Стен Никълс
Воини на бурята (12)

11.

Рано привечер на същия ден дружината наближи Гривеста гледка.

Първото, което привлече вниманието им, бе един хълм със стръмно издълбан склон. Върху скалната повърхност бяха изрисувани фигури — стилизиран дракон, орел с разперени криле и схематично изображение на къща с колони отпред. Чертите бяха ярки и пресни, почти сияеха в настъпващия здрач.

Селището бе разположено в долина близо до брега. Покрай него преминаваше поток, а откъм залива бе построен дървен кей и улей за спускане на лодки. За кея бяха завързани няколко канута и ладии.

Дружината се изкатери предпазливо на хълма, от който се виждаше селището. Страк назначи двама оръженосци да останат при конете, а останалите поведе към върха на хълма.

С течение на времето Гривеста гледка се бе разраснала и изпълнила цялата долина. Селището бе заобиколено от висока ограда, скована от масивни, забити в земята греди. На няколко места бяха построени наблюдателници, които стърчаха над оградата. Имаше и врати към всяка от четирите посоки на света, които в момента бяха отворени.

— Изглежда не смятат, че ги дебне опасност — отбеляза Койла като посочи вратите.

— Но въпреки това изглеждат готови за нападение — рече Страк. — Не са чак толкова наивни.

— Много странно място — бе коментарът на Джъп.

Това, което видяха отвъд оградата, потвърди впечатлението му. От вътрешната страна на стената бе построена дървена платформа, следваща я по цялото протежение. Зад нея се виждаха къщите, някои от дърво, а други от камък и дори от глина. Имаше и такива, които по-скоро наподобяваха навеси.

Но най-странна бе гледката в средата на селището. Там се ширеха три долепени една за друга площадки. В най-лявата се издигаше втората по височина сграда в Гривеста гледка — каменна пирамида, надвишаваща стените. Но вместо със заострен връх, тя завършваше с плоска тераса, оградена от нисък перваз. Повърхността на пирамидата лъщеше от наскоро спрелия дъжд.

На изравненото място отдясно имаше друга сграда, която все още беше в строеж. Между скелето прозираше горната част на дървената й конструкция. Земята под нея бе облицована с плочи от сив и бял мрамор. Отпред стърчаха колони, по които можеше да се съди, че рисунката върху скалната стена пред града е грубо подобие на строящата се сграда. Предположиха, че е храмът, за който бе споменал Катц.

Но най-голяма от всички бе постройката на централния площад.

Самият площад бе заобиколен от огромни бледосини изправени камъни. Повечето бяха по двойки, с височина на къща и поддържаха трети, положен хоризонтално камък. Те създаваха впечатление за серия от високи и тесни арки.

— Какви усилия са били положени да се построи подобно нещо! — възхити се Алфрей.

— Хората са безумци — обяви Хаскеер. — Това е чиста загуба на време.

Из вътрешния кръг бяха наредени още големи камъни, които образуваха геометрична фигура.

Койла погледна към центъра на кръга.

— Това е невероятно! — прошепна тя.

— Не си ли виждала такова нещо? — попита Алфрей.

Тя поклати глава.

— Аз съм виждал един-два — рече той. — Но никога толкова големи.

В центъра на кръга имаше още една група синкави камъни, общо десет на брой, положени така, че да оформят пентаграма.

От сърцето й изригваше гейзер магия.

Той беше безшумен, блещукащ, като вертикална дъга, но по плътност наподобяваше поток, който трепти и танцува. Колебливите му краища се различаваха по тъмните, включващи всички основни цветове контури. Въздухът около енергийния източник трептеше като в много горещ ден.

Тази чудата гледка ги накара да онемеят.

След известно време Джъп наруши мълчанието:

— Тук магията трябва да е особено силна, след като блика в такива количества и се попива в земята наоколо.

— Но природните запаси навярно се попълват непрестанно — припомни му Алфрей. — Магията принадлежи на земята, тя се храни от нея. Не може да изтича на воля.

Из селището се виждаха доста хора, които щъкаха в различни посоки, очевидно изпълнявайки своите задължения. По тесните улици се разминаваха каруци и колички, имаше и конници. Най-голямо бе струпването около храма, където явно се обработваше камък и дърво, ако се съдеше по звуците, които долитаха от там.

— Какво ще правим сега? — обърна се Койла към Страк.

Той едва намери сили да откъсне очи от магичния гейзер.

— Ами, тези са пантеонисти. Би трябвало да ни посрещнат добре.

— Говориш за хора — припомни му Хаскеер. — Не можеш да разчиташ на тяхното постоянство.

— Хаскеер е прав — съгласи се Алфрей. — Ами ако започнат да се държат враждебно?

— Има само две възможности — рече Страк. — Или ще се държат радушно и може би ще се съгласят да разменят звездата, или ще са враждебно настроени и тогава не можем да направим нищо, тъй като са много повече от нас. Така че не виждам защо да не вдигнем парламентьорско знаме и да се спуснем долу.

Койла кимна.

— Съгласна съм. В края на краищата знаем, че Катц е идвал тук. Така че явно поне срещу пиксите нямат нищо против.

— Но спомнете си какво каза Катц — обади се Джъп. — Че строят храма за звездата. Щом полагат такива огромни усилия за нея, едва ли ще са склонни да ни я дадат.

— Ами да — поклати глава Алфрей. — Няколко чувала пелуцид няма да наклонят везните.

— И още нещо — досети се Койла. — Щом ценят толкова високо тяхната звезда, няма ли да е рисковано да слизаме при тях с още четири от същия вид.

— Че ние няма да им казваме какво носим — възрази Страк.

— Да, но какво им пречи да ни претърсят насила?

— Страк, защо не оставиш звездите тук, заедно с неколцина оръженосци — предложи Алфрей.

— Никак не ми се ще. Не че не вярвам на Върколаците. Но тези, които останат тук, ще бъдат лесна плячка при нападение. Предпочитам звездите да са при нас.

Койла не беше убедена, че това е единствената причина за отказа му.

— Наистина искаш всичко или нищо, нали?

Той не отговори.

— Защо не опитаме същия подход като в Троица? — предложи Джъп.

— Не става — поклати глава Страк. — Тук е различно. Там имаше джуджета, с които да се смесиш. Да виждаш тук джуджета? Няма. Нито други риби, сред които да плуваме.

Дори сравнението да се стори странно на останалите, те с нищо не го показаха.

— Е, какъв е планът?

— Според мен, щом вратите са отворени, общото настроение в града е миролюбиво. Предлагам да слезем открито. Ще се поогледаме. Ще видим как се държат с нас хората.

— И ще се опитаме да откраднем звездата — довърши вместо него Джъп.

— Ако се наложи. Ако не искат да я разменят и не се вслушат в гласа на разума.

— Че какъв глас на разума от наша страна? — захили се насмешливо джуджето.

— Искам да помисля — рече им Страк, после погледна към небето и добави: — Или ще слезем сега, преди да се е стъмнило, или ще трябва да чакаме изгрев-слънце. Предлагам да почакаме.

Останалите разбраха, че му е хрумнало нещо и се съгласиха.

Само Алфрей възрази:

— Нали сам каза, че районът е пренаселен. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма е възможността да се натъкнем на някой, който не ни мисли доброто.

— Зная. Ще разположим подсилени постове и ще спим с по едно отворено око.

 

 

На един друг хълм, не много далеч от този, Кимбал Хоброу бе в особено приповдигнато настроение.

— … маршируващи под знамената на Всемогъщия Бог! — провикна се той.

В отговор на думите му отекна ревът на множество гърла.

Кимбал стоеше до Милост, окъпан в тайнствена, трепкаща светлина, която хвърляха факлите от двете им страни. Пред него се простираше цяла армия, океан от човешки лица, над които блещукаха хиляди факли. Неговите блюстители с горди осанки бяха строени в първата редица.

— Близък е часът на нашето избавление! — обеща им той. — Нужна е само воля и нищо повече, братя мои, за да довършим започнатото и да смажем безбожниците! Да стрием на прах костите на изменниците-пантеонисти и на езичниците от древните раси! И аз имам тази воля!

Нов възторжен рев го накара да продължи. Из въздуха се размахваха пики и знамена.

— Притежавам не само волята, братя, но и широките рамене на Господа Бога, на които да стъпя! — провикна се той и плъзна поглед по редовете, докато те го аплодираха. Зад редицата на блюстителите виждаше унисти от близки и далечни селища и наемници джуджета. Истинска сбирщина, но какво от това, след като Светият дух ги обединяваше. С изключение на джуджетата, разбира се, които бяха езичници.

— Имаме много врагове — предупреди ги той. — Защото злото е примамливо и е навсякъде. Дори сега, докато се обръщам към вас, братя мои, едно от превъплъщенията на злото крачи на чело на цяла армия към Гривеста гледка! Вие всички я познавате! Тя е блудницата от Светото писание, змията в царството Божие! Но с ваша помощ ние ще я смачкаме!

Ревът кънтеше като несекващи гръмотевици.

— Ние сме много и ще ставаме повече! Сега се кове бъдещето на нашия народ! И на другите раси, които ни помагат — добави той, за да включи и наемниците-джуджета в обещанията. — На нашите деца! — Той положи ръка на рамото на Милост. — За безсмъртието на нашите души!

Ревът, който изтръгна този път от гърлата им, сигурно можеше да пробуди и мъртъвците.

 

 

На бойното поле се въргаляха триста-четиристотин човешки тела, както и неопределен брой коне и товарни животни. Преобърнати каруци и фургони, някои от които горящи, бяха като острови насред кланицата.

Дженеста наблюдаваше с безразличие как войниците от нейната армия сноват из полето и плячкосват убитите.

Със светнало от радост лице Мерсадион я бе поканил да се наслади на тяхната малка победа.

Тя обаче не беше в настроение за празненства.

— Каква ти победа! Тези нещастници, дето ни се изпречиха на пътя, само ни забавиха. Няма нищо по-важно от Върколаците и инструментумите.

Забравила с кого разговаря, тя бе допуснала да произнесе дума, която не бе използвала досега пред него. Генералът имаше известна, макар и бледа представа за значението й, но се постара да не го покаже с нищо.

— Милейди, преди да го довършим, един от ранените призна, че са били на път да се присъединят към по-многобройна унистка армия.

— Къде?

— Не можахме да разберем, Ваше Величество. Но изглежда не е далече.

— В такъв случай разпратете още съгледвачи. Правете каквото трябва. Не ме занимавайте с дреболии. — Настроението й рязко се влоши. — Да потегляме за Гривеста гледка! — Тя махна с ръка в знак, че е свободен.

Той потъна в нощта, опитвайки се да овладее нарастващото си възмущение.

Наблизо течеше малка рекичка. Дженеста взе една факла, приближи се до брега, заби я в меката почва и приседна. Светлината на факлата хвърляше мигащи отблясъци по повърхността на поточето. Но след известно време кралицата забеляза, че отблясъците приемат определена форма. В началото бяха само отражение на пламъка на факлата, но сетне огънят и водата се смесиха.

Дженеста наблюдаваше появилото се във водата лице по-скоро с досада, отколкото с изненада. След смъртта на Адпар вече не беше необходима специална среда, за да могат да общуват Дженеста и единствената й оцеляла сестра. Проблемът беше, че правилото важеше и в двете посоки.

— Сега ми е само до теб, Санара.

— Не можеш да се скриеш от последствията на своите действия.

— Какво знаеш за моите действия, натрапнице?

— Зная за злото, което си сторила на сестра си.

Дженеста си помисли, че при подходяща възможност би го повторила отново. Дори имаше подобно намерение.

— Трябва да си доволна от това, което сторих. Един тиранин по-малко на земята. Такива неща не те ли радват?

— Лицемерието ти е отблъскващо. Не ти ли е известно, че мнозина те имат за най-големия тиранин?

— О, така ли? — попита Дженеста с нескрито задоволство.

— Така е и ти го осъзнаваш напълно. Деспотизмът ти няма граници.

— Нима е по-лош от тиранията на единствения унистки бог? И от неговите последователи, които не знаят милост?

— Че нима боговете на древните раси не са били жестоки?

— Кой се поставя сега над боговете? — захили се Дженеста. — Както и да е, съмнявам се, че ме посещаваш само за да ме обсипеш с укорите си. Имаш ли да кажеш нещо важно, защото съм доста заета?

— Ти прогонваш дори онези, които се опитват да ти помогнат. Всички бягат от теб.

— Достатъчно силна съм, за да постигна онова, което искам.

— Може би.

— А когато го постигна, вече няма да се нуждая от последователи.

— В тази игра, сестрице, има и други силни играчи. От някои от тях би трябвало да се боиш дори ти.

— От кого? — просъска Дженеста. — Кой би посмял? Унисти, пантеонисти, религиозни фанатици! Или тези орки, които преследвам. Жалка дружина, която не може да се мери с моята армия. От тях ли да ме е страх? От тези глупави диваци!

— Подиграваш им се, но те се оказаха далеч по-способни в това начинание.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах достатъчно.

— Да не би да имат вече няколко от инструментумите? — попита кралицата, като едва успя да скрие вълнението в гласа си.

Санара не отговори.

— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво, сестрице. Би трябвало да ти благодаря за информацията. Сега вече зная, че като заловя онези изменници, ще получа повече, отколкото съм очаквала. Добре са си свършили работата.

— Заобиколена си от смърт и проклятие.

— И това ли е всичко? Аз съм господарка и на двете, Санара, и нито едно от тях не може да ме изплаши.

— Ще видим. Но защо трябва да причиняваш нови страдания? Все още не е късно да се поправи стореното.

— Приказки на вятъра, Санара, и нищо повече. Омръзна ми да слушам хленченето ти.

— Но не казвай, че не съм те предупредила.

Дженеста замахна ядно с ръка, удари по водата и прекъсна връзката.

Съмняваше се, че ще може да се справи със Санара така лесно, както с Адпар. Защитата й беше далеч по-силна. Но въпреки това реши да постави тази задача в началото на списъка.

 

 

Страк и дружината бяха все още на върха на хълма, когато се зазори.

Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от постройките под тях. Чуваха се птичи песни.

Онези от оръженосците, които си бяха легнали в последна смяна, започнаха да се пробуждат. Страк почти не беше мигвал. Нито пък Койла.

— Тези никога ли не спят? — кимна тя към селището.

По улиците се движеха тълпи хора. На скелето на храма вече вдигаха с въжета строителни материали.

— Работливи са, не може да се отрече — отвърна Страк. — Цяла нощ бяха на строежа.

Имаше хора и вън от вратите. Някои пеша, други, яхнали коне, обикаляха стената.

— Това сигурно са патрули — подметна Джъп и се прозя.

— Страк, реши ли какво ще правим? — попита Алфрей.

— Нали ви казах, спускаме се мирно и открито.

— Щом казваш.

— Ти май не си съгласен.

— И не само той — рече му Койла. — Ако нещата долу се объркат, всички ставаме заложници на съдбата.

— Какво друго може да се направи? Както ви казах… — той млъкна, извърнал глава надолу към селището.

— Какво има? — попита Койла.

— Страк? — присъедини се към нея Алфрей.

— Някой идва.

— А? — надигна се до него Хаскеер.

И тогава ги видяха. Група ездачи, които тъкмо се спускаха в долината.

— Богове! — възкликна Джъп. — Трябва да са поне стотина.

Койла засенчи очи с ръка.

— И са орки.

— Орки са, в името на Четворицата! — потвърди Алфрей. — Страк, кои може да са?

— Ако късметът ни е изневерил, сигурно е съгледвачески отряд на Дженеста.

— А ние сме само седмина — информира го Хаскеер.

Някои от ездачите размахваха щитовете и копията.

— Не ми изглеждат враждебно настроени — рече Джъп.

— Освен ако не е клопка — предупреди ги Страк.

— Нали ти казах, Страк! — грейна Джъп. — Ясновидство!

— Какво искаш да кажеш? — попита го смутено капитанът.

— Ти знаеше, че ще дойдат, преди още да ги видиш. Те не вдигаха никакъв шум. Как го направи?

— Ами сякаш имах… предчувствие. — Страк забеляза, че останалите го гледат втренчено. — Какво става, никой от вас ли не се доверява на инстинктите си?

Алфрей кимна към ездачите.

— Сега не е моментът. Какво ще правим с тях?

Страк въздъхна.

— Ще сляза при тях. Ти, Койла и четирима оръженосци ще ме придружите. — Той се обърна към Джъп и Хаскеер. — Вие двамата поемате командването, докато се върна.

Ако някой от двамата имаше възражения, предпочете да ги запази за себе си.

Страк, Койла и Алфрей заслизаха по склона, следвани от Орбон, Проок, Вобе и Финдже.

Стигнаха равното почти едновременно с ездачите. Орките имаха миролюбив вид. Някои дори се усмихваха. На Страк му се стори, че зърна сред тях и телохранителите на Катц.

Предвождаше ги орк със знаци на десетник, който ги поздрави.

— Аз съм Кренад. Добра среща! Ти си Страк, нали?

— Защо питаш?

— Идваме да се присъединим към вас.

— Не набирам войници.

Кренад посърна.

— Остави го да се изкаже, Страк — прошепна Койла.

Когато Страк заговори отново, тонът му не бе така предизвикателен.

— Откъде сте?

— От разни места, капитане. Повечето от нас са бегълци от ордата на Дженеста. Със сигурност ще дойдат и още.

— Защо? По каква причина толкова много искат да ме следват?

— Мисля че е очевидно, капитане — отвърна малко смутено Кренад.

— А как разбрахте къде да ни намерите? — попита Алфрей.

— От Дженеста.

— Какво? — подскочи Койла.

— Тя идва насам с цяла армия. Доста голяма. И не всички воини, които предвожда, са готови да я напуснат като нас. Ние не взехме багаж и затова успяхме да ги заобиколим и изпреварим. Дженеста ви следва от известно време. Един от драконовите съгледвачи ви е забелязал.

— Е, ние знаехме, че се е отправила към Дроган — рече Алфрей.

— Поне няма да пострадат кентаврите — въздъхна Койла.

— Да, защото тя иска вас. Ужасно много. Но това не е всичко.

— И по-лошо ли има? — повдигна вежди Койла.

— Да. Още една армия идва насам. Унисти, доколкото ни е известно. И не са в съюз с Дженеста.

Страк изглеждаше разколебан.

— Намираме се на върха на полуострова, ако не си го забелязал — рече Алфрей. — Ако трябва да си проправяме път с бой, ще е добре да разполагаме с по-значителни сили.

Страк обмисляше думите му.

— Хайде! — подкани го и Койла. — Звучи напълно разумно от тактическа гледна точка.

— Е, добре — склони Страк. — Поне на първо време. Но, докато се изясни обстановката, оставате под мое командване, ясно?

— Да, капитане! Точно това искахме.

— Кога започваме да се бием? — извика някой от задните редове.

— Засега не се очертава подобно нещо — отвърна той, сетне кимна на своите четирима оръженосци: — Разпределете войниците. — После се обърна към Кренад: — Ще приемаш заповеди от тези войници сякаш ги издавам аз. Разбрано?

Кренад кимна.

Страк се обърна и пое нагоре по хълма, следван от Койла и Алфрей.

— По дяволите! — изруга той. — Като ни видят с такава сила, пантеонистите ще решат, че сме дошли да ги нападаме.

Койла поклати глава.

— Не е задължително. Хубаво ще е веднага да встъпим в преговори. Ще изберем открития подход, както ти сам предложи.

— Тези орки може да са знак на Провидението — обяви Алфрей.

Страк го изгледа кръвнишки.

Койла се усмихна.

— Страк, изглежда те обявиха за главнокомандващ, независимо дали го искаш, или не.

— Не го искам — произнесе мрачно той и погледна през рамо към струпалите се в подножието на хълма войници.

— Но вече го получи. Ще трябва да се справиш.