Стен Никълс
Воини на бурята (22)

21.

Непрогледен мрак.

Усещане за хапещ студ и странно мравучкане в корема, сякаш летеше през пространството. В главата му шумеше и не чуваше нищо. Протегна ръка, но нямаше за какво да се улови наоколо.

И тогава изведнъж се приземи.

Претърколи се напред и ръцете му се заровиха в нещо студено и ослепително бяло. Шокът от удара го накара да се свести.

Сняг.

Сняг и заслепяваща светлина там, където допреди малко бе тъмна нощ. Ниско над хоризонта висеше безцветно светило, което може би беше слънцето.

Завладя го паника.

Извика, но не чу гласа си. За миг помисли, че е оглушал. След това звукът се върна, десетократно усилен. В лицето го блъсна арктичен вятър, който сякаш се опитваше да разкъса дрехите му. Страк присви очи и се озърна. Едва успя да различи наблизо приведените фигури на другите Върколаци.

Той се надигна и този път вятърът го удари с цялата си сила. Разтвори пръсти и установи, че все още стиска петте съединени звезди. След това пристъпи неуверено към Джъп и Койла, които тъкмо се изправяха на крака.

— Къде сме? — запитаха и двамата, оглеждайки се изумено. — Къде са другите?

Скоро и останалите членове на дружината се скупчиха около тях. Всички слязоха в една вдлъбнатина, където вятърът не се усещаше толкова. Лицата им вече бяха покрити с бързо вледеняващ се сняг.

— Какво става, по дяволите! — провикна се Хаскеер.

— Предполагам, че сме върху ледниците — Страк тракаше със зъби от студ.

— Какво? Как?

— Да оставим тези философски спорове — намеси се Койла. — Въпросът сега е как да не замръзнем от студ.

Неколцина от орките бяха успели да си вземат завивките и раниците, когато бяха побягнали от долчинката. Но повечето, между които Страк и Койла, нямаха никакви допълнителни дрехи.

— Джъп — едва успя да произнесе Страк, с мъка помръдваше устните си. — Защо не се покатериш на някое високо място? Опитай се да се ориентираш къде сме.

— Разбрано, капитане! — джуджето скочи и изчезна сред виелицата.

Притиснати един до друг, за да запазят топлината на телата си, останалите орки се опитваха да осмислят случилото се и да намерят някакво рационално обяснение.

— Всичко е заради проклетите звезди — повтори отново Койла.

— Да, но ни спасиха от сигурна смърт — посочи разумно Алфрей.

— Да бе и вместо това ще загинем от студ — тросна се огорчено Хаскеер. — Да знаехме поне къде сме.

— Някъде върху северното ледено поле — отвърна Страк. — Слънцето е почти на юг от нас, само дето не знаем дали е сутрин, или вечер.

Той посегна с вкочанени пръсти към кесията, сетне си спомни, че Койла я беше разсякла. Беше пъхнал машинално звездите в палтото си. Едва сега забеляза, че ръкавиците му бяха затъкнати в колана.

— Скоро ще узнаем отговора — подхвърли Алфрей. — Ако доживеем де. — Изведнъж го споходи друга мрачна мисъл. — Ами ако това е дело на Дженеста? Тя обича да прави такива номера.

— Не — поклати решително глава Койла. — Ако беше тя, щеше да ни отведе при себе си, а не да ни захвърли тук. Нали иска да ни залови живи и да докопа звездите.

— Както и да е — поклати глава Страк. — После ще умуваме. Сега да видим с какви припаси разполагаме.

След кратко тършуване из джобовете и раниците установиха, че разполагат с малко изсушено месо, няколко комата хляб и две манерки с алкохол. Твърде малко за двайсет и четири изгладнели орки. Опитвайки се да прикрие разочарованието си, Страк посочи един от оръженосците, който се бе увил с одеяло.

— Калтмон, иди да провериш къде се запиля Джъп.

Оръженосецът се надигна неохотно и задрапа нагоре по заледения хълм. Ала малко след това се появи отново, следван по петите от джуджето.

Джъп приклекна до тях и пъхна вкочанени пръсти в устата си, опитвайки се да ги размрази с дъха си.

— Има доста цепнатини — едва успя да докладва той през тракащите си зъби. — През някои от тях преминават ледени мостове, но се съмнявам, че ще издържат теглото на средно голям орк. Все пак ми се струва, че зърнах път да се спуснем от ледника. — Той кимна в посока, която по мнение на Страк бе на югоизток. — Защото тук сме доста на високо. — Докато говореше, дъхът му замръзваше по брадата му.

— Да видя нещо друго? — попита Страк.

— Никакви признаци на живот. Никакви следи от дим в небето. Никакви къщи. Стори ми се, че мярнах някакво движение, но каквото и да бе, беше доста далече.

— Такъв грозник като теб ще изплаши всеки, който има поне малко акъл — захили се Хаскеер.

Джъп дори не си направи труда да му отвърне. Страк не пропусна да отбележи, че студът бе забавил реакциите на всички.

— Добре — рече той. — Първо да се смъкнем от проклетия ледник, а после ще потърсим убежище и храна.

Джъп поведе дружината, а Койла и Страк останаха на опашката. Не след дълго обаче, заради ослепителната белота пред очите им заиграха тъмни петна. Като накуцваха по заледената кора на ледника и заобикаляха снежните преспи, които можеха да погълнат цял орк, те се отправиха на югоизток. Мина цяла вечност, преди да се изкачат на един зъбер, от който се откриваше гледка надалече.

Зад тях, право на север и докъдето им стигаше погледът, се простираше ледникът, страховит в своята необятност. Той се простираше по целия хоризонт — исполински паметник на човешката глупост, довела до изчерпването на магията в Марас-Дантия. Струваше им се, че ледникът сякаш е надвиснал над тях, заплашвайки всеки миг да ги смаже. Докато го разглеждаха, зяпнали от почуда, от него внезапно се отдели грамаден къс и рухна с грохот надолу. Вдигнаха се огромни облаци снежен прах, а натрошените остатъци от ледения блок се търкаляха близо половин миля. Това само ги накара да ускорят спускането си по зъбера. За щастие не целият бе покрит със сняг. На места се подаваха огромни канари. Въпреки това не беше никак лесно да се закрепват за него. Понякога се пързаляха, друг път едва пристъпваха, рискувайки да полетят в пропастта.

Когато най-сетне се озоваха в подножието на зъбера, те спряха да си поемат дъх. Тук поне вятърът бе поотслабнал. Освен това зъберът прикриваше и страховитата гледка на надвисналия ледник. Дори това бе достатъчно, за да се поободрят.

Под тях, там където ледникът опираше в тундрата, земята бе вдлъбната, сякаш хлътнала под неимоверната му тежест. Беше посивяла от лишеите, с които бе обрасла и набраздена от тънките, криволичещи линии на потоците. Далеч на хоризонта се виждаше тънка черна линия, вероятно гора. Трудно беше да определят, тъй като слънцето блестеше право в очите им.

— Ако успеем да слезем долу — заяви Страк, като пляскаше замръзналите си ръце, за да пробуди кръвообращението в тях, — сигурно ще намерим къде да се приютим. И с какво да запалим огън.

— Ако! — подчерта намръщено Хаскеер. — Аз съм орк, а не шибана планинска маймуна.

Но пътят надолу не беше толкова лесен, колкото изглеждаше. Понякога стигаха до задънени участъци и трябваше да се връщат и да дирят други пътеки.

— Нямате ли чувството, че някой ни следва? — обади се Койла.

— Да бе — потвърди Джъп и се почеса по врата.

Страк призна, че и той има подобно усещане.

— Може да е някоя от онези прокълнати снежни жени — подметна Койла, опитвайки се да бъде духовита.

— Това са само митове — отряза я Алфрей. — Трябва да се пазим от снежните леопарди. Зъбите им са като наточени кинжали.

— Благодаря, че ми каза.

Известно време вървяха смълчани.

— Виждам, че Джъп си остава все тъй надарен съгледвач — подметна подигравателно Хаскеер, когато отново се наложи да се връщат обратно.

Пътят беше тесен и орките крачеха съвсем близо един до друг. Въпреки това Джъп се притисна до стената и пропусна онези, които бяха зад него. Когато Хаскеер го застигна, той неочаквано протегна ръка и го улови за гърлото.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш по-добре от мен, глупако?

Хаскеер повдигна рамене и изръмжа:

— И слепец на куц кон би се справил по-добре.

— Върви отпред тогава.

Хаскеер застана начело на колоната и продължиха. Все още им се струваше, че спускането ще продължи цяла вечност. Един оръженосец се подхлъзна и само благодарение бързата реакция на съседа му бе спасен от сигурна смърт. След това продължиха още по-бавно, като се държаха за дрехите на тези пред тях.

Вместо да се спусне зад хоризонта, слънцето се търкаляше ниско над него. Нямаха никаква представа колко време беше изминало, откакто се бяха отправили на път. Едно бе сигурно, че наближаваше нощта и заедно с нея — ниски и черни облаци. Те закриха слънцето и светлината му стана съвсем мъждива. Заваля ситен, твърд сняг.

— Само това ни липсваше — промърмори Джъп.

Най-сетне успяха да слязат от зъбера. Хаскеер се засили и прескочи последните няколко метра, които ги деляха от равнината. Другите се събраха един по един край него. Не бързаха да се отдалечават от ледника, с надеждата, че той ще им пази завет.

— Видяхте ли това? — извика неочаквано Джъп. — Светлината ей там. — Той посочи към една издатина в ледника.

— Нищо не виждам — поклати глава Хаскеер. — Сторило ти се е.

— Не ми се е сторило — озъби се джуджето. — Там има нещо!

Страк застана между тях, преди свадата да прерасне в нещо по-сериозно.

— Джъп, може да е било някакво отражение. Но нищо не пречи да проверим. Лично аз не съм голям почитател на идеята да лагеруваме на открито. Бих искал да се настаним някъде на завет, преди съвсем да се е стъмнило.

Изведнъж ледникът се пропука оглушително. Леден блок с размерите на къща започна да се търкаля към тях. Орките се разбягаха из тундрата, като се пързаляха по замръзналата кал. Спряха едва когато решиха, че са се отдалечили на безопасно разстояние. Алфрей, който пръв се измори, бе изостанал малко зад тях.

— Тук няма да ни достигнат — обяви Хаскеер, пуфтейки.

— Не съм сигурен — възрази Алфрей. — Погледнете какво се задава!

Право към тях се носеше глутница зверове с гъвкави котешки тела. Заради снежнобялата си козина едва се различаваха в сумрака.

— Строй се! — извика Страк и се затича към Алфрей.

Като видя, че Страк се връща при него, Алфрей се обърна. Картината, която съгледа, би накарала всеки друг да потрепери. Петте чудовища почти го бяха застигнали.

Страк стигна до него и вдигна меч. Водещият снежен леопард се стресна от неочакваната му поява и се препъна. Претърколи се през глава, задраска по леда и отново се изправи.

— Скрий се зад мен! — извика Страк на Алфрей, без да сваля поглед от чудовището. Два от леопардите започнаха да кръжат около него, дебнейки възможност да го нападнат. По-дребният направи лъжливо движение, а по-едрият скочи отново. Полуизвърнат към първия, Страк едва съумя да се измъкне от ноктите на втория. В последния момент успя да замахне с меча. От предната лапа на леопарда рукна кръв. Обезумялото животно нададе яростен рев и отстъпи.

За кратко време леопардите обикаляха в кръг извън обсега на оръжията им.

Койла нареди на останалите орки да се скупчат по-плътно. Три леопарда наобиколиха по-голямата група, но ги посрещна непреодолима стена от метал. Те обаче пречеха на Алфрей и Страк да се присъединят към другарите си.

Отново водачът на групата пръв поде атаката срещу Алфрей. Ноктите му се впиха в ръкава на стария орк и той падна на земята. Но Страк мигом се изправи над него и размаха меч. Острието му остави червена резка по хълбока на едрото чудовище. Леопардът отново се отдръпна.

Страк се озърна. Останалата част от дружината бе твърде далеч, за да може да им помогне.

— Добре ли си, старче? — попита задъхан Страк.

— Да. Само престани с това „старче“! — отвърна Алфрей.

Страк така и не успя да отговори. Снежните леопарди отново скъсиха дистанцията и възобновиха смъртоносната си игра. Един след друг те подхващаха лъжливи атаки. Той си даваше сметка, че няма да може да ги задържи още дълго, но не смееше да откъсне поглед от тях, дори за да види какво прави Алфрей.

Проклинайки вкочанените си непослушни пръсти, Алфрей ровичкаше в торбата си. Най-сетне, почти когато бе изгубил надежда, той извади глинена стомничка. Измъкна тапата, изля част от съдържанието й върху снега и едва успя да отскочи назад. Лумнаха тюркоазени пламъци, които го опърлиха по веждите. Едрите котки отскочиха изплашено назад.

— Какво е това? — попита Страк.

Алфрей не отговори. Беше извадил руло бинт и го нанизваше на острието на меча си. След това го потопи в бушуващия пламък, извъртя рязко ръка и го хвърли право на гърба на младия леопард. Пламъците обхванаха в миг козината му и достигнаха до подлежащия мастен слой. Само след няколко секунди животното се превърна в огромна факла. То нададе оглушителен рев и побягна накъдето му видят очите. Скоро мракът го погълна. Междувременно синкавият огън се разширяваше и достигна до краката на Алфрей.

Останалите котки продължиха да обикалят орките, като следяха бдително движенията им. После и четирите се нахвърлиха едновременно върху тях. Страк се подпря на коляно и вдигна меч пред себе си. Той изчака един от леопардите да се приближи и замахна рязко. Наточеното като бръснач острие се заби право в корема на чудовището и оттам се изсипаха разкъсани черва, от които се разнесе отвратително зловоние. Водачът на глутницата се просна върху разкъсания си корем и остана да лежи безпомощно. Страк едва сега намери време да изтрие насълзените си очи.

Пое си дъх, но се закашля от дима.

Застанал от наветрената страна, Алфрей бе в по-изгодна позиция спрямо огъня.

— Благодаря, Страк — рече той.

— Можеш ли да го направиш отново?

Алфрей разклати стомната. Чу се плискане.

— Има за още веднъж или два пъти.

— Да тръгваме тогава.

Без да има представа, че двамата се приближават към дружината, Койла издърпа меча от ръката на един от оръженосците и се насочи към най-близкия леопард. Стовари меча върху гърба му, острието се заби дълбоко. Чудовището продължаваше да драпа с предните си крака и трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае, че задните му са парализирани. Койла се приближи отзад и го съсече през врата. Върху снега се образува огромно алено петно.

Оставаха само два леопарда. Докато Алфрей и Страк се приближаваха, знахарят отново прибягна до номера с горящия бинт. Така прогониха още един леопард, но на дъното на стомната бяха останали само няколко капки.

Последното чудовище изпадна в паника при вида на горящия си събрат. Отскочи назад, без да се оглежда, и се наниза право на меча на Страк с такава сила, че острието се заби в гърдите му до дръжката. Животът бързо гаснеше в изумрудените му очи.

При падането си чудовището бе изтръгнало меча от ръката на Страк. Капитанът на Върколаците изруга и посегна към камата на пояса си. Но не беше необходимо — леопардът бе мъртъв. Страк приседна уморено върху огромното туловище и промълви:

— Одерете го и му вземете кожата. Може да ни потрябва.

Светлината постепенно намаляваше. Снеговалежът спря също така неочаквано, както бе започнал, и в тъмното небе заблещукаха звезди, които се отразяваха върху ледената покривка. Когато луната изгря, тя освети и дружината, кретаща уморено назад към ледника. Сиянието й едва стигаше, за да се ориентират в нощта.

— Видяхте ли? — провикна се по някое време Джъп и закова. — Нали ви казах, че имаше светлина!

Пред тях се издигаше гигантски замък от лед.

 

 

Докато се приближаваха, те неусетно забавиха крачка, изпълнени със страхопочитание.

Дворецът бе огромен, стройните му кули се издигаха високо и сияеха на лунната светлина. Белотата му караше ледника отзад да изглежда мръсен. Фасадата му се опираше на изящни арки. Статуи се спотайваха в тъмните ниши, неразличими заради плътния слой замръзнал сняг по тях.

Може би щяха да го вземат за призрачно видение, ако не бяха светлинките, които мъждукаха в прозорците на кулите му.

— На дневна светлина сигурно нямаше да го забележим — подхвърли Койла, вдигнала смаяно глава.

— Но след като го намерихме, не е зле да влезем вътре — предложи Джъп. — От този вятър ми измръзнаха топките.

Водени от Джъп, Върколаците се отправиха към двореца. Изглежда никой не го охраняваше. Огромните му врати зееха широко отворени. Орките минаха през тях. Чувстваха се нищожни пред исполинските им размери.

В средата на двора имаше замръзнал фонтан. Преспи обгръщаха дръвчетата около него.

— Бил е наистина великолепен, преди да го погълне ледът — прошепна Койла.

— И още как! — кимна Хаскеер. — Преди да се появят човеците и да оплескат всичко. Ей, някой знае ли как се влиза вътре?

Останалите поклатиха глави. Джъп обикаляше покрай стените и се вглеждаше внимателно, но засега не бе видял никаква врата.

— Ехей! — продължи да вика Хаскеер. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна в стените и предизвика малка лавина от покрива. Но отговор не последва.

Изведнъж в лицата ги блъсна силен вятър. Всичко изчезна зад бяла пелена.

Отвън бушуваше виелица.

 

 

Дженеста изруга и бутна назад бъчвата със съсирена кръв. Беше изгубила надежда, че този път ще се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.

Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.

Но какво значение имаше? Нека онази глупачка изтощава конете и хората си в безплодни гонитби. Всичко, от което се нуждаеше Дженеста, бе малко повече информация.

Да можеше кръвта да се съсирва по-бавно. Сега виждаше само разлято бяло петно.

Тя щракна с пръсти и един от прислужниците й поднесе чаша изворна вода. Кралицата въздъхна и се върна към заниманията си.

В началото бе уверена, че е сбъркала някъде. После чу нечий глас. Женски, висок, припяващ монотонно.

Санара отново си говореше сама.

Дженеста се наведе напред и картината пред нея доби по-ясни очертания.

Санара стоеше изправена до прозорец, закривайки го частично с тялото си. Дженеста си даде сметка какво бе станало. Фокусът й бе бил разположен прекалено високо, ограничавайки се с ледената пустош отвъд прозореца. Нещо — смущения в етера може би — бяха смутили възприятията й при първия опит. Тя премести внимателно поглед надолу и го прикова върху лицето на сестра си.

Но тъкмо преди да проговори, нещо я накара да спре. Игнорирайки Санара, тя се загледа отвъд рамото й, през прозореца. Нещо там помръдваше и видът му предизвикваше странно вълнение в душата й.

През танцуващите снежинки тя съгледа Върколаците, сгушени в един от ъглите на замръзналия двор. Някои от тях бяха опръскани с кръв. Щом ги позна, устата й се напълни със слюнка, но си наложи да овладее жаждата си за разплата. Точно сега не биваше да губи и частица от концентрацията си.

Тя изпрати съзнанието си право към ослепяващата белота.

— Как, по дяволите, са се озовали там? — не спираше да се пита. — Освен ако…

Тя се сепна и замлъкна. Сега това нямаше значение. Най-важното бе, че знаеше къде са.

 

 

Само на миля от свилената шатра, където Дженеста се опияняваше от зловещата игра с кръвта на посечения воин, Криста Галби и отрядът й се прибираха през портите на Гривеста гледка. Свечеряваше се и върху наблюдателниците трепкаха сигнални факли.

Върховната жрица погледна към перления гейзер от магична енергия, но видът му пробуди в душата й болка от загубата на реликвата. Тя разтърси глава. Всичко, което искаше сега, бе да си е у дома, при Айдан. Утре щеше да се оправя с последствията.

След като се раздели с Релстон и останалите, тя се отправи към дома си. Донякъде я придружи Ярно, водачът на храмовата охрана.

Ала когато наближиха, тя дръпна юздите и спря коня, усетила, че стомахът й се свива от странно предчувствие. Къщата тънеше в мрак. От комина не се виеше дим, нито из въздуха се носеше уханието от вкусните гозби на Мерилис.

Тишина и мрак.

„Какво означава това? — запита се жрицата. — Нима Мерилис е оставила огъня да изгасне? Хубаво ще й се накарам.“

Говореше си така, защото дълбоко в себе си се боеше да не се е случило най-лошото. Скочи от коня и изкатери стъпалата към вратата. Вече не беше Върховна жрица, а изплашена майка.

Вратата се отвори още щом я докосна. Къщата изглеждаше пуста сега, когато бе престанала да функционира като болница и пациентите бяха преместени другаде или погребани.

Обикаляше от стая в стая и викаше:

— Айдан? Мерилис?

Но само ехото й отговаряше. Ледени пръсти стискаха бясно тупкащото й сърце.

Какво може да се е случило? Дори Мерилис да бе излязла за малко, нали Айдан трябваше да е тук. Ами ако е станало нещо с него? Ако пак се е разболял? Ако е… мъртъв? Изведнъж в съзнанието й изникна видението на безжизненото му тяло, положено в стария дървен храм, който все още използваха. Кожата му бе восъчнобледа, осветена от подредените наоколо свещи.

Напълно обезумяла от тревога, тя изтича навън и заблъска с юмруци по вратата на съседната къща. Но и там нямаше никого.

С обляно от сълзи лице Криста побягна по улицата, като спираше минувачите и ги питаше:

— Да сте виждали сина ми? Да знаете къде е Айдан?

Никой не знаеше.