Стен Никълс
Воини на бурята (26)

25.

— Усети ли нещо? — попита Серафейм, без да се обръща. Вратата към помещението все още бе запречена от димящите трупове на чудовищата.

— Да — отвърна Санара. — Те са близо.

— Кои? — попита Алфрей.

В този момент един от оръженосците при вратата даде знак с ръка. Миг по-късно малкият отряд, воден от Койла, се показа на прага.

Алфрей огледа редиците им.

— Къде е Страк?

— Надявахме се, че е тук — рече му Койла. Тя им разказа накратко случилото се.

— Във всеки случай не съм долавял смущения в мрежата на живота, които биха означавали, че е мъртъв — произнесе замислено Серафейм.

— Какво? — ококори се Хаскеер.

— Въпрос на чувствителност. Но сега нямаме време за обяснения. Звездите?

— Не зная — повдигна рамене Койла. — Може би Страк е успял да ги вземе. Изчезнаха по същото време, когато изчезна и той. Но чуйте! В двореца е нахлула цяла армия пантеонисти. Бият се със слуагите.

— Потвърждаваш това, което дъщеря ми от известно време подозираше — погледна я Серафейм. — Дженеста е тук.

— Богове!

— Трябва да намерим Страк — продължи той. — Той не бива да попада в ръцете на Дженеста.

— Ще изляза да го потърся с една група — заяви Джъп.

— Санара ще дойде с теб. А аз ще остана тук, за да мога да й прехвърлям енергия. — Той се обърна към дъщеря си. — Съгласна ли си, дъще?

— Разбира се.

— Тя ще ни помогне ли да открием Страк?

— Не. Но ако се приближите достатъчно до пантеонистите, ще се погрижи за Дженеста. Повярвайте ми.

— А със Страк какво ще стане? — поиска да узнае Койла.

— Може би ще намерите и него някъде из двореца.

— Не съм съгласна. Никога не изоставяме своите.

— В такъв случай ви предлагам да се разделите на две групи. Но каквото и да решите, побързайте!

— Рефдоу! — извика Койла. Оръженосецът дотича при нея, притискайки окървавеното си ухо. — Оставаш тук с Алфрей. Хаскеер, идваш с мен да търсим Страк. Останалите при Джъп.

Върколаците се разделиха според нареждането. Някои от тях си поделиха последните запаси от вода или използваха краткото затишие, за да превържат раните си.

След това, като най-старши офицер, Хаскеер издаде заповед и всички поеха към изхода.

 

 

За да достигне подземието, Страк трябваше да почерпи от последните си резерви сила и умение.

В двореца цареше хаос, на всяка крачка се срещаха сражаващи се пантеонисти и слуаги. Страк се стараеше да не се въвлича в схватки и заобикаляше воюващите групички отдалече.

Късметът му свърши, когато сви зад един ъгъл и се озова лице в лице с двама орки от ордата на Дженеста. За миг си помисли, че ще го вземат за някой от своите. Но те очевидно го познаваха добре.

— Това е Страк! — извика единият.

Пристъпиха към него, размахвайки оръжия. Той реши да опита с дипломация.

— Ехей, почакайте малко. Няма нужда да се стига до това.

— Напротив, има — опъна се водачът. — Ти си звездата в листата на издирваните от нашата кралица.

— Служил съм при нея. Сигурно знаете, че тя не е приятелка на орките.

— Храни ни и ни дава подслон. Какво повече ни е нужно?

— Помислете само докога ще бъда добра с вас.

Стори му се, че при тези думи вторият орк поклати замислено глава. Но водачът продължи да упорства.

— Ще получим голяма награда за главата ти. И нищо — ако я оставим на раменете ти.

— Не бива да се бием помежду си. Ние сме орки.

— Братството на орките, а? Съжалявам, не и този път. — Водачът пристъпи напред и добави: — Нищо лично, капитане. Просто си върша работата.

— Внимавай, Фреедо — извика другият, — не забравяй, че се изправяш срещу Страк! Носи му се славата!

— Какво пък, нали и той е орк също като нас.

Водачът се хвърли напред, порейки въздуха с меча си. Страк зае позиция, готов да го посрещне. Въпреки неуспеха в преговорите не изпитваше желание да го убива, а само да го обезоръжи. С крайчеца на окото си забеляза, че другият орк засега се държи настрана.

Оръжията им се сблъскаха със звън, който отекна по коридора. Страк отби първия удар, опитвайки се да изтръгне меча от хватката на противника си. Ала намеренията на Фреедо очевидно бяха далеч по-кръвожадни. Стараеше се на всяка цена да го промуши с острието си.

След около минута, през която само се отбраняваше, Страк започна да губи търпение. Нямаше време за упражнения по фехтовка с алчни орки. Щом се налагаше да се разправи с тях, какво пък — беше им предложил да си вървят с мир. Страк нанесе хоризонтален удар и плоската част на меча му плесна орка през устата. Фреедо отстъпи назад, плюейки кръв. Мечът му издрънча на пода. Страк премина в настъпление и изрита оръжието настрани. С побеляло лице противникът му очакваше последния удар.

— А сега се разкарайте! — кресна им Страк и изгледа заплашително другия орк.

Те го погледнаха за миг, сетне се обърнаха и побягнаха.

Страк въздъхна и продължи по пътя си. Известно време разсъждаваше върху странното обстоятелство, че вместо със слуаги, се бе наложило да се бие със събратя.

 

 

Групата на Джъп, в чийто център бе разположена Санара, си проправяше път към най-високата кула.

Когато стигнаха там, завариха пусто каменно помещение с открита тераса. Джъп остави част от орките при вратата и последва Санара на терасата.

Армията на Дженеста се бе разпръснала по ледената пустош под тях. При външната порта на двореца имаше цяло стълпотворение. Някой извика и всички вдигнаха глави нагоре. В небето се рееха дракони.

— Само това ни липсваше! — обяви мрачно джуджето.

Но изведнъж драконите се спуснаха рязко надолу и започнаха да заливат с пламъци войските на Дженеста. Откъм кулата отекнаха радостни възгласи.

— Това трябва да е Глозелан — предположи Джъп. — Браво на нея!

Той се обърна с блеснал поглед към Санара. Очите й бяха затворени и тя бавно вдигаше ръце пред себе си.

Орките се втренчиха слисани в нея.

 

 

В подземията Алфрей и Рефдоу бяха не по-малко втрещени, когато Серафейм неочаквано изпадна в състояние, което приличаше на транс. Изцъклил очи, той вдигна ръце напред и въпреки че гледаше право към орките, нямаше никакво съмнение, че не ги вижда.

Изведнъж откъм портала се дочу ниско бръмчене. Алфрей го доближи предпазливо. Протегна колебливо ръка и почувства някаква невидима, топла преграда, в която опря дланта му.

Той отстъпи назад и погледна изумен оръженосеца.

 

 

Страк подминаваше един тесен прозорец, когато нещо привлече вниманието му.

Той надзърна през процепа и видя армията на Дженеста, разпростряла се на огромно разстояние из заснежената равнина. Но не това бе привлякло вниманието му.

Имаше нещо в небето.

В началото го взе за огромна картина. Но изображението се променяше, показвайки различни пейзажи. Приличаше на видението, което им бе показал Серафейм при портала, само дето бе уголемено и изрисувано върху оловносивите облаци. Той зърна познатите сцени от красивата приказна страна на орките, която бе посещавал в сънищата си.

От подножието на двореца долетяха учудени викове и възторжени възгласи. Не приличаха на бойни крясъци.

Страк започна да прозира плана на магьосника. Какъв по-добър начин да се всее смут в редиците на противника от този да им се покаже измамната страна на тяхното настоящо съществувание? И, естествено, да се внуши страх пред свръхестествените способности на онези, срещу които се изправят. Ако не друго, грандиозното представление поне щеше да им спечели времето, от което така се нуждаеха.

Зад него се чу шум от бягащи крака. Той се приготви за нова схватка. Но от съседния коридор се подадоха Койла и групата на Хаскеер.

— Слава на боговете! — възкликна тя, щом го видя. — Помислихме, че сме те изгубили!

— Дженеста е тук!

— Знаем — отвърна лаконично тя.

— Тогава да слезем бързо долу!

Те хукнаха към стълбището, преодолявайки с оръжие и настойчивост онези, които се опитваха да им се изправят на пътя. Най-сетне, дишайки тежко и плувнали в пот въпреки мразовития въздух в подземията, те стигнаха стаята с портала.

Серафейм все още бе в транс, а Алфрей и Рефдоу стояха на пост. Пред самия вход на портала сияеше умалена версия на картината, проектирана в небето отвън.

Почти веднага магьосникът се отърси от странното си състояние. Картината примигна и изчезна.

— Повече не мога да издържам — обяви той задъхано, като някой, работил тежка физическа работа.

— Хитър номер — похвали го Страк. — Сега какво ще правим?

Преди Серафейм да успее да отговори, се появи и групата на Джъп — окървавени, задъхани, но всички до един. Санара се хвърли в прегръдките на баща си.

— Дай ми инструментумите — рече Серафейм.

Страк му подаде четирите слети звезди. Магьосникът ги пое и прибави към тях петата, която досега бе в Санара. С ловки пръсти той ги съедини в едно цяло.

— Забравих да спомена нещо — призна той.

— Какво е то? — попита настръхнало Койла.

— Отварянето на портала ще доведе до освобождаването на огромно количество енергия. Напълно възможно е дворецът да бъде разрушен.

— Защо ни го казваш чак сега? — попита го тя.

— Ако ви го бях казал по-рано, бих могъл да повлияя на решението ви.

— И няма да можем да използваме портала, така ли? — попита Страк.

— Не и ако преминете бързо.

На лицата на повечето орки се четеше съмнение. Серафейм долови, че бръмченето се усилва.

— Нямате голям избор — предупреди ги той. — Или трябва да преминете през портала, или да се подготвите за хаоса, който ще настъпи тук.

Страк кимна в знак, че е съгласен.

Серафейм се приближи към една от каменните плочи около портала. Наведе се и положи внимателно върху плоския й връх слетите звезди.

— И това ли е всичко? — попита Хаскеер.

— Почакай — отвърна магьосникът.

В пространството пред портала се появи огромно мътно петно, в което постепенно започнаха да се оформят милиони мънички златисти звезди, които се въртяха в кръг. Потокът от енергия се усили и сега вече всички го почувстваха като постоянно сътресение, което преминаваше по пода.

Погледите на присъстващите бяха впити във фантастичното видение. Милионите звезди излъчваха трепкащо сияние, което озаряваше лицата им и околните стени.

— Трябва да го настроя към вашия свят — обясняваше Серафейм, докато се приближаваше към кръга.

— Колко е красиво! — прошепна Койла.

— Невероятно! — кимна Джъп.

— И е мое!

Всички се обърнаха.

На вратата стоеше Дженеста. До нея се бе изправил генерал Мерсадион с обезобразено от огромен и страшен белег лице.

— Радвам се да те видя отново, мили татко — произнесе подигравателно тя. — Водя със себе си цял почетен легион. Тъй че ми е все едно дали ще се предадете, или ще изберете смъртта.

— Дори да се предадем, пак ни чака същата участ — отвърна Санара. — Едва ли ще пропуснеш възможността да се разправиш с нас, след като ти паднем в ръчичките.

— Толкова добре ме познаваш, сестрице. И колко е приятно да те видя отново в плът и кръв. Надявам се скоро да те лиша и от двете.

— Грешиш, ако си мислиш, че ще се предадем без бой — заяви Страк. — Нямаме какво да губим.

— Ах, капитан Страк. — Тя огледа с омраза останалите орки. — И неговите Върколаци. Откога жадувам да се срещна с вас. А сега — добави тя с твърд глас, — хвърлете оръжията!

За миг настъпи суматоха и изведнъж те видяха, че към нея е хукнал Алфрей, с вдигнат за удар меч.

Мерсадион му препречи пътя. Мечът му блесна за миг, сетне потъна в гърдите на неочаквания нападател. Краката на Алфрей се подгънаха и той се олюля, загледан в опръсканите си с кръв ръце. Генералът измъкна бавно меча си.

Алфрей се люшна като пиян и падна.

В стаята се възцари абсолютно мълчание.

Сетне магията се разсея. Хаскеер, Джъп, Койла и Страк се нахвърлиха едновременно върху Мерсадион, давайки воля на гнева си. Всички останали орки щяха да постъпят по същия начин, само дето нямаше как да се доберат до генерала.

Мерсадион дори нямаше време да извика. За секунди го насякоха на парчета.

Върколаците се извърнаха и пристъпиха към Дженеста, готови да стоварят и върху нея неописуемия си гняв. Тя вече описваше невидими фигури във въздуха.

— Спрете! — викна им Серафейм.

Между дланите й се появи оранжева топка, наподобяваща миниатюрно слънце. Тя метна ръце напред. Орките се разпръснаха. Огнената топка литна със смайваща скорост, профуча ниско над главите им и се разби с трясък в отсрещната стена. Дженеста веднага се зае да оформя друга.

Но Серафейм и Санара вече се бяха доближили един до друг и се изправиха срещу нея. Те вдигнаха ръцете си напред и пред пръстите им се оформи синкава стена, като полупрозрачна завеса, обгърнала пространството около портала. Дженеста хвърли втората топка право към нея, но спотаената вътре енергия бе погълната от святкащата преграда.

В отвора на портала продължаваха да трептят безброй звезди. Но сега вече разрушителното му въздействие бе напълно осезаемо. Основите на двореца се разтърсиха от нисък и мощен тътнеж. Ала надвесени над Алфрей, орките не му обърнаха внимание.

Койла и Страк бяха коленичили до него. И двамата виждаха, че раната му е смъртоносна. Койла го улови за ръката и вдигна очи към Страк.

— Много е зле, капитане.

— Алфрей — повика го Страк. — Алфрей, чуваш ли ме?

Старият орк едва намери сили да отвори очи. Изглежда бе успокоен от близостта на своите другари.

— Ето значи… как… ще свърши…

— Не — извика Койла. — Ще се погрижим за раната ти. Аз сега…

— Не е необходимо… да… ме лъжете. Не и в този момент. Оставете ме… поне… да си отида… достойно.

— По дяволите, Алфрей — прошепна Страк. — Аз те забърках в това. Да знаеш само как съжалявам.

— Заедно се забъркахме… капитане — усмихна се отпаднало Алфрей. — Но пък… колко приключения… само.

— Да, колко приключения. И ти беше най-добрият другар, стари мошенико.

— Ще го… приема… за комплимент… с който да… се… гордея — устните му вече едва помръдваха. Страк се наведе, за да може да го чува. — Меч… — едва прошепна Алфрей.

Страк взе меча и го постави в ръцете му. Алфрей сключи окървавените си пръсти около острието. На лицето му се изписа спокойствие.

— Не забравяйте… древните обичаи — произнесе дрезгаво той. — Почитайте… нашите… традиции…

— Обещаваме — отвърна Страк. — И паметта ти. Завинаги.

Земята под тях се разтресе отново. От тавана се посипа мазилка. В другия край на стаята Дженеста, Санара и Серафейм все още бяха погълнати от невидимия двубой. От време на време полупрозрачната стена разпръскваше ярки отблясъци.

— Ще вдигна… тост… за вас… в залата на… Вартания.

Очите му се затвориха за последен път.

— Не! — извика отново Койла. — Алфрей, недей! — Тя го разтърси. — Трябваш ни, старче. Не си отивай точно сега, когато се нуждаем от теб. Алфрей?

Страк положи ръка на рамото й.

— Койла, той не те чува вече. Остави го.

Тя го погледна с неразбиращи очи.

Орките не плачеха. Сълзите бяха за хората. Ала очите й бяха изпълнени с влага.

Джъп бе стиснал лицето си в ръце. Хаскеер бе обронил глава. Останалите оръженосци изглеждаха онемели от мъка.

Страк измъкна внимателно меча от безжизнените пръсти на Алфрей. След това извърна глава към магьосническия дуел и в душата му започна да се надига гняв. Останалите също го почувстваха. Но осъзнаваха също и безсилието си. Никой от тях не смееше да се намеси в тази невидима енергийна битка.

Само след минута изходът от нея стана ясен.

Дженеста нададе изплашен вик. Собственото й магично поле затрептя и се разкъса. Тя се олюля и се подпря напълно изтощена на стената. По челото й се стичаха едри капки пот.

Полупрозрачният щит, който прикриваше Серафейм и Санара, също изчезна като духнато пламъче на свещ. Магьосникът прекоси с огромни скокове разстоянието, което ги делеше от кралицата и я улови за китката. Тя не оказа почти никаква съпротива и той я задърпа към портала.

Орките ги следваха по петите, решени да й отмъстят за всичко, което им бе сторила.

— Спрете! — викна им Серафейм. — Тя е моя дъщеря! Аз отговарям за всичко, което е направила! Оставете на мен да се разправя с нея!

Те го послушаха и Серафейм я отведе на самия край на портала. Изглежда едва сега Дженеста дойде на себе си и осъзна къде се намира. Очите й се преместиха от танцуващата вихрушка от звезди към лицето на баща й. Нямаше никакъв страх в погледа й.

— Няма да посмееш — присмя му се тя.

— Някога — може би. Преди да осъзная колко дълбоко в душата ти са прораснали корените на злото. Но не и сега. — Без да изпуска китката й, той я побутна още по-близо до звездната въртележка на портала и пръстите й почти я докоснаха. — Аз те доведох на този свят. И сега аз ще те отведа от него. Сигурно осъзнаваш справедливостта на подобна постъпка.

— Ти си глупак — просъска тя. — Винаги си бил. И страхливец. Зад мен иде цяла армия. Косъм да падне от главата ми, очакват те неописуеми мъчения. — Тя премести поглед към Санара. — Теб също.

— Не ме е грижа — отвърна й той.

— Нито мен — кимна Санара.

— Заслужава си да платим подобна цена, за да отървем света от зло като теб — обяви Серафейм и отново побутна ръката й към сияещата завеса на портала.

Тя го погледна право в очите и изведнъж осъзна, че говори напълно сериозно. Надменното й изражение се стопи и тя започна да се дърпа.

— Защо поне веднъж не посрещнеш достойно съдбата си? — попита я той. — Или искам от теб твърде много?

— Никога!

Той пъхна ръката й във вихрушката, пусна я и отстъпи назад.

Тя извика и я задърпа обратно, но кипящият фонтан от енергия я задържаше, сякаш бе стисната в менгеме. И тогава плътта й започна да се променя. Кожата на ръката й започна бавно да се разтваря на хиляди малки частици, които се сляха с водовъртежа от звезди и заплуваха между тях. Процесът набираше скорост и вихрушката притегли навътре китката й. Скоро потъна цялата й ръка и се разтвори по същия начин.

Орките бяха замръзнали по местата си, вцепенени, завладени от свръхестествен ужас.

Сега вече вихрушката засмука единия й крак и той буквално се стопи пред очите им. Последваха го кичури от косите й, сякаш вдишани от невидим гигант. Едва когато процесът достигна лицето й, тя нададе неописуеми писъци. Ала виковете й бяха прекъснати в мига, когато енергийният кладенец я засмука на няколко глътки. Последните микроскопични останки от плътта й се въртяха в продължение на няколко секунди между звездите, сетне и те изчезнаха.

Серафейм изглеждаше като някой, който всеки момент ще припадне. Санара застана до него и го прегърна.

Койла първа наруши настъпилата тишина.

— Какво стана с нея?

— Тя докосна портала, преди да е зададена крайна цел — обясни с треперещ глас Серафейм. — Или е била разкъсана от титаничните сили, които се съдържат в него, или се е озовала в друго измерение. И в двата случая с нея е свършено. Напълно.

Страк не бе единственият, който изпитваше съжаление към магьосника, въпреки омразата си към Дженеста.

— И ние ли трябва да минем от там? — попита той.

Подът под краката им отново се разтърси с тътнеж.

— Не, приятелю мой. Аз ще въведа направление. Преходът ви ще е гладък, не като този на Дженеста. Все едно, че прекрачвате прага на най-обикновена врата. — Той се отдели от Санара. — Елате, нямаме много време.

Серафейм отново се върна при каменната плоча и се надвеси над инструментумите.

— А с теб какво ще стане? — попита го Койла.

— О, аз ще остана в Марас-Дантия. Тук ще мога да присъствам на края на един свят. Или да помогна за неговото възстановяване.

Но орките разбраха, че би предпочел смъртта.

— Аз също ще остана — заяви Санара. — Това е моят свят. За добро или за лошо.

По бузите й се стичаха сълзи.

Земята не спираше да се тресе.

— Хайде, Джъп — подкани го Серафейм. — Ще пратим първо теб — в царството на джуджетата.

— Не — заяви Джъп.

— Какво? — подскочи Хаскеер.

— Това е единственият свят, който познавам. Никога не съм виждал света на джуджетата — дори в сънищата си. — Той погледна към Страк. — Звучи примамливо, но кого познавам там? Ще бъда само един чужденец.

— Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за решението си? — попита го Страк.

— Не се безпокой, капитане. Мислих доста по въпроса. Ще остана тук и ще си опитам късмета.

— Наистина ли, Джъп? — пристъпи към него Хаскеер.

— Какво, няма да има с кого да се караш, а?

— Все ще си намеря с кого да си чеша езика. — Той огледа за миг джуджето. — Но няма да е същото.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Тогава, моля те, вземи със себе си Санара — обърна се към него Серафейм. — Обещай ми, че ще я пазиш.

Джъп кимна тържествено. След това хвърли прощален поглед на дружината и поведе Санара към изхода.

— Наистина трябва да побързаме — подкани ги Серафейм. — Влизайте в портала.

Орките видимо се двоумяха.

— Обещавам ви, че нищо няма да ви се случи.

Гледег първи се осмели.

— Влизай — побутна го Страк. — Не се бой, войнико.

Оръженосецът си пое дъх и пристъпи във вихъра. След миг от него нямаше и следа.

— Хайде! Размърдайте се! — продължаваше да ги подканя Страк.

Един по един и останалите оръженосци последваха Гледег.

Хаскеер бе сред последните. Той се метна с боен вик право във вихрушката. Койла хвърли прощален поглед на Серафейм, кимна на Страк и последва Хаскеер.

Останаха само магьосникът и капитанът на Върколаците.

— Благодаря ти за всичко — рече Страк.

— Направих, каквото можах — сви рамене Серафейм. — Вземи — той му подаде звездите.

— Но…

— На мен вече не ми трябват. Прави с тях каквото искаш. Но, моля те, побързай!

Страк прибра звездите.

— На добър път, Страк от Върколаците.

— И на теб, магьоснико.

Страк пристъпи към ръба на портала. В този миг дворецът започна да се разпада. Серафейм не направи никакъв опит да избяга. Страк и не бе очаквал да постъпи другояче. Вдигна ръка и отдаде чест на магьосника.

За миг имаше чувството, че тялото му се носи из пространството. По някакъв необясним начин, може би заради близостта на звездите и спотаената в тях сила, той успя да зърне множество мимолетни картини.

Видя Айдан Галби, да върви ръка за ръка с Джъп и Санара през тучна поляна. Видя Милост Хоброу, яхнала еднорог. Зърна и своята истинска страна.

Последната му мисъл бе, че сега хората вече могат да разполагат изцяло със своя свят. Що се отнасяше до него, нямаше нищо против.

След това се извърна и пристъпи в светлината.