Стен Никълс
Воини на бурята (16)

15.

Улиците бяха изпълнени с тичащи хора и препускащи коне. Каруци препречваха кръстовищата, отряди защитници заемаха местата си, граждани се въоръжаваха от сандъците с оръжия.

Страк и офицерите му, заедно с неколцина оръженосци, хукнаха към определените им места. Другите орки бяха вече там, или пристигаха в момента. Извисявайки глас, за да надвие шумотевицата, Страк нареди да се разделят на предварително определените шест отряда по около четирийсет воини. Страк, Алфрей, Койла, Хаскеер и Джъп се насочиха към своите отряди. Десетник Кренад командваше последния отряд.

С одобрението на Релстон отрядите отговаряха за определени участъци от стената, заедно със защитниците на селището, но действайки отделно от тях. Имаха право да се прехвърлят навсякъде, където се налагаше подсилване на защитата.

— Не сваляйте поглед от наблюдателниците! — припомни им Страк. — Те ще ви подадат сигнал, ако трябва да се прехвърлите другаде! Камбаните също ще подават сигнали! — Системата не беше перфектна, но за момента не разполагаха с друга. — Няма да напускате позициите си без заповед на водачите!

Един по един командирите вдигнаха ръце, за да потвърдят, че са готови.

— По места! — изрева Страк.

Отрядът на Койла мина покрай него.

— Успех! — пожела му тя.

И другите отряди вече се отдалечаваха. Страк бе избрал за себе си южната стена, където бе най-голямата част от противниковата армия.

Стигна там след броени минути и веднага се зае да подканя оръженосците да се изкатерят по-бързо по стълбите. Накрая се изкачи и той и изгуби още около минута, докато разположи орките си. На платформата вече имаше няколкостотин доброволци от опълчението на Гривеста гледка. Страк се погрижи да не смесва отряда си с тях.

Той забеляза един млад офицер.

— Какво става?

— Погледни сам. От няколко часа са се построили отвън. — Офицерът кимна към полето пред стените. — А сега се започна.

Страк видя не една армия, а няколко. Унистите се бяха разделили на четири части, всяка от които по няколко хиляди души и се придвижваха към стените. Отзад се поклащаха покрити каруци. Фланговите подразделения се отдалечаваха настрани, Страк предположи, че целта им е да заобиколят селището.

— Ще ни ударят едновременно от няколко посоки — заключи той гласно.

— Оставили са си солидни резерви.

Поне още няколко хиляди души бяха останали във вражеския лагер, разположен в далечния край на долината.

— Много умно от тяхна страна — рече Страк и огледа крепостната стена. — Имаме ли фургони за вода?

— Не съм сигурен.

— А би трябвало. Огънят е една от най-големите опасности при подобна ситуация.

Офицерът изтича да предаде нареждането.

А отвъд стените разделената армия се приближаваше. Всяка от частите й се състоеше от две трети пехота и една трета кавалерия. Пешаците задаваха темпото на движение, което естествено бе бавно. Ала имаше нещо в неумолимото им придвижване, което вдъхваше страх.

Страк обиколи позицията, която бяха заели орките му. На фланга забеляза двама оръженосци от неговата дружина.

— Носкаа. Финдже — поздрави ги той.

Те отвърнаха на поздрава му.

— Какво ще предприемат, капитане? — попита го Финдже.

— Ако не броим дребното спречкване вчера, това е първата сериозна атака. Предполагам, че ще се придържат към установените правила. Усилени групи при вратите, стълби за стените.

— Но те са религиозни фанатици — припомни му Носкаа. — Никой не може да предвиди какво ще направят.

— Харесва ми как разсъждаваш, войнико. Винаги очаквай неочакваното. Но при обсада възможностите и на двете страни са ограничени. Ние сме тук, а те — там. Нашата задача е да запазим това положение.

— Да, капитане — кимнаха те едновременно.

— И поглеждайте към наблюдателниците — припомни им той. — Помагайте на защитниците с каквото можете. — И веднага добави: — Стига да не противоречи на моите заповеди.

Те кимнаха.

Страк продължи огледа. Когато приключи, не му оставаше друго освен, като всички останали, да наблюдава приближаването на врага.

През следващите два часа четирите части на унистката армия заеха позиция за атака от четири срещуположни посоки. Известно време защитниците и нападателите си разменяха предизвикателства и ругатни. Страк крачеше по платформата и окуражаваше войните си.

— Спокойно, момчета… задръж стрелбата… стойте по местата си… пазете си гърбовете…

А сетне се възцари тишина. Последваха серия пискливи изсвирвания от тръстикови свирки откъм унистката армия.

— Това е сигналът им! — извика Страк. — Приготви се за бой!

Оглушителен рев се надигна от редиците на нападателите и те се втурнаха едновременно от всички страни. От стените им отвърнаха с подобаващи викове.

Първата задача бе да се спре или забави приближаването на врага към стените. За целта до бойниците застанаха стрелци, които започнаха да обсипват настъпващата пехота с дъжд от стрели. Противниковите войници се скриха под вдигнатите щитове. Но все пак немалка част от стрелите намериха своята цел. Войници падаха в калта, пронизвани в окото, шията или гърдите. Падаха и коне, събаряйки ездачите си, и към тях от стените политаха копия.

На огъня отвърнаха около стотина вражески лъконосци, вдигнали оръжията си високо към небето, за да могат стрелите им да преодолеят височината.

— Обстрелват ни! — извика Страк.

Всички, които го чуха или видяха какво става, потърсиха прикритие. Рояк стрели прелетя ниско над стената. Имаше поразени, но повечето стрели паднаха вътре в крепостта, предизвиквайки хаос и суматоха сред гражданството. Чуха се писъци, цвилене на ранени и изплашени животни. Знахари се втурнаха да превързват ранените.

Страк чу камбанен звън от далече. Погледна към най-близката наблюдателница, но никой от съгледвачите там не удряше камбаната. След това наведе глава, тъй като противникът отправи втори залп стрели. Беше приклекнал до един млад офицер. Двамата се спогледаха. Офицерът имаше изплашен вид.

— Първа обсада? — попита Страк.

Пребледнелият офицер едва намери сили да кимне.

— И те са изплашени също като нас, ако това ще ти помогне — успокои го Страк. — Помни, че животът на хората ти зависи от теб.

Младият офицер кимна отново. Този път изглежда бе повъзвърнал част от самообладанието си.

— Няколко минути ще си разменяме стрели с тях — обясни Страк. — Опитват се да ни държат приковани към укритията, за да могат да се приближат и да започнат да катерят стените.

Стрелците на защитниците го знаеха. Те отвръщаха на огъня, а сетне се прикриваха зад бойниците.

— Ще успеем ли да ги задържим? — попита офицерът.

— Не. Все някога стрелите ще свършат. Пък и техните офицери скоро ще ги вдигнат на щурм срещу стената.

Страк погледна към селището и забеляза, че се приближава фургон с вода, какъвто бе заръчал да докарат. Всъщност представляваше огромна дървена каца на колела, с поклащащи се отстрани ведра. При поредният обстрел върху фургона заваляха стрели. Две от тях удариха воловете, които изреваха жалостиво.

— Изправят стълбите! — извикаха от наблюдателницата.

Страк се надигна и надзърна над ръба. Към крепостта тичаха стотина носачи със стълби, насочили се към незаетите от защитници пространства между отделните бойни подразделения. Стрелците отново откриха огън и неколцина от носачите паднаха. Ала други веднага ги заместиха, а лъконосците на нападателите също подновиха обстрела на стената.

Той се наведе и погледна офицера в очите.

— Трябва да се постараем колкото се може по-малко от тях да прехвърлят стената. Защото скочат ли от тази страна, ще настъпи суматоха. А тези типове долу са истински фанатици.

Върховете на стълбите се показаха над бойниците, поклащайки се, докато мъжете, които ги придържаха долу, се опитваха да ги закрепят за стените. Стрелците и копиеносците отново се заеха да обстрелват носачите. Тъй като последните не носеха щитове, бяха особено уязвими и падаха на вълни.

Но неизменно местата им заемаха други и нови и нови стълби се удряха в стената. Защитниците се опитваха да ги изтласкват обратно. Една от стълбите се удари с трясък недалеч от мястото, където бе приклекнал офицерът.

— Скачай! — извика му Страк.

Двамата изтичаха при стълбата и я уловиха за горния край. Със силен тласък я бутнаха обратно. На стълбата нямаше никого. Тя се прекатури назад и падна върху войниците, които се разбягаха настрани.

Ала по другите стълби вече се катереха върволици от унисти, вдигнали пред себе си мечове и щитове. Страк и офицерът хукнаха да избутат следващата стълба. Когато я достигнаха, по нея вече се катереха трима-четирима унисти. С помощта на още неколцина оръженосци те успяха да отделят стълбата от стената. При втория опит я бутнаха в изправено положение, след това тя се наклони настрани и падна, а войниците върху нея нададоха ужасени писъци.

Нямаше време за отдих. Сега вече на стената се опираха едновременно по десетина стълби и защитниците не успяваха да се справят с всичките. Страк знаеше, че същото се случва и на други места около селището. Надяваше се само да няма някое слабо място, където противникът да осъществи пробив.

Докато тази мисъл му минаваше през главата, първият противник стигна ръба на стената и започна да се прехвърля през нея. Страк се изправи над него и го посече през лицето. Мъжът изпищя от болка и рухна обратно, събаряйки по пътя си трима-четирима свои събратя.

Миг по-късно над стената се появиха едновременно няколко унистки глави. За броени секунди поне дузина противници прескочиха стената и се озоваха на платформата. Някой трябваше да се заеме с тях. Страк се засили и блъсна единия, блокира меча му и го прободе. Мъжът падна от платформата. Над главата на Страк изсвистя нечие острие. Той се обърна и повали нападателя, като изрита трупа му през стената. Младият офицер също се бе вкопчил в двубой и засега се представяше добре. Отърва се от своя противник и се озърна за друг. Страк също бе въвлечен в поредния двубой.

Над платформата ечаха яростни ругатни, трупове на нападатели и защитници валяха от двете страни на стената. Една стълба се показа над незащитен участък. Млад защитник, почти момче, се хвърли срещу мъжа, който се катереше по нея. Ала силите бяха неравни. Офицерът забеляза това и се втурна да му помага. Последва свирепа размяна на удари, в която се оказа, че и офицерът не може да се справи с противника. След няколко звънливи удара унистът го прониза в гърдите. Офицерът рухна върху платформата. Нападателят насочи вниманието си към момчето.

Страк се озова с два скока при тях и се нахвърли върху униста. Необходима му бе половин минута, за да пробие защитата му и да го повали. Той коленичи до пронизания офицер, но веднага установи, че е издъхнал.

— По дяволите! — изруга ядно. Момчето не сваляше поглед от него. — Хайде, какво зяпаш — изпълнявай дълга си! — викна му Страк. Момчето се изправи и потъна в мелето. Един оръженосец улови погледа на Страк и кимна. След това се втурна да пази гърба на момчето.

Страк вдигна меча си и отсече следващата глава, която се бе подала над стената.

 

 

Койла помагаше в отбраната от другата страна на селището.

Положението й бе сходно с това на Страк. Дървени стълби се удряха в бойниците. Над главите им свистяха вързани на въжета куки. Поне десетина унисти бяха прехвърлили стената и бяха встъпили в бой със защитниците.

Койла приключи поредния двубой с бърз удар в шията на своя противник. Веднага се нахвърли върху следващия, стоварвайки с безумна ярост меча си върху щита му. Схватката обаче приключи по-бързо, отколкото очакваше, защото един оръженосец прониза противника й в гърба.

Докато тя отстъпваше, едно гърне профуча над стената и се разби върху платформата. Маслото, което съдържаше, мигом се възпламени от фитила и огънят започна да се разпространява по платформата. Друго гърне се строши на площадката зад нея.

— Мътните го взели! — изруга тя. — Донесете вода!

Битката продължаваше въпреки пожара. Някои от защитниците се опитваха да го потушат с одеяла под непрестанния обстрел на противника. Най-сетне пристигна и пожарната команда на селището и бе образувана жива верига за предаване на ведрата. Веднага щом изсипваха съдържанието им върху пламъците, защитниците ги хвърляха обратно долу.

Койла заобиколи пламъците и се нахвърли върху неколцина унисти, които току-що бяха прескочили стената. Първия повали веднага. Следващият успя да заеме позиция и да отбие атаката й. Но не бе така бърз като нея и след едно лъжливо движение тя го прониза в сърцето. Третият рухна върху горящите дъски с щръкнал от гърдите кинжал.

Койла не знаеше дали ще могат да задържат противника още дълго.

 

 

От другата страна на селището, при западната врата — мястото на сблъсъка от предния ден — Хаскеер бе в окото на бурята. Около него се вихреше яростен бой, долитаха викове и крясъци дори от далечните врати, а тук цареше спокойствие. Единственият признак за враждебно присъствие бяха ударите по вратата, която трябваше да пази. Но и те бяха слаби, единични и немощни.

Той не сваляше очи от наблюдателната кула, като се надяваше оттам да подадат сигнал за действие. Засега обаче такъв не идваше.

— Ама извадих и аз един късмет, Лиффин — оплакваше се той.

— Да, стотник, не е честно — съгласи се оръженосецът.

— Какво става с тези унистки копелдаци? Не могат ли една врата да съборят, та да се побъхтим малко?

— Егоисти — подсмръкна Лиффин.

Някакъв предмет прелетя над стената и падна недалеч от тях. Беше едно от гърнетата с масло, с привързан за гърлото запален фитил.

— Най-сетне малко разнообразие — ухили се Хаскеер.

Още едно гърне се извиси над стената и тупна близо до тълпата цивилни. Второто обаче не се запали.

— Некадърници — изстена Хаскеер.

— Дано все така да им върви, стотник.

Камбаната на наблюдателницата заби тревожно. Съгледвачите им подаваха знак.

— Най-сетне! — въздъхна Хаскеер. — Лиффин, оставаш тук с половината отряд. Поеми командването.

— Ясно, стотник — отвърна мрачно Лиффин.

 

 

Алфрей бе на друго място зад стената, където бе също толкова напечено, колкото при Страк и Койла.

Обектът на вниманието на Алфрей в момента бе едър мустакат мъжага, кипящ от желание да му отсече главата. За целта се бе въоръжил с двуръчна секира, но оркът срещу него имаше други намерения. Мечът му се стрелна под гарда на униста и потъна дълбоко в търбуха му. Мъжагата се олюля и коленете му се подгънаха. Един от оръженосците дръпна секирата от парализираните му пръсти й се нахвърли с нея върху следващия нападател.

Алфрей изпитваше мъчителна болка в ставите, но се стараеше да не й обръща внимание. От дима пред него изплуваха двама блюстители. Работейки в синхрон с неколцина оръженосци, той ги раздели, след това повали единия. С другия се справиха оръженосците.

Алфрей се озърна. Откъм участъка от стената, за който отговаряше Койла, се виеше черен дим.

 

 

На Джъп се бе паднала онази част от стената, която гледаше към залива.

Тук също имаше малка врата, за която отговаряше отрядът на Кренад. Но положението не беше цветущо. Унистите бяха успели да разбият вратата с горяща каруца и сега нахлуваха през отвора.

За късмет на защитниците пробивът бе достатъчно тесен и унистите не бяха в състояние да организират плацдарм, достатъчно устойчив, за да издържи, докато пристигнат подкрепления. Около вратата имаше купчини убити унисти. Но притокът на нашественици бе постоянен и не беше никак лесно да бъде прекъснат.

За да затвори пробива, Джъп прати трийсетина оръженосци, скрити зад щитове. Други трийсет трябваше да преместят каруцата и да изтикат вратите на местата им. Останалите, начело с Кренад и Джъп, се заеха да косят вражеските редици.

В началото силите бяха равни, но скоро орките и защитниците надделяха. Вратите се хлопнаха и унистите вътре бързо бяха довършени. Джъп тъкмо отпусна ръце, възнамерявайки да си поеме дъх, когато от кулата се разнесе тревожен сигнал. Съгледвачите трескаво им сочеха накъде трябва да се отправят.

 

 

Страк също отговори на призив за помощ. Но когато стигна северната стена, се оказа, че проблемът е дребен. Капитанът на Върколаците дори малко се разсърди, задето го бяха пратили за зелен хайвер, но беше доволен, че поне бе взел само десет оръженосци със себе си. Повече не посмя да откъсне от стената.

Сега се връщаше обратно, тичайки с всички сили, следван от Талаг и останалите. Ала когато свиха покрай една сграда и излязоха на прав участък от улицата, забелязаха отпред суматоха.

Право към тях по улицата препускаше в галоп самотен унистки кавалерист. По петите го следваше разгневена тълпа. Конникът бе успял да проникне през някоя разбита врата и някак бе преодолял първоначалната защитна линия. Сега се носеше изправен на стремената, обсипвайки хълбоците на коня си с чести камшични удари.

Изведнъж на улицата изскочи дете. Беше Айдан Галби.

Орките му извикаха да спре, същото сториха и хората от тълпата. Конникът продължаваше да лети напред, без да променя посоката.

Той блъсна момчето, претърколи го и го отхвърли настрани като парцалена кукла. Айдан остана да лежи по очи встрани от пътя.

Сблъсъкът бе забавил ездача, но не достатъчно, за да успеят да го спрат. Докато той размахваше камшика си над главата на разпенения кон, Страк и отрядът му го заобиколиха. Талаг и двама оръженосци уловиха юздите на коня. Ездачът обаче така съсече Талаг с меча си, че почти отдели главата от тялото му.

Дотича Страк и улови конника за пешовете на мундира. Дръпна го през седлото, събори го долу и го прободе в гърдите. След това се обърна да види как е Талаг. Но бързо разбра, че с него е свършено.

После се изправи и изтича при момчето. Нямаше никакво съмнение, че е тежко ранено. Беше в безсъзнание и дишаше повърхностно. Страк знаеше, че е опасно да го премества в това състояние, но то се нуждаеше от спешна помощ. Оркът се наведе и го вдигна внимателно на ръце.

На платформата над тях се показа Носкаа и попита какво да прави.

— Ти командваш, докато се върна! — викна му Страк.

След това се затича, притиснал момчето към гърдите си.