Стен Никълс
Воини на бурята (4)

3.

Дружината се радваше на почетен ескорт до Дроган.

Кентаврите удвоиха постовете, в случай че човеците се завърнат.

Алфрей отведе Хаскеер настрани, за да му превърже раната, а сетне се зае и с останалите ранени оръженосци. Другите Върколаци се разпиляха из селището в търсене на храна и напитки. Придружени от Гелорак, Койла и Джъп тръгнаха към вожда на клана.

Откриха Кеппатаун на входа на неговата ковачница, където разпращаше вестоносци. Някога мускулест и силен, сега лицето му бе посивяло, а единият му крак се влачеше по земята.

След като размениха приветствия с Гелорак, той се обърна към Върколаците.

— Добре дошли — бяха първите му думи.

Джъп кимна.

— Съжалявам, че ви забъркахме в неприятности — поде Койла.

— Нищо лошо не се е случило. Воините ми имаха нужда от малко упражнения. — Той се засмя мрачно. — Е, как мина мисията?

— Взехме онова, което трябваше да вземем.

— Успяхте ли? — почти извика Кеппатаун. — Чудесни новини! Значи всичко, което казват за орките… — Той видя помръкналите им лица. — Но какво се е случило?

Никой не отговори.

Кеппатаун се огледа.

— Къде е Страк?

— Не знаем — призна навъсено Джъп.

— Как така?

— Конят му се спъна, докато бягахме от хората — обясни Койла. — После един боен дракон се спусна и го отнесе.

— Значи е пленник?

— Не видяхме да го откарват насила, ако това имаш предвид. Всъщност нямаше как да видим, защото препускахме бясно. Но в наши дни бойните дракони са под командването на Дженеста.

— Аз успях да зърна ездача — обади се Джъп. — Беше самата Глозелан.

Койла въздъхна.

— Драконоукротителката на Дженеста. Това обяснява всичко.

— Може би не — възрази джуджето. — Би ли повярвала, че една укротителка ще накара Страк да й се подчини, без да се съпротивлява?

— Ами… знам ли, Джъп? Страк го няма, при него са звездите и чашката със сълзата. — Тя се обърна към Кеппатаун. — Съжалявам.

Лицето на кентавъра остана безстрастно, но те забелязаха, че ръката му неволно се спуска към недъгавия крак.

— Не мога да тъгувам по онова, което никога не съм имал — отвърна той. — Що се отнася до вашия капитан, ще наредя да претърсят района.

— Това е наша работа — възрази Джъп.

— Вие се нуждаете от почивка, а и не познавате страната. — Той се обърна към Гелорак. — Разпратете на всички страни съгледвачи. — Младият кентавър кимна и препусна да изпълни нареждането. Кеппатаун насочи вниманието си към Койла и Джъп. — Нищо повече не можем да направим за момента. Елате.

Той ги отведе при една дъбова маса. Двамата се настаниха на скамейката, а кентавърът застана срещу тях. Веднага след това започнаха да им поднасят ястия. Кеппатаун се пресегна и вдигна една издялана от камък делва.

— Този ейл сигурно ще ви дойде добре — рече, сетне заби зъби в корковата тапа и я изтегли.

— Защо пък не? — отвърна Джъп, вдигна делвата с две ръце и отпи. Предложи на Койла, но тя поклати глава.

За разлика от джуджето Кеппатаун с лекота вдигаше делвата с една ръка. След като сръбна, той избърса уста с опакото на ръката си.

— Разкажете ми сега какво се случи.

— Страк не беше единственият воин от дружината, когото изгубихме — започна Койла. — Докато напускахме царството на ниядите, един от оръженосците, Кестикс, бе убит от ниядски войник в Скарокското тресавище. — Още като го казваше, тя почувства пронизваща болка. Кестикс бе умрял, докато я спасяваше.

— Съжалявам — рече Кеппатаун. — Още повече, че бяхте там по мое поръчение.

— Направихме го заради себе си. Не можем да те виним за нищо.

— Честно казано, изненадан съм, че не дадохме повече жертви — намеси се Джъп. — Като се има предвид какъв хаос цари там долу.

— Какъв хаос? — попита Кеппатаун.

— Адпар е мъртва.

— Какво? Сигурен ли си?

— Бяхме там, когато тя умря — намеси се Койла. — Но не по наша вина.

— Интересно пътешествие сте имали. И как умря тя?

— Уби я Дженеста.

— И тя ли беше там?

— Ами… не.

— Тогава откъде знаете, че тя е виновна?

Добър въпрос. Койла не се бе замисляла над него. Сега обаче осъзна, че всичко това е доста загадъчно.

— Страк го каза — отвърна тя. — Изглеждаше сигурен.

Изглежда Джъп също не бе обмислял въпроса:

— Вярно, но откъде е знаел?

— Сигурно е знаел нещо, което ние не знаем. Както и да е, в ниядското царство цареше анархия. Успяхме да се измъкнем само благодарение на мръковете — рече Койла.

Кеппатаун поглади замислено брада.

— След всичко това трябва да сме нащрек. Смъртта на Адпар променя равновесието на силите в района. Едва ли ще е за добро.

— Но тя беше тиранин.

— Така е. Ала бяхме свикнали с нея. Сега на нейно място ще дойдат други, които не познаваме. Това може да доведе до несигурност, а в Марас-Дантия и без това всичко е объркано.

Бяха прекъснати от появата на Хаскеер. Ръката му беше превързана, в здравата държеше кокал с печено месо. Бузите му лъщяха от мазнина.

— Къде е Алфрей? — попита Койла.

— Превързва ранените — отвърна Хаскеер с пълна уста.

— Твоята рана как е?

— Добре. — Без да иска разрешение, Хаскеер се пресегна и вдигна делвата. По брадичката му потече ейл.

— Както винаги ни излагаш с поведението си — подхвърли Джъп.

— К’во? — облещи се Хаскеер.

— Забрави.

Беше време, когато подобни подмятания можеха да накарат двамата да се вкопчат за гърлата. Може би Хаскеер се бе размекнал, или пък не бе разбрал забележката, защото само повдигна рамене и попита:

— Сега какво ще правим?

— Ще се опитаме да открием Страк.

Хаскеер избърса с ръкав мократа си брадичка.

— И ако не успеем?

— Дори и не си го помисляй — скастри го Койла.

Истината беше, че и тя не знаеше какво ще правят тогава.

 

 

Летящото чудовище се приземи на платото.

Гигантските криле на дракона изпукаха, докато ги прибираше към тялото си. Той извъртя огромната си глава и втренчи жълтеникави очи в Страк. От ноздрите му излизаха млечнобели струйки. От чудовището лъхаше на сурова риба и на гнило.

Страк неволно отстъпи назад.

Ездачката се плъзна по покрития с люспи гръб.

От елека до гамашите и ботушите, всичко по нея бе в различни оттенъци на кафявото. Върху бежовата шапка се мъдреше перо и само гривните по ръцете й сияеха в златист цвят.

Истинска загадка бе защо бруните, мелези между елфи и таласъми, имаха толкова върлинести тела. Глозелан бе дори по-висока, отколкото бе обичайно за нейната раса. Може би и защото ходеше много изправена. Ала крехкият й вид бе измама. Както и при останалите бруни, горделивото й изражение можеше да бъде погрешно сметнато за надменно.

— Глозелан! Какво, по дяволите, става? — попита Страк.

— Съжалявам, задето те накарах да чакаш — отвърна спокойно тя. — Нямаше начин да го избегна.

— Пленник ли съм? — Той не сваляше ръка от меча.

Тя повдигна почти незабележимите си вежди.

— Не, не си пленник. Едва ли бих могла да те задържа. Нито пък насам лети ескадрон от дракони, натоварени с воини на Дженеста, ако си мислиш нещо такова. Изглежда не си разбрал, че ти помагам — добави саркастично тя. — Вероятно не съм била съвсем ясна.

— Въобще не беше ясна.

— Помислих си, че ще е достатъчно да те спася от човеците.

— Да… така беше. Трябва да ти благодаря.

Тя кимна едва забележимо и рече:

— Свали ръка от оръжието. Тук си в безопасност.

Той изпълни съвета й.

— Е, не би могла да ме виниш, като се има предвид, че си лична драконоукротителка на Дженеста и…

— Вече не съм — прекъсна го тя.

— Как така?

— Твърде много обиди и унижения. Омръзна ми, Страк. Напуснах я. Не беше лесно, като се има предвид, че в моя народ държат на лоялността. Но Дженеста прекали с жестокостите и оскърбленията. Така че сега съм дезертьор. Също като теб.

— Живеем в странни времена.

— Още двама укротители се присъединиха към мен. Оставих те тук, за да им помогна.

— Това ще е удар за Дженеста.

— И други я напускат, Страк. Не цели орди, но потокът е постоянен. — Тя си пое дъх. — Мнозина са готови да застанат до теб.

— Защото не ме познават. Аз не съм спасител. Дори не съм възнамерявал да дезертирам.

— Но си роден водач. Доказа го, докато командваше Върколаците.

— Едно е да командваш дружина, а друго да управляваш армия или царство. Повечето властници са зли и двулични. Дженеста, Адпар, Кимбал Хоброу. Не искам да съм като тях.

— И няма да бъдеш. Ти ще ни помогнеш да се отървем от тях.

— Древните народи не бива да се бият помежду си. Хората са наши врагове. Или по-скоро унистите.

— Точно така. Затова народите ни трябва да се обединят. Е, нека някой друг ги обединява. Аз съм само прост войник. — Той погледна към ледената стена, сетне вдигна очи към мрачното небе. Като по невидим знак от него заваляха снежинки. Драконът изхърка оглушително.

— Хората са безумци, безразсъдни и склонни към унищожение. Те изяждат магията. Но не само те унищожават Марас-Дантия. И други народи…

— Зная. Но няма да ме накараш да променя мнението си. Не се опитвай, Глозелан.

— Както желаеш. Макар че може да се окаже, че нямаш друг избор.

Той реши да смени темата.

— Като става въпрос за човеци, познаваш ли едного на име Серафейм?

Лицето й остана безизразно.

— Познавам неколцина, но нито един не се казва така.

— И не докара ли още някого снощи тук с мен?

— Не. Защо ще го правя? За човек ли говориш?

Страк се отказа, опасявайки се, че това е поредната му халюцинация.

— Сигурно съм… сънувал. Забрави.

Тя го изгледа учудено.

— Говорят, че у теб имало нещо, което Дженеста много искала.

Той се зачуди каква част от истината може да й разкрие. В края на краищата тя му бе спасила живота.

— Не е само едно нещо — отвърна и пъхна ръка в кесията.

Трите звезди изпълваха шепата му. Глозелан втренчи поглед в тях.

— Не зная нито какво са, нито какво е предназначението им — призна той. — Само, че се наричат инструментуми. Моите орки ги нарекоха звезди.

— Това са инструментуми? Наистина?

Той кимна. За първи път изражението й се променяше. При бруните това си бе истинско постижение.

— Чувала ли си за тях? — попита Страк.

Тя се сепна.

— В някои легенди на моя народ се говори за тях.

— И какво можеш да ми кажеш?

— Не много, ако трябва да бъда откровена. Зная, че трябва да са пет и че са много, много стари. Има една легенда, която ги свързва с моя народ. Става въпрос за Приленда, който е прочут пророк и философ. Според легендата една от тези звезди го е вдъхновявала за пророчествата му.

— Пророчества? За какво?

— Каквото и да е било, отдавна е забравено. Изглежда обаче се касае за Последните дни — за времето, когато боговете ще навият този свят на руло и ще започнат нова игра.

— Ние, орките, имаме подобна легенда.

— Както и да е, никой не знае откъде се е появил този инструментум и къде е изчезнал. Някои твърдят, че той е причинил смъртта на Приленда. Но да ти призная честно, винаги съм смятала тази история за лековерен разказ на надрусани с цветен прашец феи. — Тя погледна към звездите. — А сега виждам едновременно три от тях. Сигурен ли си, че са истински?

— Сигурен съм. — Той прибра звездите.

— Страк, нямам никаква представа на какво са способни, но зная едно — този, който ги притежава, разполага с огромна сила. Така поне се твърди в легендите.

Съдейки по това, което бе преживял в последния си сън, или видение, звездите наистина спотайваха в себе си неописуемо могъщество. Но Страк реши да не й разказва за него. Не призна също и че звездите му „пеят“.

— Сега ми е ясно защо Дженеста толкова много държи на тях. Дори и да не притежават магичен заряд, те имат силата на тотеми. Биха могли да възстановят разклатената й власт. Ако обаче ги използваш ти…

— Стига — прекъсна я той с нетърпящ възражение тон. — Какво ще правиш сега?

— Още не съм решила. Бих искала да се върна в моето царство и да се отдам на съзерцателни заклинания. Но ние, бруните, сме южняци, а както знаеш, на юг има най-много човеци. Роднините ми отдавна се разпиляха по широкия свят. Та може би в края на краищата ще се преместя в крепостта на драконите и ще се придържам към високите райони. — Тя се обърна и погали с привързаност своето животно. Похъркващият дракон дори не повдигна клепачи. — Драконите и бруните винаги са имали свой начин да се разбират помежду си. Драконите са единствената раса, на която се доверяваме безпрекословно, и изглежда те имат същото отношение към нас. Може би гледаме един на друг като на съюзници в тези размирни времена.

Страк изведнъж осъзна, че и тя е изгнаник като него, и изведнъж почувства симпатия към нея.

— Ще продължаваш ли да се противопоставяш на кралицата? — попита го Глозелан.

— Когато трябва. Също така ще се бия с всички човеци, които ми се изправят на пътя. Но основната ми цел е да запазя живота на моите Върколаци.

— Боговете може би имат други идеи.

Той се разсмя. Смехът му бе горчив.

— Каквото е писано. Но първо най-важното. Трябва да се върна при Върколаците.

— В такъв случай да потегляме, преди да се е развалило времето. Ела, ще те откарам.