Лесли Д. Гучионе
Омагьосай утрото (2)

Първа глава

Седмица по-късно Джоди усещаше пощипването на априлския вятър по лицето си и се опитваше да се отърси от налегналата го умора. Мечтаеше си за стая с легло. Твърд матрак, хладни, чисти чаршафи и мека възглавница — всичко това обаче му изглеждаше като неосъществима фантазия.

Главата му бе претъпкана с информация след петте дни юридически разисквания. Петъчните заседания бяха свършили рано и още преди лимузината, която бе наел, да се влее в потока на движението, той вече бе разкопчал колосаната си яка и бе разхлабил вратовръзката.

Джоди имаше лешниковоруса коса, ясни сини очи и сурово изражение, което рядко биваше смекчено от усмивка. Атлетичната му фигура не бе резултат от усилия в гимнастически салон, каквито колегите му юристи редовно посещаваха, а от тежката работа по боровинковите плантации на братята му. На двайсет и девет години Джеймс Бренигън Младши напълно отговаряше на холивудската представа за прокурор по наказателни дела.

Той обаче беше адвокат-еколог, един от най-младите служители в адвокатската кантора „Хемъл, Прайс & Бенет“ — престижна масачузетска фирма, със седалище в Плимут. Всеки ден Джоди разрешаваше спорове и кризисни ситуации, като се започне от местните рибари и се стигне до крайбрежната ерозия на Кейп Код.

Манхатън бе отдалечен на светлинни години от Плимут, но тук се бяха събрали най-добрите умове, за да обсъдят проблемите по опазването на мочурищата. Той бе отделил една седмица от и бездруго претоварената си програма и куфарчето му се пукаше по шевовете от изостанали дела.

Влезе в хотела и измъкна ключа за стаята. Без да си направи труда да се обади на рецепцията, той се качи в асансьора, като се ядосваше, че бе приел поканата за вечеря на Престън Елдридж. Не че имаше избор.

Докато стоманените врати се затваряха, той погълна поредното хапче срещу киселини в стомаха. Елдридж бе един от собствениците на фирмата, която организираше симпозиума и бе сред водещите експерти в тази област. Да ядеш и пиеш на негова сметка бе нещо, което човек не можеше да откаже.

Джоди излезе от асансьора и прекоси празното фоайе. Беше четири и петнайсет и дори да отдели време за душ и бръснене, пак щеше да успее да подремне малко, преди лимузината на Елдридж да дойде да го вземе в шест.

Той бързо се разсъблече, остави ризата и костюма си на стола с висока облегалка и се просна на леглото. Временно изключи от заобикалящия свят. Легна по гръб, затвори очи и в просъница реши какво да облече за вечерята.

Някакво шесто чувство обаче скоро го извади от дълбоката дрямка. Той премигна замаяно, след това скочи, стреснат, и седна в леглото. До леглото му стоеше червенокоса жена. Тя се дръпна назад и се препъна в обувките му — изглежда бе твърдо решена да гледа към тях, а не към голата мъжка плът, изложена пред нея.

— Какво искате, по дяволите?

— Надявам се, вие сте Джоди Бренигън. Сега е петък следобед и съм сигурна, че не съм сбъркала хотелската стая — отвърна тя.

Интервюто! За част от секундата мозъкът му се проясни и той си спомни, огледа се за някаква дреха и направи това, което би направил всеки от петимата братя Бренигън в подобна ситуация. Стана от леглото без следа от фалшива срамежливост, но преживеният шок оказа въздействието си и по лицето му плъзна червенина.

— Меган О’Конър?

Тя също запази самообладание.

— Като се има предвид облеклото ви, явно напълно бяхте забравили за интервюто или пък очаквахте някой друг. — Тя взе ризата от облегалката на стола и му я подаде. Огледа го смело от глава до пети и притвори очи. — Може би трябва да направя някоя остроумна забележка за адвоката, хванат по бели гащи, но просто загубих ума и дума.

— Не е много типично за семейство О’Конър — отвърна Джоди и пое ризата. Как можа да забрави проклетото интервю! — Меган, много съжалявам, имах тежка седмица.

— И съвсем си забравил за мен.

Кръвта бавно се отдръпна от лицето му, докато закопчаваше ризата си.

— Трябва да се чувствам много засегната, уважаеми колега — каза тя меко.

Джоди закопча маншетите. Тя имаше впечатляващ алтов глас, който галеше ухото.

— Ерин ще реши, че е много смешно, когато чуе за това. Но ти много лесно се оправи в ситуацията, както и тя би го сторила по всяка вероятност…

Меган отвори едното си око.

— Сестра ми е медицинска сестра. И почти не си приличаме…

— И аз така мисля. След три месеца ние с теб ще сме роднини, така че няма пречки да ми подадеш панталона.

— Искаш ли да изчакам в антрето, докато се оправиш?

Той се засмя.

— Аз пък бих казал — станало каквото станало! Просто ми подай панталона.

Меган му го подаде. Гледаше тактично към пода, но съвсем не изглеждаше смутена.

— Нали си спомняш, че се съгласи да ми дадеш интервю?

— Твоето присъствие до леглото освежи паметта ми.

— Тази сутрин се обадих на рецепцията и ти оставих бележка, за да ти напомня.

— Пропуснал съм да я взема. — Докато закопчаваше копчетата на панталона си и колана, Джоди я наблюдаваше, омагьосан от гласа й. Тя работеше в радиото, това бе обяснението. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто бе приел да й даде интервю.

Неохотата, с която го бе направил, и тежката седмица бяха причина да забрави онзи разговор. Бе се опитал да си представи как изглежда другата сестра О’Конър. Но колкото и да се мъчеше, едва ли би си я представил толкова красива, колкото бе в действителност. Съвършена красота! Той очакваше, че ще е дребно живо същество като Ерин, но като се изключат сините очи, Меган О’Конър бе съвършено различен тип.

Вместо селската свежест, която извираше от Ерин, у Меган той съзря странно съчетание между изисканост и самонадеяност. Косата й бе огненочервена, като залез. На ръст изглеждаше колкото сестра си, но дори под жакета и полата на ленения костюм личеше, че фигурата й е по-женствена. Когато той се облече, Меган свали жакета си и го постави на мястото, на което дотогава бе висяла неговата риза. Копринената й блуза в прасковен цвят бе така прилепнала към тялото й, че при всяко движение се изпъваше още повече и я правеше да изглежда несъзнателно прелъстителна.

Джоди се наведе да си вземе чорапите и се улови, че я оглежда от глезените до раменете и обратно. Собствената му физическа реакция на присъствието й бе по-голям шок от влизането й в стаята. Реши да остави ризата си пусната над панталона.

Това бе Меган, онази О’Конър, която бе решена да успее на всяка цена, и която безцеремонно бе напуснала семейната ферма и бе потеглила да завладява света с пълна пара. Онази, според която да се омъжиш за някой фермер, бе все едно да си погубиш живота.

„Меган много прилича на теб — често му бе повтаряла Ерин. — Все напред и нагоре“.

Докато се обличаше, Джоди набързо си припомни още някои неща, които Ерин му бе разказвала. Сестрите О’Конър бяха родени във ферма в западната част на Ню Джърси. Въпреки че Меган не бе отрасла чак толкова далече от големия град, онова място бе на светлинни години от добрите обноски и изискаността, които сега личаха у нея. Явно не бе се уморила от блъсканицата и напрежението на Манхатън.

Да работи за някой от големите радиоканали бе част от мечтата й. Географски работата й за радиоканала на Хакълстаун не бе я приближила кой знае колко до Ню Йорк Сити, но само след две години тя бе станала шеф на службата за връзки с обществеността.

Безспорно издигането на Меган имаше прилики с неговия възход, но имаше и една основна разлика, която Джоди не бе споменал пред Ерин, когато тя бе подхванала тази тема. Движението на Меган нагоре по обществената стълба бе мотивирано от самата нея. Докато при него напускането на боровинковите плантации, които бе наследил, въобще не бе въпрос на избор.

Професионалното му бъдеще бе предначертано от най-големия му брат Кевин и покойния Питър Банкрофт, управител на плантациите и съсед, който веднага след внезапната кончина на родителите на Бренигън бе станал настойник на шестте осиротели момчета. Да се дискутира мястото на Джоди в обществото бе все едно да се отвори кутията на Пандора.

След като привърши с обличането, Джоди седна на ръба на леглото и потри наболата си брада, без да откъсва поглед от нея.

— Извинявам се. Вината е изцяло моя.

— Така е. Постави ме в много неловка ситуация.

Тонът й го накара пак да я погледне или може би причината бе любопитството му.

— Можеше да почукаш.

— Щях да го направя, но ти не беше взел бележката ми от рецепцията и реших, че още не си се прибрал.

— Меган, извиних ти се вече. Обещах да направя услуга на сестра ти, но този ангажимент едва ли можеше да бъде номер едно в програмата ми.

— Услуга? Така ли гледаш на това?

Той вдигна ръка.

— Извини ме, още не съм се разбудил съвсем. — Той погледна часовника си. — Съжалявам, че обърках всичко. Може би ще е най-добре да отложим разговора. До сватбата през юли.

— Да отложим? Джоди, дошла съм чак от… — Меган спря, сякаш се боеше, че ще прозвучи непрофесионално. — Не можем да отлагаме.

— Ще се наложи. Доколкото си спомням, ти искаш едночасова информация, която да разбиеш на сегменти по двайсет минути. Аз имам покана за вечеря и часът наближава.

— Откажи я!

— Невъзможно е.

— Отложи я тогава. Това звучи много по-разумно. — Меган седна на стола с високата облегалка и кръстоса крака. — Мисля, че е твое морално задължение да изпълниш първо този ангажимент. Ще закъснееш малко за вечерята…

— Моля?

— Явно е, адвокат Бренигън, че не сте си дали труда да помислите по въпроса повече от минута. Аз обаче съм планирала да фокусирам предаванията през целия месец около въпросите, които ще разискваме в това интервю. Приеми нещата по-сериозно. Дадено ни е допълнително време във вечерната програма в добавка към обичайното обедно излъчване. Това, което ти ще ми дадеш като информация през този час, ще бъде основата на предаването. Да не мислиш, че ще те оставя да ми се измъкнеш, защото си забравил и сега закъсняваш за вечеря!

Джоди отвърна с равен глас:

— Това е работна вечеря на експерти по опазване на блатата и адвокати от Агенцията за опазване на околната среда. Съвсем не се покрива с идеята ми за приятна вечеря, честно казано…

— И кога ще отпътуваш от града?

— В 9,00.

— До Бостън?

Джоди кимна.

— Да го отложим. Ще ти отделя два пъти повече време, когато дойдеш в Милбрук.

— Не мога.

— Тогава приеми моите извинения. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Да се срещнем утре, преди да заминеш.

— Изключено.

Меган погледна към леглото.

— Сигурно ще си дойдеш с компания довечера след работната вечеря?

В отговор, Джоди само се засмя. Стоманена решителност бе изпънала гърба му, но ирландските му черти изразяваха само умора и отегчение. Изпитателният му поглед се поотпусна малко, когато той внезапно, по момчешки, разтри очи с опакото на ръката си.

Меган се изправи.

— Тогава да поставим полезното след приятното. Забавлявай се след вечерята, а аз ще дойда в седем. Можем да се срещнем във фоайето, така че без да обезпокоя гостенката ти, ще успея да си подготвя материала. Въпреки че сигурно ще струва цяло състояние да наеме човек стая в този град. — Тя щракна с пръсти. — Как си с командировъчните? Имаш ли допълнителни средства на сметката? Това ще е добра възможност за реклама на теб и фирмата ти.

Той протегна ръка, но не за да се ръкува с нея, а за да я върне обратно на мястото й.

— По-спокойно. Правиш прибързани предложения.

Тя гордо вдигна глава и го изгледа отвисоко.

— По отношение на любовния ти живот или по отношение на молбата ми компанията ти да поеме и моите разноски?

Той вдигна вежди:

— И двете.

— Празно легло и никакви допълнителни средства?! Защо не събереш кураж да ме поканиш да остана при теб и да спестим разноските?

— Не съм се сетил — каза той замислено. Да си партнират, сексуално или в друго отношение, му изглеждаше крайно уморително. Освен това се отдалечаваха от разговора.

Меган вдигна писалката си и я размаха заплашително под носа му.

— Ти застрашаваш проекта ми, Джоди! Изобщо не ме интересува с кого спиш, но не ми се иска да бъда изхвърлена като начинаеща некадърна репортерка, тъй като това не пасвало на разписанието ти! — Той се изчерви от яд и издайническата реакция го накара да изругае наум. — Истината ще излезе наяве! — каза рязко Меган. — Изглежда, тя те притеснява и…

— Меган, тази вечер съм поканен от самия Престън Елдридж, който ще произнесе реч на вечерята.

Тя се изопна.

— Престън Елдридж, който представляваше комисията за опазване на околната среда в община Уорън в делото за резервоара Аламъчи?

— Подготвила си се, доколкото виждам.

— Разбира се — иронично го погледна тя. — Заредена съм с провокиращи и неудобни въпроси.

— Вече го забелязах.

По дяволите, очите й бяха толкова сини!

— Да вечеряш с отговорни служители от Агенцията за околната среда и после да нощуваш сам-самичък тук? Имам по-добро предложение — вземи ме на вечерята с теб! — Сигурно бе от умората, но Джоди веднага се улови, че обмисля предложението й. — Освен ако не мислиш, че ще ме накараш да се почувствам неудобно като заспиш на масата — рече тя и го огледа доста скептично.

Джоди се прозя:

— Не е изключено.