Стен Никълс
Воини на бурята (3)

2.

Намираше се в безкраен тесен тунел.

Почти докосваше с глава тавана, а когато разпери ръце, пръстите му опряха във влажните лепкави стени. Таванът, стените и подът бяха от камък, но тунелът изглежда бе прокопан в скалата, а не облицован с камъни, защото не напипваше процепи между плочи. Нямаше никакво осветление, ала въпреки това виждаше прекрасно. Чуваше се единствено тежкото му дишане. Не знаеше къде е, нито как е попаднал тук.

Известно време стоя неподвижно, докато привикне с обстановката и реши какво да прави. После отпред се появи бяла светлина. Той тръгна към нея, като предполагаше, че там някъде е изходът на тунела. За разлика от влажните хлъзгави стени подът бе твърд и грапав.

Не беше никак лесно да определя времето, но след около десет минути светлината не изглеждаше по-близо. Очертанията на тунела оставаха същите, никакъв шум не нарушаваше тишината — освен собствените му стъпки. Той продължи да върви, придвижвайки се колкото се може по-бързо в тясното пространство.

Постепенно забрави за времето. Не знаеше дали са изминали минути, или часове. Съществуваше само безкрайното сега, вселена, в която едничката му цел бе да крачи към светлината, която все не успяваше да достигне. Тялото му се превърна в послушна машина.

В някакъв неопределен момент от монотонното му пътуване той започна да си внушава, че светлината е станала по-ярка, макар и не по-голяма. Скоро обаче осъзна, че вече не може да задържа поглед върху нея за повече от няколко секунди.

С всяка крачка чисто бялата светлина ставаше по-силна, докато накрая погълна всичко — пода, стените и тавана. Той затвори очи, но продължаваше да я вижда. Притисна ги с ръце, но и това не промени нищо. Въпреки това продължи да върви, без да сваля ръце от лицето си.

Скоро след това светлината започна да пулсира и той долови ритъма на тези пулсации в гърдите си.

Светлината стана болезнено силна.

Той се опита да се обърне и да побегне. Не можеше. Вече не вървеше, а беше засмукван от ослепително, туптящо, студено сърце.

Извика. Светлината угасна. Той свали бавно ръце и отвори очи.

Пред него се простираше широка и гола равнина. Нямаше дървета, нито трева, нищо, което да оприличи на някой познат пейзаж. Приличаше на пустиня, но пясъкът трябва да беше съвсем ситен. Единственото, което нарушаваше монотонността на гледката, бяха нащърбените черни скали, големи и малки, подаващи се на различни места от пясъка.

Пипалата на зеленикава мъгла обхващаха глезените му, разнасяйки неприятна миризма, която му напомняше за развалена риба. В далечината се виждаха черни планини, издигащи се на невероятна височина.

Но това, което го потресе най-силно, беше небето.

Кървавочервено, безоблачно. Нямаше звезди. Близо до хоризонта висеше огромна луна. По повърхността й се различаваха тъмни петна. Беше толкова голяма и близка, че сякаш можеше да я прониже със стрела. Зачуди се как така не пада и не смазва тази пуста земя.

Той откъсна очи от нея и се обърна, за да погледне зад себе си. Гледката бе същата — сребристосиви пясъци, нащърбени скали, далечни планини, алено небе. И нито следа от тунела.

Въпреки топлината и влагата една зловеща мисъл пробуди ледени тръпки по тялото му. Дали не е умрял и не е попаднал в Ксентагия, оркския ад? Това място наистина приличаше малко на пъкъл. И няма ли всеки миг върху му да се спуснат Айк, Зийнот, Нефетар и Истендел, Светата Четворица на неговата раса, възседнали бойните си колесници, и да обрекат духа му на вечни мъки?

Ала след това му хрумна, че ако това наистина е Ксентагия, то тя изглежда необяснимо безлюдна. Нима нямаше нито един орк в цялата история на неговия народ, който да заслужава да попадне тук? Той единствен ли бе съгрешил пред боговете и какво бе провинението му, та да бъде осъден на вечно проклятие? Нещо повече — къде бяха слуагите, демоните-мъчители, които според някои обитавали пъкъла и чието единствено забавление било да измъчват душите на нещастниците?

Нещо привлече вниманието му. Някакво движение сред цялото това мъртвило. Той напрегна очи, но в началото не различаваше нищо. Постепенно осъзна, че вижда облак жълтеникавосив смог. Само че бе по-плътен и сякаш се движеше целенасочено. Към него.

Дали наистина не му предстоеше да бъде съден от боговете? Дали щеше да бъде подложен на ужасни мъчения?

Инстинктът го подтикваше да се съпротивлява. Но той веднага осъзна колко безсмислено ще е това срещу боговете. Идеята му се струваше направо глупава. Реши да посрещне онова, което го очаква. Божество или демон, не възнамеряваше да се опозори, като покаже страх.

Изправи рамене и се подготви да посрещне участта си.

Не се наложи да чака дълго. Облакът се носеше право към него. Нямаше никакво съмнение, че се насочва от разумна мисъл, а не от случаен повей на вятъра. Всъщност не се долавяше и най-слаб ветрец.

Облакът се сниши пред него, на един хвърлей копие. Отблизо успя да различи безброй златисти точици, които сякаш бяха вплетени в повърхността му. Нямаше никаква представа какво се съдържа в него. Но като че ли долавяше някакви очертания.

Почти веднага въртеливото движение на облака се преустанови. Плътната мъгла започна да се разпръсква, слой след слой, като че се топеше във въздуха. Черният силует, който се намираше вътре, постепенно започна да се разкрива. Да добива очертания. И последните струйки дим се разсеяха и фигурата се изправи пред него.

Каквото и да си беше представял, нямаше нищо общо с това.

Съществото бе ниско и набито. Имаше зеленикава, сбръчкана кожа и голяма глава с щръкнали заострени уши. Изцъклените му очи се криеха под синкави очници, а клепачите му бяха набраздени от жълтеникави жилки. Лицето му бе съвсем безкосмено, но отстрани бе обрамчено от червеникавокафяви, вече посивяващи бакенбарди. Носът бе малък и топчест, устата бе като зейнала яма. Облеклото му се изчерпваше с непретенциозна мантия с неутрален цвят, пристегната с връв.

Съществото бе много старо.

— Моббс? — прошепна Страк.

— Здравей, капитане — отвърна гремлинът. Говореше тихо, а на лицето му трепкаше едва забележима усмивка.

Хиляди въпроси се блъскаха в главата на Страк. Той се спря на „Какво правиш тук?“

— Нямах избор.

— Че аз имам ли? Къде се намирам, Моббс? Това да не е пъкълът?

Гремлинът поклати глава.

— Не. Поне не в този смисъл, в който го казваш.

— В кой тогава?

— Това е… междинна земя между твоя свят и моя.

— Какви ги приказваш? Не сме ли в Марас-Дантия?

— Има по-важни неща, които трябва да ти кажа. — Моббс махна презрително с ръка към обкръжаващия ги пейзаж. — Приеми това като форум, на който трябва да се срещнем.

— Още загадки и никакви отговори. Моббс, ти си беше книжник и такъв си оставаш.

— Нямам друга възможност. Откакто се озовах тук, започнах да осъзнавам колко малко знам.

— Но къде…

— Нямаме много време. Спомняш ли си първата ни среща?

— Разбира се, че я помня. Тя промени всичко.

— По-скоро помогна да се извърши една промяна, която вече бе започнала. Нищо повече от леко акушерство в душата ти. Макар че никой от двама ни не си даваше сметка за мащаба на събитията, които ще се развихрят, след като поемеш по новия си път.

— Не зная за мащаба — отвърна навъсено Страк. — Но за мен и Върколаците ми оттогава следват само неприятности.

— И още те чакат, дори по-лоши, преди да дойде успехът — рече гремлинът, но се поправи: — Ако въобще успееш.

— Караме се помежду си, търчим насам-натам заради някакви дрънкулки, които дори не знаем за какво служат. Защо са ни още страдания, когато дори нямаме представа какво вършим?

— Но ти знаеш защо го правиш. Свобода, истина, разбулване на тайната. Това са големи награди, Страк. Но те си имат своя цена. И в края на краищата може да решиш, че не си заслужава да я плащаш.

— Моббс, казах ти вече, не разбирам струва ли си всичко това. Изгубих добри другари, дружината ми се топи…

— Че нима не смяташе, че ще стане така? Сега цялата Марас-Дантия е обречена заради прииждащите чужденци. Ти си единственият, който може да промени нещата, поне в известна степен. Ако спреш сега, поражението е сигурно. Продължиш ли, съществува известна, макар и слаба надежда за победа.

— Тогава кажи ми какво да направя.

— Сигурно искаш да узнаеш къде се намира последният инструментум и какво да правиш с всички тях, след като ги събереш?

Страк кимна.

— Не мога да ти кажа. Истината е, че не зная повече от теб. Но хрумвало ли ти е в някой момент, че тези инструментуми всъщност искат да бъдат открити?

— Това е безумие. Те са мъртви… предмети.

— Може би.

— Значи не ми предлагаш нищо повече от предупреждения?

— И окуражаване. Ти си толкова близо. Не се съмнявам, че ще получиш възможност да осъществиш задачата си. Ще има още кръв и жертви, някои от тях свидни. Но въпреки всичко трябва да продължиш.

— Говориш с такава увереност. Откъде знаеш всичко това?

— Моето сегашно… състояние ми осигурява известен поглед върху развитието на нещата. Нищо конкретно, най-обща картина на събитията и бъдещето, което оформят. — Лицето му помръкна. — Задава се огън.

Страк изведнъж се сети за нещо.

— Одеве каза, че не си тук по своя воля.

Моббс не отговори.

Страк попита отново:

— Къде се намираме, Моббс?

Книжникът въздъхна уморено.

— Наречи го гробница. Царство на сенките.

— И от колко време си тук?

— Почти откакто се разделихме. По волята на един друг орк — капитан Делорран.

Гремлинът разтвори краищата на мантията си и му показа гърдите си. Там зееше огромна рана със засъхнала по краищата кръв, толкова дълбока и страшна, че последствията й можеха да са само фатални.

— Ти си…

— Мъртъв — потвърди гремлинът. — Но не напълно. Между два свята. И едва ли ще си намеря място, докато нещата не се успокоят в твоя свят.

— Моббс… съжалявам — прозвуча доста глупаво, но не знаеше какво друго да каже.

— Няма за какво — успокои го гремлинът и отново се загърна.

— Делорран ме преследваше. Ако не те бях забъркал…

— Забрави. Не ти се сърдя за нищо, а пък и Делорран вече заплати за стореното зло. Но нима не разбираш? Освободиш ли себе си, ще освободиш и мен.

— Но…

— Страк, независимо дали ти харесва или не, играта вече е започнала и ти си основният играч. — Моббс протегна ръка и посочи през рамото на Страк. — Внимавай!

Страк се извърна и се ококори от изненада.

Гигантската луна, която вече се спускаше над планинската верига, се бе превърнала в огромно лице. Имаше женски черти, които му бяха познати. Косата й бе черна, очите — непроницаеми. Кожата й блестеше с изумрудено сияние, сякаш бе покрита с рибени люспи.

Дженеста, кралицата-хибрид, отвори широката си, изпълнена с кучешки зъби уста и огласи околностите с гръмовния си смях.

Една ръка се показа иззад планините. Беше покрита със същите ситни люспи като лицето. Имаше неестествено издължени пръсти, които завършваха с дълги нокти. Ръката стискаше някакъв предмет. Помръдна небрежно и го запрати към равнината.

Страк се облещи, неспособен да помръдне, а предметът тупна на повърхността, подскочи и тупна отново. След като го направи десетина пъти, Страк осъзна едновременно две неща.

Първо, че познава този предмет. Беше онова, което Моббс наричаше инструментум, а Върколаците бяха кръстили „звезда“. Този тук бе първият, който бяха намерили в Роднопол, унисткото селище. Но докато в спомените на Страк той се побираше върху дланта му, сега изглеждаше огромен като дъб.

И второ — звездата се носеше право срещу него.

Той се обърна към мястото, където стоеше Моббс, ала гремлинът бе изчезнал.

Подскачайки и разтърсвайки земята всеки път, когато се стоварваше върху нея, звездата се приближаваше към него. Дори набираше инерция.

Страк побягна. Понесе се из равната пуста местност, размахвайки отчаяно ръце. Звездата го застигаше, вдигайки облаци прах и мачкайки камъните. Страк вече я чуваше съвсем ясно. Докато напъваше сетни сили да й избяга, той погледна през рамо. Зърна два огромни шипа, които се забиваха в земята като втвърдени пипала на чудовище. Застигна го вълна от прахоляк, сетне още една и трета. Сега вече звездата бе толкова близо, че можеше да я докосне.

Той се хвърли встрани. Докато се търкаляше, го завладя страхът, че звездата ще се извърти и ще го последва. Веднага щом се съвзе, той скочи, готов отново да побегне.

Звездата продължаваше да следва посоката си, под акомпанимента на оглушителния тътен, който предизвикваше. Страк я изпроводи с поглед, докато тя се отдалечаваше през равнината.

Сетне отново премести поглед към луната. Надяваше се зловещото лице на Дженеста да е изчезнало, но се излъга, защото то продължаваше да е там и да го следи със злобен поглед. Струваше му се, че плува в океан от кръв.

Тя отново повдигна ръка. Този път държеше в нея повече звезди. Хвърли ги — бяха три. Тупнаха на земята и се затъркаляха към него. И този път в началото подскачаха.

Първата от тях бе зелената, с петте лъча, втората — тъмносинята с четири и последна бе сивата звезда с два лъча. Всички те трябваше да са в него.

Докато го приближаваха, му се стори, че сега са насочвани от нечия невидима ръка. Средната от звездите се носеше в права линия. Другите две подскачаха наляво-надясно. Класически заклещващ похват. Страк бе сигурен, че се движат по-бързо от първата звезда.

Той побягна отново. Започна да тича криволичейки, с надеждата да ги обърка. Но всеки път, когато поглеждаше през рамо, виждаше, че го следват като огромна рибарска мрежа, готова да го улови. Пое си въздух на пресекулки, но му се стори, че вдиша огън.

Една от огромните звезди изведнъж се озова вдясно от него и вдигна прашна вълна. Той отскочи наляво, но там вече го пресрещаше втората. Третата се търкаляше зад него. Той се спъна и изведнъж пльосна по очи. Гледаше безпомощно как звездата се издига над него. Вече не се съмняваше, че след секунда ще го размаже.

Беше като заловено в капан насекомо, над което се вдига гигантски ботуш.

Едва сега му се стори, че дочува в далечината странна прощална песен.

 

 

Той извика.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че е буден. И че е жив. Още малко време му трябваше, за да си спомни къде се намира. Седна и избърса с ръкав потта от челото си. Беше се задъхал и от устата му излизаше пара, която се разтваряше в мразовития въздух.

Сънят беше различен от предишните, макар и също толкова реален. Опита се да намери някакво разумно обяснение за него, но не успя.

Спомни си за Моббс.

Пак кръв по ръцете му. Страк си даваше сметка, че не бива да се вини за смъртта му. В края на краищата онзи Моббс, когото бе видял, бе жив и изглеждаше съвсем здрав.

Страк се изправи неуверено и се приближи до ръба на своя открит затвор.

Планинското плато, на което го бе оставила Глозелан, бе съвсем малко, не повече от стотина крачки на дължина и шейсет на ширина. На него стърчаха само няколко скали, зад които можеше да се крие от вятъра. Не знаеше защо Глозелан го бе докарала тук. Единственото обяснение бе, че го е пленила по заповед на своята господарка и ще мине по някое време, за да го откара при нея.

Доколкото можеше да прецени, намираше се на север от Дроган. Може би сред върховете на Бандар Гизат или Гоф. Това, че на запад проблясваше сивкава океанска повърхност, а на север блещукаха ледници, потвърждаваше предположенията му. Не че имаше някакво значение.

Беше студено и духаше пронизващ вятър. Страк се радваше, че бе облякъл кожения елек, и се загърна зиморничаво в него. Глозелан бе отлетяла, без да му даде никакви обяснения. Малко след това се бе появил мистериозният човек на име Серафейм, макар че оставаше неясно как се бе добрал дотук, нито къде бе изчезнал. А сетне го преследваха инструментуми.

Звездите.

Страк си спомни, че те му пееха. Точно преди да заспи, бяха започнали да издават някакъв звук, съвсем тихо, сякаш се намираха в главата му. Не беше точно песен, а нещо като припяване. Хаскеер го бе описал по същия начин.

Той се сепна. Пъхна ръка в кесията си и извади звездите. Започна да ги оглежда. Онази, която бяха открили в Роднопол — пясъчната, със седем различни по дължина лъча; звездата от Троица, зелена, с пет лъча; тъмносинята с четири лъча от Прокоп. Но сега не пееха.

Той се намръщи. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.

Едва сега забеляза, че нещо се приближава. Намираше се на няколко мили от него. Голям черен силует, размахващ лениво дългите си криле.

Той се изправи и положи ръка върху дръжката на меча си.