Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (28)

Двадесет и седма глава

Неколцина от воините на Ловен сокол, придружени от Кафява антилопа, се откъснаха от останалите и препуснаха напред към лагера на ута с подаръци за мир. Бурята бе продължила да вилнее по-дълго от очакваното над планините, но дъждът вече заливаше на порои местността, през която пътуваше групата арапахи и шайени.

Ловен сокол смушка коня си да спре и улови поводите на коня на Меги.

— Трябва да се върнеш у дома — опита се да надвика воя на вятъра, в същото време завързваше по-здраво около врата си връзките на наметалото с качулка от кравешка кожа. — Няма нужда да подлагаш на изпитание здравето си. Върни се при нашата дъщеря. Седи край огъня и се топли.

Меги се беше свила в своето наметало, лицето и ръцете й бяха единствените части на тялото й, изложени на студения дъжд.

— Но аз исках да дойда с теб — извика в отговор. — Няма да се разболея. Не си ли спомняш? Издържах онази опустошителна буря, когато пътувахме към твоето село.

— Тогава ти не беше моя съпруга и аз не знаех, че носиш дете в себе си — отвърна Ловен сокол. Вече бе дал с глава мълчалива команда към двама от своите воини да се приближат. — Нито пък някой от нас имаше избор. Нямаше къде да се подслоним. Този път от селото те дели кратка езда. Там можеш да се подслониш и стоплиш. Сега върви. Воините ми ще те придружат до дома.

Мислите на Меги отлетяха към Небесни очи и колко важно бе детето да суче от гръдта на майка си. Даде си сметка, че ако се разболее, детето ще бъде държано отделно и ще го кърми само Жена с много деца.

— Да — изрече печално, отривайки струите дъжд от лицето си. — Имаш право. Ще постъпя както казваш. Ще се върна при огъня на нашата колиба.

— Добре е, че разбираш мъдростта на това решение. — Ловен сокол се наведе, за да докосне устните й с лека целувка. — Скоро ще се върна у дома. Лагерът на ута не е толкова далеч. Би трябвало да сме се върнали преди изгрев-слънце.

— С нетърпение ще очаквам завръщането ти — изрече Меги и обърна коня по посока на селото. Смуши с пети хълбоците на животното и се отдалечи от Ловен сокол. От всяка страна я съпровождаше по един воин от арапахите.

Тя премести поглед от единия на другия.

— Не е нужно да идвате с мен — извика през дъжда. — Вървете. Заминавайте с Ловен сокол. Неговото пътуване е много важно. Трябва да разполага с достатъчно сили, в случай че ута решат да не му позволят да отведе майка си от техния лагер.

— В думите ти има истина, но ние ще направим това, което е разпоредил нашият вожд — изрече единият от воините, а другият го потвърди с решително кимване.

Още известно време Меги остана загледана в тях, после отпусна ниско глава над шията на коня, опитвайки се да се предпази колкото е възможно повече от дъжда, който бе започнал да се излива като из ведро. Когато зърна пред себе си първите типита, въздъхна с облекчение.

Пришпори коня в бърз галоп. Представяше си топлината на огъня и прекрасното усещане на сгушеното до гърдите й дете.

 

 

Когато чу тропота на приближаващите отдолу коне, Франк се измъкна от заслона на пещерата. Грабна коженото си пончо, нахлузи го през глава и напусна пещерата. Приведе се, за да преодолее поривите на вятъра, и запримигва от струите, които плющяха по лицето му. Загледа се в тримата конници, които пристигаха в селото. Продължи да наблюдава и сърцето му подскочи от възбуда, когато осъзна, че единият от ездачите бе Маргарет Джун! Двамата бойци от арапахите яздиха с нея до типито й, сетне отведоха коня й в корала, а тя се вмъкна във вигвама.

— Дявол го взел — той затърка брадата си, — тя се върна. И няма да има неговата защита.

Очите му се присвиха гневно, когато съзря бойците арапахи да влизат в селото и скоро да се скриват в своите собствени вигвами. Макар и да не се виждаха, това не означаваше, че нямаше да чуят, ако някой влезеше в селото.

Не, заключи той. Все още трябваше да се придържа към плана, който бе измислил по-рано. Бе наблюдавал как жените напускат селото и се връщат в него, или отиваха до реката за вода, или до пръснатите в околността дървета, за да събират билки или дърва за огрев. Ако не беше бурята, сега щеше да е най-подходящото време да следи за Меги и да я отвлече. В отсъствието на Ловен сокол планът му щеше да работи безотказно!

— Как можа точно сега да завали — изрече на глас, извърна се на петата на обутите си в ботуши крака и влезе обратно в пещерата. Метна мокрото пончо встрани, седна на одеялото край огъня и затърка ръце над пламъците. — Няма да вали цял живот — прошепна, кискайки се.

 

 

Трепереща, Меги отметна мокрото наметало. Жена на иглата се надигна, улови я за ръцете и започна да ги разтрива енергично, предавайки топлината на тялото си на Меги.

— Върна се у дома? — Изпълнените й с въпроси очи се взираха в Меги. — Бурята ли те накара да се върнеш?

— Да, бурята — намръщи се Меги. — Толкова силно исках да ида с Ловен сокол. Нуждае се от мен. Но той се тревожеше, че има опасност да настина и ми нареди да се върна.

Жена на иглата подхвана Меги за лакътя и я поведе към огъня.

— Стопли се, мое дете — пророни тихо тя и отметна няколко мокри кичура от челото на Меги. Посочи с глава гърнето със супа, която току-що бе успяла да сготви. — Супата ври. Яж. Ще те сгрее.

Меги коленичи пред огъня, разтърквайки ръце над пламъците.

— Ти си винаги толкова добра — рече тя, когато Жена на иглата сипа супа в една от купите. — Ще бъде чудесно дъщеря ми да израсне и да те обича толкова, колкото те обичам аз. Твоето присъствие ще е за нея истинска благодат. И тя вече я усеща.

Меги пое супата, наслаждаваше се на топлината на купата, която сгряваше пръстите й. Когато Жена на иглата й подаде лъжица, тя нетърпеливо засърба, наслаждавайки се на топлината, която потичаше в нея.

— Небесни очи все още спи — каза Жена на иглата. — А и ти се нуждаеш от почивка — избъбри тя, докато вдигаше ръкоделието си от земята. — Тази стара жена ще иде в нейния вигвам и ще почива.

Меги хвърли разтревожен поглед към Жена на иглата.

— Ако сега си тръгнеш, ще настинеш. — Самата мисъл, че тази мила жена ще бъде повалена от настинка, която лесно можеше да прерасне в пневмония при нейната възраст, бе непоносима за Меги. Това се беше случило и с бабата на Меги, но преди много години. Тя бе свидетел как старата жена се бореше за всяка глътка въздух, преди да умре от изтощение.

— Приближи ухо до платното на вигвама. — Жена на иглата се усмихваше. — Не чуваш ли? Дъждът вече не барабани по стените. Или е твърде ситен като роса, или е спрял. И в двата случая не може да попречи на тази стара дама да се прибере в колибата си.

Меги харесваше независимостта на Жена на иглата и тихичко се разсмя.

— Вярно, съмнявам се, че може да попречи.

— Сега си в безопасност, у дома и на топло. — Жена на иглата се наведе и целуна Меги по челото. — И Ловен сокол ще се върне невредим и здрав, и много щастлив. Майка му ще е с него. А това е нещо, което прави и Жена на иглата щастлива.

Сетне старата индианка се отдръпна от Меги и напусна вигвама. Меги остави празната купа встрани и безцелно се загледа в огъня.

— Да, аз съм в безопасност, ами Ловен сокол? — прошепна и потрепери при мисълта, че ута могат да са неприятелски настроени към нейния вожд и неговите воини. — Бих искала да си тук, скъпи, в такава безопасност като мен, в нашия дом.

 

 

Франк пристъпи навън от пещерата и протегна ръце над главата си. Широка усмивка се разля на лицето му.

— Спря — рече сам на себе си. — Проклетият дъжд спря.

Отиде до самия ръб на могилата и се вторачи надолу към селото на арапахите, търсейки вигвама на Меги измежду останалите. Сетне бавно пое към реката и групичката дървета, които бяха разположени зад селото.

Сега единствено трябваше да чака за някоя глупава индианка, която да се отдалечи от селото, за да осъществи намеренията си. Надяваше се да зърне някоя, преди Ловен сокол да се е завърнал. Това беше единствения начин планът му да заработи.

Разходи се из пещерата и приклекна край огъня. Съмняваше се, че някоя индианка ще се отдалечи толкова късно от своя вигвам. А беше и доста влажно. Утре, когато слънцето изгрееше и всички отново се заловяха с ежедневните си задължения, тогава щеше да плени някоя индианка.

 

 

Ловен сокол издърпа мокрото наметало и го метна на седлото пред себе си да съхне, когато слънцето отново взе да наднича иззад белите облаци, които изместиха тъмните кълба, покриващи небето само до преди миг. Навсякъде около него от земята се издигаше пара. Дребни животни се измъкваха от скривалищата си и хукваха в страни, когато конете пресичаха ширналата се равнина. Разперили криле, над тях се рееха птици, слънцето ги сушеше от водата, в която бяха подгизнали по време на бурята.

Косата на Ловен сокол се пръсна и се развя от вятъра, когато той подкара коня си в устремен галоп. Денят почти преваляше, от нощта ги деляха само мигове. Но те скоро щяха да стигнат селото на ута. Той не бе забавил скоростта на пътуването дори и при най-свирепите пориви на бурята.

При мисълта, че скоро ще види майка си, сърцето му биеше лудо. Но въпросът защо се намираше там, сред ута, убиваше щастието му.

Във всеки случай скоро щеше да има отговор на този въпрос.

Отново щеше да е заедно с майка си! Щеше да я върне при своя народ! И тогава нямаше ли животът му да е съвършен?

Тази последна благословия от Великата невидима сила изглеждаше истинско чудо, за което Ловен сокол щеше да благодари до последния си дъх.

В неколцината ездачи, които се появиха на хоризонта, препускащи към Ловен сокол, той разпозна Кафява антилопа и своите воини арапахи. Стомахът му се сви, страхуваше се от новините, които носеха.

Самият той забърза напред да ги пресрещне. Когато ги достигна, дръпна поводите на коня да го спре.

— Какви са новините, които носите за майка ми? — Погледът му минаваше от човек на човек.

Пламтяща стрела смушка коня си и се приближи до него. В погледа му се четеше дълбока загриженост.

— Тя е добре. Но, Ловен сокол, когато я доближих, тя не дойде при мен. Тя не ме позна!

Ловен сокол бе толкова стреснат от чутото, че пое шумно дъх и залитна на коня.

— Ти казваш, че не те е познала? — запита невярващо. — Как е възможно? Та ти и аз сме приятели от деца. Ти си бил във вигвама на майка ми почти толкова често, колкото и аз самият. Тя те познава много добре, Пламтяща стрела. Трябва да те е познала и сега.

Кафява антилопа приближи коня си от другата страна на Ловен сокол.

— Тя не познава никого — изрече и стисна рамото на младия вожд. — И аз разпитах вожда Белязана ръка. Той обясни, че майка ти е намерена от един от неговите воини, бродеща край коритото на реката. Тогава я е разпитвал. Тя била загубила разсъдъка си. Воинът на вожда Белязана ръка отвел майка ти в своето село. Там я посрещнали добре и се погрижили за нея.

Ловен сокол клатеше изумено глава напред-назад.

— Вярно е, че вождът Белязана ръка не познава майка ми — рече накрая. — Никога не е бил канен като гост в нашето село. Ето защо й е позволил да остане, вместо да я доведе при нейния народ. Не е знаел към кого принадлежи!

— Точно така — кимна Кафява антилопа.

Ловен сокол вдигна бързо поглед към него.

— Прие ли вождът Белязана ръка даровете с открито сърце? — гласът му прекъсваше. — С открито сърце ли ще бъдем посрещнати в неговото село? Иска ли да предаде майка ми на мен, Ловен сокол, нейния син?

— В това няма никакво съмнение — отново кимна Кафява антилопа. — Воините му не жадуват война. Няма да размахват лъковете и пушките, когато наближите техния стан. Те ще бъдат свалени край нозете им в знак на мирно посрещане.

— Значи ли това, че най-накрая мир ще зацари между арапахите и племената ута? — запита Ловен сокол. На него му бе трудно дори да си помисли, че такова нещо може да се случи, та камо ли да го изрече гласно.

— Заради майка ти, да, мисля, че точно това е станало — отвърна Кафява антилопа и свали ръката си от рамото на Ловен сокол. — Те очакват пристигането ни. Майка ти ще е готова да отпътува заедно с теб.

— И няма да е необходимо да седим на съвет и да пушим свещената лула?

— Не и ако не искаш да го сториш. — Кафява антилопа пое поводите и смуши коня си, а Ловен сокол се отправи напред в бавен тръс.

— Най-силното ми желание е да заведа майка си при нейния народ, може би по-късно ще изпуша лулата с ута — обади се Ловен сокол, но си мислеше, че ако сега пропусне възможността да изпуши свещената лула на мира, това може да стане причина между племената на ута и арапахите отново да пламне омраза.

— Вождът Белязана ръка ще разбере — кимна Кафява антилопа. — Той също има майка.

Ловен сокол пришпори коня си в бърз галоп, а когато приближи стана на ута, дръпна рязко поводите. Техните вигвами приличаха на тъмни, призрачни сенки на фона на планината, защото вече се спускаше нощ.

Ловен сокол слезе от коня и го поведе към селото. Колкото по-нататък отиваше, толкова повече хора излизаха от своите вигвами и мълчаливо наблюдаваха.

Когато зърна за първи път майка си, която се очертаваше на светлината на яркия, пращящ, накладен отвън огън, сърцето му заблъска като чук в гърдите, той изпусна поводите на коня и се втурна като полудял.

Забравил, че тя е загубила паметта си, той я грабна в прегръдката си и се отдаде на насладата да усети познатата миризма, допира й. Радваше се, че по време на странната й болест не е отслабнала. Тялото й бе запазило мекотата си. Тя все така се вкопчваше в сина си постарому.

Вкопчваше? Внезапно Ловен сокол осъзна, че тя се вкопчваше в него така, сякаш знае кое е! И изричаше името му отново и отново! Тя го беше познала!

Ловен сокол леко я отдръпна от себе си.

— Ne-ina? — изрече, гласът му трепереше. — Това съм аз, Ловен сокол. Ти си спомняш този син, който те обича толкова много, нали?

Сълзи се търкаляха по бузите на Чисто сърце. Тя протегна ръка към лицето на Ловен сокол и го погали.

— Ne-ina, как мога да не позная сина си? — изрече тихо, сетне отново се вкопчи в него. — Преди да те видя, бях напълно забравила миналото. Но, Ловен сокол, само един поглед към теб и всичко си дойде на място. Ловен сокол, заведи ме у дома. Моля те, заведи ме у дома. Трябва да посетя гроба на мъжа си.

Сълзи се стичаха и от очите на Ловен сокол. Не го беше грижа, че някой може да го види и да го помисли за мекушав като жалееща вдовица. Щастието му бе прекалено пълно, за да сдържи сълзите си!

— Haa, Ne-ina, този син ще те отведе у дома — прошепна й той. — Този син ще те заведе при гроба на съпруга ти. И този син ще те заведе да се срещнеш със своята снаха.

Чисто сърце се освободи от прегръдката му.

— Казваш, че тази майка сега има снаха? — Погледна нагоре към него с тъмните си, широко отворени очи.

— Haa, така е — усмихна й се Ловен сокол. — И ти ще я обикнеш така, както я обичам аз.

— Ти си изрекъл „клетва“ пред Нежен глас? — запита Чисто сърце, в гласа й звучеше надежда.

— Не. Не, Нежен глас. Друга жена изпълни живота ми с радост — изрече тихо Ловен сокол.

— Коя е тази жена? — запита печално Чисто сърце, разочарована от неговото решение.

— Скоро ще видиш, майко. — Ловен сокол гордо изпъчи рамене. — Скоро ще видиш.

— Толкова много съм изпуснала — сведе поглед Чисто сърце. — Толкова много.

— Не и нещо, което да не одобриш. — Ловен сокол улови ръцете й в своите. Не можеше да дочака да се завърнат и да запознае двете най-скъпи жени в живота си. Никога не бе мислил, че може да се случи.

Усмихнат, той се извърна и поздрави вожда Белязана ръка с прегръдка. Беше му трудно да повярва, че прави това с някой, който е бил негов враг през целия му живот — тридесет зими.

— Hahou — изрече гърлено той, когато отстъпи от вожда Белязана ръка. — Благодаря ти, че си се грижил за майка ми, докато тя е била болна. Със смирено сърце ти отправям покана да дойдеш в моето село и да влезеш като приятел, а не като враг. Би ли желал там да изпушим лулата на мира? Сега желанието ми е да отведа майка си у дома, а по-късно да изпушим свещената лула. Ще одобриш ли събиране за мир и приятелство.

— Сякаш вече е направено, приятелю мой — отвърна вождът Белязана ръка и направи над сърцето си знака на приятелството.

Ловен сокол кимна, сетне въздъхна щастливо и обгърна с ръка кръста на майка си. Поведе я към конете. Сега всичко в живота му изглеждаше наред. Нямаше нещо, което би могло отново да направи този свят грозен и жесток!