Стен Никълс
Воини на бурята (21)

20.

Релстон бе отвратен. Кралицата разглеждаше в захлас момчето. Беше като зърнал плячка звяр, на който всеки миг щяха да му потекат лигите.

Главнокомандващият бе принуден да я покани в най-малко пострадалата от обсадата странноприемница на селището.

Но разговорът не вървеше, а и Дженеста почти не бе докоснала бокала с отбрано вино, който й бяха поднесли. Айдан, от друга страна, бе развълнуван от перспективата да е в центъра на вниманието. Но по някое време започна да проявява видими признаци на умора.

— Да не би да те отегчавам? — попита го малко ядосано кралицата, когато го зърна да се прозява.

— О, не, Ваше Величество, ни най-малко! Вие сте толкова красива!

Тя си придаде важен вид.

Айдан се прозя отново.

Предусещайки гнева на Дженеста, Релстон побърза да се намеси:

— Простете му, Ваше Величество. Все още не се е възстановил от травмата, която преживя преди два дена. Един кон го прегази. Беше толкова зле, че не очаквахме да оживее.

Тя щракна с пръсти презрително, в знак, че подробностите не я интересуват. Така и не попита на какво дължи момчето своето чудодейно възстановяване. Изглежда бе изгубила интерес към малкия в мига, когато той бе престанал да й се възхищава.

Опасявайки се, че с мълчанието си може да я обиди, Релстон побърза да заговори:

— Ваше Величество, войниците ви така и не успяха да открият онези важни предмети, които казахте, че търсят. Ще благоволите ли да се присъедините към нашата скромна трапеза?

Дженеста го изгледа така, сякаш бе изпълзял от някой нужник.

— Съмнявам се — обяви тя надменно и се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури назад. — Време е да се връщам при армията си. Добрият пълководец винаги се грижи за войниците си.

Релстон се поклони, донякъде и за да прикрие ироничната си усмивка. Но Дженеста вече бързаше към изхода.

Веднага щом се скри от погледа му, той остави на безсилието и отчаянието да го завладеят. Жадуваше да напусне Гривеста гледка и да се втурне след Върховната жрица. Жадуваше да е близо до нея и да я пази от опасностите, които я дебнеха зад стените.

Но трябваше да остане тук.

 

 

По-късно същия следобед конен отряд от трийсетина дрипави орки забави ход, за да могат конете да си починат. Катереха се по сравнително полегат склон, но животните бяха изморени от продължителната езда.

Страк се загледа към равната повърхност на Калипарския залив вдясно от тях. Оттам подухваше лек ветрец. Само на половин миля по-нататък започваше Норантелийският океан. А това означаваше, че до Дроганова гора остават няколко часа езда. Той изруга и дръпна юздите. Конят спря. Страк скочи от седлото, улови го за юздите и продължи нагоре под проливния дъжд, който се сипеше от небето.

— Какво е това? — попита Койла, сочейки няколко от бързо движещи се силуети недалеч пред тях.

— Унисти, предполагам — отвърна Хаскеер. — Проклето време! Нищо не се вижда!

— Не виждам да имат коне — приближи се Джъп.

— Още по-добре! — зарадва се Хаскеер. — Така им се пада на тези мръсници. Нека сега вървят под дъжда, който те ни докараха. Готов съм да убия всеки от тях, който се изпречи на пътя ни.

— Нямаме време за това — подхвърли уморено Страк.

Най-сетне стигнаха билото и Страк се качи обратно на седлото. Потеглиха в тръс по скалистия склон от другата страна.

Ала след малко отново трябваше да спрат. Около двайсетина войници, бегълци от армията на Хоброу, пресичаха пътеката пред тях. Прибрали оръжия в ножниците, те побързаха да потънат в шубраците, очевидно напълно лишени от желание да се бият. Дружината продължи своя път.

Въпреки че полуостровът гъмжеше от вражески части, Върколаците се придвижваха бързо. Колкото повече се отдалечаваха от селището, толкова по-често се натъкваха на обезсърчени унисти. На няколко пъти съгледвачите ги предупреждаваха за преминаващи недалеч конни отряди на орки, но така и не научиха дали са от армията на Дженеста.

Най-сетне започна да се свечерява. Страк реши, че ако е имало потеря, вече са успели да я избегнат. На северния хоризонт тъмнееха покрайнините на Дроганова гора. Размита луна се подаде иззад облаците.

Опасявайки се, че ако запалят огньове, ще бъдат открити по-лесно, Върколаците налягаха право на подгизналата от дъжда земя и се увиха в наметалата. Скоро хъркането им отекна надалеч в тъмнината. От време на време се чуваше пошляпване, когато някой от спящите разгонваше досадни насекоми, но за щастие никакви по-едри същества не се прокрадваха към изнурените часовои.

Страк обаче отново не можеше да заспи. Надигна се и заслиза към брега на залива. От тихия шум на прибоя не чу, че Койла го следва. Забеляза я едва когато тя приседна до него и обхвана коленете си с ръце.

— Какво ще правим сега, Страк? — запита го тя. — Пак ли ще идем в Дроганова гора да поставяме на изпитание гостоприемството на Кеппатаун?

— Може би. Още не зная.

— Не виждам къде другаде можем да се приютим, след като Дженеста е по петите ни.

— Но от друга страна — посочи той, — може първо там да ни потърси.

Койла се пресегна, взе едно камъче и го хвърли.

— Кое е най-важното за теб?

— Да остана жив, предполагам.

— Ами звездите? Те вече нямат ли значение?

— Кой знае? Всъщност взех да съжалявам, че се захванахме с тях.

— А какво си говорехте двамата с Криста, когато аз бях в храма?

— Нищо.

— Разговарял си с нея половин час и не сте си казали нищо? Не мога да повярвам.

— Добре де. Върховната жрица ми каза, че съм медиум — призна неохотно той.

— Че си какво?

— В моя случай — орк с магични способности. — Той извади от кесията звездите и започна да ги подхвърля.

— Това противоречи на природата ни. Ти разказа ли й за сънищата?

— Не се наложи. Тя каза, че това е един от… симптомите.

— А не може ли причината да е в пелуцида?

— Кристалният прах? Помислял съм си го. Известно време така си обяснявах нещата. Но сега вече не съм толкова сигурен.

Тя реши да смени темата.

— Какво ще правим сега?

— Нямам понятие.

Страк се съсредоточи върху звездите. Успя да съедини три от тях, но все още не знаеше как да постъпи с другите две. Накрая се измори и ги остави на тревата.

Известно време двамата ги разглеждаха на лунна светлина. Никой не можеше да разбере как се съединяват. Лъчите им се сливаха плътно, в противовес с всички закони на природата.

Страк отново започна да се занимава с тях. Почти веднага звездата от Гривеста гледка се съедини с останалите с приглушено изщракване.

— Как го направи? — попита развълнувано Койла.

— Не зная. — Той взе последната, петолъчната зелена звезда, с която се бяха сдобили в Троица.

— Я дай на мен. — Тя взе от него звездите, но така и не успя да присъедини и последната. Страк вече губеше търпение. Остави я още известно време да си опитва късмета, сетне прибра звездите в кесията.

— Май трябва да се връщаме. Другите ще започнат да се тревожат.

Не бяха изминали и десет крачки, когато от един храсталак пристъпиха две тъмни фигури и им препречиха пътя.

Мика Лекман и Грийвър Олей.

— Започна да ви става навик — подметна Койла.

— Колко мило — засмя се Лекман, който вече бе извадил меча си. — Двама любовници на тайна среща.

— Млъквай, Мика! — скастри го Олей. — Какво има да приказваме, когато сме тук да им видим сметката? — Той също бе оголил меч и бавно заобикаляше орките.

 

 

На брега на Калипарския залив започнаха две схватки.

Лекман направи лъжливо движение към Страк и нанесе нисък удар. Но оркът отби острието му и го изрита в коляното. Лекман се олюля и едва се задържа да не падне. Страк нанесе обратен удар, но Лекман съумя да го парира.

По същото време Койла отскочи назад, забелязала, че Олей вади нещо изпод наметалото си. Тя замахна към него, но той отби удара й с камата, която бе изникнала неочаквано от другия му ръкав.

— Ще те убия, кучко.

— Стига да ме видиш, кьорав нещастнико — отвърна тя и острието на меча й го одраска по бузата.

Той изръмжа гневно и се хвърли в атака. Кракът му потъна в меката почва и докато падаше, мечът му се удари в един камък. Острието се строши почти в основата.

Койла посече протегнатата му ръка. От раната шурна кръв. Дори ръкавът на палтото му не можа да спре бликащата струя.

Олей изрева, надигна се и отстъпи назад, размахвайки към нея другата си ръка, с куката. Приличаше на куките, които използваха в кланицата за най-едрите животни.

— Сега ще ти върна за Блаан! — извика той.

Койла се отдръпна точно толкова, колкото да се размине с куката, сетне го улови за ръката. Напълно неподготвен за неочаквания обрат, Олей така и не успя да реагира, когато Койла изви куката навътре и му я заби в корема. Веднага щом острието потъна в мекия му търбух, тя го завъртя рязко настрани.

— А това е лично за теб, негоднико.

На лицето му бе изписано изумление. От раната му шуртеше кръв.

В това време Страк се опитваше да изтика Лекман надолу към реката. Там брегът бе твърд и равен, а капитанът на Върколаците не беше в настроение за продължителна фехтовка. Веднага щом се озоваха долу, той премина в атака. Острието му се движеше като ветрило от лунни лъчи и защитата на ловеца на глави в миг бе разбита на пух и прах.

Лекман се отдръпна рязко назад, опитвайки се да си поеме дъх. Но Страк не възнамеряваше да му дава и секунда почивка. Той скъси рязко дистанцията помежду им и същевременно се плесна със свободната ръка по хълбока. Звукът отвлече вниманието на неговия противник и мечът на Страк намери най-краткия път към сърцето му.

Оркът опря ботуш в гърдите на ловеца на глави и изтегли окървавеното си острие. Лекман политна назад и се просна безжизнен в плитчините. Черните му коси се люшнаха като понесени от водовъртеж водорасли. Малко след това течението го понесе навътре в реката и постепенно тялото му се превърна само в тъмно петно, което бързо изчезваше в мрака.

Подпрени един на друг, двамата орки се заизкачваха обратно, за да се върнат при другарите си.

— Не ща повече такива романтични мигове — изпъшка Койла.

 

 

Вече бяха съвсем близо до лагера, когато Страк внезапно я дръпна в близкия храсталак. Вятърът свистеше в клоните на дърветата и тя не чуваше нищо, но беше свикнала да се доверява на сетивата на Страк.

Минута по-късно около стотина конници наобиколиха долчинката, в която дружината се бе разположила на лагер. Въпреки че ги видяха, часовоите не можеха да направят нищо. Или просто умората оказва своето пагубно влияние върху дружината, помисли си Страк.

От скривалището си в храсталака двамата с Койла видяха Криста Галби, втренчила поглед във Върколаците.

— Къде е? — попита ги тя без предисловия.

— Кое? — отвърна намръщено Хаскеер.

— Не ми излизай с тия номера! — кресна му началникът на храмовата охрана. Той скочи от коня, застана пред Хаскеер и опря острието на меча си в гърлото му.

— Ярно! — извика му Криста. — Тези орки бяха наши съюзници. Биха се редом с нас. Възрастният орк там спаси живота на сина ми. — Тя вдигна ръка, сетне я отпусна изморено. — Не искаме да ви сторим зло. Но вие си позволихте да вземете нещо, което е наше. То е важно за нас, в него се корени вярата ни.

Никой не отговори. Продължаваше да духа смразяващ вятър. В храсталака Койла и Страк се бореха с чувството си за вина.

— Разбирате ли — то ни е необходимо — добави Криста.

Неловката тишина продължаваше.

Релстон изгуби търпение. Беше застигнал отряда на жрицата преди няколко часа, заедно с още конници. Най-малко стотина души бяха обкръжили дружината на Върколаците. Напрежението във въздуха бе осезаемо. Релстон скочи от коня и се приближи към Джъп и Хаскеер.

— Знаех си, че не биваше да спираме — прошепна в храстите Страк.

— Интересно какво ще направи Релстон? — отвърна му шепнешком Койла.

— По-добре да не чакаме развоя на събитията — заяви решително Страк. — Ела. Ако искаха да убиват някого, досега щяха да са започнали. Да идем и да си поговорим с тях, преди Релстон да е изгубил самообладание.

Двамата се промъкнаха през надвисналите клони на храстите. Криста първа ги забеляза.

— Вие ми направихте две услуги — произнесе тя с глас, от който повяваше хлад. — Сега аз ще ви отвърна с една. Дайте ми инструментума и няма да бъдете наказани за кражбата.

— Ами ако ни трябват? — попита Страк и мигом съжали, задето се бе изпуснал.

— Да ви трябват? — не пропусна да забележи грешката му Криста. — Имате повече от един?

— Затова искахме и вашия, не разбирате ли?

— Не разбирам — отвърна Релстон, пристъпи напред и се втренчи в очите на Страк. — Щом си имате свои, защо ви трябваше да вземате и нашия? Върнете го веднага. — Мечът му опря в шията на капитана. — Знаех си, че не бива да ви се доверяваме. Оркски боклуци.

— Успокой се! — скастри го Криста. Приближи се, застана между двамата и внимателно отмести острието на главнокомандващия. — Сигурна съм, че ще намерим мирно решение на проблема.

— Аз пък не съм — изръмжа в отговор Релстон, който очевидно едва сдържаше гнева си.

От всички страни се чуваше характерният звън на изваждани от ножниците оръжия. Кръгът около Върколаците започна да се стеснява.

— Не ставай глупак, Страк — продължи с яден тон Релстон. — Нямате шансове срещу нас. Ние сме много повече. Предай ми реликвата, или ще те накарам на сила.

— Ами? — подскочи обидено Хаскеер. — Ти и тази жалка сбирщина?

— Кого наричаш сбирщина, куха тикво? — попита едър мъжага зад него. Някой бутна рязко един оръженосец и той извика. Други оръженосци се нахвърлиха върху нападателя. Изведнъж настъпи суматоха.

— Стига! — извика Криста. — Престанете!

— Успокойте се! — обърна се Страк към орките, усещайки, че ситуацията излиза от контрол. Остър звън на мечове почти заглуши думите му. — Вие ни познавате добре! — обърна се той към Релстон. — Воювахме редом с вас. Наистина ли смятате, че можете да мерите сили с нас?

Релстон изруга и си спечели свъсен поглед от Върховната жрица. Това го накара да поомекне.

— Назад, момчета! — извика той. — Добре… ще им позволим да си вървят.

— Приберете оръжията! — нареди Страк на Върколаците и заотстъпва към храсталаците.

Почти всички бяха изчезнали под прикритието на нощта, когато един от войниците на Релстон внезапно извика:

— Не бива да им позволяваме да се измъкнат! Дръжте ги!

Изведнъж настъпи неописуем хаос.

— Убивайте само в краен случай! — викна Страк.

Не можеха да стигнат конете, които бяха останали от другата страна на конния отряд от Гривеста гледка.

— Да изчезваме! — нареди Страк.

Той се шмугна в храсталаците и побягна, като се стараеше да не стъпва върху изгнили клони. Имаха късмет, че земята беше подгизнала, дебелият слой размекнати листа поглъщаше шума от стъпките им. Напрегнал сетивата си до краен предел, той едва успяваше да следва дружината.

Не след дълго излезе на открита поляна и в бледата светлина на приближаващата се зора успя да различи стъпки в калта, които водеха по склона на отсрещното хълмче. Страк хукна нагоре, прехвърли билото на хълма и се озова в още една горичка, сред която се бяха спрели и останалите Върколаци.

— Тук трябва да сме в безопасност поне за известно време — рече запъхтяно той.

— Брей, тъй ли смяташ? — изръмжа Хаскеер от сенките до него. — Вземи първо се поогледай.

Отвъд горичката се простираше Калипарския залив, който ги обграждаше от три страни. Бяха се скрили на неголям полуостров и войните на Релстон пресичаха дерето, което ги делеше от голямата земя.

— Какво ще правим? — попита с истерични нотки в гласа Хаскеер. — Ще плуваме?

— Защо не изпиеш целия залив с голямата си уста? — сопна му се Джъп.

Оркът и джуджето се измериха с гневни погледи. Койла също си изпусна нервите.

— Ти и твоите проклети звезди сте виновни за всичко! — кресна тя и сряза с ножа си висящата на колана му кесия.

Дъното на кесията се разтвори. Страк гледаше как звездите изпадат отвътре. Протегна ръка и се хвърли напред. Но закъсня. Пръстите му докоснаха четирите съединени звезди и ги запратиха още по-нататък между дърветата.

Докато пантеонистите се приближаваха отдолу с бойни крясъци, Страк не можеше да свали очи от петата звезда, която тупна на мъхестата земя и отскочи като топка.

Нито той, нито някой от орките беше забелязал мократа фигура, която наблюдаваше сцената от покрайнините на горичката.

Страк отново посегна, този път за да улови самотната звезда, но тя се удари в пръстите му и се търколи към останалите четири. Страк разтвори ръце, загреба звездите и ги притисна към гърдите си.

По-скоро почувства, отколкото ги чу да се съчленяват. Мозайката се бе подредила.

И тогава светът се завъртя пред очите му.