Лесли Д. Гучионе
Омагьосай утрото (9)

Осма глава

Меган прокара пръсти по гърдите му. Докосна го леко, а под ръката й сърцето му биеше ожесточено. Без да отвори очи, той се наслаждаваше на изненадата, че източник на насладата, която изпитва, бе Меган О’Конър.

— И проектът „Тафт“ е начин да им се отплатиш, така ли?

— Да. Но и цялата юридическа помощ, която им оказах, бе вид отплата.

— А сега?

От страх да не би тя да дръпне ръката си, Джоди седеше неподвижен, замаян от близостта й.

— Сега това е повече като мост. Жива връзка с тях.

Чуваше собствените си думи. Цяла вечер имаше чувството, че някой друг говори вместо него, плувец, който се издига от дълбините на морето и все повече и повече се приближава до повърхността. Недоволство, безпокойство, обърканост — всичко това бе назрявало от месеци, но досега не бе успявал да го изкаже с думи. Дори и пред себе си.

— Жива връзка? Мост! Обратно в мочурищата?

Преди разговорът да премине в изповед, той се наведе и докосна лицето й. Изражението й се бе променило, докато бе седял със затворени очи. Меган излъчваше мекота и чувственост, които толкова много подхождаха на гласа й. Ръката й продължаваше да тежи на гърдите му, но дланта й се притискаше по-силно, сякаш да успокои туптенето на сърцето му.

Бе готов да й позволи да се рови в душата му. Меган разтвори леко устни и разговорът замря. Той не я целуна. Вместо това вдигна ръка и я сложи на същото място, където тя бе сложила своята, но върху нейната гръд, като леко я притисна.

— Направо ще се пръсне.

— Твоето също.

Дневната на фермата „Вали Вю“… Хю О’Конър, който спеше някъде над тях… Семейството… Аквариумът… Всички тези неща щяха да го накарат да държи нещата под контрол. Спирачките действаха.

Той се наведе още по-близо, а Меган вдигна брадичка. Под тънката тъкан на памучното поло сутиенът й прозираше и той усети как се притиска към него. С палеца си започна да изучава втвърдяващата се пъпчица на зърното й.

— Джоди — прошепна тя задъхано. — Не разбирам… Това е лудост…

— Зная…

Желанието го понесе във вихъра си, мъчително разкъсвайки плътта му. Тя започна бавно да милва гърдите му, след това прокара пръсти по наболата му брада и започна да си играе с копчетата на ризата. Той я прегърна със свободната си ръка и тя се притисна към него. Останаха да лежат така заедно върху меката извивка на дивана.

Той я целуна.

Меган остана плътно прилепнала към извивката на рамото и бедрото му. Не смееше да измъкне полото от панталоните й. Материята на дрехите, която ги разделяше, бе единствената му надежда да се контролира.

Меган реагира така, сякаш четеше мислите му. Тя го очакваше, но бе предпазлива като него самия. Не издърпваше ризата му, не си играеше повече с копчетата й. Ръцете й дискретно оставаха над кръста му.

Той отново я целуна и тя отвърна на целувката. Моментът бе крайно възбуждащ. Усещаше устните й да се притискат към неговите по неподозирано чувствен начин. Той приближи лице до нейното и проследи с език извивката на ухото й.

— За бога, Джоди — промълви тя и ръцете й се вкопчиха в косата му. Някъде по-надолу, до извивката на бедрото си, усещаше топлината на нейното.

Той потъна в сладостта на устните й, възбуждащо изучавайки и прониквайки все по-дълбоко. Опита се да се въздържи, но Меган изстена и се раздвижи под него. Внимавай! Усети, че тя се бори със себе си, също като него, и се насили да се концентрира. Дори борбата му доставяше удоволствие. Всичко му доставяше удоволствие. Бе прекарал двайсет и четири часа, изпълнени с наслада, вместо с главоболие и напрежение. Всеки сантиметър, всяка клетка на тялото му трептеше от живот. Меган бе до него, притисната към плътта му. Щеше да е толкова лесно да се отпусне и да отприщи бента.

Много по-трудно бе да се въздържи. Едновременно, рязко, те се откъснаха един от друг. Джоди се опита да успокои дишането си.

Меган зарови лице в гърдите му и дълбоко си пое дъх.

— Два чифта спирачки държат по-добре от един — измърмори той, когато успя да се овладее.

Меган тихо се засмя. Той се надигна и седна, но тя продължаваше да лежи със затворени очи. Той погледна зачервеното й лице и раменете й, които се надигаха и спускаха — какво сладко мъчение!

След като се укори наум, Джоди пак погледна към нея. Беше объркана, но когато срещна погледа му, се усмихна.

— Толкова е хубаво, че те доведох тук, а не в моя апартамент.

— Едва ли някой е изненадан повече от мен — отвърна той.

Пак се умълчаха. Меган седна и облегна глава на рамото му.

Загледаха се във въглените в камината.

— Разкажи ми още нещо за проекта „Тафт“, за живата връзка, моста към мочурищата…

— Той не е от такова значение. Не зная защо го казах.

Тя замълча.

Той я погали по косата.

— Липсва ти, нали, Джоди?

— Кое да ми липсва?

— Другарството, близостта, връзката, която се ражда в един семеен бизнес.

Така ли беше наистина?

— Може би. Вероятно остарявам и все повече го усещам. Живея съвсем близо и…

— … и правя за тях толкова много, но не е същото — довърши тя вместо него. — Не е същото като да бъдеш част от тях.

— Никога не съм бил част от тях. — Господи, откъде дойде това? Джоди зарови лице в шепи, после ги вдигна нагоре и прокара пръсти през косата си.

— Джоди?

Той се изправи.

— Ще отида да глътна малко чист въздух.

— Нямаш нужда от чист въздух, трябва да довършиш това, което бе започнал да казваш.

— Довърших го. — Какво го бе прихванало? Защо й бе разправил всички тези неща? — Отивам да се поразходя.

— Идвам с теб.

Той я възпря с ръка.

— Недей! Остани тук, Меган.

— И да забравя за какво сме си говорили? Опитваш се да ме изолираш.

— Точно така. Разговаряхме и разговорът завърши. Меган, казах ти всичко, което имах да ти казвам.

По изражението й му стана ясно, че думите му са прозвучали съвсем глупаво и безпомощно.

— Опитваш се да ме изолираш, но всъщност така ти изолираш себе си, Джоди. Сигурно винаги си правил така.

— Не съм от тези, дето си изливат душите под път и над път, и въобще не мога да разбера защо ти наговорих толкова неща.

— Защото имаш нужда да поговориш с някого. Наистина ли не виждаш как стоят нещата?

Той въздъхна.

— В момента нищо не виждам, или поне не виждам съвсем ясно.

— Тогава недей да ходиш навън и да се препъваш в мрака, за бога! Нека дойда и аз. Не ме отблъсквай…

Джоди постави ръце на раменете й.

— Да те отблъсквам? Та аз за малко да те завлека в плевнята!

— Не говоря за хормоните ти. Говоря за мислите ти.

Какво значение имаше това? И двамата бяха достатъчно смутени. Той поклати глава.

— Ти си невероятна жена, Меган, но имам нужда да остана сам.

— Ти винаги си бил сам. Аз продължавам да се ровя в живота ти, а ти се опитваш да се измъкнеш.

— Ще се видим утре сутрин. — Гласът му прозвуча категорично и тя го усети. Страстта отстъпи на чувството за самосъхранение. Физически и емоционално той бе отишъл по-далече, отколкото бе готов да понесе.