Стен Никълс
Воини на бурята (25)

24.

За да продължат, трябваше да прескочат трупа на убития слуаг, от който се разнасяше отвратително зловоние. Не беше никак лесно на тясното стълбище, но все пак се справиха и най-сетне се спуснаха в голямата зала, където ги бяха пленили предния ден.

Приклекнал зад парапета, Страк наблюдаваше десетина слуаги, които щъкаха напред-назад из залата. Целта на заниманията им му беше непонятна. Молеше се единствено да не тръгнат към мястото, където се бяха спотаили. Ала по някое време всички напуснаха залата и пътят пред орките беше свободен.

— Бързо! — прошепна им настойчиво Серафейм. — Оттук. — И той се втурна покрай стената. Насочиха се към друго стълбище в отсрещния край на залата и започнаха да се изкачват по него.

— Почакай — спря го Страк. — Мислех, че се спускаме в подземията. А сега се качваме нагоре.

— Ще направим малко отклонение, за да се въоръжите. — Той им даде знак да пазят тишина, когато наближиха един коридор, който се отваряше към залата. — Виждате ли този коридор? Той води към арсенала. Но бъдете нащрек. Наоколо сигурно се навъртат слуаги.

Докато се спотайваха в сенките на коридора, Върколаците зърнаха на няколко пъти отвратителните създания да пресичат недалеч пред тях.

Напълно според очакванията им, арсеналът представляваше лабиринт от стълбища и странични проходи. Но поне тази част на двореца беше почти пуста. Тук жълтеникавото сияние бе съвсем бледо, а прахът върху пода бе дълбок до глезените и напълно заглушаваше стъпките им.

Серафейм и Санара спряха пред един завой на коридора. Мъжът даде знак на Страк да надзърне зад ъгъла.

— Двама са, от двете страни на вратата — докладва капитанът шепнешком. Използвайки отдавна заучени знаци, той разпредели отряда на две части. Джъп, Койла и Хаскеер трябваше да нападнат едното чудовище. Страк, Алфрей и половината от оръженосците щяха да се занимаят с демона с грифонска глава от отсамната страна на вратата.

Този път схватката бе кратка. Беше много по-лесно да се атакува изненадващо с цялата сила на дружината. Освен това демоните бяха притиснати до стената и лишени от възможност да маневрират. Въпреки пронизващите болки, на орките не им отне много време да се разправят с противниците. След като изляха цялата си злоба върху им, от чудовищата остана само кървава пихтия.

Страк подкани Серафейм да влезе пръв. Когато го последваха, орките спряха изумени. Арсеналът бе натъпкан с оръжия. А предназначението на половината от тях им бе напълно неизвестно. Те се насочиха право към стелажите с копия и алебарди, разположени покрай отсрещната стена. Когато се приближиха, лъч светлина, пробил дебелото заледено стъкло на стената, озари купчина метал върху пода.

— Моята секира! — възкликна радостно Джъп и вдигна любимото си оръжие. Скоро и останалите намериха оръжията си, които слуагите им бяха отнели предния ден. В една по-екзотична част на арсенала Санара и Серафейм се въоръжиха с тумбести стъкленици с разноцветни течности.

След като приключиха с оборудването, Серафейм ги поведе по друг път. Страк имаше чувството, че този коридор навремето се е използвал от прислугата, защото стълбите бяха от необработени гранитни плочи, а стените — грапави и неизмазани.

Въздухът тук бе не само по-хладен, но и по-влажен. Миришеше на мухъл, стените бяха покрити с плесен. Влагата по тях бе замръзнала. През заледените стъкла на квадратните прозорчета едва се процеждаше мъждива светлина. Скоро обаче и прозорците изчезнаха и орките осъзнаха, че се намират под земята. Малко след това се озоваха в същинското подземие на двореца. Докато се прокрадваха през лабиринт от тесни тунели, те трябваше непрестанно да внимават, за да не се подхлъзнат по заледения под. В дъното на поредния тунел мярнаха познатото жълтеникаво сияние. Дружината спря и Джъп продължи, за да разузнае района. Когато се върна, имаше озадачен вид.

— Преброих осем слуаги да пазят най-странните врати, които някога сте виждали — докладва той.

Страк раздели дружината на осем отряда. Въоръжени с мечове, копия и секири, Върколаците се чувстваха далеч по-уверени, въпреки че им предстоеше да се изправят срещу многобройна сган. И наистина, схватката се оказа кървава и безпощадна. Слуагите се нахвърлиха върху тях с нокти и зъби. Притиснати до стената, Серафейм и Санара полагаха отчаяни усилия да неутрализират вълните от болка, които чудовищата изпращаха на орките. Двамата междувременно се промъкваха напред, опитвайки се да стигнат в тила на врага. Веднага щом успяха, шишенцата, които носеха, засияха със зловеща светлина. От тях бликнаха разнопосочни снопове, последва оглушителна експлозия и малко след това заваля познатия дъжд от слуагска кръв. Битката беше приключила.

— Полезно оръжие — отбеляза с възхищение Койла.

Джъп се оказа прав. Вратите образуваха кръг, врязан дълбоко в скалата. И този път нямаше дръжки, но върху замръзналия метал се виждаха десет малки вдлъбнатини. Санара пъхна в тях пръстите си и натисна лекичко. Вратите се отместиха навътре. Привел глава, Серафейм ги поведе.

Отвъд вратата се намираше порталът.

Беше разположен върху издигната платформа и заобиколен с пръстен от забити в земята колони. От пода и стените блещукаха скъпоценни камъни, подредени в спираловидни форми. Някои от камъните бяха едри колкото птичи яйца.

Хаскеер се наведе да докосне един огромен сапфир, но се дръпна уплашено, когато камъкът внезапно засия с разноцветни светлини.

Койла спря пред портала и го огледа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Нещо, което стои тук от много време — отвърна Серафейм.

Когато и последният орк влезе вътре, Страк нареди:

— Затворете вратите!

Трябваше да се посбутат в тясното помещение, за да успеят да затворят. Необходими бяха петима орки, за да поместят масивните метални криле. Когато най-сетне ги затръшнаха, земята под краката им се разтресе. Единствената светлина сега извираше от камъните по пода и стените.

Серафейм кимна. Двамата със Санара се покатериха на самия край на инкрустираната със светещи камъни платформа.

— Представете си, че този свят е само един от многото — поде той. — И че броят им е безконечен. Много от тях ще са досущ като този или ще се различават съвсем малко. Други обаче ще са невъобразимо различни. А сега се опитайте да си представите, че тези светове са разположени един до друг, простирайки се във вечността. Сякаш са подредени на безкрайна равнина. — Той се вгледа в лицата им, опитвайки се да определи доколко следят мисълта му. — Преди много време нещо е разчупило тази равнина. В нея се е появила дупка, или коридор, ако щете, през който съществата могли да преминават от един свят в друг, както мишките се прокрадват от една стая в друга. Този портал е всъщност вход към споменатия коридор.

— И са го изкопали мишки, така ли? — попита Хаскеер.

Наложи се някои от по-схватливите орки да му обяснят всичко отначало. Накрая изглежда и той разбра.

— Не зная кой е открил този портал — продължи Серафейм. — Нито кой го е украсил по този начин. Със сигурност е било много отдавна. В много по-скорошни времена на портала се е натъкнала Вермеграм, майката на Санара, Дженеста и Адпар. Постепенно тя узнала, че с помощта на магичните си умения може да посещава някои от другите светове, така както го прави Страк — макар и без да го осъзнава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Страк.

— Твоите сънища.

— Откъде знаеш какво сънувам?

— Да кажем, че съм свързан със земните сили, и зная, че ти също имаш добра връзка с тях.

Страк зяпна от почуда.

— Ще те успокоя, ако ти кажа, че това не са били сънища, а кратки посещения в други светове. И по-точно — в света на орките.

— Наскоро имах друг сън — призна Страк. — Но не беше за… света на орките. В началото бях в тунел, сетне излязох от него и се озовах на странно място. Моббс беше там. — Той се сепна и допълни: — Това е един книжник-гремлин, когото срещнахме.

Всичко това бе ново за Върколаците и Страк си помисли, че ще трябва да им го обясни по-късно.

— Този сън вероятно е бил насърчен от силата, която притежават инструментумите — обясни Серафейм. — Тунелът олицетворява смъртта и прераждането.

Страк едва сега започна да вижда известен смисъл в преживяното. Надяваше се само, че там Моббс ще намери покой.

— Това, което исках да ви кажа, бе, че този портал съществува тук много преди появата на ледниците — продължи Серафейм. — С промените в климата броят на слуагите е започнал бързо да намалява. Те се опитват безуспешно да активират портала, за да могат да се върнат в своя свят.

— А ти искаш да им попречиш да го направят? — попита Койла.

— Искам само да им отнема контрола върху портала. Така няма да могат да изпратят завоевателни орди на множество други светове. Това не бива да става.

— Всичко това са пълни глупости — отряза неочаквано Хаскеер. — Нали каза, че ще ни покажеш нещо.

— Затова ви доведох при портала — отвърна Серафейм. — Не бих могъл да го задействам без помощта на звездите. Вихърът, който се образува вътре, всъщност е силата, която може да те пренесе в някой от паралелните светове. — Той се приближи до портала и направи нещо с един от камъните. Никой не видя точно какво.

Страк зяпна от почуда. Някои от орките не можаха да сдържат възклицанията си.

Във въздуха пред тях се бе появила движеща се картина, сякаш се бе отворил прозорец. Светът, който се виждаше оттатък, несъмнено бе този от сънищата на Страк. Тучни хълмове и долини, гъсти, разлистени гори и искряща морска шир. Имаше стотици орки, които вероятно участваха в някакво празненство или надпревара. Наоколо бяха запалени огньове, край които се веселяха старите воини.

Страк въздъхна облекчено. Едва сега повярва, че не е започнал да губи разсъдъка си. Това, което виждаше, му се стори като картина от… родния дом.

Изображението се разтвори в златисти точки и скоро след това изчезна.

— Разбирате ли сега? — попита ги Серафейм. — Всички древни народи си имат свои светове. — Той погледна към Джъп. — Това се отнася и за джуджетата.

На следващата картина видяха малки орки да се упражняват с дървените си мечове, докато майките им ги наблюдаваха гордо от вратите на своите хижи.

— В началото порталът е бил само прозорец, през който Вермеграм е можела да наблюдава другите светове така, както ги наблюдавате и вие сега. Но докато изучавала света на орките, хрумнало й да използва вродените ви бойни умения за свои цели. С течение на времето тя… открила как с помощта на магия да активира портала и да прехвърля отделни групи ваши сънародници. Искала да създаде армия от превъзходни бойци, която да бъде изцяло под неин контрол. — Той ги огледа за миг. — Продължението може и да не ви се понрави. — Нещо се объркало по време на прехвърлянето и довело до промяна при орките. Те запазили войнствеността си, но интелигентността им намаляла — недостатък, който продължил да се задълбочава при следващите поколения.

Хаскеер издаде брадичка напред и изстреля:

— Да не искаш да кажеш, че сме глупави?

— Не, не. Вие сте такива… каквито трябва да бъдете. Но, Страк… е медиум. Единственият, който наподобява орките от вашия роден свят. Вашите предци.

— Щом орките са се… променили, когато за пръв път преминавали от тук — поде Алфрей, — какво пречи това да се случи отново? Как можем да сме сигурни, че е безопасно?

— Напълно безопасно е, повярвайте ми. Случилото се тогава може да бъде обяснено с неопитното боравене на Вермеграм с портала. Инструментумите ще възпрепятстват повторен инцидент.

Изведнъж по вратата заваляха тежки удари.

— Ще им отнеме известно време да си пробият път — рече Серафейм. — Оставете ме да довърша набързо. Вермеграм възнамерявала да прехвърли само орки тук. Но с отварянето на портала същото станало възможно и за същества от други светове. Подозирам, че в началото е станало случайно. Защото в естествения си вид порталът е почти неразличим.

— Почакай малко — спря го Койла. — Вермеграм е била нияд, нали? Как тогава е могла да се озове тук преди…?

— Не, тя не е била нияд. Била е човек.

— Но всички смятат… — Койла погледна към Санара. — Нали децата й са хибриди? Откъде се е взела ниядската кръв?

— Получило се, докато са били в утробата й. По това време тук е била основана ниядска колония.

— Не разбирам.

— Вермеграм открила способ да въведе ниядско семе в детето, което е носила в себе си.

— И защо ще го прави?

— Била заинтригувана от факта, че ниядите винаги раждат тризнаци. Тя също искала да има три деца и се надявала, че като въведе ограничено количество ниядска тъкан ще го постигне. Малко по-късно детето, което износвала, мутирало в тризнаци. Със сигурност към това я е подтикнало и най-обикновено любопитство. — Той погледна съчувствено Санара.

— Каква чудесна жена! — подметна подигравателно Джъп.

— А за какво са й били нужни оркските воини? — попита Страк.

— За да й помогнат да надвие един магьосник на име Тентарр Арнгрим. От доста време той наблюдавал как силата покварява душата й, превръща я в грозно и незнаещо пощада създание. Опитал се да я спре, но тя се обърнала срещу него. Най-странното в тази история е, че преди това Вермеграм и Тентарр Арнгрим били любовници. Дори заченали дете, преди тя да тръгне по лоши пътища. — Той се пресегна и прегърна Санара. — Това дете. Моята дъщеря.

Този път суматохата бе неописуема.

— Това вече е прекалено! — извика Хаскеер.

— Искаш твърде много от нас, Серафейм — отбеляза Алфрей.

Серафейм вдигна ръце, молейки за тишина и я получи.

— Аз съм Тентарр Арнгрим, някога могъщ магьосник, а сега само негово жалко подобие. — Силата, с която произнесе тези думи, ги накара да застинат. — Аз направих инструментумите, сътворих ги с помощта на алхимия и ги одухотворих с магия, когато все още я владеех до съвършенство.

— Защо?

— За да помогна на древните народи да се върнат по родните си светове, стига да поискат да го направят. Инструментумите са ключът към контрола на портала. Аз ги донесох тук. Но Вермеграм накара войниците си да ги откраднат и да ги скрият. Така между нас избухна война. Вермеграм загина, а аз изгубих голяма част от силата си. Докато се възстановя, докато излекувам раните си, инструментумите се разпиляха и магията им бе изгубена. Звездите се превърнаха в мит, а аз вече нямах сила да изработя нови. Чаках цяла вечност да бъдат събрани отново. Знаех, че рано или късно това ще стане. Знаех, че ще се появят същества, които могат да чуват тяхната музика.

Върху вратата отново се посипаха удари. Но този път никой не им обърна внимание.

— Нали ви казах, че ми пееха! — извика Хаскеер.

— Щом е така — рече му Серафейм, — значи и ти имаш малко от дарбата на вашия капитан. Ти също си медиум.

Хаскеер се ухили, горд от себе си.

— Това последното направо ме шашардиса — отбеляза суховато Койла.

— Не твърдя, че вашият другар притежава острия ум на Страк, но…

— Да бе! — прекъсна го Джъп. — Тоя дръвник!

Хаскеер го изгледа кръвнишки.

— Нешлифован диамант ще е по-точният израз — уточни дипломатично Серафейм.

Слуагите отново щурмуваха вратата. Въпреки масивния й вид този път се появи малка пукнатина там, където се събираха двете крила.

— Време е да си върнем и останалите звезди и после да активираме портала. — Той забеляза колебанието по лицата им. — Какво толкова ви задържа тук? Трябва да приемете факта, че този свят принадлежи на моя народ, независимо от всички недостатъци на човечеството.

— И да оставим хората да си живеят мирно в собствените си фъшкии след всички злини, които са ни сторили? — попита Койла.

— Може би няма винаги да е така. Възможно е нещата да се променят към добро.

— Сигурно ще ме разбереш, ако ти кажа, че ми е трудно да го повярвам.

През цепнатината изпълзяха тънки пипала. Санара вдигна стъкленицата си към тях. Течността вътре засия. Магьосницата метна сноп златиста енергия. Чу се вик, който отекна болезнено в мозъците им. Пипалата се превърнаха в димящи останки.

— Някои от вас ще трябва да останат и да пазят портала — обясни им Серафейм. — Докато другите отидат за инструментумите.

Хаскеер се пробуди от щастливия си унес.

— Ей това вече е приказка. Че от тия дрънканици ме заболя главата.

Страк посочи оръженосците, които трябваше да пазят портала заедно със Серафейм и Санара.

— Ти също, Алфрей — реши той.

— Изваждаш дъртаците от битката, а?

Страк го дръпна настрана.

— Не разбираш ли, че си ми нужен тук. Не бива в никакъв случай да губим портала. Трябва ми някой опитен, който да ръководи младежите. Виждаш ги колко са изнервени.

Алфрей изглежда прие обяснението.

Към тях се приближи Санара.

— Страк, чуй ме. Зная, че идеята няма да ти хареса, но трябва да оставиш звездата тук. — Тя вдигна ръка, за да спре възраженията му. — С нейна помощ ще мога да черпя сила от портала и да я използвам в помощ на твоите орки. Освен това, когато не е у теб, ще долавяш по-лесно песента на другите четири звезди. Така ще ги откриеш бързо.

Беше права, предложението не му се понрави, но звучеше разумно. Той извади звездата от куртката си и й я подаде.

Докато подреждаха отряда за излаз, Койла и Серафейм се озоваха един до друг. Очевидно нещо не й даваше покой.

— Доколкото разбирам, цялата тази бъркотия се дължи на Вермеграм. Защо каза одеве, че искаш да изкупиш вината си?

— Не е съвсем така. Виждаш ли… ето например вие… сте били верни на Дженеста в началото, а после…

— Изплюй камъчето де.

— Аз подтикнах коболдите да откраднат от вас първата звезда.

— Ах ти, измамнико! — просъска тя.

— Но, както ти казах, по онова време вие все още бяхте верни на дъщеря ми. Или поне така смятах. Вече твърдо бях решил да събера звездите и…

— И използва за целта коболдите. Но пък те те изиграха, нали?

Той кимна.

— И тогава реши да прибегнеш до нашите услуги. — Тя погледна към Върколаците. — Представям си какво ще стане, ако им кажа. Но няма да го сторя, докато не преминем оттатък. Ако преминем оттатък. И без това си имаме достатъчно проблеми.

Той й благодари полугласно.

В същия момент вратата поддаде. Серафейм се втурна към нея. Санара го последва. Те насочиха стъклениците си към слуагите, които се опитваха да влязат. Снопове ослепителна жълтеникава светлина покосиха първите. Разнесоха се ужасяващи крясъци. Въздухът се изпълни с миризма на изгоряла плът.

— Това бяха последните ни запаси — съобщи Серафейм и хвърли празната стъкленица. — Оттук нататък поемате вие, Върколаци.

— Ако се разделим, ще се срещнем тук — инструктира ги Страк. — А сега — напред!

Орките си запроправяха път през купчината обгорени тела.

 

 

Страк не бе обръщал внимание на странната неуловима връзка, която съществуваше между него и звездата, докато не се отдалечи на известно разстояние от нея. Почувства липсата й за първи път, когато излезе от подземния лабиринт.

Ала още докато тичаха нагоре по тесните стълби, той долови първите тонове на небесната песен да се спускат някъде отгоре. Само след секунди достигнаха още един тънещ в мрак коридор, който се отваряше към просторна зала.

Залата буквално гъмжеше от демони.

В мига, когато поведе атаката срещу тях, в главата му отекна звук, който приличаше на триумфален акорд.

Слуагите въобще не очакваха да бъдат нападнати. Изглежда бяха заслепени и оглушени от близостта на звездите — положени на една маса в центъра на залата. Изсвистяха копия и пронизаха онези от чудовищата, които бяха увиснали от тавана като гигантски прилепи. Секирата на Страк се заби дълбоко в един сивкав, черупчест гръб, мечът на Койла отсече главата на слуага до него.

Едва сега демоните започнаха да оказват съпротива. Около дузина от тях се събраха в пространството между орките и масата със звездите. Телата им започнаха да се изменят и да се съоръжават с пипала и нокти. Един от слуагите дори се превърна в дракон, който въртеше огромната си глава с неописуем рев, разпръсквайки слюнка наоколо. Някои от оръженосците бяха повалени, други захвърлиха оръжията и притиснаха слепоочията си с ръце. Ала останалите продължаваха да се сражават храбро.

Най-сетне редовете на противника трепнаха и слуагите започнаха да отстъпват. Повечето от тях бяха покрити с рани, от които бликаше познатата черна и лепкава течност. По пода се въргаляха отрязаните им израстъци. Последните две оцелели чудовища бяха притиснати към отсрещната стена. Те предприеха отчаян опит да си пробият път до звездите, но Върколаците се нахвърлиха върху тях и ги подгониха към стълбището. Чудовищата побягнаха надолу и заедно с тях се стопи и нетърпимата болка в главите на орките. Върколаците се скупчиха в центъра на залата, все още невярващи, че са оцелели. Хаскеер понечи да вземе звездите от масата.

Но те бяха изчезнали. Както и Страк.

 

 

В разгара на боя Страк бе видял, че един слуаг прибира звездите и хуква към терасата отзад. Щом се озова отвън, чудовището започна да се катери по стената. Сега Страк, стиснал копие в ръка, тичаше нагоре по стълбите, надявайки се да го застигне.

Горе стълбището се разделяше на две. Щом вдигна глава, Страк зърна там слуага, който се спускаше по отсрещните стълби, на не повече от двайсетина крачки пред него. Страк замахна и метна с всички сили копието. Демонът падна като камък.

Беше ранен, но не и мъртъв. Протегна един от израстъците си към звездите, които бе изпуснал на стълбите. В този момент дотича Страк и в движение отсече пипалото му. Но слуагът не се предаваше. От тялото му се стрелна друг, подобен на жило израстък и се впи в рамото на капитана. Страк отстъпи бързо назад, притиснал раната си с ръка, докато демонът бързо губеше сили. Веднага щом чудовището издъхна, Страк сграбчи звездите и побягна.

Беше се спуснал до средата на стълбището, когато дочу шум от бой. Надвеси се през перилата и погледна надолу, опитвайки се да различи силуетите на сражаващите се. Почти веднага ги позна.

Пантеонисти.

Макар и попривикнал на внезапни обрати, Страк едва не се вцепени от изненада. Единствената успокояваща мисъл бе, че, каквото и да диреха тук, пантеонистите едва ли щяха да бъдат посрещнати с разтворени обятия от слуагите. Значи съюзници, макар и не задължително приятели. Оставаха им броени секунди, преди да достигнат разклонението на стълбището и да блокират всички изходи надолу. Страк пъхна звездите в куртката си, пое си дъх и се втурна по единственото незаето стълбище.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката от раната, която макар и сериозна, не беше смъртоносна, той спря на следващата площадка и се ослуша. Звънът на оръжията утихваше в далечината. Вероятно слуагите и пантеонистите бяха слезли надолу по другото стълбище. Стиснал меча в ръка, той продължи да се спуска, с надеждата, че ще намери друг коридор, който да го изведе в подземията.

Доколкото можеше да се ориентира, намираше се в предното крило на двореца. Спря при един прозорец и се опита да стегне ранената си ръка с набързо пригодена превръзка. С крайчеца на окото си зърна нещо да се движи. Когато вдигна глава и надзърна през строшеното стъкло, установи, че през заснеженото поле към двореца се приближава цяла армия. Предните й редици вече бяха достигнали вратата под него.

Шумът на прокрадващи се стъпки го накара да се извърне с вдигнат за удар меч.

Една сянка се метна към него от тъмния ъгъл.

Страк не можеше да повярва на очите си. А и нямаше време за това.

— Какво трябва да направя, за да те убия? — попита той. Макар че онзи срещу него вече изглеждаше наполовина мъртвец.

— Няма да е толкова лесно — отвърна Мика Лекман. В очите му сияеше безумен блясък. — Не зная как си стигнал до тук, нито как аз се озовах на това сатанинско място, но едно е сигурно — има богове, които са се погрижили за това.

Мъжът несъмнено не беше на себе си. Страк се опита да си представи как ги е преследвал, през заледената пустош, облечен в разпокъсани дрехи. Очите му бяха кървясали, пръстите на лявата ръка — почернели от измръзване.

— Лекман, това е лудост — рече той. — Откажи се.

— На онзи свят! — извика Мика и се хвърли напред, размахвайки бясно оръжието си. Страк отскочи настрани, ала ловецът на глави го последва, нанасяйки удар след удар с неизчерпаемата сила на безумец.

Страк отби поредния удар и премина в атака. Ала контраударите му изглеждаха немощни в сравнение с тези на противника. Страк вече не се съмняваше, че двубоят ще е от трудните. Двамата продължиха да си разменят ехтящи удари, като се движеха нататък по коридора. Лекман изглежда бе забравил напълно що е страх и предпазливост. Биеше се като разярено животно.

Внезапно Страк бе заслепен от ярка светлина. Отдръпна се назад, опитвайки се да възвърне зрението си. Когато най-сетне ярките точки, които танцуваха пред очите му, започнаха да се разтапят, той установи, че Лекман се е заковал неподвижно само на няколко крачки от него.

Мечът бе паднал в краката му.

А на гърдите му зееше огромна дупка. През нея се подаваха строшени ребра и кървава плът. Краищата на раната бяха обгорени и димяха. През отверстието Страк можеше да види част от стената оттатък.

Лекман сведе глава и надзърна в раната, сякаш гледката му беше просто любопитна. По нищо не личеше да изпитва каквито и да било мъки. Лицето му бе застинало в учудване. В следния миг от устата му бликна тъмна кръв, той се олюля като пиян и тупна възнак. От раната на гърба му продължаваше да се вдига пушек.

Страк все още го разглеждаше ококорено, опитвайки се да си обясни случилото се, когато от тъмнината се появи друга фигура.

В мига, в който Дженеста го позна, устата й се разкриви в зловеща усмивка. Триумфалният писък, който нададе, го прониза като нож. Тя протегна ръце, очевидно готвейки се да му отреди участта на Лекман.

Но Страк вече не беше на мястото си. Едва успя да се размине с огненото кълбо, което бе запокитила към него. Пламтящата топка се блъсна в една каменна колона на сантиметри от него и разтроши напълно мраморната й облицовка.

Без да губи повече време, Страк се втурна към следващото стълбище. Още едно огнено кълбо профуча над главата му и се удари в тавана, откъдето се посипа мазилка. Страк скочи напред и се смъкна надолу по стълбите. В коридора на долната площадка пантеонистки войници се сражаваха със слуаги. Набрал скорост, той ги подмина, без да спира, и продължи да се спуска, оставил на звездите да го водят обратно към портала.

Сега вече в него се породи надежда, че ще успее.