, кокетна кутийка, в която държеше пудрата за лице. Обясни, че тази пудра се цени високо от арапахите. Когато я нанесе върху лицето й, Меги усети колко е мека и се наслади на приятния й аромат.

Жена на иглата бе обяснила, че тази пудра се използва не само за лицето, но и за телата на деца и възрастни. Приготвяше се от червената дървесина в сърцевината на боровите дървета. Това вещество се отделяше на големи парчета, лесно се трошеше и раздробяваше на прах.

— Представата за красив цвят на кожата е свързана с червеното — бе казала Жена на иглата, докато украсяваше лицето на Меги. — Това е цветът, който слънцето придава на тези, чиито тела са подложени на лъчите му.

Меги изпитваше гордост, че носи знаците на народа на Ловен сокол. Беше нетърпелива да стане една от тях. Тормозеха я някои съмнения, които от време на време изплуваха в мислите й, особено сега, когато усещаше, че не един, а два чифта очи я наблюдават.

Бегло погледна към колибата на Дълга коса и установи, че той и Нежен глас тъкмо излизат от типито. Тя вървеше към центъра на селото, където всички се бяха събрали около лумналия към небето огън. В очите на стария индианец Меги различи смесени чувства, а в погледа на Нежен глас — омраза и завист.

Когато младата индианка хвана Дълга коса за ръката, на Меги й се стори, че го прави не защото е горда, че е избрана от този будещ възхищение мъж. Направи го, за да покаже, че опитите й да сполучи, мъж от висок ранг да се влюби в нея, не са пропаднали.

Отвратена от мисълта, че Нежен глас може да причини болка на Дълга коса, Меги бързо извърна поглед към Ловен сокол и отново се наслади на красотата му — висок, с широки рамене и твърди мускули, изражението му излъчваше спокойна бдителност, сила и увереност.

Погледът й бавно го обходи. Косата му бе идеално пригладена, черна, спускаше се съвършено права върху раменете му. За този специален случай бе облечен с риза от сърнешка кожа, която достигаше коленете му и бе украсена с пришити таралежови иглички. Прикачените ръкави бяха с ресни от лакътя надолу и около китките. Прилепналите по краката му гамаши бяха украсени с хоризонтални ивици боя и по шевовете, с ивици бодлички. В основата на тези ивици имаше ресни от конски косми.

Ловен сокол пресрещна Меги и внимателно пое люлката от нея. Очите му не я изпускаха.

— Ти си като видение — изрече, а погледът му искреше срещу нейния. — Жена на иглата те е направила истинска жена на арапах. По-красива си дори от първия миг, в който те зърнах.

Страните на Меги пламнаха от руменина.

— Искам да се гордееш с мен — промърмори.

— Червена, бяла, жълта — изсмя се тихо Ловен сокол. — Щях да те обичам, дори да беше с цвета на небето!

Меги също се разсмя. Сетне, сякаш се носеше из облаците, тръгна редом с Ловен сокол и когато тълпата се раздели и им направи път, стреснато осъзна, че я изучават отблизо. Опита се да съсредоточи поглед върху платформата, от едната страна на огъня. От другата барабанчикът отмерваше постоянния ритъм. Почувства как кръгът се затваря зад тях.

Изрече мълчалива молитва към своя Господ да я преведе през този ден, без да разочарова Ловен сокол.

Толкова много неща зависеха от днес.

Ако народът му намереше причина да не я приеме, какво щеше да направи тогава Ловен сокол?

Той беше техен водач. Неговата жена трябваше да бъде обичана колкото него, така че това да не отслабва силата на водачеството му.

Меги приседна на платформата, която беше покрита с дебели, пищни кожи. Усмихна се на Ловен сокол, който нагласи люлката до нея, а после мина от другата й страна и също седна. Сърцето й биеше силно, а гърлото й пресъхна. Чудеше се какво предстои по-нататък.

Искаше за момент да отклони вниманието си, да даде възможност на сърцето си да възстанови нормалния си ритъм. Затова се загледа над хората и впери поглед в малкия орел, кацнал на своята стойка. Изглеждаше напълно доволен, сякаш мястото му бе точно там. Още преди слънцето да се бе вдигнало над планините, тя бе нахранила орела с бъркани яйца. После Ловен сокол му даде прясно месо, още топло.

— Разглезен е. — Тя се кискаше, докато наблюдаваше птицата, която поглъщаше всичко, което й предложеха. — Миличка, но разглезена.

Изпитваше радост, че точно този орел няма да бъде убит само заради перата! Онези орли, които летяха свободни, бяха оставени на милостта на всеки и всичко.

Ловен сокол се наклони по-близо към Меги.

— Ще ти обяснявам нещата едно след друго — прошепна. — Барабанът е съществена част от всяко събиране на арапахите. Той представя ударите на сърцето на Майката Земя. Неговите удари изпращат съобщения към Великата невидима сила. Онзи, който свири на барабана, чрез песните и ритъма определя вида на танца. Човекът, който днес свири за нас, се нарича Плачещия вятър.

Меги притаи дъх, когато неколцина мъже танцьори излязоха напред. Облеклото им беше красиво и привличаше погледа. Носеха прилепнали по краката гамаши и квадратни нагръдници, направени от дълги, бели костени низи, наречени hairpipl. Броят на костите отразяваше богатството на притежателя им.

На главата си имаха украшения, изработени от таралежови игли, подрязани така, че да стърчат. Бяха направени така, че да пасват на челото и на тила. По две орлови пера бяха прикачени към тези две части. До един бяха само с къси набедрени препаски. Държаха вретена — пръчки, които бяха пищно украсени с ярко оцветени пера, прикачени свободно към краищата. Щом танцьорите започнаха своето изпълнение, пръчките се завъртяха и заизвиваха.

— Това е традиционен танц — обясни Ловен сокол.

Меги кимна и продължи да наблюдава. Танцьорите се движеха в правилен кръг по тревата около огъня. Ту потътряха крака, ту подскачаха, бясно повдигайки колена и тупайки със стъпала по земята. В този танц участваха не само краката, но и телата и ръцете.

Някои танцуваха толкова разгорещено, че им се налагаше на всеки две или три минути да спират. През това време барабанът потропваше енергично, докато танцьорите отново започваха изпълнението си.

Краката им се спускаха с кънтящ тропот, сетне подскачаха по-леко или пък се хвърляха напред. Това се придружаваше от жестикулиране с ръцете и извиване на тялото. Думкането на барабана подаваше ритъма.

Тези танцьори се оттеглиха и се появиха други.

— Сега ще наблюдаваш танц с обръчи. — Ловен сокол се усмихна на Меги, а танцьорите започнаха своето изпълнение и скоро бяха последвани от други.

По време на този танц жените използваха по няколко дървени обръча, които държаха или въртяха около ръцете, краката или кръста си и образуваха сложни фигури.

След тях идваше танцът на жените с шалове. Това беше копие на мъжки танц на фантазията. Облеклата на танцьорките бяха изработени от блестяща материя, пъстра и наподобяваща коприна. В този танц имаше много пресечени стъпки.

Следваше танцът на заека, при който няколко двойки зигзагообразно се придвижваха зад една водеща двойка. Танцьорите трябваше да приложат ловкост, за да запазят равновесие по време на двата последователни подскока, които изпълняваха в такт с барабанния ритъм.

Меги откри, че е запленена от веселието на дългия ден — кънтящият ритъм на барабана, гласовете на хората от племето, издигащи се високо в изпълнение на древните песни.

Това беше празник и за очите: цветовете искряха в своята яркост върху дрехите на бавно извиващите се тела на жените от племето на арапахите.

За Меги това се превърна в истински празник на душата — така разчувстващо, обаятелно и живо! Тя започна да клати глава в такт с мелодията на песните.

А после всичко изведнъж притихна тържествено. Тишината наподобяваше леката мъгла, която се издигаше над реката във влажна лятна сутрин.

Ловен сокол улови Меги за ръката и я подтикна да се изправи. Краката й се подкосиха, когато я поведоха към неколцината възрастни воини, насядали като на съвет. Между тях беше и дядото на Ловен сокол, Дълга коса.

Когато Меги и Ловен сокол се спряха пред събралите се възрастни, той я улови под лакътя, за да я подкрепи. Тя му се усмихна смутено, после отново внимателно се загледа към старите мъже. Погледът й се спря върху ветрилото на Дълга коса, което той бе вдигнал и държеше над очите си, за да се предпази от слънцето, запълзяло надолу към западния хоризонт.

— Аз, вождът на това племе арапахи, довеждам тази жена в селото ни, да бъде приета. — В гласа на Ловен сокол звучеше горда непоколебимост. — Старейшини, моето желание е да й дадете вашето добро посрещане и благословия. Тогава тя ще бъде като всеки от нас.

Настъпи напрегната тишина, а после единият от старейшините — „представящият“ — проговори:

— Да започне церемонията. — Той се изправи на крака. Дългата му, свободно падаща дреха се влачеше по земята, когато тръгна към Меги и я улови за ръката.

За Меги тишината в селото бе изпълнена с напрежение. Старият мъж я водеше към един камък, поставен сред хората. Той я накара да застане върху него. Бяха й донесени нови мокасини. Тя ги прие със смирение.

— Камъкът и мокасините, и бялата жена, която ги прие, са доказателство за нейната устойчивост и сила — изрече представящият.

Той отстъпи встрани, а напред излезе жрец, също облечен в дълга и свободна дреха. Дългата му коса, която стигаше кръста, беше омотана около него, защото с падането на нощта се засили и вятърът. Той вдигна ръце към небесата и започна монотонно да припява.

— Хо! Всички вие от Небесата, всички вие от въздуха, всички вие от Земята, умолявам ви всичките да ме чуете! Сред вас е дошъл нов живот. Съгласете се вие, съгласете се всички вие, умолявам ви аз. Направете пътя й равен, а после той ще продължи зад четирите хълма!

Ловен сокол се изпълни с гордост. Знаеше, че делото е сторено, и мислеше за последната строфа на песента и за нейното значение. Четирите хълма бяха детството, младостта, зрялата възраст и старостта, а призивът към силите на земята и на въздуха беше признание за зависимостта на човека от създадените от тях неща.

Днес неговата жена бе станала член на племето на арапахите не само в неговите очи, но и за съплеменниците му.

Когато възрастните мъже се изправиха и започнаха да се смесват с техните съплеменници, Ловен сокол се приближи до Меги и я отведе от скалата. Усмихна й се, а тя притискаше мокасините към гърдите си.

— Сторено е. — Той я улови за лакътя и я поведе през навалицата.

Тя вдигна поглед към него, беше доволна, че всичко е свършило. Макар и тържествен, празничен, денят бе прекалено дълъг. Когато не наблюдаваха някое изпълнение или не слушаха певците, индианците пируваха. Сладкият като мед пържен хляб и индианските такос силно възбуждаха апетита й.

Сега можеше да се отпусне и да продължи да живее като истинска частица от народа на Ловен сокол.

— Изтощена съм — изрече и се облегна на него, докато вървяха към типито му. — Надявам се Небесни очи все още да спи. Толкова съм благодарна на Жена с много деца, че я взе и се погрижи за нея.

— Тя винаги ще е на разположение за нас и за Небесни очи. Дори и когато гърдите ти се напълнят с мляко за второ дете, дори и тогава…

— Второ дете? — погледна го Меги. — Колко ще се радвам да имам второ дете.

— Nynh, то скоро ще стане — изрече простичко Ловен сокол.

Меги въздъхна доволно. Нощта се простираше пред нея като могъщо заклинание на синя магия. Никога не бе била по-щастлива. Когато влязоха вътре и се съблякоха за лягане, тя потъна в ръцете му и се изгуби в прегръдката му. В мрака лицето й запламтя от целувките, с които дразнеше чувствителните й места. Но само за миг.

Беше толкова изморена, че очите й замигаха и скоро бе дълбоко заспала.

Ловен сокол се надигна на лакът и я загледа невярващо, сетне тихо се разсмя, изтегна се край нея и се отдаде на чудото на съня. Знаеше, че утрешният ден им принадлежи — и не само той. А вечността!

Сгуши се до Меги и заспа с усмивка.