Лесли Д. Гучионе
Омагьосай утрото (22)

Двадесет и първа глава

Джоди вече бе привлякъл вниманието на всички с думите си.

— Искам да напусна кантората и да зарежа правото. — Той махна с ръка към мочурищата. — Това е, което ме влече. Също както и вас.

Израженията на присъстващите варираха от раздразнение до неверие.

— Искаш да напуснеш адвокатската работа?! Да зарежеш екологическото право?! Как смееш да ни сервираш такова нещо точно в този момент?

— Вие знаехте, че се готвя да го направя. Опитах се да ви го кажа още през онази нощ на дигата. Опитах се да ви го кажа по десетки начини и след това… — продължаваше Джоди.

— Не мисля, че си струва да те потупаме по гърба и да те поздравим — изгледа го ядосано Дру. — Слушай, Джоди! Напоследък ти наистина доста се натовари. Седмицата, прекарана в Ню Йорк, сватбата, а и цялата работа по проекта „Тафт“ ти дойдоха много. Беше тежко, но не смятам, че това трябва да те отчайва. Не можеш току-така да се откажеш. Толкова усилия си хвърлил…

— Не искам и не мога! Нямам сили повече. Нито хъс…

— Хъс! — Райън започваше да вдига пара. — Откога мислиш, че непременно човек трябва да е влюбен в работата си? Да не мислиш, че ми харесва да прекарвам нощите си като наглеждам боровинките или пък съм толкова привързан към проклетата помпена станция, че да прахосвам неделята си край нея?

— Райън, ти би трябвало да ме разбереш най-добре. Нали беше ченге и напусна работата си, за да се заемеш с нещо, което обичаш и което означаваше много за теб.

— Джоди, не гледай мен, аз имах временно назначение. Знаеш много добре защо приех тази работа.

— Зная, боли ви. Пожертвали сте толкова много неща заради мен. Всеки от вас има дял в израстването ми като адвокат. Но никога не сте ми предоставяли възможност да изкажа съмненията си. Правех това, което се очакваше и знаех, че се гордеете с мен. Обичам ви, признателен съм ви за подкрепата, но никога не сте ми позволявали да направя собствен избор и сега…

— А питаш ли ни нас какъв избор имахме?

Джоди погледна най-стария си брат.

— Не трябваше да повдигам този горещ въпрос тъкмо сега. Всички сме изтощени до крайност, но не издържам вече. Може би година, може би тази мисъл ме гризе…

— Джоди, помисли сериозно! Да се откажеш след годините учение, да зачеркнеш годините жертви…

— Трябва ли да ми го натяквате постоянно!

— Исках да кажа твоите жертви. Помисли върху тази страна на въпроса.

— Ако знаете само от колко време умувам!

— Честно казано — намеси се Кевин, — не мога да си обясня как си взел такова решение.

Джоди въздъхна.

— Така няма да стигнем доникъде.

Дру прониза Кевин с поглед.

— Опитай се да го вразумиш, братко.

— Точно тук е проблемът! Всички вие все се опитвате да ме вразумите през целия ми живот. От деня, когато ми казахте по какъв път да тръгна, та до днес. Бях отличен студент с прекрасно бъдеще пред себе си. Но това не бе моето бъдеще. То принадлежеше на вас. Аз трябваше да извърша това, което вие не можахте. Исках да вярвам, че е правилно, че вървя по правилния път…

— Разбирам — прекъсна го Кевин. — Ти си преуморен. Така е. И преди съм забелязвал, че гориш свещта от двата края. Съчувстваме ти, Джоди, но не бива да напускаш правната кантора. Какъв е смисълът? Не трябваше толкова да се блъскаш в горещината и да измъчваш мозъка си с проекта „Тафт“. Всичко ще се оправи. Само обещай, че няма да направиш нещо глупаво.

— Глупаво бе да се опитам да ви накарам да ме разберете!

— Прибери се вкъщи. Вземи Меган и поплавайте заедно.

— Аз вече не съм момче, Кевин! Престани да ме напътстваш!

— Има ли нещо общо тя с това?

— Може и да не ми повярвате, но ще ви кажа, че се наложи да се разделим с нея. Цяла нощ приказвахме. Тя не иска да посвети живота си на отглеждането на боровинки…

Джоди извърна глава да събере мислите си и в този миг забеляза, че Меган се приближава заедно с Ерин. Слънцето си играеше в огнените й коси…

Объркването му прерасна в напрежение и след това в остра болка. Той понечи да каже нещо, но сякаш обръч стегна гърдите му и го задуши. Гръдните му мускули се напрегнаха и той напразно се опита да си поеме въздух. Зави му се свят от липсата на кислород. Пронизващата болка продължаваше да пулсира в мозъка му, спазми разтърсваха тялото му.

— Джоди! — втурна се към него Меган и допря хладна длан до челото му.

Лицата на Бренигънови се размазаха, избледняха в изпепеляващата светлина, която се разсипа в звезден порой. Искаше да пие вода и се наведе. Изгледа братята си с мътен поглед и не ги различи.

— Дру… — успя да каже и се строполи.

 

 

За всички Бренигънови денят се завъртя като филмова лента, на която се редуваха линейка, болницата в Плимут, серия медицински прегледи и тестове.

Сърцето на Джоди се оказа в добро състояние, но му прочетоха лекция за свръхнапрежение, стрес и необходимостта от правилен режим, преди да го пуснат да си ходи.

Той бързо се облече и излезе в чакалнята, ала там намери само Меган.

Тя се изправи веднага.

— Кевин изпрати другите вкъщи и след като поприказва с докторите, успях да го убедя да си тръгне. Обещах им да те заведа директно у дома.

— Да, и аз мисля, че точно там трябва да отида.

— Да не се е появила някоя спешна работа?

— Трябва да обсъдим много неща заедно.

— Джоди, толкова съжалявам!

Той се вгледа в тревожното й лице.

— Пропиляхме много време, Меган! Страхувах се, че може да изчезнеш от живота ми. Държах се като егоист, който иска да удовлетвори единствено собствените си желания. Но изведнъж ми просветна и анализирах поведението си. Всичко, което се случи между нас, беше чудесно и ме накара да се вгледам сурово в себе си.

— Това можеше да те убие.

— Не. Трябваше да го направя много по-рано. Щях да спестя на всички ни много неприятности. Знам коя е правилната посока. Съжалявам, че не е тази, в която ти би ме последвала.

Очите й овлажняха и яркосините ириси плувнаха в сълзи, които тя изобщо не се опита да скрие. Той наблюдаваше как се процеждат през миглите й и замират, преди да се плъзнат по страните й. Не посмя да я докосне.

— Обичам те, Меган! Сигурен съм, че нищо не би могло да боли повече от любов.

Тя премигна и кимна.

— Ние просто малко поизбързахме.

— Химията на любовта?

Тя се засмя тъжно.

— Предполагам, че бях права, в края на краищата.

Пристигнаха в Милбрук в мълчание и той й благодари, когато слезе от колата. Изтощен, изпепелен и отрезвен от изживяното, Джоди влезе в дневната.

Ерин се втурна да го посрещне и дори Кевин, който умееше да крие чувствата си, го прегърна непохватно. След като жена му напусна стаята, той придърпа един стол.

— Изплаши ме до смърт, Джоди. Прекалено много съм инвестирал в теб, за да те оставя да се измъчваш така. Мисля, че е време да те изслушам.

Сега вече Джоди можеше да излее сърцето си. Без излишно раздразнение и напрежение той представи своя казус пред единствения съдебен заседател.

 

 

Седмицата на Джоди бе натоварена както обикновено. Той запозна колегите си от кантората с решението си. Срещна се с всеки от братята си и ги накара да го изслушат докрай.

Планове, работа и мечти за бъдещето изпълваха дните му. Нощ след нощ, той се събличаше, хвърляше дрехите си, където му попадне, и се сгромолясваше в леглото. Изтощението и концентрацията върху професионалните задължения не му позволяваха да се отдаде на мисли за личния си живот. Бе се върнал в деловия свят, но там вече не му бе уютно без любов.

Настъпи юни и Джоди реши да прекара един ден на борда на яхтата си. Ясното утро бе прекрасно. Подухваше лек бриз. Той приготви нещата си и отиде в яхтклуба.

Без да бърза, той се качи на борда на яхтата и в този миг, о, небеса, не можа да повярва на очите си.

Сякаш добри феи бяха омагьосали утрото.

По кея нехайно вървеше Меган О’Конър в шорти цвят каки и поло. Не бе облечена предизвикателно, но при вида й сърцето на Джоди болезнено се сви. Той приседна и зачака.

Когато приближи яхтата, той подвикна:

— Заповядайте на борда, госпожице!

— Добро утро, капитане! Ерин ми каза, че си тук. Исках да поговорим. Не е за телефона. Не сме се виждали от онзи ден в болницата. Как се чувстваш?

— Въвеждам ред в живота си. И това определено ми действа добре. Предполагам, че Ерин ти е разказала всичко.

Меган поклати глава.

— Не. Каза, че ако искам да знам как се чувстваш, трябва да го науча от теб. Тя мисли само за името на бебето. Джеймс III води класацията.

Той повдигна вежди.

— Май е нейна идея. Със сигурност не е на брат ми.

— А ти напускаш кантората?

— Да, от първи юли.

— И ще отглеждаш боровинки?

Тонът й го накара да премигне объркано.

— Да, ще отглеждам боровинки. Влизам в бизнеса. Какви са новините при теб?

— Помолих да ме прехвърлят в Балтимор или Чикаго.

— Откога?

— Нищо не могат да ми гарантират предварително. Сигурно ще отнеме известно време, даже ако нещо се отвори. Мисля, че така е по-добре.

— Струва ми се глупаво да напуснеш и да започнеш всичко от начало. Имаш ли приятели или роднини на някое от тези места?

— Нали това искаше да направя?

— Запомни едно нещо от мен, Меган! „Бъди верен преди всичко на себе си, иначе не струваш и шепа боровинки за останалите.“

Меган се засмя. Въпреки напрежението и болката, той също се усмихна.

— За бога, Джеймс! Първия път, когато ми се усмихна по този начин, коленете ми омекнаха като желе.

Защо не избяга да се спасява от огъня? Нима не предусещаше болката в гърдите си? Бурята отново започваше…

— Меган, кажи ми честно, какво искаш? Наистина ли изборът, който направих, е толкова ужасен, че не искаш да останеш тук и да бъдем поне близо един до друг?

— Бихме ли могли да овладеем близостта си?

— Ако искаш, ще останем приятели. Това би било много по-добре, отколкото изобщо да не се виждаме. — Той приглади назад косата си. — Кажи ми, искаш ли?

Тя замислено рече:

— Може би ще ти отговоря след още едно плаване?

— Ами ако те изпратят в Чикаго в понеделник?

И преди тя да има време да промени решението си, Джоди включи малкия извънбордов двигател и освободи кормилото. След като отплаваха, се концентрираха върху управлението на платната. Джоди я остави да вдигне главното платно и да нагласи рейката, а той спря мотора и улови бриза. С бързо движение хванаха вятъра и маневрирайки, излязоха от канала в залива. Бе прекалено късно да се връщат. Бризът бе силен, така че тя трябваше да се притисне към него… Само за да се задържи, успокоително си каза Джоди.

— Ти си много способен член на екипажа и определено ми липсваш…

Забележката му я накара да потръпне, но тя успя да запази самообладание.

Джоди умело направляваше яхтата из залива и след час плаване в плитките води около Кларк Айлънд насочи „Респайт“ към един скалист излаз. Пусна котвата, а Меган сви платната.

— Добър екип сме — отбеляза той.

— Да, мъча се да изпълнявам всяка заповед на капитана — отвърна тя.

— Е, не във всичко.

— Имах предвид на борда.

Меган хвърли един поглед към яхтите в далечината и Джоди забеляза вълнението, изписано на лицето й. Докосна я плахо по ръката.

— Меган, защо дойде?

Очите й го гледаха широко отворени.

— Защото не мога да престана да те обичам! — изрече тя на един дъх и сведе клепачи. След малко се осмели да го погледне и възкликна през смях: — Обикновено се изчервяваш, Джоди, но сега си пребледнял.

— Нали каза, че не можеш да си позволиш да ме обичаш.

— Така е — кимна тя, — но изглежда не съм в състояние да се преборя с чувствата си. Страхувах се да ти заговоря за това веднага, защото се боях да не ме отпратиш. След всичко, което преживя…

— Стига си се обвинявала, кажи какъв е проблемът?

— Любов, Джоди. Не е изчезвала от сърцето ми дори за миг. Нещастна съм без теб и зная, че в Чикаго или в Балтимор, или дори на Северния полюс, няма да се чувствам по-добре. Нито пък би ме спряло намерението ти да зарежеш кантората и да се посветиш на отглеждането на боровинки.

— Може би ще продам поршето и ще се върна в Милбрук.

— Започнах да се привързвам към града…

— Тогава остани! Остани за един ден, Мег, за една нощ… Не давай обещания, които не можеш да спазиш, но послушай сърцето си. Моето ми нашепва, че иска да останеш. Ти си единствената жена, която някога съм обичал.

— А ще ме накараш ли да обуя ботуши и да помагам при прибирането на реколтата?

Той се усмихна.

— За едно фермерско момиче като теб това няма да представлява трудност.

Тя се притисна към него и въздъхна:

— Джоди, толкова те обичам! Просто не мога да повярвам, че ще се откажеш от професията си.

— Да се откажа? Аз напускам кантората, не и правото!

— Но ти ще влезеш в бизнеса на братята си.

— Да, точно така. Физическият труд е превъзходно средство да поддържаш формата си, но не бива да занемарявам мозъка си.

— Не разбирам… — Очите й проблеснаха.

— Толкова е просто. Окачвам табела „Джеймс Д. Бренигън Младши. Адвокат“ и толкоз! Хората тук непрекъснато се нуждаят от юридически съвети.

— Защо не ми каза по-рано?

— Ти или ме обичаш, или не. Ще продължавам да наблюдавам пръскачките нощем и да поправям скапани помпени станции.

Облекчението, изписано на лицето й, го накара да се разсмее.

— Това ли бе идеята на Кевин за компромисно решение?

— Аз и Холи стоим зад нея. Тя има нюх за бизнес, тя е мозъкът на тези плантации. Познаваш жените от рода Бренигън — макар и недотам образовани, те винаги овладяват положението. Струва си да останеш в града, за да видиш как ще потръгнат нещата.

— Наистина ли искаш да остана?

— Ако знаеш само как го искам! — Той я притегли към себе си и престана да я целува, чак когато се спуснаха в каютата. Затвориха люка и се отпуснаха прегърнати на койката.

Бризът замря, но в скалистото заливче още дълго яхтата продължаваше да се полюшва върху вълните.