Стен Никълс
Воини на бурята (24)

23.

Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.

Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.

Това беше Серафейм.

Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.

Ала изненадата им по нищо не можеше да се сравнява с тази на Санара. Тя пребледня още повече, ако това въобще беше възможно и вдигна ръка към шията си. След това се надигна, пристъпи напред и падна в прегръдките на новодошлия.

Серафейм трябваше да протегне ръце, за да я улови. Той я подхвана през кръста, а тя положи глава на рамото му. Само след секунда обаче се изправи, сякаш засрамена от това, че бе позволила да прояви слабост пред тях.

— Мислех, че отдавна си мъртъв — рече му тя.

— Ти го познаваш? — учуди се Страк.

Серафейм и Санара размениха погледи, изпълнени със значение, което остана скрито за Страк. Тя кимна.

— Как се озова тук? — попита Койла, като го разглеждаше с нескрито подозрение.

— Това не е най-важното сега — отвърна Серафейм. — Имаме по-неотложни дела. Ще ви кажа каквото мога. Трябва обаче да ми се доверите.

— Да бе! — засмя се иронично Хаскеер.

— Може би аз съм единствената ви надежда — продължи новодошлият — и няма да изгубите нищо, ако ме изслушате.

— Съгласен, стига да не дрънкаш глупости като предния път — отвърна Джъп. — Защото на нас пък не ни е до твоите приказки.

— Вярно е, че понякога приказвам врели-некипели. Но не и този път. — Серафейм огледа застиналите им в очакване лица. — Е, добре. Какво ще кажете, ако ви съобщя, че сте откраднали цял един свят?

Докато останалите още обмисляха чутото, Койла възкликна:

— Какво? Ние? Малко е прекалено, като се има предвид, че го казва представител на човешкия род.

— Но въпреки това е самата истина.

— Не ми прилича на някоя от твоите истории — отбеляза Страк. — По-добре да ни обясниш какво имаш предвид, Серафейм, защото търпението ни започва да се изчерпва.

— Има много за обясняване и най-добре да ме изслушате. Инак накрая ще загинете от ръцете на слуагите.

— Готови сме — кимна Страк. — Стига да не го увърташ и да бъдеш пределно ясен.

— Какво ще кажете, като чуете, че Марас-Дантия не е ваша земя?

Един-двама от оръженосците се изсмяха презрително.

— Ще кажа, че все още не е напълно притежание и на човеците — отвърна Страк.

— Не това имах предвид.

Страк вече започваше да се ядосва.

— Стига с тези твои гатанки, Серафейм. Говори направо.

— Да опитаме по друг начин. Според вас, слуагите приличат ли на същества от този свят?

— Те са тук, нали? — намеси се Джъп.

— Да, но виждали ли сте нещо подобно преди? Вярвали ли сте, че могат да съществуват? Или ги смятахте само за част от легендите?

— Вгледай се внимателно в Марас-Дантия — посъветва го джуджето. — Ще видиш много различни раси. Та, освен че са отвратително грозни, какво друго толкова специално има в тези слуаги?

— Донякъде това исках да кажа и аз. Как според вас тази земя е била заселена от толкова различни народи? Защо, мислите, Марас-Дантия е така богата на разнообразие от разумни същества? Или трябва да я нарека Центразия?

— Само ако жадуваш да ти прережа гърлото! — извика един оръженосец. — Това е нашата земя!

Страк го сгълча да млъкне. Сетне се обърна към човека и попита:

— Какво целиш с този въпрос?

— Може би е най-важният въпрос, който някога ви е бил задаван. — Той вдигна ръка, за да спре възгласите. — Потърпете още малко, ако обичате. Ще ме разберете най-добре, ако за миг се примирите с идеята, че древните народи са дошли от друго място.

— Както и вие, хората, нали? — попита Алфрей.

— В известен смисъл. Макар че ние с вас имаме различни представи за това… откъде са дошли.

— Продължавай — подкани го Страк, заинтригуван.

— Та… древните народи са пристигнали тук от други места. Повярвайте, така е. А предметите, които вие наричате звезди, са свързани с начина, по който са се преместили в този свят.

— Нещо започна да ме наболява главата — оплака се Хаскеер. — Щом те — ние — не сме оттук, тогава откъде сме?

— Ще се опитам да го обясня тъй, че да го разберете. Представете си, че има места, обитавани само от гремлини. Или пикси, нияди и таласъми. Или орки.

Страк смръщи вежди.

— Искаш да кажеш земи, където живеят само тези раси, така ли? Без да са смесени? И без човеци?

— Точно така. И, ако не бяха инструментумите, никой от вас нямаше да е тук.

— Включително и човеците?

— Не. Ние винаги сме живели по тези земи.

Последваха гневни изблици. Страк трябваше да използва целия си авторитет, за да успокои орките.

— Серафейм, такива думи най-добре да се доказват. Къде са твоите доказателства?

— Ще ги имате, ако планът ми успее. Няма ли да ме оставите да довърша?

Страк кимна.

— Напълно понятно ми е недоверието ви — обясни им Серафейм. — Това място е единственото, което познавате, не само вие, но и вашите родители. Ала уверявам ви, колкото и да сте сигурни, че ние, хората, сме нашественици, това не е така. Истината за това, което казвам, лежи тук, в Иллекс. И тя може да бъде потвърдена само ако си помагаме един на друг. Може дори да ви бъде от полза.

Той помисли малко, сетне продължи:

— Истината е свързана и с изобилието магична енергия в земята, която вие наричате Марас-Дантия. Или, по-точно, с някогашните богати залежи от подобна енергия. Преди много поколения, както сами знаете, хората са започнали да прекосяват Сцилантийската пустиня, дирейки нови земи и изоставяйки домовете си от другата страна на света. Те дошли тук пеш или на коне, преодолявайки нажежени пясъци и оставяйки зад себе си гробища. Само най-силните оцелявали до края, тези, които били изпълнени с най-голяма решимост. Този плодороден континент бил за тях най-голямата награда. Не било необходимо вече да се съобразяват с границите на собствените си владения. Щом нивите, от които се изхранвали, показвали признаци на изтощение, те се премествали на нови. В края на краищата кой друг ги използвал? Никой от местните заселници. Никой, който да засажда или да черпи полезните изкопаеми. И тъй, те строели, копаели в земята, изгаряли горите и засаждали култивирани растения. Повечето от тях нямали никакъв усет към земните енергии, към магията, и затова не разбирали какъв хаос предизвикват. За тях магията не била нищо повече от панаирджийско факирство, умение на ръцете, трикове, игра с фойерверки. Само малцина, които си направили труда да опознаят по-добре древните народи, разбрали, че нещата не стоят точно така. И се появили пантеонистите.

— Какъвто си и ти — предположи Алфрей.

— Не съм пантеонист, нито унист. Но да, аз съм познавач на изкуството. Един от малцината от моята раса, посветени в него.

— Защо ни разказваш всичко това? Защо се забъркваш в нашите проблеми, след като можеш спокойно да останеш настрана?

— Опитвам се да поправя стореното. Но сега не е моментът да ви обяснявам всичко с подробности. Скоро слуагите ще се пробудят от своя сън в леда. Време е да действаме.

— Можеш ли да ни измъкнеш от тук?

— Мисля, че да. Но планът ми не беше просто да избягаме. Пък и къде ще идете в тази ледена пустош?

— Добре де, какъв е твоят план? — поиска да знае Страк.

— Да си върнем звездите и с тяхна помощ да напуснете това място.

— През портала? — обади се за първи път от началото на разговора Санара.

— Да — кимна Серафейм.

— Това пък какво е? — намръщи се Страк.

— Част от мистерията, която се опитвам да ви разкрия. Но ще ми е необходима вашата помощ на опитни воини. — Той ги огледа. — Позволете ми да ви поведа по избрания от мен път — помоли ги той. — Дори да не виждате полза от това, което правим, какво можете да загубите? Във всеки един момент бихте могли да ме зарежете и да си опитате сами късмета с ужасяващия студ отвън.

— Щом го предлагаш по този начин — рече Страк, — готов съм да рискувам. Но внимавай — предупреди го той. — Ако надушим някакво предателство или ако не ни хареса начинът, по който се развиват нещата, ще продължим нататък без теб.

— Друго не съм и очаквал. Първата ни задача е да се доберем до подземията на двореца.

— Защо?

— Защото там се намира порталът към вашето спасение.

— Повярвайте му — притече му се на помощ Санара. — Това е единственият начин.

— Добре, засега ще изпълняваме каквото ни казваш — склони Страк. — Но не виждам смисъл да говорим за подземията, след като дори не можем да напуснем тази стая.

— Аз мога да изляза така, както влязох, но никой друг не би могъл да го направи. Изтощаването на магията доведе до намаляване на силите ми — и с други е същото. Не бих могъл и да отворя вратата отвън. Само слуагите знаят как да го сторят. Сигурен съм, че мога да открия начина в умовете им, но не ми се ще да се приближавам към тях. По-скоро бих искал да примамим вътре един от тях. Получи ли се, идва вашата част от плана. Трябва да го надвиете.

— Значи те могат да бъдат побеждавани?

— О, да. Те не са нито неуязвими, нито безсмъртни, макар че са необичайно силни и дълголетни.

— А умението им да предизвикват болка?

— Това е задача за мен и Санара. Ние ще го нападнем мислено, а вие — с каквото ви попадне под ръка. Зная, че нямате оръжия.

— Но ни бива да импровизираме — увери го Джъп.

— Чудесно. Защото в никакъв случай не трябва да подценявате могъществото на слуагите. Атакувайте без колебание и с цялата си сила.

— Разчитай на това — рече джуджето.

— Тогава се пригответе. Започваме.

Серафейм се скри отново в сенките.

 

 

Той продължи да се придържа към тях и след като напусна стаята.

Ботушите му не издаваха никакъв звук върху плътния слой от прах, покриващ коридорите. Отваряше врата след врата, готов да се скрие при първия признак за опасност, но както бе предполагал, слуагите все още не се бяха надигнали от ледените си леговища.

По някое време небето на югоизток започна да просветлява и той долови далечен и слаб тропот, който означаваше, че слуагите се връщат. Серафейм се прилепи към мраморните стени и надзърна внимателно зад ъгъла.

Бяха четирима, с тела, които непрестанно се меняха от едно грозно превъплъщение в друго.

Серафейм отстъпи предпазливо назад.

Беше се надявал да срещне по-малко, но нямаше време да изчаква друг удобен момент. Събра кураж, изпречи се на пътя им и дори вдигна ръка в подигравателен поздрав.

В същия миг го прониза остра болка. Но той бе подготвен за това и без да губи време, побягна назад.

Те го последваха. Двама имаха ужасяващи крайници като при насекомите и с тяхна помощ се придвижваха бързо по пода. От раменете на третия изникнаха люспести криле, които издаваха пукот, докато цепеха въздуха. Но коридорът бе твърде тесен, за да се разгънат напълно. Чудовището едва успя да се издигне и увисна над четвъртото, което наподобяваше плужек и оставяше след себе си влажна и лепкава диря.

Серафейм с лекота поддържаше нужната дистанция. Той притича през коридора с отворените врати и достигна една тъмна галерия, където спря, за да си поеме дъх.

По-нататък следваше спираловидно стълбище. Истински кошмар бе да се катери по безкрайните стъпала, защото силите му бързо се топяха. Преследвачите започнаха да го застигат. В душата му се зароди предателската мисъл, че може би няма да успее.

Краката му бяха натежали като дънери, въздухът излизаше със свистене от горящите му гърди. Всяко стъпало му костваше огромни усилия. Той се вкопчи в перилата, опитвайки се да си помогне, като се издърпва нагоре с ръце. За миг, докато се озърташе през рамо, мярна протегнати към него пипала. Ужасът му придаде нови сили. Олюлявайки се, той продължи да следва спираловидната стълба. Вече не знаеше дали ще успее да се приближи достатъчно до вратата, за да се прехвърли от другата й страна. От слуагите го деляха само няколко крачки.

Отново го прониза остра болка. Защитата му отслабваше.

 

 

В стаята на горния етаж Страк оглеждаше мястото на предстоящото полесражение. Бяха струпали раниците, дрехите и одеялата в ъгъла, за да разчистят място за схватката. Нямаше никакви мебели, а слуагите им бяха прибрали всички оръжия.

— Бихме могли да ги замерим с Джъп — предложи Хаскеер.

Койла го тупна по главата.

Това обаче даде на Страк нова идея.

— Ей, вие двамата — той посочи двама оръженосци. — Покатерете се по издатините в стените и откачете корнизите на завесите. Всъщност дайте и завесите. Може да ни послужат за нещо.

Времето се нижеше бавно. Върколаците започнаха да хвърлят подозрителни погледи на Санара, питайки се дали тя и Серафейм не ги бяха изиграли.

Най-сетне се появи и самият Серафейм. Изникна до вратата като мираж в пустиня. Направи няколко крачки и падна на колене в краката на Койла.

— Идват… — обяви задъхано. — Четирима са.

Миг по-късно вратата отскочи и се удари в стената. Отворът й не бе достатъчно голям, за да могат да влязат и четирите чудовища едновременно. Страк забеляза, че едно от тях имаше криле и пърхаше нетърпеливо на площадката отзад.

— Сега! — извика той.

Двамата орки метнаха корнизите като копия. Запокитиха ги с такава сила, че прътовете пронизаха дори неестествено твърдата кожа на слуагите. Лепкава, черна течност потече от раната на единия. Той се люшна в отвора на вратата, запречвайки пътя на останалите, а тялото му започна да се изменя — от шестокрак вълк до змия, която се навиваше на кълбо върху пода.

Неколцина оръженосци се нахвърлиха към нея и взеха да я тъпчат ентусиазирано. Лютива пара бликаше изпод подметките им, но дори това не ги спря. Най-сетне имаха възможност да изкарат върху някого яда си. Не след дълго змията спря да се гърчи и искриците на живота угаснаха в очите й.

Тъпа болка се пробуди в главите на орките. Междувременно крилатият слуаг се нахвърли върху тях със закривените си нокти. Този път се намесиха Койла и Хаскеер, които разпънаха завесата като платно на кораб. Чудовището се вряза право в нея. Те бързо го увиха, сетне Хаскеер се стовари отгоре му с цялата си тежест. Друг орк го заблъска по главата с желязна халка, която бе изтръгнал от тавана. Върху завесата избиха зловонни петна.

През цялото това време Серафейм не бе помръднал от мястото си до вратата. Сега пристъпи напред, следван от Санара. Двамата вдигнаха ръце в жест, който далеч не бе миролюбив. Нямаше блясъци, нито облаци цветен дим. Всъщност сякаш не се случваше нищо.

Двама от слуагите бяха мъртви, но другите двама още не бяха влезли в стаята.

— Прикривайте ни — нареди Серафейм.

Страк и останалите ги наобиколиха въпреки болката, която разкъсваше мозъците им.

Джъп надникна през отвора и веднага се дръпна.

— Изглежда обсъждат какво да направят. На десетина крачки от вратата са. Други не се виждат.

— Предложения? — обърна се Страк към двамата магьосници.

Серафейм поклати глава.

— Никакви. Успяхме да ги задържим там, но нататък поемате вие.

Размахвайки металния корниз като боздуган, Страк поведе орките в атака.

Насекомоподобният слуаг се втурна надолу по стълбището, пълзящият му събрат се хлъзна след него. Орките ги последваха по спираловидната стълба. Страк размахваше корниза, опитвайки се да достигне търчащия слуаг, но той избягваше ударите му с изненадваща бързина. Другият също успяваше да се задържи на известна дистанция пред преследващите го орки. Вместо в бой дружината се оказа въвлечена в главоломно преследване.

Но когато стигнаха междинната площадка, демоните се извърнаха. Нетърпимата болка се пробуди в главите на преследвачите им. Повечето от тях паднаха на колене или се проснаха на стълбите с парализирани от агония крайници. Почти половината от дружината се оказа в безпомощно състояние.

Койла изгуби равновесие и се блъсна в една от подпорните колони. Шлемът й изхвърча и се затъркаля надолу. Пръстите й се разтвориха и корнизът, който стискаше, издрънча върху стъпалата и се търколи долу.

А слуагите започнаха да настъпват.

— Ей, какво стана с помощта ви? — провикна се Страк към Серафейм.

— Правим каквото можем — отвърна той. — Затова идват толкова бавно.

— На това бавно ли му казваш? — присвил очи срещу отблясъците, които пораждаха болезнените изригвания в главата му, Страк размаха корниза с всичка сила.

Краят му подкоси един от крайниците на слуага. Чудовището се препъна и падна, претърколи се от края на площадката и продължи надолу. Когато стигна следващата площадка, тупна по гръб и продължи да се клатушка, махайки безпомощно с краката си във въздуха. Ала същевременно изгарящата болка в главата на Страк се усили.

И в този момент последният слуаг започна да се надига. Тялото му се източваше нагоре, докато накрая сякаш изпълни цялото пространство около стълбището. То се променяше бързо пред ужасените им погледи — монолитната, лъскава долна част на туловището се раздвои. В основата се оформиха масивни задни крака с нокти, озъбената му паст се разтвори и нададе ужасяващ рев. От гърдите се подадоха пипала, които започнаха да се гърчат около него. Ноктите на краката му задраскаха по пода, чудовището бързо набра скорост и се хвърли в атака.

Хаскеер се просна на пода, насочил корниза право към приближаващия се демон, досущ както Страк бе постъпил със снежния леопард. Слуагът изпъна предните си крака и прелетя над него, като не му позволи да го удари. С пипалата си той разхвърля останалите орки, без да си дава труд да провери къде падат. Яките му крака мачкаха телата им, докато слуагът си пробиваше път към двамата човеци, които, очевидно, бяха крайната му цел.

И това му изяде главата. Ноктите му се закачиха за дрехите на един оръженосец. Оплетоха се за не повече от секунда, но и това бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Слуагът се блъсна в стълбището и остана да лежи там замаян, неспособен дори да измени формата си. Двамата оръженосци дотичаха при него и започнаха да го омотават със завесата. Чудовището се съвзе и бързо започна да се превръща в змия. Но в това време бяха притичали и останалите оръженосци и започнаха енергично да го тъпчат. Скоро въздухът се изпълни с отвратителна смрад. Чудовището замря, издъхнало под обувките им.

В същия миг заслепяващата болка в главите на всички изчезна. Ранените се надигнаха, подпирайки се на своите другари. Този път Джъп поведе атаката срещу последното чудовище, което продължаваше да лежи по гръб на площадката. Той вдигна корниза и го стовари отгоре му с всичка сила, но металният край се плъзна по люспестата му кожа. Болката в главите им отново се възроди и пак бе приглушена от съвместните усилия на Серафейм и Санара.

— Как смеете да се изправяте срещу мен? — прогърмя в мозъците им гласът на слуага. Той отново размаха крайници, но и този път не успя да се претърколи на тясната площадка.

— Отдавна чаках този миг — отвърна Джъп и продължи да го налага безогледно.

Ала въпреки ударите слуагът започна да се изменя — този път в скорпион. Издължената му опашка се извъртя към Джъп и сигурно щеше да го убие, ако не се бе случило нещо непредвидено. Голямото жило премести центъра на тежестта на чудовището към долния край на туловището му. Слуагът започна да се хлъзга по стълбите и се наниза право на оръжието на Хаскеер. Металният прът премина през цялото му тяло. От отвора бликна тъмнокафеникава каша, която се стичаше надолу и бързо почерняваше.

Страк приседна на стъпалата и опря изнурено гръб на стената.

— Добра работа, момчета.

Орките се радваха, тупаха се ободряващо по раменете или просто се усмихваха, доволни от постигнатото.

— Не бързайте да празнувате — развали им удоволствието Серафейм. — Зазорява се, а все още ни чака път до подземията.