Стен Никълс
Воини на бурята (18)

17.

Той знаеше, че тя стои до него. Двамата гледаха към океана.

Лек, игрив ветрец погали лицата им и развя краищата на дрехите им. Слънцето беше високо в небето и напичаше безмилостно. Ято бели птици се рееше над далечните острови.

Не изпитваше желание да я заговори, изглежда тя също. Двамата бяха оставили на безбрежния топъл океан да пречисти душите и телата им.

Измина време, но сетивата им не се засищаха на гледката и сигурно никога нямаше да се наситят. Въпреки това двамата й обърнаха гръб. Напуснаха наблюдателния пост върху белите скали и заслизаха към тучните пасища. Скоро нагазиха в дълбока до глезените трева, сред която растяха жълтеникави цветя.

— Не е ли красиво? — попита го женската.

— Не съм виждал нищо по-красиво — призна той, — а съм пътувал доста.

— Значи си посещавал много интересни места. Нашата земя едва ли е единственото чудо на този свят.

— Не и там, откъдето идвам.

— И друг път си го казвал. Признавам, че съм любопитна къде е това място.

— Аз също — рече той, — докато съм тук.

— Още една загадка — присмя му се тя.

— Не беше нарочно.

— Вярвам ти. Но ти притежаваш способността да напускаш онзи странен свят и да се озоваваш тук.

— Мислиш ли?

— Да. Защо не го направиш за постоянно?

Също като първия път, когато му го предложи, той почувства вълнение и нега. Донякъде бе заради красивата страна, която тя обитаваше, но също и заради ролята, която орката би могла да играе в новия му живот.

— Много се изкушавам.

— Какво те спира?

— Две неща.

— И те са?

— Мисията, с която не съм приключил в… моята земя.

— И другото?

— Може би най-трудното. Нямам никаква представа как идвам и си отивам от това място. Нито мога да го контролирам.

— Постигни първото и ще овладееш второто. Имаш силата и волята за това.

— Не виждам как ще стане.

— Но не защото не искаш, предполагам. Помисли си за океана зад нас. Ако гребнеш шепа вода от него и съсредоточиш цялото си внимание върху тези няколко капки, това ще означава ли, че океанът е престанал да съществува? Понякога не можем да видим, защото се взираме твърде усилено.

— Както винаги, думите ти предизвикват някакъв отглас в мен, но не мога да го уловя.

— Ще успееш. Почитай дълга си, както трябва да го прави всеки уважаващ себе си орк, и пътят между нашите две земи ще се отвори за теб. Повярвай ми.

— Вярвам ти — засмя се той. — Не зная защо, но ти имам пълно доверие.

Тя също се усмихна.

— Нима това е лошо?

— Не. Ни най-малко.

Двамата замълчаха.

Продължаваха да се спускат към долината и пасищата останаха над тях. Неголям лагер беше сгушен в подножието на един от най-стръмните хълмове. Състоеше се от половин дузина набързо сковани колиби и няколко по-големи ловни хижи. Не се виждаха никакви защитни съоръжения, наблюдателни кули или ровове. Затова пък из долината се разхождаха орки, други препускаха на коне, имаше и добитък.

Не си спомняше да е виждал този лагер преди. Когато се приближиха, попита:

— Това място имало ли е някога външна стена?

Тя изглеждаше учудена от въпроса му.

— Не. Не е имало нужда. Защо питаш?

— Ами, просто така… не зная. Как се нарича?

— Галетонска наблюдателница, колкото и странно да ти звучи.

— Сигурна ли си? Не се ли е казвало по друг начин?

— Разбира се, че съм сигурна! Как смяташ, че може да се е наричало?

— Не си спомням.

Изведнъж той се сети за още нещо, което отдавна искаше да я попита.

— Този път трябва да го узная — рече й той.

— Кое?

— Твоето име. Все не успявах да те попитам.

— И как сме допуснали да се случи? — усмихна се тя. — Аз съм Тирзарр.

Той го повтори няколко пъти, след това обяви:

— Харесва ми. Има спотаена сила и отговаря на характера ти.

— Както и твоето, Страк. Радвам се, че ти допада.

Кой знае защо той се почувства като победител, колкото и дребна да бе победата. Но когато отново погледна към долината и лагера, нещо сякаш се пробуди в съзнанието му.

Бяха слезли почти на нивото на лагера. Онова, което тревожеше съзнанието му, продължаваше да се засилва. Навлязоха между първите къщи. Никой не им обръщаше внимание, освен един-двама орки, които махнаха за поздрав на спътницата му. На Тирзарр.

Без да спират, те прекосиха улицата и площадчето отвъд нея. Сетне, в южния край на лагера, Тирзарр спря и му посочи нещо. Той извърна глава и видя, че му показва вир с почти идеална форма, пълен с кристалночиста вода. Тя се приближи към него и той я последва.

Двамата приседнаха на брега. Орката прокара ръка по водата, наслаждавайки се на прохладата й. Той бе твърде зает с онова, което го мъчеше отвътре.

— Този вир… — рече.

— Не е ли красив? Заради него са вдигнали тук лагера.

— Има нещо странно познато във всичко това.

— Ако дойдеш да се заселиш тук, ще ти стане още по-познато. Ако дойдеш при мен.

Думите й трябваше да пробудят радост в душата му, но незнайно защо му стана криво. За първи път изпита притеснение от компанията й. Припомни си всичко, което бе видял през изминалите минути. Океанът и полуостровът. Долината с хълмовете. Този вир. Стръмната отсрещна скала, върху която трябваше да са изрисувани бели фигури.

Изведнъж осъзна какво не му даваше мира.

Той скочи на крака и извика:

— Аз познавам това място!

 

 

Той се размърда и отвори очи.

Изминаха няколко секунди, докато се ориентира. Постепенно осъзна, че е в една колиба в Гривеста гледка, където очакваше следващото нападение на противника.

Измина още известно време, докато се върне към реалността.

Ала така и не успя да се освободи от мисълта за мястото, което бе посетил в съня си.

Защото бе сигурен, че то бе същото, на което се намираше в момента.

 

 

Слънцето изпълзя бавно над хоризонта, но не се чуваше птича песен, която да го посрещне.

Бледата, хладна светлина хвърляше издължени сенки от източните хълмове. В огромния лагер на Хоброу, над шатрите и защитните ровове се вдигаше многолюдна глъчка. В лазаретите хирурзите продължаваха да се трудят над ранените във вчерашния бой, но унистите вече се приготвяха за нов щурм, подтиквани от блюстителите. А те бяха навсякъде и подканяха конници и пешаци да заемат местата си в строя. Дори ранените трябваше да се надигнат от койките и да се приготвят за бой.

Самият Хоброу стоеше на обрасло с ниски дръвчета хълмче извън обсега на стрелците от Гривеста гледка. Слабият ветрец донасяше аромати от полевите кухни, но единственият глад, който Хоброу изпитваше, бе за Божието дело.

Коленичила до него, Милост произнесе с трескав глас:

— Амин!

Стигнал края на своята молитва, той положи ръка на рамото й.

— Видя ли, мила моя? Видя ли колко е крехка защитата им? Колко рехаво са разположени войниците по стената? Днес Господ Бог ще ни позволи да сложим ръка върху тях и те ще паднат посечени от мечовете ни, както сърпът посича житата.

Двамата стояха един до друг, игнорирайки шумотевицата на многохилядната армия.

— Сигурно знаят, че са обречени, тате — рече Милост. — Нима вярват, че могат да ни удържат?

— Те са заслепени от своята слабост. Виждаш ли зловонните изпарения, които се вдигат над онази помийна яма на злото?

Невъзможно бе да не го види. В самия център на селището се издигаше недостроената сграда на храма, ала тя не й обърна внимание. Отвъд нея, високо в небето над малката колония, бликащият от земята гейзер блещукаше с всички цветове на дъгата.

— Колко е красиво лицето на злото — произнесе тя, рискувайки да си навлече гнева му. — Почти бях изкушена да повярвам, че подобна хубост може да бъде създадена само от нашия Всемогъщ Бог.

— По-скоро от някой бог на лъжите. Не позволявай да те подмами, дете. Пантеонистите са поквара за човечеството. И днес Всевишния ще ги прати в ада, където им е мястото.

 

 

В селището едва успяваха да овладеят царящия хаос.

Последните пожари най-сетне бяха потушени, но из въздуха се носеше миризма на изгоряло и всичко бе посипано със сажди. Пожарникарите бяха изтощени до смърт. Бяха работили през цялата нощ, гасейки десетки огнища, предизвикани от гърнетата с масло, които унистите бяха прехвърляли през стената в мрака на нощта. Вирът на площада близо до северната врата почти се бе изпразнил под постоянното нашествие на пожарникарските ведра. Сега най-сетне бавно се пълнеше и огледалната му повърхност отразяваше угасващите пламъци. От стените ехтяха чуковете на работниците, които запълваха образувалите се отвори, а от ковачниците им пригласяше звънът на метал. Деца, натоварени със снопове стрели, тичаха във всички посоки.

Все още погълнат от размисли за последния си сън, Страк крачеше през площада за среща с Релстон. Той зърна едно семейство, чиито оцелели членове се бяха уловили за ръце около погребална клада. Най-малкото даваше воля на болката си, бе с покрито с мехури лице, а по-голямото му братче бе стиснало устни в израз на мрачна решимост, макар че ефектът донякъде се смекчаваше от стичащите се по бузите му сълзи. Старицата до него не можеше да овладее мъчителната си кашлица.

Страк зърна Релстон, който тъкмо свиваше зад ъгъла. Главнокомандващият едва успя да отскочи от пътя на натоварена с трупове каруца. После спря да размени няколко думи с мъж с окървавена превръзка и сетне се приближи към капитана на Върколаците.

— Ще ми направиш ли компания да пием по едно, Страк? — попита той с нетипична за него прямота. Дори не изчака отговора.

Страк тръгна с него.

— Къде отиваме?

— На стената откъм залива. Ще ти покажа как вървят поправките. — Двамата продължиха да крачат забързано из многолюдната улица. Главнокомандващият го поглеждаше крадешком, сякаш не знаеше какво да каже. Страк нямаше никакво намерение да го улеснява.

Накрая мъжът произнесе неловко:

— Вие спасихте положението. Ти и твоята дружина. Моите хора просто не са свикнали на такива големи битки. Ако не бяхте вие, нямаше да се справим. Благодаря ви.

Страк кимна.

— Но все още се чудиш дали унистите щяха да ви нападнат, ако не бяхме тук.

— Все някога щяха да дойдат. Хоброу е фанатик.

Слънцето вече беше на един пръст над хоризонта — злокобно сияеща оранжева топка. Релстон примижа срещу него.

— Кога според теб ще е следващата атака?

— Веднага щом приключат с молитвата, предполагам. Какви са ви плановете?

Бяха стигнали стената. Главнокомандващият се приближи към овъглените останки на една врата, наведе се и се промуши под одеялото, което закриваше отвора. Под краката им хрущеше твърда пепел. В помещението цареше сумрак.

— Ще продължаваме както досега. И ще се молим.

— Това добре — кимна Страк, — но едва ли ще е достатъчно. Рано или късно обсаждащите винаги надделяват над обсадените.

Релстон прекрачи неколцина войници, които бяха заспали на пода. Наведе се и вдигна една манерка от земята. Отпуши я и сръбна от нея. След това я подаде на Страк.

— Имаме вътрешни източници на вода. Можем да издържим, стига да не направят голям пробив.

— Само дето не разполагате с достатъчни запаси от храна — припомни му Страк и също надигна манерката. — А те имат.

Главнокомандващият не успя да прикрие отчаянието си.

— Само боговете знаят колко още ще издържим при загуби като вчерашните! А те разполагат с достатъчно хора да ни тормозят по цели нощи. Какво да направим?

— Не зная. Но сигурно може да се измисли нещо. А междувременно ще чуеш ли един съвет?

— Казвай. Нали не съм длъжен да се вслушвам в него?

— Имаш ли достатъчно пожарникари за следващата атака.

— Разбира се.

— В такъв случай събери група, която да се запаси с масло за готвене, смазка за каруци — всичко, което може да гори. Нека напълнят със запалителни течности гърнета и прикрепят към тях напоени фитили. Така ще можем да отвърнем на врага със същото.

Релстон се ухили мрачно и отвърна:

— Дето се казва, да борим огъня с огън?

— Точно така. Едва ли хората ти ще имат някакви морални задръжки, след онова, което унистите направиха със селището ви снощи. Когато дойдат отново при стените, ще ги посипем с огън и жупел.

— Проблемът е — отбеляза спокойно Релстон, — че техните пожарникари са повече от нашите. При тях няма жени и деца, които да им изяждат запасите. — Той се надигна изнурено. — Най-добре да се връщам в строя. Сигурно скоро ще започне атаката.

 

 

Страк изкатери стената, от която се виждаше главният лагер на Хоброу. Повечето унисти все още бяха на колене. Самият Хоброу стоеше на едно хълмче, разперил ръце към множеството. Но лекия вятър с дъх на солена вода отнасяше думите му надалеч и Страк не чуваше какво им говори. Със сигурност обаче не бяха топли слова за орките и пантеонистите.

От мястото, където се намираше, Страк стана свидетел на един разгорещен разговор. Хаскеер ръкомахаше, Койла правеше успокоителни жестове, но когато забелязаха Страк, млъкнаха и се отправиха към него. Защитниците, които срещаха, бързо им правеха път.

Той слезе при тях и те заговориха едновременно.

— Млъквайте! — сряза ги Страк. — Последното, което искам да чувам сега, са караници. — Той кимна към близкия навес. — Влизайте там. Трябва да поговорим.

Пъхнаха се под навеса и наклякаха покрай стените. Алфрей остана да бди при отвора.

— Първо — поде Страк, — за всички е очевидно, че селището няма да издържи дълго. Половината от жителите не знаят как се държи оръжие, а войните на Хоброу са много дисциплинирани. Някакви предложения?

Върколаците се спогледаха.

— Ще Се бием — обади се Койла. — Какво друго?

— Точно така, „какво друго“ — повтори Страк.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джъп.

— Искам да кажа например, че бихме могли да си вдигнем чуковете от тук. Докато защитниците се бият с онези отвън, едва ли ще могат да организират потеря.

— Значи да си намерим някоя вратичка и да търтим да бягаме, докато те се налагат при стените? — попита Хаскеер. — Що пък, идеята ми харесва.

— Не може да говориш сериозно! — подскочи Койла. — Ако не бяха тукашните, нямахме никакви шансове срещу армията на Хоброу. Не бива да ги изоставяме така.

— Благодаря за помощта — озъби се Страк. — Зная, че пантеонистите са наши съюзници — поне в известен смисъл. Но какво според теб ще се случи, ако звездата попадне в ръцете на Хоброу?

— Кой го е грижа за звездата? — подскочи Джъп. — Имаме си цели четири, забрави ли? Не ти ли стигат? Защо да си слагаме главите в торбата за последната?

Страк му хвърли кръвнишки поглед.

— Сядай и си затваряй устата! Не ти ли е ясно вече, че в звездите се крие сила? Свързано е по някакъв начин със земната магия. Ако Хоброу сложи ръка на последната, тази сила ще бъде негова.

— Или това — намеси се Алфрей, — или ще я унищожи. Но и за нас няма голяма надежда, ако излезем зад стените. Лично аз никога не съм подкрепял предателството, пък дори и спрямо човеци. Сражавахме се рамо до рамо с тях.

— Вижте — взе думата Хаскеер, като видя, че Джъп се е укротил, — това са само хора, нали? Добре де, посрещнаха ни, нахраниха ни, дадоха ни убежище, но само защото и те се нуждаеха от нас. Дори повече, отколкото ние от тях. Ако беше обратното, давате си сметка какво щяха да сторят. Такава е човешката природа.

Койла погледна замислено Страк.

— Значи предлагаш да откраднем звездата и да избягаме?

Страк кимна.

— Докато ни се удаде подходящ случай, може да останем и да се бием. Ако ще бягаме, трябва да е през нощта.

Останалите се съгласиха, някои с видима неохота. От всички Алфрей бе най-мрачен, но дори той трябваше да признае, че Гривеста гледка няма големи шансове.

След като успя да потуши собствената си съвест, Страк рече:

— Койла? Ти единствена си влизала в храма. Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш звездата?

— Мисля, че ще се справя. Не би трябвало да е особено трудно. Още повече сега, когато охраната при храма сигурно съвсем е оредяла.

— Чакайте малко — сети се нещо Алфрей. — Страк, щом ще се измъкваме тайно от тук, какво ще правиш с новите попълнения? Не ми се вярва да ги зарежеш просто така.

— Нямам такова намерение, Алфрей. Аз съм орк и мисля за своите. Ще им съобщим, когато му дойде времето, не бери грижа.

— Не бях загрижен — отвърна старият лечител. — Само че не съм от онези, които изоставят събратята си.

— Нито пък аз, Алфрей. Нито пък аз. А сега какво…

Прекъсна го тревожният звън на камбаните. Чуваха се виковете на съгледвачите от наблюдателниците.

Орките скочиха и излязоха отвън. В този миг едно запалено гърне се разби на покрива на навеса. Сламата пламна мигновено и скоро цялата постройка бе обхваната от огън.

— Да се махаме от тук! — викна Страк и ги поведе към стената.

 

 

Огненият дъжд продължи още известно време, възпиран единствено от стрелците, които Релстон бе разположил зад бойниците, и от пожарникарите. Прикривайки се зад сградите, Върколаците се отправиха към отредените им места. Ала тъкмо когато се качваха на платформата, от наблюдателниците извикаха:

— Атаката спря! Отстъпват!

— Сигурно, за да не удрят своите — подметна Страк, сетне потрепери, сякаш някой го бе сръгал в гърба.

— Виждаш ли това? — попита Койла.

В центъра на настъпилата суматоха, когато всички бяха готови да отблъснат поредния щурм, Върховната жрица обикаляше около магичния гейзер, подхванала монотонен припев. Беше облечена в дълга синя туника и се бе хванала за ръце с няколко нейни помощнички. Зад нея се бяха струпали още жени, които следяха всяко нейно движение. По лицата им трепкаха червени, зелени и златисти отблясъци от гейзера.

— Какво правят тези? — попита Джъп.

— Опитват се да обърнат магията срещу унистите — отвърна Страк, без дори да се замисли. Сетне сам се учуди откъде го знае.

— Какво пък, сега всяка помощ е добре дошла — сви рамене джуджето.

Страк се опита да прогони странното усещане, което се бе надигнало в него.

— Аз също нямам нищо против да се призовават боговете — рече той с насмешлив глас, — но има времена, когато мечът върши повече работа.

Койла положи ръка на рамото му и каза:

— Защо не им кажем, че държим останалите звезди?

Той се ококори.

— А защо да го правим?

Тя сви рамене, сякаш беше засрамена от предложението си.

— Ако те наистина са толкова могъщи, колкото се говори, може би могат да ни помогнат?

— Смяташ ли, че някой тук знае какво трябва да направи с тях?

— Ние също не знаем какво да правим с тях — направи физиономия Джъп.

Страк полагаше отчаяни усилия да се овладее. Странните вибрации, които го изпълваха, му пречеха да мисли. Останалите го гледаха с очакване да каже нещо, а Криста и помощничките й продължаваха да възпяват в молитвите си Троицата. Страк съжали, че нямаше възможност да сподели с Койла онова, което жрицата му бе разказала за медиумите.

Най-сетне той успя да намери опорна точка в обкръжаващата го действителност, пое си дъх и обяви:

— Все още смятам, че е най-добре звездите да останат в нас.

— Но защо? — попита Койла, малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Някои от помощничките я изгледаха. — Досега от тях видяхме само неприятности.

— Просто не бих искал да попаднат в унистки ръце — отвърна Страк.

Койла го погледна учудено.

— Сигурен ли си, че е само заради това? Може би и на теб ти е трудно да се разделиш с тях? Ако питаш мен, започваш да се вманиачаваш в тези предмети.

— Ами да! — обади се Хаскеер. — Не ми даваш дори да ги докосна!

— Нищо чудно, след като предния път пощуря — скастри го Джъп.

— Ще млъкнеш ли ти бе? Беше заради човеците и проклетата им чума!

Преди някой друг да успее да каже нещо песента на Криста се извиси толкова, че вече не можеха да се чуват. Страк усещаше звука като забит в тялото си нож. Жрицата и нейните помощнички се поклащаха ритмично напред-назад с екзалтирани лица.

— Как издържат на това пищене? — прошепна Джъп.

— Въпросът е дали ще помогне — рече Алфрей.

— Искрено се надявам — избъбри Джъп. — Битката си е битка, но ми писна всички да ни преследват.

В продължение на няколко минути останалите бяха завладени от необясним оптимизъм. След това камбаните забиха тревожно и някой извика:

— Отвън дойде още една армия!

— О, по дяволите!

Във внезапно настъпилата тишина думите на Джъп отекнаха по-силно, отколкото бе възнамерявал.