Стен Никълс
Воини на бурята (2)

1.

Препускаха като погнати от пъкъла харпии.

Джъп се извърна на седлото и погледна към преследвачите им. Видяха му се около стотина, което значеше, че ги превъзхождат в съотношение три към едно. Бяха облечени с черни дрехи, тежковъоръжени и конете им не показваха никакви признаци на умора.

Челните конници бяха вече много близо.

Той потърси с очи Койла, която яздеше редом с него в опашката на отряда. Беше се привела напред, стиснала решително зъби. Офицерските резки върху скулите й придаваха измъчено изражение.

Пред нея галопираха стотниците Хаскеер и Алфрей, а копитата на конете им трополяха приглушено по покритата с торф почва. Останалите орки се бяха разпръснали от двете страни с мрачни лица, приведени срещу насрещния вятър.

Очите на всички бяха вперени в далечното убежище на Дроганова гора.

— Настигат ни! — извика Джъп.

Сигурно го чуха и други, но само Койла отвърна:

— Не си хаби дъха! — посъветва го тя. — Продължавай напред!

Пред очите й все още трепкаше картината, която беше зърнала преди малко — Страк пада от коня, изправя се и бива отнесен от един боен дракон. Нямаше никакво съмнение, че драконът е пратен от Дженеста, а това означаваше, че със Страк е свършено.

Джъп извика отново. Тя го погледна. Този път бе протегнал ръка и сочеше нещо вляво от нея. Тя извърна глава. Един от блюстителите се бе изравнил с коня й и тъкмо вдигаше меч за удар.

— Триста дяволи! — изруга Койла, дръпна рязко юздите и се изви на една страна. Успя да се изплъзне от удара и да спечели достатъчно време, за да извади оръжие.

Човекът отново я доближи. Размахваше меч и ревеше оглушително, но вятърът отнасяше думите му надалече. Острието му профуча на сантиметри от рамото й. Последва второ замахване, което можеше да я посече през кръста, ако не го бе отбила.

Сега вече Койла обезумя. Извърна се и на свой ред нанесе удар. Противниковият ездач го парира, опита се да я промуши в гърдите, но не успя, защото Койла отби меча. Човекът обаче продължаваше да упорства, макар че всеки път срещаше острието на Койла.

Преследвачи и преследвани се смесиха в общо меле. Навлязоха в тясна долина, широка не повече от дванайсет разтега. Койла препускаше с такава скорост, че пейзажът около нея изглеждаше размазан. С периферното си зрение тя забеляза, че ги приближават и други човеци. Оръжията им звънтяха застрашително. Конят й изкатери отсрещния склон и тя вдигна глава, за да види какво следва. И добре, че го стори. Конниците пред нея бяха свърнали вляво и вдясно, за да избегнат препречилия пътя им повален дънер. Приличаха на речни течения, заобикалящи носа на лодка. Тя дръпна юзди надясно и се наклони в същата посока. Конят се извъртя и профуча покрай дънера. За един кратък миг тя зърна напуканата му кора. Някакъв изсъхнал клон я одраска по рамото и в следния миг вече беше от другата страна.

Докато Койла заобикаляше дънера отдясно, човекът бе предпочел да го стори отляво. Той успя, но препречи погледа на онези, които яздеха зад него, и те се препънаха в поваленото дърво. Блюстителят изведнъж остана сам и Койла побърза да се възползва от възможността. Тя извъртя коня си към него и двамата отново започнаха да се сражават, докато се носеха из равнината.

От време на време Койла се озърташе за другите Върколаци. Повечето продължаваха да препускат към покрайнините на гората, само Джъп поглеждаше през рамо към нея. Междувременно блюстителите бяха наскачали по седлата и пришпорваха конете си към нея.

Койла се реши на дързък ход — пусна юздите, оставяйки на коня да определя посоката, и стисна меча с две ръце. Така рискуваше да падне от седлото, ала тя бе свикнала да се излага на рискове.

И този път решителният ход се оказа ползотворен.

Събирайки цялата си сила в едно замахване, тя стовари меча вертикално и почувства как острието му прониква в мека плът. Беше уцелила лакътя на блюстителя и от дълбоката рана шуртеше кръв. Мъжът извика от болка, притисна с другата си ръка раната и изпусна оръжието. Койла нанесе хоризонтален удар в гърдите, усещайки как ребрата му се трошат под проникващото в тялото му острие. Мъжът се олюля и главата му клюмна. Тя удари отново.

Преди конят му да спре, върху него връхлетя авангарда на останалите блюстители. Последва сблъсък, конете се препънаха, ездачите им се натръшкаха по земята. Настъпи суматоха, вдигна се шум и прахоляк, дочуха се писъци на ранени и конско цвилене.

Койла улови отново юздите и пришпори коня към гората, следвана от неколцина ездачи.

Скоро настигна опашката на отряда, където Джъп съзнателно бе забавил бяг, за да я изчака. Междувременно противникът се прегрупираше зад тях.

— Няма да се откажат — извика запъхтяно Джъп.

— Че кога са се отказвали? — Койла огледа местността пред тях. Беше мочурлива. — Не е никак удобно за конни надпревари.

— Има и друга пречка.

— А?

— Не можем да ги отведем в Дроган.

Койла се намръщи и се замисли.

— Тъй е — съгласи се тя, като плъзгаше поглед по дърветата. — Ще направим лоша услуга на Кеппатаун.

— Именно.

— Тогава какво?

— Знаеш какво, Койла.

— О, това ли!

— Можеш ли да измислиш друго?

Тя погледна през рамо. Човеците ги наближаваха.

— Не — въздъхна Койла. — Да го направим!

Койла заби пети в хълбоците на коня си и Джъп последва примера й. Пробиха си път през неголемия отряд и се озоваха при Алфрей и Хаскеер, които го предвождаха.

— Не към гората! — извика тя. — Не препускайте към гората!

Алфрей я разбра веднага.

— Отбранителна позиция? — попита той, докато прехвърляше знамето от една ръка в друга.

— Какво друго? — отвърна вместо нея Джъп.

— На позиция, да! — намеси се Хаскеер. — Орките не бягат! Да се бием!

На Койла това й стигаше. Тя дръпна рязко юздите на коня си и другите последваха примера й. Отзад блюстителите ги приближаваха бързо.

— Всички на място! — издаде заповед Койла. — Ще ги посрещнем тук!

Редно беше Джъп или Хаскеер да издадат заповедта, тъй като бяха с по-висок чин от нея, но в суматохата никой не обърна внимание на това.

— Разпръсни се! — кресна Джъп. — Подредете се в линия!

Привикнали към дисциплина, орките се подчиниха мигновено. Те извадиха прашки, метателни ножове, къси копия и лъкове, въпреки че от последните имаха съвсем малко.

Блюстителите бяха вече много близо. От ноздрите на конете им излизаше пара. Земята се тресеше под копитата им.

— На място! — провикна се Алфрей.

Човеците бяха на по-малко от хвърлей от линията на орките.

— Сега! — кресна Джъп.

Върколаците откриха стрелба с всичко, с което разполагаха. Засвистяха стрели и копия, полетяха камъни.

За миг в човешкия отряд настъпи паника. Неколцина ездачи паднаха от седлата и конете им заковаха на място. Останалите побързаха да се прикрият зад щитове.

Отговорът им дойде бързо, макар и разпокъсан. Изфучаха стрели, последвани от няколко копия, но бяха изстреляни прибързано и не нанесоха никакви щети.

След като изчерпаха и без това ограничените си запаси от стрели, хората извадиха мечовете си.

Окрилени от численото си преимущество, те първи се впуснаха в атака — като черна вълна, от която се носеше метален звън.

— Започва се — промърмори мрачно Джъп, стиснал бойната си секира.

Хаскеер измъкна двуръчния си меч. Койла бръкна в ръкава си за метателен нож.

Алфрей наведе знамето напред.

— Задръжте позиция! И пазете фланговете!

Грохотът на сблъсъка погълна думите му.

Въпреки големия си брой блюстителите не бяха толкова добре подготвени, колкото орките, защото вместо да се разпределят равномерно, те се бяха сбутали един в друг и си пречеха. Така орките спечелиха още няколко ценни секунди, през които да изберат противник и да се подготвят.

Койла запокити нож срещу най-близкия човек. Острието се заби в гърлото му и блюстителят се свлече от коня си. Тя извади чевръсто втори нож и го метна, като този път уцели един блюстител в окото. Третото й мятане обаче беше неточно и се оказа последно. Сега вече бяха твърде близо и трябваше да преминат към ръкопашен бой. Койла нададе боен вик и измъкна меча си от ножницата.

Онзи, който първи стигна до Джъп, плати скъпо за своята припряност. Секирата на джуджето разцепи черепа му на две, опръсквайки околните с кръв и мозък. Последваха го други двама блюстители, но Джъп замахна хоризонтално, отсече ръката на единия и удари втория в гърдите. Но това не му спечели и секунда отдих. Прииждаха и падаха нови противници. Джъп ги поваляше със съсредоточено изражение, като косач в ливада.

Хаскеер посрещна първите си двама противници с дъжд от свирепи удари. Единият падна веднага, но вторият отнесе със себе си и оръжието на Хаскеер, който трябваше да срещне следващия си нападател с голи ръце. Мъжът бе въоръжен с пика. Двамата се сборичкаха за нея с побелели от напрежение юмруци, като я дърпаха рязко напред-назад. Събрал всички сили, Хаскеер заби дръжката на пиката в корема на блюстителя и го накара да изпусне оръжието. Сетне го завъртя чевръсто и забоде пиката в гърдите му. После я извади и повтори упражнението със следващия блюстител. Но тази жертва му изигра лоша шега, защото се извъртя настрани и прекърши пиката. У Хаскеер остана само безполезен къс дърво.

И тогава се случиха едновременно две неща. Върху него се нахвърли едър воин със святкащ меч и една заблудена стрела се заби в ръката му.

Хаскеер изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка и изтръгна окървавената стрела от раната. После я улови през средата, сякаш беше тънък кинжал и я заби в лицето на блюстителя. Мъжът падна, но мястото му веднага бе заето от друг.

В близък бой Алфрей предпочиташе брадвичка вместо меч и сега я размахваше със смъртоносна точност. Но в действителност едва успяваше да задържи настъплението. Въпреки огромния му опит възрастта си казваше своето.

Поне засега обаче знаменосецът се държеше. Той огледа мелето и откри, че не е единственият, който се сражава на предела на силите си. Почти всички останали орки се задъхваха пред многочисления противник, като битката бе особено свирепа по крилата, където човеците полагаха усилия да ги обкръжат. Имаше много ранени, но за щастие поне засега нито един повален орк. Но нямаше да е задълго.

Макар и само десетник, Алфрей бе на път да пренебрегне йерархията и да издаде заповед, когато Джъп го изпревари:

— Отстъпвай! Отстъпвай!

Заповедта бе предадена светкавично по обкръжената линия. Оръженосците побързаха да прекратят двубоите и да пришпорят конете. Ала блюстителите, които изглежда подозираха, че им устройват клопка, не се хвърлиха да преследват противниците си. Орките си даваха сметка, че няма да е задълго.

С отмалели от боя ръце Койла отстъпваше редом с останалите. Изравни се с Джъп и го попита:

— Сега какво ще правим? Пак ли ще бягаме?

— Едва ли ще успеем — отвърна джуджето.

Противникът им се готвеше за последен удар.

— Успяхме да повалим доста — докладва от другата страна Алфрей.

— Но не достатъчно — обади се Хаскеер.

Чуваха се призивите на орките към техните богове. Едни ги молеха да насочват оръжията им в боя, други — смъртта им да бъде бърза и героична. Койла предполагаше, че човеците също се обръщат към своя бог.

Блюстителите подхванаха нова атака.

Въздухът се разцепи от пронизителен звук. Една бърза сянка се спусна над Върколаците. Те вдигнаха глави и зърнаха в небето нещо, което наподобяваше рояк насекоми с причудливи издължени тела. Тъмният облак бе стигнал най-високата си точка и сега се спускаше върху противника. Стовари се върху човеците, сякаш носен от неистов гняв. Предната линия на човешкия отряд бе покосена от смъртоносните стрели. Те се забиваха във вдигнатите нагоре лица, в непокритите ръце и крака. Стрелите минаваха през шлемовете и наочниците с такава лекота, сякаш бяха изработени от хартия. Хората и конете бързо започнаха да се превръщат кървава маса.

Откъм гората се задаваше голям въоръжен отряд, който препускаше с пълна сила. Той изстреля още един тъмен облак, който бързо полетя към мястото на сражението. Стрелите описаха дъга високо над Върколаците, ала те инстинктивно наведоха глави. Смъртоносният облак се посипа върху хората и засили хаоса в редиците им.

Не след дълго отрядът се приближи достатъчно, за да могат да го разгледат внимателно. Присвил очи, Алфрей извика:

— Това е кланът на Кеппатаун!

— И тъкмо на време — кимна Джъп.

Макар немногочислена, малката армия от кентаври бе достатъчна, за да се изравни общият им брой с този на човеците. И щяха да са при орките само след няколко минути.

— Кой ги предвожда? — попита Алфрей.

Знаеха, че няма да е Кеппатаун, заради недъгавия му крак.

— Прилича ми на Гелорак — отвърна Джъп.

Сега вече ясно се различаваха мускулестите гърди на младия кентавър.

Хаскеер пристегна с парче плат раната на ръката си.

— Стига празни приказки — подвикна той. — Чака ни още сеч.

— Вярно — съгласи се Койла. — Да довършим негодниците!

Никой не се подвоуми дали да я последва.

В редиците на блюстителите продължаваше да цари хаос. Земята бе осеяна с трупове. Оцелелите бяха лесна плячка за разярените Върколаци.

Почти веднага след като орките се нахвърлиха върху тях, на полесражението се озоваха и кентаврите. Въоръжени с тояги, копия, малки лъкове и закривени саби те се присъединиха към кланицата. Оцелелите блюстители побягнаха назад, преследвани от бързоногите кентаври.

Изтощена от битката, Койла спря и огледа бойното поле. Младият вожд на Дрогановия клан застана до нея. Той продължаваше да тропа развълнувано с един от предните си крака.

— Благодарности, Гелорак — рече тя.

— Удоволствието беше наше. Не са ни нужни нежелани гости. — Той помръдна с опашка. — Кои всъщност бяха тези?

— Шайка човеци, служещи на своя „вселюбящ“ бог.

Той се засмя сухо, сетне попита:

— Как мина пътуването до Скарок?

— Добре… и зле.

Гелорак огледа Върколаците.

— Не виждам Страк.

— Няма го — каза тихо тя, сетне вдигна очи към небето, опитвайки се да не дава воля на отчаянието си.