Стен Никълс
Воини на бурята (13)

12.

Вдигнал високо парламентьорски флаг, Страк доближи пеша една от портите на селището. С него вървяха Койла, Алфрей и Джъп. Оставиха Хаскеер да командва отряда.

Когато се приближиха, ги посрещнаха десетина стражи, облечени в черни мундири и черни бричове, напъхани във високи кожени ботуши. Всички бяха въоръжени с мечове, а двама-трима бяха преметнали през рамо лъкове.

— Добра среща! — поздрави ги Страк по оркски обичай. — Идваме с мир.

Един от стражниците носеше зелено шалче, което вероятно беше знак за по-високия му чин.

— Щом идвате с мир, с мир ще бъдете посрещнати — отвърна той, като вероятно цитираше разпоредбите. Но след това неочаквано добави: — Защо сте дошли?

— Да говорим с вашия водач.

— Нямаме водач. Имаме съвет на старейшините, в който участват военни и жреци. Решенията се вземат общо.

— Хубаво. Можем ли да се срещнем с някого от съвета?

— Трябва да знаем каква ще бъде причината за подобна среща.

— Просто търсим защита зад вашите стени, докато си отдъхнем и продължим нататък.

— Разполагате с голяма сила и сте орки. Наистина ли ви е необходима защита?

— Дори орките се нуждаят от сън, а живеем в неспокойни времена. С нищо не ви заплашваме, имате моята дума за това. Ако настоявате, готови сме дори да ви предадем оръжията си.

Последното изглежда наклони везните.

— Трябва да призная, че не очаквах да чуя подобно предложение от един орк — рече офицерът. — Можете да си задържите оръжията. Но имайте предвид, че при всеки повод от ваша страна, ще отвърнем със сила. — Той посочи наблюдателниците. На всяка от тях бяха заели места по неколцина стрелци. — Всяко ваше движение ще бъде зорко следено. Хората ми имат заповед да пресичат в зародиш всякаква проява на насилие. Разбирате, че ние също трябва да бъдем предпазливи — добави той с лека усмивка.

— Разбира се. Както вече казах — времената са неспокойни.

Офицерът кимна. След това ги поведе към селището.

— Обещаващо начало — прошепна Койла.

Преди Страк да успее да отговори, пред тях се изправи нова група от посрещачи. Тя се състоеше от двама старци, които вероятно бяха жреци или старейшини, и един мъж с изправена стойка, който носеше на ръкава си три златни ленти — знак за висок военен чин.

Един от старейшините пристъпи напред.

— Аз съм съветник Трейлор, а това е съветник Яндел. Представям ви и главнокомандващ Релстон, който е водач на нашите въоръжени сили.

Военният нито кимна, нито проговори. Беше мъж в зряла възраст, но с прошарена коса и брада. Имаше типичната осанка и маниери на войник. Той ги огледа сурово.

— Аз съм Страк, а тези са мои офицери. Благодарим ви за гостоприемството.

— Вие сте Върколаците, нали? — изсумтя Релстон. Въпросът му бе риторичен.

Изглежда нямаше смисъл да се увърта.

— Да.

— Чух, че сте създавали проблеми насам-натам.

— Не по наша вина, и ако е било иначе, противниците са били унисти. — Не беше съвсем вярно, но сега не беше време да проявява абсолютна искреност.

— Може и да е така — отвърна скептично Релстон. — Нека ви кажа, че тук не търпим чужденци, които създават неприятности. Опитваме се да живеем мирно с нашите съседи, но не позволяваме на никого да нарушава установения ред. Можем да се справим с всеки, който има други намерения. От която и раса да е той.

Страк изпита облекчение, че Хаскеер не бе с тях. Само боговете знаеха как би реагирал на заплахите на главнокомандващия.

— Не идваме при вас с подобни намерения — увери го той, но като се сети за звездата, отново си помисли, че произнася половинчати истини.

— Какво искате от нас?

— Нищо, което да ви навреди.

— И по-точно?

— Искаме само да си отдъхнем при вас. Не става въпрос дори за вода и провизии.

— Още по-добре, защото ние тук не сме благотворителна организация.

— Не забравяйте, че воюваме за една и съща кауза.

— Това е спорен въпрос.

Страк не захапа кукичката. Пък и в известен смисъл главнокомандващият имаше право.

Разговорът бе прекъснат от приближаването на още двама човеци — жена в зряла възраст и дете.

Тя беше висока и стройна, с дълга черна коса, прихваната с изящен обръч, инкрустиран със скъпоценни камъни. Имаше лазурносини очи, които пасваха чудесно на златистата й туника и меките кожени обувки. Лицето й бе открито и излъчваше доброта. Доколкото Страк можеше да определи, вероятно сред народа си тя се славеше като красавица.

— Това е Криста Галби, нашата Върховна жрица — представи я Трейлор.

Страк също се представи. Тя му подаде ръка. Жестът й го изненада. Не беше привикнал с човешките обичаи. Но въпреки това пое ръката й, оглеждайки с любопитство елегантните издължени пръсти. Кожата й бе мека и податлива. Страк едва успя да прикрие отвращението си.

— Това са прочутите Върколаци — съобщи й Трейлор.

— Наистина? — изненада се жрицата. — Подочух, че сте натрили носовете на някои неприятели.

— Само когато ни пречеха да си свършим работата — рече Койла.

Криста се разсмя. Смехът й беше искрен, непресторен.

— Добре казано! Въпреки че аз лично не одобрявам насилието. Освен ако не е за справедлива кауза — добави тя и положи ръка върху главата на момчето. — Запознайте се с моя син, Айдан.

Нямаше никакво съмнение, че детето е нейно, дори за незапознати с въпроса, като орките. Чертите на двамата бяха сходни. Страк прецени, че детето е на седем или осем сезона.

Той забеляза, че Криста Галби очевидно се ползва с авторитет. В нейно присъствие другите, дори главнокомандващият, се държаха по различен начин.

— Каква е целта на вашето посещение? — поинтересува се тя.

Страк нямаше възможност да отговори, тъй като го изпревари съветникът Яндел.

— Страк и орките му се нуждаят от защита — той погледна към Релстон. — Главнокомандващият имаше някои възражения по въпроса.

— Прав е, че се грижи толкова усърдно за нашата сигурност — похвали го тактично тя, — за което трябва да сме му благодарни.

Страк предполагаше, че присъства на спор между духовната и светската власт в града. Помисли си колко добре се справя жената.

— Но не виждам причини да се съмняваме в добрите намерения на нашите гости — продължи тя. — Принцип на нашата община е да посреща с добре дошли всички, които не таят зли намерения.

Двамата старейшини кимнаха в знак на съгласие.

— Ето защо, аз ще поема отговорността за тяхното допускане в селището и ще ги разведа наоколо. Съгласен ли сте, капитане?

— Това е всичко, от което се нуждаем — потвърди Страк.

Релстон продължаваше да се колебае.

— Необходим ли ви е ескорт, госпожо? — попита той.

— Не, главнокомандващ, няма нужда.

Той си тръгна, като ги изгледа още веднъж на прощаване.

— Трябва да го извините — рече тя на Върколаците. — Релстон е добър военен, но му липсва… нека го наречем склонност за общуване с другите народи. Не всички сме като него.

Койла реши да смени темата.

— В градчето цари голямо оживление. Можем ли да попитаме какво става?

Жрицата посочи към магичния гейзер, чиято дъга се извиваше над покривите.

— Всичко, което вършим, се върти около това.

— И кога се започна? — попита Алфрей.

— Имало е съвсем слаби изблици, в началото, когато са основали селището. Тогава аз съм била съвсем малка, почти колкото Айдан. Тъкмо по тази причина всъщност е било избрано и мястото. По-късно цепнатината започнала да се разширява.

— Изтичането на такова количество енергия не влияе ли зле на околните земи? — попита Джъп.

— Много зле наистина. Но досега не сме открили начин да я укротим. Ето защо се насочихме към друго решение.

— И какво е то?

Тя ги погледна, сякаш претегляше нещо в ума си, след това изглежда взе решение, защото каза:

— Ще ви покажа. Айдан, връщай се да учиш — наведе се тя към сина си. Беше очевидно, че момчето предпочита да остане, но не посмя да се възпротиви. Те го изпроводиха с поглед, докато подтичваше по улицата.

Криста поведе Върколаците в друга посока.

Докато вървяха, Джъп се изравни със Страк и подметна:

— Какъв ден само…

Страк кимна едва забележимо. Даваше си сметка, че трябва да действат бързо, ако искат да се сдобият с онова, за което бяха дошли.

Върховната жрица ги отведе в самата сърцевина на селището. По пътя те всички бяха обект на всеобщо любопитство, но нямаше никакви враждебни прояви. Най-сетне стигнаха до недовършения храм.

Сградата, макар и все още в строеж, беше впечатляваща. За облицовка използваха мрамор, а колоните на входа — по шест от двете страни — бяха дебели като дънери. Няколко широки стъпала отвеждаха при двойната порта, която се охраняваше от часовои с пики. Залата вътре бе озарена от факли и фенери, а отворите в стените бяха прикрити с онзи рядък и безценен материал — цветното стъкло. Стотици мъже и жени работеха в сградата и по дървеното скеле, което я обхващаше. Пристигаха цели каруци с материали.

— Съжалявам, но не можем да ви пуснем вътре — обясни Криста. — Посетителите само ще забавят работата.

Страк подозираше, че това не е единствената причина.

— Невероятно постижение — възхити се Алфрей, извил глава назад, за да огледа незавършения покрив.

— Много се гордеем с него — призна Криста. — Познавате ли нашата религия?

— Не. Знаем само, че сте пантеонисти и че също като нас се прекланяте пред множество божества, както и пред Майката-природа.

— Да, добре казано. Но тук, в Гривеста гледка, си имаме и някои наши обичаи. Вярваме например, че съзиданието действа като тройна сила. Ето защо, що се отнася до нашето управление, сме създали три съвета — градски, военен и религиозен. Тъкмо в тази конструкция се изразява и духовната сила на троицата, която наричаме Хармония, Познание и Сила. — Тя кимна към храма. — Това е Познанието. Елате да видите Хармонията и Силата.

Те я последваха заинтригувани по широката улица.

Скоро след това стигнаха втората открита площадка и нейният кръг от синкави камъни. От близо размерите им бяха поразяващи.

Но магичният гейзер бе далеч по-забележителен.

— Тук енергията е много силна — рече Джъп. — Почти усещам вкуса й.

Страк си помисли същото. Сякаш бе сложил къс метал в устата си. Кожата му бе настръхнала, непрестанно му се счуваше звън на камбани. Но орките по природа не бяха чувствителни към магия и тъй като нито Койла, нито Алфрей споделиха да изпитват нещо подобно, той запази усещането си в тайна.

— Това е Хармония — обясни Криста. — Камъните около източника притежават определени… свойства. Признавам, че все още не ги разбираме напълно. Знаем обаче, че могат да привличат и насочват земната енергия. — Тя посочи пирамидата. — Оттук енергията ще отива там, при Сила, където ще се съхранява.

— Завършено ли е вече? — попита Джъп.

— Не съвсем — отвърна жрицата и сведе глава. — Но се надявам скоро да бъде готово. Енергията е тайнствена сила. За нея се знае малко.

— Може би затова е по-добре да не се занимавате с нея.

— Съгласна съм, още повече, че ние предизвикахме изригването. Зная, че по някакъв начин с дейността си нарушаваме силовите линии.

— Не исках да ви обидя.

— Не го приех като обида. Но, повярвайте ми, ние поне се опитваме да поправим стореното и да запазим земната енергия. Чувстваме известна вина за онова, което хората направиха с този свят.

— Ето едно начинание, което трябва да бъде подкрепено — обяви Алфрей.

— Ние вярваме, че всички народи могат да живеят заедно и да работят за хармонизирането на Природата. Зная, че ви звучи абсурдно при настоящите промени, които търпи климатът.

— Така си е, госпожо — съгласи се джуджето.

— Но не е причина да се отказваме — намеси се Койла. — Всички ние имаме мечта, която преследваме.

Криста я погледна с уважение.

— Дано с това, което правим тук, да помагаме за осъществяването на мечтите ви.

За Върколаците бе наистина странно да се срещнат с човек, който проявява подобна съпричастност към техните проблеми. Не знаеха как да реагират.

— Какво е животът без мечти? — подхвърли Койла.

Криста отново я надари с усмивка и отвърна:

— Така смятаме и ние.

 

 

Отвъд градските порти останалата част от Върколаците и новоприсъединилите се орки започваха да губят търпение. За известно време духовете се поуспокоиха, когато неколцина стражници, подпомагани от цивилни, излязоха и им раздадоха ейл и суха храна. Но войниците продължаваха да се изнервят, задето ги бяха оставили без работа.

Никой от тях не предполагаше, че краят на безделието е съвсем близо.

Един от наблюдателите на близкия хълм неочаквано започна да вика и да размахва ръце. После и други се присъединиха към него. Бяха далеч и вятърът духаше в друга посока, та останалите не можеха да различат думите им.

— Какво казват, Елдо? — обърна се Хаскеер към един от оръженосците.

— Не чувам, стотник — сви рамене другият.

Хаскеер допря ръка до ухото си и наостри слух. Ала наблюдателите бяха млъкнали и сега тичаха надолу по склона.

Първият от тях най-сетне се приближи и извика, като си поемаше дъх на пресекулки:

— Конници. Много са… идват към… долината.

— Какви са? — попита Хаскеер.

— С черни… дрехи. Стотици.

— По дяволите! Хората на Хоброу. Кренад, ела тук!

Десетникът препусна към него.

— Нали каза, че са зад Дженеста?

— Така беше, стотник!

— Унисти ли идват насам? — попита един от стражниците.

— Да — отвърна Хаскеер. — Блюстители от Троица.

— Дявол го взел! Трябва да вкараме всички вътре и да вдигнем тревога.

— Точно така! Елдо, Вобе, Орбон! Веднага подкарайте всички през вратите!

Стражникът го дръпна за ръкава.

— Нека слязат от конете. Инак ще се създаде паника.

— Какво?

— Моите хора ще помислят, че ни нападате! — обясни изгубил търпение войникът.

— Разбрах. — Той сви ръце на фуния. — Слизай от конете! Никой да не язди! Водете конете за юздите!

Ала въпреки това пред вратите се създаде суматоха.

 

 

Страк и Криста обсъждаха по какъв начин да въведат чакащите отвън войници, когато чуха далечната глъчка. Изведнъж заби камбаната. Скоро я последваха и останалите камбани от другите наблюдателници.

— Тревога! — възкликна тя. — Нападат ни!

— Но кой…? — поде Койла. Прекъсна я появата на главнокомандващия.

— Какво има, Релстон? — извика му Криста. — Какво се е случило?

— Унисти! Приближават се бързо! — той изгледа свъсено орките. — Намирисва ми на предателство!

— Не! — възрази Страк. — Защо ни е да заговорничим с унистите? Това няма нищо общо с нас.

— Ти го казваш.

— Помислете за малко, Релстон — намеси се Криста. — Ако гостите ни имаха враждебни намерения, нямаше да ни пратят командирите си за заложници.

— Хората в черно ли са облечени? — попита Алфрей.

— Да — отвърна Релстон.

— Блюстители. Последователи на Кимбал Хоброу.

— Хоброу? — повдигна учудено вежди Криста.

— Познаваш ли го? — попита я Койла.

— Разбира се. Той е един от най-фанатизираните унисти. Същото важи и за съратниците му.

— На нас ли го казваш — подметна Джъп.

— Хайде! — извика Страк. — При вратите!

— Почакай! — спря го с вик Релстон. — Аз командвам тук!

— Ние сме професионални войници. Можем да ви помогнем!

— Сега не е време за спорове — припомни им Криста. — Релстон, оставете на орките да ни помогнат. Аз трябва да ида в храма! — Тя се затича.

Релстон ги изгледа с нескрито отвращение, но премълча, дръпна юздите на коня и препусна в друга посока.

Дружината се втурна към вратите.

Когато след броени минути пристигнаха там, откриха, че повечето от орките вече са влезли, макар че навън все още бяха останали неколцина, заедно със стражниците. Беше се събрала тълпа пантеонисти, които раздаваха оръжия. Хора и орки бяха заели позиции при портите. Хаскеер бе в средата на множеството и ръководеше подготовката за отбраната.

Притича Проок и докладва за обстановката:

— Капитане! Приближава се отряд на Хоброу! Може би петстотин души. Точно зад нас са.

През вратата продължаваха да нахлуват орки. Стражниците вече дърпаха крилата.

Пристигна Кренад.

— Не каза ли, че първа ще се появи Дженеста? — извика му Страк.

— Може би се е задържала. Или пък това е преден отряд на унистите.

— Какво значение има? — обади се Койла. — Нали вече ни нападат!

Страк се зае да издава заповеди. На Кренад нареди да събере своя отряд.

Вратата все още не беше затворена напълно и през отвора се виждаше, че отвън са останали още малко орки и човеци, преследвани отблизо от блюстителите. Веднага щом и последните орки прекрачиха прага, гора от ръце подпряха портата и я натиснаха.

Преди обаче да успеят да я затръшнат, отряд от двайсетина блюстители си проби път вътре. Стражниците се разпръснаха. Унистите се нахвърлиха върху тълпата с мечове и копия.

— Оставете ги да влязат! — извика Страк.

Отрядът продължи по улицата, а през това време стражниците и орките най-сетне затвориха и залостиха портата. Повечето от защитниците се хвърлиха да пресрещнат нахлулите блюстители.

Хаскеер прибягна до типичния за него директен подход. Вдигна едно буре и го запокити срещу приближаващия се ездач. Бурето попадна право в целта, събори ездача и се стовари с трясък на земята. Разхвърчаха се трески и метални обръчи. Всички наоколо бяха опръскани с червено вино.

— Какво разхищение! — поклати глава Джъп, после пъхна нож между зъбите си, избра един конник и се метна зад него. Двамата се стовариха на земята и се оплетоха с други сражаващи се. Джуджето бързо довърши жертвата си с ножа, скочи и се огледа за нова цел.

Койла сграбчи юздите на един останал без ездач кон и скочи на седлото. Измъкна меча си и се насочи към един унист, който се сражаваше с неколцина защитници. Блюстителят се извърна и вдигна пиката си към нея. Двамата си размениха по няколко удара, преди Койла да успее да му пусне кръв. Блюстителят падна и спешените защитници се нахвърлиха да го довършат. Койла успя да улови юздите на втория лишен от ездач кон и го задържа, докато Страк се хвърли на седлото. След това двамата се разделиха и всеки си потърси нова цел.

Страк повали първия противник, без да губи време. Вторият обаче успя да окаже известна съпротива. Приближиха се един към друг, размахвайки мечове, а конете им забиха предни копита и изцвилиха. Като по-бърз и опитен, Страк нанесе рязък удар и прободе противника си в гърдите. Конят на блюстителя се изплаши, дръпна се рязко назад, препъна се в сборичканите войници и се строполи върху им, създавайки допълнителен хаос.

Алфрей бе опрял гръб в стената и едва се справяше със стрелкащото се копие на един от блюстителите. Изведнъж от тълпата изникнаха неколцина оръженосци, повалиха блюстителя и го съсякоха.

Почти по случайност Джъп свали един унист с метателен нож. Хаскеер дръпна друг от седлото, завъртя го и го удари с все сила в земята, убивайки го на място.

Численото превъзходство си каза думата и скоро нашествениците бяха избити до крак.

Страк събра офицерите си.

— Това беше само началото — информира ги той. — Трябва да укрепим това място преди пристигането на главните сили.

Камбаните отново забиха тревожно. От другия край на града долетяха изплашени викове.

Дотича един оръженосец.

— Има проблем при западната порта! Не успяха да я затворят навреме!

— Кренад! — извика Страк. — Половината от отряда ти с мен! Ти ще останеш тук да пазиш тази врата!

Защитниците вече тичаха на запад. Виковете и шумотевицата оттам се усилваха. Камбанният звън не секваше.

— Ако не действаме бързо, скоро положението ще излезе от контрол! — предупреди го Алфрей, докато се мяташе на коня.

Хаскеер и Джъп също яхнаха конете си. Оръженосците ги последваха пеша.

— Към западната порта! — извика Страк и пришпори коня си.