Стен Никълс
Воини на бурята (23)

22.

Орките се притискаха един към друг, сгушени под купчина одеяла и наскоро одрани леопардови кожи.

Бяха се разположили в най-закътания ъгъл на двора. Ала дори тук от двете им страни бе навял сняг, а заради виелицата не виждаха нищо на повече от няколко крачки.

И тогава вихрушката неочаквано се уталожи. Страк подаде предпазливо нос. Сред разпокъсаните облаци над тях прозираха звезди.

— Ей, Джъп! — извика той. — Вземи двама оръженосци и идете да потърсите някакъв вход за двореца. Ако останем тук през нощта, до сутринта ще сме замръзнали.

— И гледай да си изкараш прехраната — добави с изтощена усмивка Хаскеер.

— Като знаеш толкова, върви и ти с него — нареди Страк.

Джъп избра двама оръженосци и заедно с Хаскеер потъна в бялата нощ. Останалите Върколаци се свиха отново под завивките. За да не заспят, взеха да обсъждат кой кога, как и защо бе построил този приказен дворец. Койла стигна до извода, че създателят на подобна красота неминуемо притежава благородна душа. Останалите обаче не бяха съгласни с нея.

Не след дълго чуха приглушени ругатни от другия край на двора. Страк отново подаде глава и съобщи на останалите:

— Връщат се. Да видим какво са открили. Ей! — провикна се той. — Намерихте ли нещо?

— И още как — отвърна Хаскеер. — Отзад има врата. Нямаше да я забележим, ако вътре не блещукаше светлина. Оставих оръженосците да я пазят. Ако не друго, там поне е по-завет.

Останалите се надигнаха, раздвижвайки с мъка вкочанените си тела. Загърнати в одеяла и леопардови кожи, те пресякоха двора като причудлива процесия от скитници. Двореца ги посрещна със зловеща тишина.

Водени от Хаскеер, те заобиколиха огромната сграда и се озоваха от задната й страна, където надвисналата ледена планина я бе обхванала в обятията си. Ала там, където сградата опираше в ледника, се виждаше огромна пукнатина, озарена от бледо, трепкащо сияние.

— Не смяташ ли, че е опасно? — попита Алфрей, припомняйки си как от ледника се бе отчупил огромен къс.

— Не е опасно само вкъщи — отвърна кисело Хаскеер. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, действай.

Щом се спуснаха в пукнатината, те дочуха равномерни удари и ругатни. Свърнаха зад ъгъла и спряха зад Гант и Лиффин, които пробиваха с мечовете си отвор в ледената стена, сковала входа. Скоро към тях се присъединиха и останалите орки. От тавана започна да се сипе дъжд от висулки.

— Спрете! — извика Страк, когато една остра като кама висулка едва не се заби в главата му. — Постъпвате необмислено. Така по-скоро ще си навредим, отколкото да пробием отвор. — Той извика Алфрей. — Остана ли ти още от онази течност?

— Може би. — Алфрей бръкна в торбата с лекарствата. — Даде ми я един лечител от клана на Кеппатаун. Предупреди ме, че става избухлива, като се смеси с вода.

— Точно каквото ни е нужно. Ей, вие там! Дръпнете се назад и оставете всичко, което може да се запали.

Върколаците започнаха да свалят раниците и торбите си. Заедно с няколко парцаливи дрехи, кутии за прахан и част от бинтовете на Алфрей, те образуваха купчина, която се издигаше до средата на масивната врата.

Алфрей изпразни отгоре съдържанието на стомничката, а Страк разтопи между дланите си малко сняг. Веднага щом го изсипа върху купчината от нея лумнаха пламъци. Скоро огънят се разгоря с пълна сила и цепнатината се изпълни с дим. Орките от предните редици започнаха да кашлят сподавено, докато тези отзад натискаха да се приближат до топлината на огъня. Настъпи блъсканица и суматоха.

Изведнъж над главите им надвисна огромен леден къс. Орките се втурнаха изплашени назад.

Леденият къс се отдели от вратата и се стовари с трясък на пода, вдигайки облак от ситен, снежен прашец. Когато шумът утихна, орките пристъпиха напред.

И замряха.

Върху стъклените врати бяха изрисувани листа, инкрустирани със златни нишки. През тях се прецеждаше мека светлина. Изработката им бе толкова майсторска, че изглеждаха изпъкнали, ала когато Страк протегна ръка, докосна само гладко стъкло.

В мига, когато пръстите му опряха във вратата, тя се разтвори. Завладени от благоговение, орките пристъпиха внимателно прага. Сетне спряха смълчани и се огледаха. Намираха се във вътрешността на просторна зала, чиито сводести стени се издигаха толкова високо, че подпорите на тавана изглеждаха миниатюрни. Към залата се отваряха множество врати, извиваха се и няколко мраморни стълбища. Всеки сантиметър от двореца бе изкусно резбован, но гъстите сенки им пречеха да различават рисунките. Ухаеше на есен.

Джъп пристъпи бавно напред. Дори тихите му стъпки отекнаха надалеч.

— Не ми харесва това място — прошепна Койла.

Думите й прокънтяха оглушително.

Страк се извърна, споходен от странното усещане, че някой ги наблюдава. Но наоколо нямаше жива душа. Той продължи към вътрешността на двореца и когато подмина центъра на залата, забеляза нещо някъде по средата на централното стълбище.

Беше жена, облечена в бяло.

Беше подпряла ръка на парапета. Черната й коса я обгръщаше като наметало — дребна фигура на фона на огромния дворец.

— Коя… — Той се покашля. — Коя сте вие?

Тя не му отговори. Вместо това произнесе с тъничък гласец:

— Напуснете двореца. Побързайте!

— В тази буря? Ще измръзнем до сутринта.

— Повярвайте ми, тук е далеч по-опасно. — Неочаквано тя се преви и изстена болезнено, а красивото й лице се разкриви от ужас, когато хвърли поглед назад.

— Вървете си! Вървете си веднага!

— Но какво има? — попита Страк и постави крак на първото стъпало.

Тя не отговори. Той започна да се катери, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

Щом стигна до нея, спря и промълви:

— Ние ще ви пазим.

— Късно е — изсмя се отчаяно жената.

През вратата зад нея нахлу цяла глутница смразяващи кръвта създания.

Приличаха на демони, онези ужасяващи призраци, за които се говореше, че посрещали нещастниците в преддверието на Ксентагия с огнени камшици.

Долу в огромната зала наизлязоха още подобни твари и наобиколиха малката група орки.

Нямаше две еднакви сред тях. Телата им, прегърбени, със закривени крайници, меняха непрестанно формата си. Дори лицата им се топяха и преобразяваха. Появяваха се и изчезваха облещени очи, зъби или клюнове. Кожата им се напукваше като презрял плод. Някои имаха криле като на прилеп, ала всички, без изключение, бяха въоръжени с дълги закривени нокти. Бяха толкова отвратителни, че Страк едва успя да сподави гаденето си.

Бяха поне петдесетина.

Орките ги оглеждаха, сковани от страх.

— Хвърлете оръжията! — предупреди ги жената.

— Няма да стане! — опъна се Хаскеер.

— Но това е едничката ви надежда! Нима мислите, че можете да се биете с тях? Слуагите няма да ви убият, ако не ги нападнете.

Страк отстъпи бавно назад и се върна при дружината. Щом ще умира, не искаше да бъде сам. Две от гадините го последваха надолу, като размахваха нокти пред лицето му. Когато стигна при Върколаците, те спряха и се изправиха на задните си крака, разтворили зловонните си пасти.

— Най-добре да я послушаме! — извика Страк и хвърли меча си на пода. Оръжието издрънча и останалите орки трепнаха изненадани. Слуагите отстъпиха малко назад, като продължаваха да извиват сивкавите си тела.

Осъзнали, че са в безизходица, останалите орки последваха примера му. Чудовищата продължаваха да ги разглеждат застрашително, докато и последният меч се озова на пода.

— Мислех, че слуагите ги има само в приказките — прошепна Койла.

— Аз пък ги смятах за създания от ада — добави Алфрей.

Страхът тегнеше над орките като отвратителна смрад. Изведнъж в залата отекна зловещ глас.

— Предайте ни инструментумите!

Страк се извърна, но не можа да определи кой от демоните бе проговорил. Съдейки по изненаданите им лица, орките също бяха чули нареждането.

— Не са у нас — отвърна Страк.

— Лъжеш! — отвърна същият глас. — Усещаме силата им.

— Те посягат към нас.

— Викат ни.

— Предайте ни инструментумите и ще ви оставим живи.

Зашеметен, водачът на Върколаците пъхна ръка под куртката си. Пръстите му бяха плувнали в пот. Въпреки това той успя да отдели една от звездите от общата маса, която бяха образували. Останалите звезди още бяха слепени една за друга, сякаш бяха едно цяло. Страк завъртя звездата между пръстите си. Беше петолъчната зелена звезда, която бяха взели от Троица. Стори му се, че оттогава е изминала цяла вечност. Пусна я в пазвата си, измъкна останалите четири и ги подаде.

Змиеподобна ръка се пресегна и ги дръпна от неговата.

— А другата? Къде е другата?

Страк преглътна изплашено.

— Не можахме да я вземем.

— Тогава ще страдате вечно.

Нетърпима болка взриви главата на Страк. Имаше усещането, че някой е пъхнал вътре запалена факла. Той притисна слепоочията си с юмруци и падна на пода. Около него останалите Върколаци също се гърчеха в неистови болки.

— Чакайте! — едва намери сили да извика Страк. — Исках да кажа, че не е тук с нас. Но можем да я донесем.

Болката отслабна.

— Кога? Кога можете да я донесете?

— Тя е при другата част от отряда — излъга той. Една ослепителнобяла светкавица изригна в главата му. — Те идват… идват насам.

— Кога ще са тук? — попита гласът.

— Не зная. Разделихме се във виелицата. Но ще дойдат. Утре, когато бурята утихне.

— В такъв случай ще ви убием веднага.

— Ако не им подадем сигнал, няма да влязат в двореца. — Той се втренчи в най-близкия слуаг. — Аз съм единственият, който го знае. И няма да го издам, колкото и да ме мъчите.

Страк дочу някакъв разговор, но не можеше да различи какво се казва.

— Добре тогава — произнесе след време същият глас. — Ще ви оставим да живеете до утре.

— Но ако до здрач — добави друг глас, — не получим инструментумите, няма да напуснете живи това място.

— И ще проклинате всеки миг от съществуването си.

 

 

Слуагите ги подкараха нагоре по стълбището. Когато преминаваха покрай жената, тя неочаквано се сепна, сякаш се пробуди от сън, пристъпи мълчаливо между Койла и Страк и тръгна редом с тях нагоре.

Изкачването продължи дълго. Когато стигнаха горе, жената трепереше от изтощение. Без съмнение се намираха в най-високата кула, която бяха забелязали леденото поле. Тук бе далеч по-студено, отколкото в залата.

Тъкмо когато излизаха на горната площадка, единствената врата пред тях се разтвори. Страк забеляза, че тя няма нито дръжка, нито ключалка. Кой знае защо този факт се отпечата в съзнанието му, докато плъзгаше поглед към овалната стая зад вратата. Тя също бе озарена от златиста светлина, макар да не виждаше никакъв източник. Сякаш самият въздух сияеше. И тук стените бяха покрити с рисунки, повечето на огромни страшилища. Вкаменени изображения на демоните около тях. Дълги жълти завеси се спускаха от извития таван.

Слуагите се отдръпнаха настрани. Страк си пое въздух и поведе дружината вътре в помещението. Щом влязоха, жената рухна на пода под една от завесите.

Изведнъж вратата зад тях се затръшна. Болката, която ги измъчваше до този момент, изчезна. Джъп изтича обратно при вратата. Но още преди да успее да я докосне, преграда от светлина го отхвърли назад.

Алфрей коленичи до него.

— Има пулс, но е в безсъзнание. Ще се оправи… надявам се.

Те се разпръснаха, отмествайки завесите, с надеждата зад тях да открият друга врата. Нямаше нищо освен безкрайни рисунки. В края на краищата се отказаха и насядаха по пода. Жената не беше помръднала.

Треперейки от неестествения студ, Страк дръпна една завеса и се омота в нея като в шал. Някои от оръженосците последваха примера му.

— Ти знаеше, че оттук няма излизане, нали? — приближи се Страк към жената.

— Но се надявах вие да намерите изход — отвърна тя с тънкия си безплътен глас. — Сигурно искаш да узнаеш коя съм.

— И още как — рече Койла, която също приседна до тях.

— Не виждате ли, че и аз съм затворница като вас?

— Все още не си ми казала името си — рече Страк.

— Санара.

Необходими им бяха няколко секунди, преди да осъзнаят чутото.

— Сестрата на Дженеста?

— Да. Но не съдете за мен по нея. Не си приличаме.

— Да бе! — изсумтя Койла.

— Как бих могла да ви убедя?

— Не можеш — Койла се изправи.

— Ти не си като нея — обърна се Санара към Страк. — Усещам, че през теб протича земната сила, както беше с някогашните орки. При това дете няма и следа от нея.

— Гледай само да не чуе, че я наричаш дете — предупреди я Страк.

Тя сви изнемощяло рамене.

— Какво значение има? Утре по залез-слънце и тя ще е мъртва като всички вас. Нали не храниш илюзията, че слуагите ще ви пуснат да си вървите?

— Напротив — надявах се да го сторят.

— Мечтай си. Те виреят от болките и страданията на другите. Ще превърнат живота ви в безкрайна агония и пак няма да ви позволят да умрете, колкото и да ги умолявате. Вашият ужас е най-вкусната храна за тях.

— Казвам се Страк. Ако ще мрем заедно, поне да си знаем имената.

Вместо отговор тя махна с ръка.

— И тъй, кралице Санара — поде той след време, с надеждата да надзърне отвъд завесата на привидното й безразличие. — Как да те наричам — Ваше величество?

Тя поклати глава и той долови омаен аромат на рози от косите й.

— Не. Отдавна не са ме наричали така. Не и откакто човеците изядоха магията на моята земя.

— Твоята земя?

— Моята земя. Моето царство. — Тя се усмихна печално. — Дженеста държеше южните земи, Адпар — страната на ниядите. Така пожела да бъде нашата майка. Но сами виждате в какво се превърна моят дял — в ледена пустош. Цели градове останаха оковани под ледниците. Някога тази страна бе богата и плодородна, имаше гори и езера. Ала когато ледовете настъпиха, моите поданици избягаха. Малцината, които останаха, загинаха. Всичко започна малко след като се качих на трона. Защо да ги виня, че го сметнаха за моя грешка? Знаете ли какво е да те обвиняват за смъртта на цяла една страна? Можете ли да си представите болката, когато твоите най-близки приятели, любимите ти същества ти обръщат гръб и те изоставят? — Очите й се насълзиха. — Опитах се да се боря, но силите ми се оказаха недостатъчни. Този дворец е всичко, което остана от моята столица — Иллекс.

— Но защо Дженеста не ти помогна?

Тя се разсмя натъжено.

— Не зная доколко познавате сестра ми, но тя не помага никому освен на себе си. Тъкмо по тази причина майка ми я отпрати надалеч. Не е идвала в царството ми от много поколения насам.

— Коя е майка ти?

— Вермеграм.

— Прочутата магьосница? Онази същата Вермеграм от древните времена?

Санара въздъхна и кимна.

— Значи в жилите ти не тече само човешка кръв.

— Така е, също както и при моите сестри. Но Вермеграм умря преди много зими. А когато издъхна Адпар — по волята на Дженеста — аз бях там и ви наблюдавах.

— Откъде знаеш, че и ние сме били при смъртното й ложе?

— Отдавна те държа под око, Страк — отвърна тя и му хвърли загадъчен поглед. Ала въпреки въпросите му отказа да разговаря повече на тази тема.

Страк потъна в мрачно мълчание. След известно време обаче реши да смени темата:

— И как стана така, че допусна слуагите в двореца?

— Какъв странен въпрос! Нима можех да им попреча?

Страк не знаеше какво да отвърне.

— Откъде се взеха? Защо са тук?

Някогашната кралица въздъхна отново, изтегна се на пода и подпря главата си с ръка. Изгледа го с прозрачните си зелени очи, които малко му напомняха за очите на Дженеста. Лицето й имаше млечнобяла кожа без следа от люспи.

— Те са древен народ от зората на времето. Истинско превъплъщение на злото. Вие смятате Дженеста за лоша, нали? В сравнение с тях тя е истински дилетант. Тук са, защото знаят, че рано или късно Дженеста ще узнае за инструментумите. Аз съм тяхна затворничка от много време, още преди вие да се родите. И ще бъда такава, когато слуагите ви глозгат костите. Те си мислеха, че тя ще ги намери…

— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.

— И тогава ще ме разменят за тях.

— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?

Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.

— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.

— За какво? Какво ще направят с тях?

— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.

Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.

— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?

Санара отметна косата си назад.

— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.

Върколаците я гледаха объркани.

— В пространството — добави тя. — И времето.

— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.

— Предполагам, щом не сте дошли сами.

— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?

Кралицата кимна.

— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?

Санара поклати глава.

— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.

— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.

— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.

Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.

— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!

Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.

Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.